Хелън Уолш
Кучка (7)

Джейми

Странна работа, човече. Май прекъснахме нещо. Шон е последният човек на земята, по когото би си паднала нашата Мили, обаче съм сигурен, че не си въобразявам. Двамата се държат адски странно. Засега ще оставя тая работа — ще почакам тя да си прочисти главата и после ще я попитам. Ще го измъкна от нея и честно ви казвам, не ми пука кои са братята му, обаче ако я е пипнал с пръст, ще го убия.

Събирам войските и ги повеждам.

Мили

Паркът Сефи е пълен със студенти. Неясна смесица от вълнени шапки, южняшки акценти и флуоресцентни фойерверки. Въпреки че Били е боядисал косата си в ослепително русо, а двамата главорези на Шон, Кев и Мали, приличат на продавачи на списание „Биг Ишю“, аз съм адски горда, че съм излязла с приятелите си. Тази случка с Шон, на каквото и да се дължеше, избледня заедно с ефекта от коката. От време на време някой негов потаен поглед я измъква от подсъзнанието ми и аз потръпвам. Ние двамата не сме и никога не можем да бъдем заедно.

Натъкваме се на Лиъм и на съпругата му близо до щанда за хотдог. Синът им Тони се взира с безмълвно удивление в зрелищния порой от светлини на небето. Лиъм поздравява Джейми и Били с голяма прегръдка, а Шон просто потупва по рамото. Кев и Мали се мотаят отзад спечени и нервни — Лиъм винаги въздейства така на пичовете.

— Нали познаваш Джаки? — пита ме Лиъм, обгръща раменете ми с ръка и ме насочва към нея.

Разменяме си стеснителни усмивки и аз усещам как в гърлото ми засяда виновна бучка. Откакто срещнах Лиъм онази вечер в „Ливинг Рум“, често мисля за него. Глупави и безвредни фантазии, които всъщност нямат нищо общо със секс. Двамата просто се разхождаме по дока. Разговаряме. Флиртуваме. Опознаваме се.

— Здравей, как е при теб?

— Никак не е зле, мила, а при теб? — отговаря тя. — Завърши ли вече университета?

— Не — отвръщам тъжно, — последна година съм.

Когато погледнеш Джаки, веднага се сещаш за сучещи бебета, за увиснали гърди и за домашно приготвени вечери. Тя има меки и благи черти, а поведението й е непресторено състрадателно и асексуално. Искаш да я целуваш, не да я чукаш. Тя обаче не е позволила на майчинството да я подведе. Грижи се за фигурата си с безмилостна аеробика и с всякакви упражнения, а по поддържаната й с „Клиник“ кожа няма нито една бръчка или петънце. Освен това умее да извлича най-доброто от своя сърдечен и окаян съпруг. Сигурно ще се развесели, ако разбере, че съм си мислила за него.

За кратко време нощното небе си отдъхва и Тони се оживява, повдига се на пръсти и ме обсипва с дъжд от юмручни удари, които попадат съвсем близо до корема ми.

— Ей, я престани — скастря го Лиъм и го дръпва от мен. — Помниш ли какво си говорихме за това? Че за всичко си има време и място?

Усмихвам се. Тони издава напред брадичка и скръства ръце. Разрошвам косата му.

— Имаш страхотен ляв, Тони — казвам и очите ми срещат тези на Лиъм. Той задържа погледа ми за момент и аз се питам дали наистина ми харесва, или съм пияна и съм се поразмекнала. Юмрукът на Тони прекъсва магията, когато той се размърдва край мен, прикляква и пъргаво се извърта. Лиъм отчаяно поклаща глава.

— О‘Мали е ей там с новото си момче — казва той. — Голяма работа. Как се казваше? Хорнби. Сигурно си чела в „Ехо“ миналата седмица.

