Хелън Уолш
Кучка (9)

Мили

Токстет има десетки лица, а точно след полунощ е любимото ми. Улиците са притихнали и напълно безопасни, осеяни с пияни старци, които весело се прибират у дома — оставят живота естествено да им се изплъзне, с достойнство и с изисканост. Дори бандите гаменчета, които се събират под уличните лампи като мушици, са миролюбиви и безобидни. Цялото насилие и застрашителност се източва от телата им и те стават непредпазливи и отпускат рамене. Токстет спи.

Сядам на тротоара и поглъщам всичко с очи. Татко от години се тревожи, че тези опасни улици не ме плашат, но е точно така. Не мога да се страхувам, когато знам, че нищо лошо няма да ми се случи. Знам си го.

Бръквам в джоба си, изваждам коката, вземам си малко с нокът и паля цигара. Отмятам глава и издишам към синьо-черното небе, осветено от въртящи се като огнено колело звезди.

Лек ветрец довява вестник в краката ми, той шумоли там известно време, след това полита зад мен. Минава време. Паля си още една цигара.

Едно такси с клюфкане разкъсва мъртвешкото спокойствие и намалява, за да изхвърли товара си. Силуети застават прави и говорят, сетне тръгват по улицата, изчезват. Таксито потегля толкова рязко, колкото е спряло, завива и нощта го поглъща. Токстет отново притихва. Смръквам си още малко, изпращам нощното небе в спомените и се надигам.

Докато стигна до Смитдаун, цигарите ми свършват, затова се запътвам към денонощния. Поток от студенти се влачи към дома, всички са със зачервени лица, бъбрят и се кискат по характерния за студентите превзет и глуповат начин. Влизат и излизат от заведенията за бързо хранене като замаяни плъхове, а на тротоарите банди от тийнейджърки в анцузи и пижами, някои ненавършили дори десет, дебнат изоставащите.

Опашката пред гаража стига до улицата. Има студенти, малки хулиганчета и нетърпеливи шофьори на таксита, но най-вече е пълно с тийнейджърки, чиито лица са трагично и преждевременно остарели преди телата им. Отивам най-отпред и пъхвам една петарка в ръката на млад сомалиец, наркотично уверена, че той няма да ми отмъкне парите.

— Айде да ми вземеш едно боро лайтс, а?

Той раздразнено вдига вежди, обаче все пак взима парите. Чакам го до стената и тайничко оглеждам една стара чанта — кокалеста, с помръкнал поглед, обаче устата и гърдите й са все още налети и предизвикателни.

Щръкналото й зърно напира под мъхнатата блуза и усещам как там долу ме пронизва тръпка.

— Ей, момиче — грачи тя и се приближава, — дай ми някоя лира да се прибера вкъщи, а?

Пачаврата не е подготвена за това, което следва.

— Мога да направя нещо още по-хубаво — грейвам. — Ще те заведа да пийнем по едно, ако искаш.

В помръкналите й очи проблясва нещо.

— К‘во?

— Можем да идем в „Джейлънс“ отсреща, да се посмеем, да хапнем по нещо. Какво ще кажеш? Хайде, ще изядем по един сладолед.

Ококорва се от смайване.

— Бъзикаш ли ме?

— Не! Каня те да пийнем по едно, ако искаш. Ти си сама. Мен ме зарязаха приятелите ми. Честно казано, хич не ми се прибира. Тъкмо разбрах, че моят старец си има… е, няма значение. Не искам да те отегчавам. Хайде, какво ще кажеш?

— Ти си луда, бе! — прекъсва ме тя. — Направо си откачила.

Вече се е изправила и ме измерва със стъкления си поглед. Паникьосвам се при мисълта, че тя ще изчезне. Не искам да се прибирам. Искам нощта да продължи вечно.

— Добре, ще ти платя — прошепвам. — Няма да съжаляваш. Хайде, можем двете да идем в парка. Ще ти бъде хубаво.

Тя навира лицето си в моето и аз се отдръпвам, усетила вонливия й дъх. Очите й пламтят в орбитите си.

Брадичката ми увисва пред гърдите и в корема си усещам как ме гризе нещо болезнено, познато и лошо.