Сърцето ми леко се свива. Цялата тази работа с бокса вече не ме интересува толкова. Отначало ми харесваше, когато О‘Мали имаше зала на Гранби Стрийт. Тогава бяхме само десетина души, предимно приятели на Джейми и на Шон. След това той се премести в по-голяма зала в центъра на града и сложи огледала, различни уреди и сауна и мястото бързо се превърна в свърталище на бодигардове, на фалшиви гангстери и на шунди с мъжка физика. На Гранби бях единственото момиче, което означава, че трябваше да тренирам със спаринг-партньори момчета. Обичаха ме и ме глезеха. Обаче жените са злобни и безмилостни — те изобщо не обръщат внимание на отбраната или на работата с краката. Стъпят ли на ринга, интересува ги само да размажат носа на противника си по възможно най-бързия начин.

* * *

Войнствена поредица от гърмежи и трещене известява началото на основното представление за вечерта. Всички глави се обръщат към небето и нощта започва да пулсира в хиляди различни цветове. Следва взрив от аплодисменти и от пиянски възгласи. Студентите се хилят и крещят, прегръщат се и се усмихват като малоумни. Аз се затварям в себе си и навеждам глава силно назад, за да изпия и последните капки от кутийката си с бира. Пускам я на земята почти незабелязано и си паля цигара. Джейми бързо се появява с още една кутийка студена бира.

— Два пъти за един ден, а? — Казва той и дръпва металния пръстен на капака.

— А?

— Тъкмо видях твоя старец ей там, на опашката за напитки. С някакво момиче. Ето го!

Сочи към група хора от другата страна на огъня. Тресчица страх се забива под кожата ми. Татко. Знам си — това ще ме съсипе. Очите ми пробягват от лице на лице и се спират на него. Той неловко се извръща, сякаш не ме е видял, и вдига глава към един взрив от цветове от някакви далечни фойерверки. Само че изражението му го издава. Разкрит е. Преди да успея да го спра, Джейми хуква към него. Двамата се прегръщат по мъжки и се смеят на нещо. Джейми се извръща и сочи към мен. Татко се привежда и заслонява очите си с ръка, все едно се опитва да ме види. Махва ми. Предварително знам какво ще се случи. Една усмихната и лъчезарна блондинка се приближава към татко и му подава хотдог. Целува го нежно по носа. По-млада е от мен. Татко нервно се почесва по тила и ми хвърля бърз поглед. Момичето е негова първокурсничка — висока, руса и толкова жалко доволна, че е тук, с него. Преструва се, че е по детински, по момичешки развълнувана от фойерверките. Привежда рамене и превзето се усмихва на Джейми. Иска ми се да й фрасна един във физиономията. Няма нищо странно в това преподаватели да излизат със студенти. Джон Фени води своя курс по „Изследвания на пола“ на щури купони в Амстердам, обаче татко винаги е бил против такива неща.

— Просто не е професионално — казва той. — Как можеш да вземеш обективно решение за нечия курсова работа, ако познаваш студента интимно? Студентите може и да те харесат повече, ако те видят пиян, обаче със сигурност ще те уважават по-малко.

Татко неловко мърда. Джейми се опитва да ги доведе и двамата, обаче татко поклаща глава и почуква по часовника си. Махва ми отново и след това изчезва в тълпата. Момичето ме поглежда с онзи поглед и го последва като пале. Иде ми да я захапя по лицето.

Джейми се връща и се усмихва извинително.

— Поканих ги да дойдат, обаче той каза, че закъснявали за нещо. Според мен беше ужасно смутен.

— Татко е трениран. Знае, че не бива да ми навира студентките си в носа.

— Да, обаче ти би направила изключение за това птиченце, нали?

Дори тогава не бях подготвена за болезненото ужилване и горчивата ревност, която предизвикаха у мен тези думи. Птиченцето му. Моят татко.

 

 