Тя се отдалечава, мърмори си нещо и клати глава, а кльощавият й задник подскача в анцуга.

— Ти губиш — провиквам се след нея. — Ти губиш.

Бръквам в джоба си за цигара. Нямам. Тъкмо се каня да се наредя на опашката, когато си спомням за сомалиеца. Вдигам поглед — той е следващият на ред.

— Ей, ти с цигарите — провиквам се към него. — Купи ми и едно порносписание. „Клъб“ или „Ескорт“ ще свършат работа.

Гърдите ми се стягат от усилието и ми напомнят колко много отрова съм вляла в дробовете си тази нощ. Ще ми трябват дни, за да се възстановя след това пушене — дни. Изведнъж всички от опашката се обръщат към мен. Хилят се на нещо зад гърба ми. Двама типа ми подсвиркват. Завъртам глава в очакване да видя как двама току-що запознали се влюбени направо ще си изядат устите, обаче отзад има само празна улица. И тогава разбирам. Всички гледат мен. Обаче защо? Заравям брадичка в гърдите си и съсредоточено забождам поглед в земята. Минават няколко минути. След това се питам какво търся тук, по дяволите, и се изправям. Към мен се приближава един тъмнокож младеж, подава ми пакет цигари и аз отново си спомням.

— Обаче нямаха списания, миличка.

Не смее да ме погледне в очите.

— Напротив, винаги си купувам от тук. Карай, няма значение.

Подава ми рестото с наведена глава и се обръща. Няма търпение да се махне по-бързо. Аз свивам рамене, паля цигара и потеглям по Смитдаун, където шумът и цветовете бавно избледняват в мъртвешка чернилка.

Продължавам да вървя. Минава още време. Паля още една цигара, но я изхвърлям недопушена в канавката, като я съпровождам с храчка.

Завивам и чувам бръмченето на автомобилен двигател. Бавно се обръщам назад. Зад мен се промъкват два мъждукащи фара. Вървя с вирната глава и с опънати рамене, но колкото и да се отдалечавам, ревът на двигателя не намалява. Някой ме следи. Инстинктивно се отклонявам от главната улица и завивам по пресечка с къщи, като оглеждам редиците от сгъчкани една до друга тераси за признаци на живот. Всички спят. Втурвам се презглава към следващата улица и стомахът ми облекчено се отпуска при вида на жълтата светлина, която се лее по тротоара от дневните на хората. Фаровете обаче продължават да ме следят. Не искам да рискувам да стигна края на улицата и да попадна в друга редица заспали къщи, затова забавям крачка, обаче вместо да следва хода ми, двигателят се приближава. Дълбокото дизелово бръмчене на четири по четири. Пъхвам ръка в джоба си и здраво стисвам ключовете, като обхващам с палец и с показалец най-острия, за да си направя нещо като нож. Страх пробожда кокаиновата мъгла и сърцето ми започва да блъска като чук. Под палтото в ямката на шийката ми се събира вадичка пот.

Колата вече пълзи редом и шофьорът гледа право към мен. Навел се е напред и вижда изопнатото ми от паника лице. Вижда как се вдигат и спускат гърдите ми и колко бързо и плитко издишам бяла пара пред устата си. В нощната тишина се разнася бръмченето на електрически прозорец и аз за малко да припадна от страх. Спирам пред един ярко осветен прозорец и си паля цигара. С ъгълчето на очите си виждам как светлината от къщата осветява част от лице. Лицето на бял мъж.

— Не бих го направила, нали? Не бих се изложила на опасност по този начин. Точно това е разликата между мен и такива момичета. Те се напиват глупашки и очакват приятелките им или някой скапан самарянин да се погрижи за тях. Някой трябва да им даде урок на такива. Нали така каза?

Рязко се обръщам. Шон се е навел над празната предна седалка на своя шогун. От изваяното му лице се смеят две зелени очи.

— Копеле такова! Какво си въобразяваш…

— Влизай.

Той отваря вратата. Аз се качвам и я затръшвам.

— Ти… Пълен нещастник! — гневно възкликвам най-накрая. — Какви игрички играеш?

— Какви игрички играя ли? — казва той с разширени от смайване очи. — Май аз трябва да ти задам този въпрос. Какво търсиш пеша в Токи по това време на нощта?

Гласът му е дрезгав от наркотиците и от цигарите.

— Я чакай малко! Да не ме следиш още от Токстет?

— Минахме покрай теб с такси, помниш ли? Аз и Кев. Ти доста се беше отнесла, нали, беше се пльоснала на тротоара като някакъв парцал.

Черната дупка. Двата силуета. Това не беше ли вчера — или онзи ден? Свят ми се завива, като се замисля. Опитвам се да извадя момента от паметта си и отмествам поглед. Дъхът ми замъглява полуотворения прозорец.

— Мамка му, момиче, какво си мислеше?

Стегнат възел от гняв се оформя в кухината на гърлото ми, изсмуква въздуха от дробовете ми и изпраща струйки адреналин към крайниците и към главата ми. Завъртам се бавно и забождам поглед в него.

— Да не си посмял да ми държиш лекции като на някакъв тъп студент — заявявам аз и усещам как гневът напряга и разкривява лицето ми. — Аз познавам този квартал не по-зле от теб, шибаняк такъв!

Той неволно потръпва и зяпва. Не знае какво да каже.

— А ако аз съм се държала идиотски, на теб пък какво ти дава правото да ми даваш урок?

— Да ти давам урок ли?

Той се окопитва, потулва смайването си отпреди малко и се прави на войнствен.

— Да, да ми доказваш нещо, като ми извадиш акъла от страх?

— Мили, за какво говориш, момиче?

Навежда глава и вдига ръце.

— За теб и за скапаните ти игрички.

— Какви игрички? Какви уроци? Започваш да говориш като друсана откачалка. Това си е чиста параноя, бейби.

— Параноя ли?

— Точно така, момиче — и ще ти кажа още нещо. Ако не знаех, че тази вечер си толкова друсана и мотана, нямаше да ти позволя да седиш в колата ми и да ми се правиш на важна.

Той отново се навежда напред, клати глава и се опитва да си придаде оскърбен вид. Ухилвам му се подигравателно.

— Ей, дай по-спокойно, а? И приеми, че не всеки тъпак иска да ти го начука. Видях те почти просната на тротоара като някаква смачкана пачавра. Не исках да ти натрисам Кев, затова го разкарах и се върнах да те търся. Адски се притесних за теб, ясно? Миналата седмица изнасилиха едно момиче. Това нищо ли не ти говори? — Той отчаяно клати глава. — Освен това съм пил четири пъти повече от допустимото. Рискувам книжката си заради теб, а ти какво — само ме ругаеш. — В очите му има обида — истинска обида. — Извинявай, че те уплаших така, обаче трябваше да съм сигурен, нали? Не можех просто да спра до някое птиче и да му изкарам ангелите, нали?

Отпускам се назад на седалката. Няма да му се дам. Следва дълго мълчание, прекъсвано само от шумното ми дишане. След това той ме смушква.

— Обаче вадиш страхотна походка. За малко да си помисля, че си от бранша.

Навежда глава и закачливо прокарва пръст по носа ми. Искам да продължа да съм му ядосана, обаче не мога. Той стисва брадичката ми и изтръгва неохотна усмивка от устните ми.

— Хайде, миличка — казва и включва на скорост, — хайде да се прибираме. Ще отидем у нас и ще ти дам няколко успокоителни. Оттук чувам как думка сърцето ти.

Не, иска ми се да му кажа, закарай ме у дома, обаче само свивам рамене и го оставям да кара.

Колата набира скорост.

— Някой от вас прибра ли чантата ми?

— Не, сладурче. Не видях някой да го прави. Трябва ли да блокираш някакви карти? — пита и ми подава мобилния си.

— Не, никога не ги нося със себе си навън.