Когато се връщаме у Шон, пред тоалетната настава страхотна блъсканица. Джейми и Шон настояват за трети път днес да извършат свещеното си измиване, а Мали и Кев протестират на висок глас против спалнята на Шон, защото там огледалата ужасно изкривявали отражението. Били е решил, че не харесва обувките си, и си тръгна обратно пеша, за да си вземе любимите „Патрик Кокс“. Аз се преобличам в кухнята. Никога не се чувствам удобно в рокля — прави ме женствена и уязвима. Съжалявам за избора си, но съм прекалено замаяна, за да изпадам в гневни изблици. Използвам кухненския прозорец като огледало и се обличам така, все едно ме следи скрита камера — свалям дрехите си една по една изкусително и известно време се мотая гола, преди да навлека роклята. Слагам си дебела черна очна линия и сиви сенки и намазвам устните си с два пласта червено червило. Обувам обувките си, прокарвам ръка през косата си и се разхождам из кухнята с нацупени устни, с разлюлени бедра и с отметната назад коса. Отварям хладилника, поредната претенциозна измишльотина на „Смег“ и вадя нова бутилка шампанско. Здравата си смуквам, оригвам се яко и показвам на скритата камера среден пръст. Запушвам бутилката с навита кухненска хартия и я поставям изправена обратно в хладилника. Когато се връщам във всекидневната, всички са се преоблекли, а Кев разпределя някакво бяло вещество с неистова сериозност. Във въздуха се сблъскват различни ухания на афтършейв. Джейми и Мали подсвирват едновременно. Кев спира и вдига поглед. Очите му пробягват прелъстително по тялото ми, после отново се заема с дрогата. Удостоявам ги с палава бърза усмивка и сядам до Джейми, който е облечен със сиво лъскаво поло. Изглежда спретнат и красив. Кев и Мали изглеждат отвратително. Кев е облечен с черен пуловер „Лакоста“ с четири номера по-голям, за да може деколтето да разголва кльощавата му бяла шия. Макар облеклото на Мали да е изискано и добре подбрано, той изглежда така, все едно бавно се разлага. Лицето му е лъснало от нервна жълтеникава пот. Все едно черният му дроб се разкапва и трови цялото му тяло отвътре. Двамата са по-скоро приятели на Шон, отколкото на Джейми. Историческите обстоятелства би трябвало просто да ги разделят, обаче Шон не може да устои на символичното им приятелство. Той ги снабдява с безплатна кока и ги вкарва гратис в клубовете си, а те го считат за полубожество, като правят истински чудеса от подлизурски подвизи. Действа.

Шон влиза във всекидневната. Горните няколко копчета на ризата му са разкопчани и отдолу се показва златист мъх. Поглежда към мен, за да види реакцията ми. Очите му са дръзки, похотливи и немигащи. Прогарят въздуха помежду ни. Аз отвръщам безразлично на погледа му и той малко клюмва. Вади банкнота от джоба си, навива я сръчно и без усилие и я подава на Мали, който смърка толкова, колкото може да побере дясната му ноздра. След това е ред на Кев, а после на Джейми, който сумти с прекален ентусиазъм. Подава ми свитата на руло банкнота, но аз отказвам и си вадя собствен инструмент — навит пропуск за салона на Шон.

Коката ме удря веднага. Не толкова ме раздрусва, колкото прогонва въздействието на алкохола. Вече се чувствам общителна и великодушна, особено към Шон. Казвам му, че ризата му е страхотна. Той накланя брадичка към гърдите си, след това ме осведомява сдържано, че е „Дона Карън“ и че има точно същата тъмносиня. Пита ме дали тъмносинята би била по-подходяща. Смръщвам лице към него, все едно се опитвам да реша, и след това се усмихвам утвърдително. Той сваля ризата, захвърля я на облегалката на един стол и изчезва в спалнята.

Мали и Кев просто не успяват да изричат думите достатъчно бързо. Като деца са. Жълтеникавата пот по лицето на Мали започва да лъщи. Веднага щом изтрие един плътен слой с ръкава на ризата си, лъсва друг. Зениците му са огромни и диви и напълно са погълнали ирисите му. Питам се дали така изглеждат хората, преди да се пръснат от само себе си. Веднъж гледах един такъв документален филм. Наистина ме уплаши до смърт. Разтопени до кръста тела, проснати изоставени по входовете, в кухните и по стълбите. Представете си, че се прибирате у дома и намирате краката на гаджето си пред телевизора. Съвършено непокътнати. Все още с пола и с чехли. А на мястото на главата и на торса има само купчина пепел. Няма дори ребро или череп. Само пепел. Не спах със седмици, след като гледах този филм. Всеки път, когато сърцето ми се разтуптяваше или дори се почувствах леко разгорещена, имах чувството, че ще се пръсна. Че тялото ми неволно ще се превърне в пещ, която се пали сама. Че един ден ще свърша като глезен, който татко ще намери полуразложен в кабинета си.