Пробожда ме искрено съжаление, че никога няма да видя онези снимки. С изключение на тях в чантата нямаше нищо ценно. Пред блока си той угасва двигателя и ме кани вътре. Отказвам с думите „Наистина съм скапана и трябва да си легна“ и лицето му се сгърчва за секунди. Стиска устни и изскача навън. Във внезапната тъмна тишина на празния автомобил в главата ми се стичат откъслечни спомени от изминалата нощ и отново ме залива трепетна параноя. Всички тези глупости на Шон, че ме бил спасил от гнева на улицата, са само фасада. Нямало е никаква нужда да идва да ме търси. Смята, че е трябвало да ме има, докогато бяхме насаме в апартамента му тази вечер. И можеше да стане точно така, ако не се бяха появили момчетата. Точно така е. Обаче не е имало никаква нужда да идва да ме търси. Видял ме е да седя на тротоара и е решил, че му се дава нов шанс, това е. Само че знаете ли какво — той няма никакъв шанс.

Излизам навън и студът забива нокти в голите ми крака. Заставам пред колата и се облягам на топлия капак. Паля цигара и обмислям положението. Ако си тръгна сега, ще ме помисли за нервна — в най-лошия случай уплашена. Но ако му позволя да ме откара у дома, ще направя точно каквото иска — ще му позволя, ще му кажа „да“.

 

 

Минава време. Питам се дали малката Сюи се е прибрала благополучно вкъщи. Надявам се да е добре. Не трябваше да й правя тези неща, колкото и силно да ме желаеше. Не беше редно. Паля още една цигара. Един прозорец горе светва и угасва, а малко след това се появява Шон. Приближава се колебливо, а от ъгълчето на устните му виси цигара. По дяволите, наистина изглежда фантастично. Кълна се, ако не беше Шон, а някой друг, непознат, когото съм отвлякла от някой бар, щях да се забавлявам с него из целия град. Невероятен копнеж се надига в путката ми. Стискам я и го удържам. Няма начин това животно да се доближи до мен.

— Изпий това — казва ми той и ми подава две таблетки и бутилка студена минерална вода. Копеле. Наистина ли мисли, че съм толкова друсана? Изчаквам го да се обърне и пъхвам хапчетата в джоба си.

— Извинявай, че се забавих. Забравих къде съм сложил тези копеленца. Може да мине малко време, преди да те хванат, но ще спиш като бебе. Зопиклон. Направо от Родни Стрийт. Никакъв махмурлук, нищичко. Съвсем чисти са. — Подава ми цигарата марихуана и се качва на шофьорското място. — Хайде — провиква се и подава глава от прозореца, — ще я допушиш вътре.

Отварям предната врата и се замотавам. Очите му изгарят въздуха помежду ни.

— Виж, Шон, благодаря ти за всичко, обаче предпочитам да повървя. Адски съм напрегната. Трябва да изразходвам малко от енергията.

Търся по лицето му признаци на съпротива, но не виждам нищо. Май само облекчение.

— Добре, бейби. Както искаш. Май тук няма опасност. Мини по Роуз Лейн. — Поглежда часовника си. — Сигурно все още е пълно със студенти. А и честно казано, наистина трябва да вървя.

Шокирана съм. Сърцето ми подскача. Какво, по дяволите…

— Достатъчно топло ли си облечена? Да ти дам ли да облечеш нещо?

— Не, добре съм, човече.

— Дръж мобилния си включен, бейби.

Кимвам. Дръпвам си за последно от джойнта и излизам в нощта. Инстинктивно се сгушвам, за да се предпазя от студа.

— Виж, ще ти дам едно палто, независимо дали го искаш или не…

Той излиза на чакъла и отива към багажника. Там цари нехарактерна за Шон неразбория — компактдискове, карти, дъждобрани и връхни дрехи.

— Не съм предполагала, че си падаш по къмпирането — казвам аз, вадейки отвътре един компас.

— Ами нали знаеш… — казва той с леко смутен вид. — Полезно е за здравето…

— И за душата.

Той приема забележката ми със свиване на раменете и изважда отвътре едно дебело брезентово яке с качулка и с дебела вата. Навличам го върху палтото си. Ръкавите ми стигат почти до коленете.

— Няма начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглеждам така, все едно съм избягала от Парк Лейн.

— Точно така. Затова ако случайно решиш пак да кибичиш по тротоарите, изнасилвачите ще си помислят добре, преди да те нападнат.

— Обаче, Шон, ако забележа някое птиченце, което се прибира у дома — пияно и закопняло за секс? Позволено ли ми е да се пробвам?

Вдигам качулката на главата си и Шон се разкикотва на абсурдния спектакъл. Свалям якето, захвърлям го обратно в багажника и предизвикателно скръствам ръце.

— Няма начин. Няма начин да мина по Роуз Лейн, облечена с това. Ще поема риска да ме отвлекат и да ме чукат до смърт, много ти благодаря.

Той само стои и се кикоти, измерва ме нежно с поглед, а след това очите му неусетно се превръщат в похотливи цепки, разкривяват представата ми за време и място и изсмукват от тялото ми всички резерви. Превръщам се в чист вакуум — открита, нуждаеща се и готова да бъда запълнена.

Той се приближава. Усещам как очите ми се разширяват и го всмукват. Целува ме, дълбоко и силно. Отдръпва се, когато фаровете на една кола осветяват лицето му, след това отново ме целува, всмуква устните ми в устата си, сякаш иска да вдиша цялата ми душа. Искам това да спре. Много искам да престане, обаче съм безпомощна. Вече не знам кое е редно и нередно, всичко се е стопило в смолата на желанието. Мога само да се отдам. Да се предам.

Той ме обгръща с ръка и прошепва: „Адски си красива“, след това гали основата на гърба ми, хълбоците и гърдите ми, а те се надигат от бясното туптене на сърцето ми, което помпи секс във вените ми, навсякъде, в черепа ми и надолу по гръбнака ми, завихря го в корема ми, пристяга слънчевия ми сплит, избухва във влажните ми мишници и о, Исусе, това ми идва твърде много! Твърде много е, мамка му. Всички тези усещания и реакции на тялото ме завладяват и ме изумяват, превръщат ме в едно оголено чувство, в топка от наслада. Внезапно той ме пуска и ме оставя приведена и безполезна, задъхана като куче. Отстъпва назад, погледите ни диво се сблъскват и нуждата да ме изчука поглъща лицето му, а след това бързо изчезва и е заменена от нещо друго, неосезаемо и отдалечено; за момент ми се струва, че Шон ще се обърне и ще си тръгне и у мен зейва ужасна пропаст. Смаяна съм от дълбокия копнеж, който предизвика у мен, толкова дълбок и опасен, че ако ме остави сега просто ей така, ако се обърне и си тръгне, ще откача. Той отново се приближава, аз въздъхвам безсрамно и ръцете му пак се сключват около тялото ми, стискат ме, все едно се опитва да ме смачка, езикът му изследва всеки сантиметър от устата ми, удря се в зъбите, във венците и в набръчканото ми небце и аз усещам вкуса си по устните му — кокаин, алкохол и путка. След това той ме притиска към колата, лицето ми се блъска странично в рамката и макар да не виждам неговото лице, знам какво е изписано на него, когато дланта му се плъзга по другата ми буза, дръпва я към ухото и замъглява зрението ми. Езикът му близва голата ми шия, той пъхва пръсти в устата ми, заравя ги във влажните ми бузи и ги дърпа, сякаш иска да разкъса лицето ми, а аз усещам как цепката ми се свива и се предава, мокри струи се стичат по бедрата ми, попиват нощта като гъба и точно когато си мисля, че не мога да издържам повече, че тялото ми ще се взриви, Шон се отдръпва и нежно ме целува по устата, запраща ме в съвсем различна посока и известно време двамата сме спокойни и интимни като отдавнашни любовници.

Хватката му отново се затяга, той стиска кичури от косата ми и дръпва главата ми назад, докато очите ми не се удрят в небето, където тънки облаци се носят безцелно по блещукащия свод. Не мога да преглъщам и отново се чувствам мъничка и уязвима, докато този висок и силен мъж притиска твърдия си като стомана член към мен, разкопчава панталона си и, Исусе, ще ме изчука още тук и сега, под светлината на счупената улична лампа. Но след това той плъзва език по бузата ми към ухото и ми нарежда:

— Влез в колата.

Гласът му е напълно безчувствен — усещам го как отеква дълбоко долу в мен и започвам да се паникьосвам, защото ако удоволствието стане още по-силно, може да попадна в черна дупка. И да пропусна фойерверките.