Вслушвам се в разговора им, който просто се лута, все едно изплюват всяка мисъл, която им щуква, и се опитват да предизвикат някакво обсъждане. Теми, които нямат абсолютно нищо общо една с друга, се сблъскват помежду си.

Коката оказва върху Джейми точно обратното въздействие. Той се затваря в себе си и се превръща в наблюдател. Просто си седи, приковал вниманието си някъде, с блажена усмивка, разляла се по лицето му. Паля цигара и двамата я пушим заедно, вдишваме дълбоко и я целуваме бързо чак до филтър, а никотинът и дрогата заедно събуждат стомаха ми. Хуквам към тоалетната, подминавайки Шон в коридора. Сменил е ризата си. Мята ми бърз нервен поглед и когато отварям вратата на тоалетната, разбирам защо. Вътре мирише на лайна. Запушвам носа си, постилам тоалетна хартия на тоалетната чиния и изпразвам червата си бурно и наведнъж. Чувствам се малко по-лека. Поглеждам в тоалетната, преди да пусна водата, и съм благодарна за количеството токсини, от които се е освободило тялото ми. Измивам ръце и напръсквам помещението с „Калвин Клайн“. Когато се връщам във всекидневната, всички са се изправили развълнувани и нямат търпение да тръгваме.

Спираме пред къщата на Джейми и Шон кара шофьора на таксито да натисне няколко пъти клаксона. Ритмичното ръмжене на дизеловия двигател разтваря пердетата на съседните къщи и отвътре се показва противната синкава светлина на телевизора. Замислям се за живота, който тече в това катодно синьо сияние. Водовъртежи от тревоги и рухнали мечти. Джейми и Били са отраснали зад такъв прозорец.

— Брат ти за нищо не става — казва Шон, клатейки глава. — По-зле е дори от мадама. Върви да го вземеш, а?

Джейми дръзко ококорва очи и излиза от колата. Не искам да оставам в таксито с тези тримата. Излизам след Джейми.

— Ти къде? — обвинително излайва Шон.

— Да поздравя старите.

— Хайде, Мили, влизай вътре. Нямаме време за това.

Свивам рамене и се завъртам на пети.

Група тийнейджъри са се сгушили до огън, който са запалили в метален варел. Двама от тях пият ябълков сок от шишето. Подреждат се в спретната редица, когато ни забелязват да се приближаваме, извиват гръб, скръстват ръце и цъфват в изкуствени усмивки. Зад тях на тухлената ограда на къщата на Джейми седи момиче и пуши, а лицето й е фантастично нацупено. Подминаваме момчетата и аз се напрягам да посрещна евентуален мръснишки коментар.

— Помогнете на момчето! — изкрещяват те в хор.

— Къде е това момче? — питам.

— Ей там, в магазина — подигравателно казва най-големият. Съучастниците му дружно се кикотят. Момичето също се хили.

— Съжалявам, момчета, обаче нали знаете правилата — няма ли го пичът, никакви пари.

— Хайде стига, дай някоя лира!

Джейми вече е на средата на алеята, клати глава и си мърмори нещо.

— Трябва вече да сте в леглата — казвам аз и ускорявам крачка, за да го настигна.

— Това предложение ли е? — Отново се изхилват. — Всъщност не си мой тип, маце.

Нацупеното момиче се усмихва. Едва ли е на повече от четиринайсет. Съвсем обикновено лице и некрасива руса коса. Само че циците й са направо страхотни. Опитвам едно изкусително смигване, ама тя изобщо не забелязва. Срамота.

Семейство Кийли живеят в една от онези къщи, чиято входна врата води направо към всекидневната, а първото нещо, което виждам, след като прекрачвам прага, е господин Кийли — седи пред камината, а по лицето му проблясват местните новини. Над него винаги се носи кълбо от синкав дим. Коремът ми се свива топло и носталгично при вида му. Лицето му е състарено и сбръчкано и говори недвусмислено за живот, прекаран в тежка работа и деликатен разгул. Очите му са все още искрящи и млади и блестят палаво, точно като очите на сина му.