Лежа на задната седалка, а краката ми висят през отворената врата. Лежа, разкрачена като курва, с широко разтворени голи крака, разтворени в очакване на него. Той стои с ръце на покрива на колата, попива всичко с очи, с безумен поглед, диша учестено и от устата му излиза бяла пара, а аз съм съвсем гола, гола и разтреперана, разтворила крака за него. Той гледа със страхопочитание тялото и путката ми, лъснала под меката светлина на уличната лампа, и аз съм съвсем безпомощна, мамка му, не съществува нищо друго освен този момент на разяждащо невъзможно желание.

Необходимостта да се почувствам мръсна и унизена вече бързо се надига у мен, а желанието да ме чука, да ме чука бързо и силно ме е завладяла изцяло. Дръпвам го към себе си. Той се съпротивлява за миг, отново отстъпва назад и сваля якето си, сдържан и студен, и адски секси, обаче аз просто не мога да се сдържам повече. Не искам да ми прави стриптийз, по дяволите. Искам да пъхне члена си дълбоко в путката ми, за бога! Затова се нахвърлям върху него, разкъсвам ризата му и започвам неистово да дърпам джинсите му надолу. Членът му изскача свободен и аз инстинктивно възкликвам, смаяна от красотата му. Улавям погледа му и го смъквам долу към слабините му, клатя глава, докато членът му пулсира и потръпва на светлината на счупената лампа горе, която подчертава издутите вени по невероятната му дължина и лъскавата кадифена повърхност на подутата главичка. Той се пресяга да ме докосне, а аз агресивно отблъсквам ръката му.

— Чакай, искам да те погледам още малко — казвам, намествам се на седалката, опряла гръб в студения прозорец, и го изпивам с очи още известно време, докато мирисът на слабините ми се разнася като мъгла. Вземам дланта му и я притискам към цепката си.

— Виж какво направи — казвам му и размазвам влагата по пръстите му върху устните си, под носа си и по лицето му.

— Исусе, Мили — навежда се той към мен. — Трябва да те изчукам, момиче. Позволи ми да те изчукам.

Задържам го още секунда, приковала очи в него, изпивам го с поглед.

— О, ще те чукам, Шон. Ще те чукам така, както никога досега не са те чукали.

Яхвам го и поемам члена му целия, всеки пулсиращ сантиметър. Клатя се силно и неистово, а той ръмжи и стене, ръцете и зъбите му са пълни с циците ми, дърпат, стискат, хапят, смучат и драскат. Тласъците ми стават все по-силни и по-силни, докато краката ми не отмаляват, и тогава той ме стисва за талията, кара ме да забавя темпото, поема контрола и ме движи с тласъците на бедрата си, бързи и умели. Всичко се замъглява пред погледа ми, но още не съм готова да свърша. Искам го по-надълбоко и по-мръснишки. Нуждая се от абсолютното унижение на чукането — искам да ме чука и да ме използва във всяко отверстие, по всеки възможен начин като евтина улична курва. Искам да ми причини болка.

Повдигам се от него и отново сядам на седалката. Прозорците са запотени и в колата мирише на секс.

— Добре ли си — пита той задъхан.

— Чукай ме отзад — казвам. — Чукай ме в дупето.

Шон прокарва длан по потното си теме и промърморва нещо тихо и мръсно. Излиза от колата и освобождава краката си от джинсите. Лицето му е обезумяло и диво. Лягам по гръб и го придърпвам върху себе си, а огромният му твърд член се забива в мекия ми корем. Голата плътска сила и красота на този мъж не може да се сравни с нищо, което съм изпитвала до този момент. Никога не съм желала някого толкова силно. Готова съм да го убия заради това. Целувам го дълбоко и ненаситно, пресягам се с лявата си ръка към члена му и го насочвам към ануса си. Никаква слюнка, никаква влага — болката е почти непоносима и аз неистово се отдръпвам. Имам чувството, че тялото ми се разкъсва на две — все едно е пъхнал в мен нажежено до червено острие. Той се отдръпва и се извинява, целува ме нежно по шията. Отново се пъхва в путката ми, но аз напрягам мускулите си и го изхвърлям. Увивам крака около широкия му атлетичен гръб и отново посягам надолу, примамвам го към дупето си. Искам болката. Искам още болка.

— Чукай ме — прошепвам аз в лицето му, — чукай ме като курва.

Този път нищо не може да го спре. Той изръмжава ниско и гърлено и ми го пъхва грубо и себично, без всякакво чувство или сантименталност. Между нас има само гола физическа нужда и кражба. Болката се разлива по цялото ми тяло като трион, който реже вътрешностите ми, и аз просто не мога да понеса повече болка, цялото това раздиращо, парещо и обругаващо усещане, но след това бавно и непреклонно болката отслабва и се разтваря в нещо непознато, изпълнено с нужда и толкова прекрасно, че от очите ми бликват сълзи, в главата ми ненадейно избухва поредица от взривове и аз забравям къде се намирам, а когато идвам на себе си, той свършва в мен. Бързи и силни струи пронизват вътрешностите и аз също свършвам, от някаква дълбока сърцевина бликват струите на удоволствието, а след това изтичат, спадат като изпуснат балон и върху ни внезапно връхлита отрезвяващото после. Колко празна и омърсена се чувствам!

Седим на половин метър един от друг, гледаме напред към бледата жълтеникава светлина, потни и задъхани, и аз усещам как потъвам в отчаян, мрачен и мъртвешки вакуум. Той сигурно го долавя, защото ме обгръща с ръка и ме придърпва към себе си. Отдръпвам се и отмествам поглед, борейки се с напиращите сълзи. С мен става нещо ужасно. Неизмеримо дълбоко. Когато извади члена си, Шон измъкна и душата ми. Обличам се бързо и стеснително, криейки тялото си, като че ли той е непознат. Срещам разтревожения му поглед и по бузата ми се стича сълза. Обличам палтото си и отварям вратата на колата.

— Мили — казва той, — не е нужно да бъде така.

Само че е така. Така е. Поглеждам го пак и си тръгвам.

 

 

Наливам си чаша уиски, смръквам дълга линийка и си приготвям гореща вана с много мехурчета. Сядам на капака на тоалетната, вдигам колене към брадичката си и предпазливо отпивам от уискито. Мразя скоч и се боря да потисна отвращението си, но стигне ли до вътрешностите ми, уискито започва да пари и да тлее като всяко друго. Плъзвам се във ваната и добавям още малко шампоан, за да не се налага да гледам мръсното си и прекършено тяло, проснато пред погледа си. Позволявам на кокаина да ограби главата ми от всички мисли и чувства. Вече не е останало нищо освен смътното усещане за задоволеност. Минава време. Водата изстива. Добавям още топла вода. Пресушавам уискито, което този път няма толкова ужасен вкус, и по тялото ми бавно се разнася топлината му.

Затварям клепачи и забравям. Водата смекчава и гали подутите ми отверстия, прочиства ме, поглъща постоянното отделяне на течности дискретно и с опрощение. След това постепенно и плавно потъвам в странни и несвързани кокаинови видения.

Някакво думкане, думкане, думкане в гърдите ме разбужда внезапно. Скачам, притискам ръка към сърцето си и през дробовете ми преминава силна струя въздух. Поемам си дълбоко и внимателно дъх и пулсирането престава. Водата е изстинала и кожата ми е настръхнала. Надигам се от ваната, дробовете ме заболяват от усилието и когато мярвам неясното си отражение в запотеното огледало, мисълта ме удря като стиснат юмрук.

ШОН.

ЧУКАХ СЕ С ШОН.

Туптенето се връща, силно и бързо.

За бога, Мили, какво направи? Прокарвам длан по млечнобялата повърхност на огледалото и отражението ми се изпречва насреща ми като злокобно опасение. Защо, Мили? Защо?