— Мили! — изправя се той и примигва към мен. — Тъкмо си мислех за теб, момиче. По телевизията даваха нещо за млади момичета, които прекаляват с пиенето. Юнис? Нашата Мили е тук — провиква се той към кухнята, обаче гласът му е заглушен от силното бръмчене на пералнята. — Да, казаха, че студентите са най-рисковата група, особено момичетата. Явно дневно изпиват дванайсет пъти повече от препоръчителното. Черният им дроб и всичко останало се скапва още преди да навършат двайсет и една.

Той се изправя, доближава устни до мен, не улучва бузата ми и ме целува по носа. Ризата му е разкопчана до мястото, откъдето започва леката извивка на корема му. От гърдите му се носи лека мъжка миризма.

— Все пак се радвам да те видя. Тъкмо онзи ден казвах на Били, че отдавна не си се отбивала. Реших, че вече не ни обичаш.

— О, извинете — казвам аз и виновно отпускам глава на рамото му. — Няколко пъти минавах оттук на връщане от университета, обаче… Е, нали сега дойдох. Защо не дойдеш в града с нас да пийнем по едно?

Зад него Джейми клати глава и оформя с устни огромно войнствено „НЕ“.

— Даже ще е по-добре, ако двамата с теб излезем следващата събота. Какво ще кажеш за онова заведение — бирарията, за която все ми разказваш?

— „Грейпс“?

— Точно така. Можем да тръгнем от тук, да идем пеша до „Нук“, да пийнем там по няколко и след това, ако все още сме жадни, да се замъкнем до „Ананас“. За една лира пиеш двойно уиски преди седем часа.

— Мамка му, Мили, някой ден ще станеш нечия страхотна съпруга.

— Да мина ли да те взема към единайсет другата седмица?

Джейми като луд почуква по часовника си и се пули насреща ми.

— Ще ти се обадя. Най-напред трябва да питам шефа — казва той и прави знак с очи към кухнята.

— Лесна работа, господин Кийли. Кажи й, че ще ходим да й купим коледен подарък.

— Така ли? А какво да й кажа, като се прибера без подарък и воня на бира?

— Тогава вече няма да има значение. Поне не за нас.

— Голяма работа си, така да знаеш! — отбелязва той и клати глава с обич. — Не знам как се оправя с теб баща ти. Ей, Джеймс, я сипи по един скоч, сине. Капни малко лимонада в моя и докато си в кухнята, кажи на майка си, че някой е дошъл да я види.

Джеймс? Откога господин Кийли го нарича Джеймс?

— Извинявай, татко, обаче нямаме време за питие. Навън ни чака такси. Спряхме само за да вземем Били. — Джейми се провиква нагоре по стълбите: — Хайде, женчо, готов ли си?

— Били го няма, сине. Излезе.

— Как така? Къде?

— Не ме питай мен. Говори по телефона с онзи тип, как му беше името…

— Ама че бъркотия. Хайде, Мили. Ще се видим по-късно, татко.

— Ей, ей, няма ли да поздравиш Ан Мари?

Приятна тишина изпълва стаята. В стомаха ми се надига гадене и спира на гърлото ми. Наполовина тревожно очакване, наполовина възбуда.

— Ан Мари ли? Тя тук ли е?

— Да, в кухнята е с майка ти. Взема й мерки за сватбената рокля, така че по-добре почукай, преди да…

Джейми ми мята притеснен поглед. Преструвам се, че не съм забелязала.

— Миличка, кажи на Шон, че ще дойда след минутка — казва Джейми. — Не му позволявай да тръгне без мен. Само ще се обадя и тръгвам.