Подсушавам се, навличам халата на татко и се замъквам надолу по стълбите. Татко е оставил да свети в кабинета си. Наливам си още едно уиски, отпускам се на дивана и лежа там известно време, зареяла поглед в нищото. Постепенно тишината и мракът, нарушавани само от тиктакането на часовника, ме отвличат надалеч. Чувствам се откъсната от всичко около себе си, все едно гледам стаята отвън през прозореца. Плъзвам поглед наоколо в търсене на предмет, на образ, който ще ме изтръгне от това отчуждение, но всичко се отдръпва по-далече и по-далече. Сменям мястото си, светвам една лампа на стената и сега става друго. Сега всичко край мен внезапно ме връхлита, изисква вниманието ми, разбърква мислите ми. Изваждам някакъв вестник изпод възглавницата, свеждам глава към скута си и поглъщам всяка снимка, всяко заглавие и подзаглавие, без да смея да вдигна поглед към непрекъснато отдалечаващата се стая. Прочитам вестника за втори път, след това го поставям на пода и бавно, боязливо оглеждам стаята. Стените ми отвръщат с гневен поглед.

Премятам крак връз крак, сетне обратно. Пак скръствам крака, после се хвърлям на пода и се предавам пред факта, че не се чувствам добре. Обаче няма причина за паника. Поемам дълбоко въздух. Ще премине.

Става по-зле.

В главата ми гъмжи от безредни мисли. Секс с господин Кийли. В Мърси плува отрязан детски глезен. Размекната кожа, която се свлича от скулите. Силно се удрям по лицето. Я се стегни, казвам си, прави нещо, Мили, и не мисли! Пускам телевизора и се опитвам с всички сили да се съсредоточа върху лицата на двама мъже, съпруг и любовник на една невероятно дебела двайсетгодишна жена, и нещата за известно време се успокояват, обаче внезапно след това лицата се стопяват в жълто, а сърцето ми пърха като птица в клетка. Извивам се нагоре и поемам дълбока глътка въздух. Всичко е наред, уверявам се, добре си. Пресушавам остатъка от уискито, сядам на дъската на прозореца и се опитвам да се държа и да мисля по възможно най-нормалния начин. Успявам да овладея нещата за няколко минути, но след това съзирам отражението си в огледалото над камината — див и чужд поглед, с десетилетие по-старо лице. Не съм добре. Изпускам му края. Нещо не е наред, никак не е наред.

 

 

Кръстосвам дневната, пет крачки напред, четири назад, като размишлявам дали да събудя татко и да му призная всичко. Какво да му признаеш обаче? Че си взела свръхдоза кокаин? Не! Не го казвай. Добре си.

— Добре съм — уверявам се на глас, като подскачам от острото химическо звучене на гласа си. Ходя още малко. Пет крачки напред, четири назад. — Добре съм. Добре съм. Леви, десни, леви, десни. С блажено облекчение си давам сметка, че движението забавя процеса, изморява ме. Най-сетне. Най-сетне, мамка му. Сядам. Пийвам пак. Фас. От това се нуждая. Една цигара и ще се оправя.

Палтото ми е преметнато през перилата на стълбите в коридора. Бръквам в джоба и вадя празен пакет цигари. Сърцето ми бие до пръсване в най-горната точка на слънчевия сплит. Къде са скапаните цигари, които момчето ми купи от гаража? Бръквам отново дълбоко в подплатата на палтото, този път напълно отчаяна. Нищо. В главата ми нахлува откъслечният спомен как разкъсвам дрехите си, за да легна на задната седалка на колата на Шон с разтворени за него крака. Виждам как пакетът цигари изхвърча — един бог знае къде. На кого му пука. Така ти се пада, Мили. Така ти се пада.

Само че веднага трябва да изпуша една цигара — дори пура. Втурвам се към кабинета на татко. Знам къде ги държи. Стисвам главата си с две ръце, за да й попреча да се разцепи, и клякам пред бюрото му. Долното чекмедже е заключено, обаче аз знам, че държи пурите там, затова без да се замислям насилвам ключалката с ножа за хартия, отварям, намирам кутията за пури, обаче там няма пури. Неистово изсипвам съдържанието на кутията на пода, като все още очаквам отвътре да се покажат някакви скрити запаси, но вместо това виждам документите. Смайвам се и ми се завива свят, когато тези писма и снимки започват да идват на фокус и бавно, съвсем бавно осъзнавам какво е това и колко много ми се иска да не бях влизала тук. След това се просвам задъхана на пода, залива ме трептяща поредица от думи, от истини и от лъжи, и аз се предавам на тази остра и раздираща се вълна, която се надига в тялото ми и ме изтласква към празно и черно място.