Очите му на практика ме изплюват през вратата. Съвсем очевидно е какво става. Не й е казал, че тази вечер ще излиза. Сигурно се е опитал да й пробута някаква измислена история и тя го е надушила от километър. Затова е дошла без предупреждение под измисления предлог за сватбените приготовления — лукавата кучка. Не че на нея щеше да й е приятно в парка Сефи, скапана Пенелопа такава. Дори би го приела за обида. Тя би предпочела да я заведат на някое лъскаво събитие, тъпкано с местни знаменитости, с футболисти и с техните пачаври с кожени палта, под които мръзнат изкуствените им цици. Обаче сега, като го види издокаран в най-хубавите му дрехи, ще вдигне скандал. А като ме види мен, облечена като вампир, все едно че ще падне атомна бомба. Господин Кийли преди малко не ми ли каза „нашата Мили“? Страхотно. Светицата в мен ме умолява да изляза през вратата възможно най-бързо и да направя изпитанието по-леко. Обаче дяволчето в мен има други планове.

— Не съм поздравила майка ти — отговарям с престорена невинност. Пералнята започва да върти по-бавно.

— Аз ще я поздравя вместо теб. Ти върви в колата.

Цикълът на въртене приключва и в кухнята настава тишина. Ниското бръмчене на телевизора не е достатъчно, за да заглуши дърдоренето на Джейми. Господин Кийли се смръщва срещу него.

— Извинявай — казва той и снишава глас до почти недоловим шепот. — Не исках да викам. Просто съм ядосан на Били. Това е.

Отвън се чува клаксонът и аз прегръщам прощално господин Кийли, като се старая настойчивите ми молби за пиянската ни вечер другата седмица да бъдат чути в кухнята. Той ме притиска силно към себе си и ме пуска с разкаяна усмивка. Поглеждам настойчиво към Джейми. От лицето му струи вина. Изръмжавам засегнато и се запътвам към вратата.

Твърде късно.

Ан Мари нахълтва във всекидневната, облечена с бял халат. На бърз каданс по лицето й се изписват шок, смайване и гняв. Мята гневен поглед на Джейми, после на мен и после пак на Джейми. Аз й се усмихвам враждебно. Тя сковано сяда на един диван, без да изпуска Джейми от поглед, здраво стиснала устни. На същия диван, на който двамата с Джейми сме седели гушнати не една вечер, гледали сме видео, пили сме вино от водни чаши, разговаряли сме за това колко невъзможна е моногамията, разказвали сме си спомени, смели сме се, свивали сме си цигари и сме се опитвали да удължим нощта вечно. Никога не съм се изправяла лице в лице с Ан Мари в дома на семейство Кийли. Винаги съм смятала, че това ужасно ще ме потисне. Само че не става така. Не и с мен. Ако някой е наранен, това е тя. А и не е толкова красива, колкото я помня. Без грим и без блясъка на новата си прическа всъщност е гола вода. Парцал.

Госпожа Кийли се появява с шивашки сантиметър в ръка и с широка усмивка на майчинското си лице.

— Здравей, Мили, скъпа. Значи наистина съм чула твоя глас. Смятах, че ми се причува.

— Здравей — казвам аз и я целувам по бузата. — Минахме само да вземем Били, обаче той вече е тръгнал.

— Той не ни каза нищо, нали, Антъни? Просто влетя, видя, че сме улисани в приготовления за сватбата, и изчезна! Искаш ли да ти сипя нещо за пиене?

— Вече й предложих — обажда се господин Кийли. — Отвън ги чака такси, най-добре да тръгват, а?

— Да, хайде, Джейми — подръпвам го аз за ръкава. — Лишаваш ме от ценно време за пиене.

Ан Мари го гледа втренчено, неспособна да проумее какво точно става тук. Адски ми е гот. Той се освобождава от хватката ми и се навежда да я целуне. Тя се отдръпва от него.

— Защо не останеш тук тази вечер? — меко казва той. — Няма да се бавя. Почакай ме.

— Не се тревожи за нея, синко. Ще гледаме „Ларго“, след като й взема мерките, нали, миличка? Хайде, палавници, изчезвайте. Да ви няма!

Ан Мари се насилва да се усмихне на госпожа Кийли, след това намръщено поглежда Джейми.

— Приятно прекарване на мъжкото парти, Джейми — изсъсква тя.

— Благодаря — весело се обаждам аз.

Прегръщам за довиждане господин и госпожа Кийли и лепвам целувка на бузата на Ан Мари. Тя е твърде сащисана, за да успее да ме възпре.

Госпожа Кийли се усмихва мило и неподозиращо на двете ни, обаче съпругът й е схванал.

— Приятно прекарване — казва той и се подсмихва под мустак. — Човек е млад само веднъж!

О, господин Кийли, само да знаеше колко щастлива ме направи току-що.

Навън хлапетата вече са се пръснали в нощта, обаче огънят във варела продължава да бумти. Връщаме се в таксито рамо до рамо, смълчани, след това точно преди да отвори вратата, Джейми обгръща раменете ми с ръка и ме завърта към себе си.

— Виж, за преди малко…

— Забрави.

— Не, миличка, нека да се разберем, преди да тръгнем към града.

— Няма за какво да се разбираме. Добре съм. Наистина.

Шон тропа по стъклото с кокалчетата на пръстите си, залепил мобилния телефон на ухото си.

— Дай да забравим за случилото се, Джейми. Достатъчно дълго ги накарахме да ни чакат.

— Да си гледат работата. Невежи тъпаци. Да свирят така толкова късно нощем! — Той прави жест към Шон. Зад него Кев и Мали махат с ръце и правят драматични гримаси. — Извинявай, задето ти повиших тон вътре. Наистина съжалявам. Особено пред стария. Обаче човек не трябва да е гений, за да проумее какво става, нали? Опитай да се поставиш на нейно място, Мили. По отношение на мен и теб. Трудно й е да го проумее, нали? Тя не гледа на теб като на мое приятелче. Възприема те като зашеметяваща жена, с която съм предпочел да прекарам нощта вместо с нея. Освен това я излъгах. А това ме прави негодник в очите й, не е ли така?

Ако бях толкова добра и честна като него и ако наистина вярвах, че тя е свястно момиче, достатъчно свястно за най-добрия ми приятел, щях веднага да го накарам да се върне. Да му кажа да забрави за уговорката ни за вечерта. Да престане да се опитва да угоди на всички и поне веднъж да угоди на себе си. Да се съсредоточи върху наистина важните неща. Върху тях. Върху бъдещето им. Обаче аз съм убедена, че тя не заслужава човек дори да си бие чекия за нея в просъница, камо ли да й посвети остатъка от живота си. Казвам ви, ако осребрите любовта й към него, едва ли ще успеете да си купите дори един скоч. Дълбокият й замисъл е изписан върху лицето й и вече е крайно време Джеймс да си отвори очите. Ако не го направи, ще трябва да му се каже. За нея Джейми не е нищо повече от трамплин, междинна станция по пътя към по-големи и по-бляскави неща. Тя е като момичето, което засмуква общия работник, за да се добере зад кулисите, а след това изчезва със солиста. Обаче го прави много убедително — толкова убедително, че е успяла да заблуди дори мъдрата стара госпожа Кийли. Само че не и мен, а съдейки по изражението на господин Кийли, не е успяла да заблуди и него.

— Тази вечер тя поне се държа възпитано с мен — казвам аз донякъде искрено и ужасно неподправено. — Само как ми говори, Джейми, адски ме боли… Е, май няма значение. В крайна сметка тя ти е годеница и аз не възнамерявам да я нападам. Просто ми се иска да ни остави на мира.

Качвам се в таксито, прескачам Шон и притискам лице към стъклото. Небето вече е по-ясно, все едно барутът от фойерверките го е измъкнал от укритието му. Таксито завива по Парк Роуд и ми разкрива възможност за различен поглед към нощта. Опитвам се да подредя звездите и галактиките в някакви фигури и в далечината чувам случайни изстрели. Гангстери, които изпробват оръжията си. По Принсес Авеню е тихо, докато минаваме покрай редици полуразрушени къщи с изтърбушени покриви, устремени към края на цикъла, който ще доведе до възстановяването им, но когато прекосяваме кръстовището, което ни изхвърля на Катерин Стрийт и се отдалечаваме от търбуха на Токстет, околността внезапно живва и се изпълва с курви, с техните клиенти, с пияници, с тийнейджъри крадци, които бягат неизвестно откъде в лишения от закон и разум мрак на нощта. Обичам този град, наистина. Адски го обичам.