Хелън Уолш
Кучка (6)

Мили

Нощта на огньовете! Любимата ми нощ в годината. Не само поради вълшебното й местоположение в календара на сезоните — в този кратък неповторим период, когато есента отстъпва място на зимата и обещанието за Коледа блещука на хоризонта. Но и защото през последните пет години Джейми, Били и техните приятелчета се събират в парка Сефтън за фойерверките, а след това се отправят към града за една дълга щура нощ. По-миналата година ми беше любимата. Джейми и Шон все още живееха на Парли. След фойерверките организираха вечер на проститутките и на сводниците, а двамата с Били се направихме на проститутки. Облеклото му беше мързелива смес от мои дрехи и от гардероба на майка му — бял сутиен, фустанела, високи чехли и кожено палто в стил Кристъл Карингтън. Аз предпочетох класическото облекло за Хоуп Стрийт — анцуг „Лакоста“ с два номера по-малък и навити до коленете крачоли, вдигната на висока предизвикателна конска опашка коса, омазано с оранжев фон дьо тен лице. Появата ми беше един от най-големите конфузи на младостта ми. Само Шон го разбра — останалите просто допуснаха, че а) аз съм забравила, че това е само маскарад и б) имам ужасен вкус за дрехи. Обаче стеснението ми стана на пух и прах, когато малко след това влезе Били досущ като Тралала от „Последният изход за Бруклин“.

На партитата на Шон винаги имаше колкото си искаш пиячка и дрога. А двамата с Били така се натаралянкахме, че през по-голяма част от нощта кръстосвахме Пърси Стрийт, за да си търсим клиенти. В купона нямаше нищо паметно, обаче като се обърна назад, това май бе една от най-щастливите нощи в живота ми. Тогава всички бяхме толкова близки, такива прекрасни приятели. Още онази Коледа групата поизгуби малко от сплотеността си и купонът ни за втория ден на Коледа, за който бяхме раздали двайсетина писмени покани, в крайна сметка се сведе до мен, Джейми, Били и Шон. Джейми си отдъхна. Той не си пада по такива изпълнения. Обича нещата да са колкото може по-интимни и спокойни. Аз бях ужасно разочарована.

След одисеята с хапчето в Уелс водя доста въздържан живот. Спрях да пия — решение, което ми наложиха по-скоро антибиотиците (които заличиха от тялото ми всички следи от похотливите ми отклонения), — и аз преоткрих себе си като образцова дъщеря. Сготвих на татко няколко удивително вкусни буламача, изпращах го на работа с изгладени ризи и панталони, оправих теча в банята, почистих двора и пазарувах. Освен това положих огромни усилия по отношение на Джейми — нагаждах себе си по неговия живот, а не очаквах той да се намества според моето разписание, според моите настроения и когато ми скимне. Освен това започнах да се държа по-добре и с неговата бъдеща госпожа. Добре де, не сме приятелки, дето ходят да обядват заедно, обаче поне не се гърча, когато той спомене за сватбата. Ако Джейми иска да говори за тази скапана златотърсачка, няма да се цупя.

Единственият ми недостатък е, че не мога да се накарам да свърша нищо смислено. Успях да предам всичките си закъснели есета, обаче още не съм започнала да пиша дипломната си работа. Не мога дори да си направя план. Изсмуканите от пръстите идеи, които предложих на Джако, бяха отхвърлени по една или друга причина. Петнайсет хиляди думи са адски много, когато пишеш за нещо, което не те интересува истински.

Докато седна да върша нещо, денят вече е превалил. Включвам кратуната си на работен режим с огромна чаша сладък чай, след това сядам с кръстосани крака на пода в дневната и пръсвам книгите пред себе си. Разгръщам някоя и се опитвам да чета, обаче очите ми все бягат към прозореца. Късното есенно небе е надвиснало сурово и синьо. Завъртам се с гръб към гледката и се опитвам да се съсредоточа върху съсредоточаването, обаче дълбочината и сиянието на небето са се загнездили в ума ми и това ме прави непреодолимо неспокойна. Хвърлям книгата на пода и вземам друга с по-примамлива корица. Отварям напосоки. Изреченията са дълги и сложни и не мога да ги смеля.

Минава време. Лягам на пода и пъхвам ръка в анцуга си. Не съм възбудена. Не съм го правила от известно време, обаче едно бързо може да прогони обзелото ме безпокойство.

Замъквам се в кухнята, сипвам си още една чаша черен чай, след това се местя в кабинета на татко (стая, в която ми е забранено да влизам), понеже допускам, че научната обстановка ще ми помогне да уча.

Вземам писалка и се опитвам да напиша нещо.

Времето тече.

Взирам се в листа. Листът също се взира в мен.

Завъртам се в кожения стол на татко, спирам на сто и осемдесет градуса, за да се насладя на забележителната му сбирка от книги. Стаята е придобила част от методичното нехайство на кабинета му в университета. Върху бюрото му са пръснати празни чаши, неплатени сметки, мръсен пепелник и дребни монети, разпилени върху непроверени домашни, само че за книгите се е погрижил с почти родителска нежност. Завъртам се обратно към бюрото и се насилвам да пиша. Каквото и да е! Въведение, заключение или няколко хубави изречения. Получава се усмихнато лице, от чиято уста излиза балонче с думите: „Здрасти!“. „Здравей“, отговарям му. Давам му пол, като го снабдявам със зашеметяващи цици.

Качвам се горе и се мятам върху леглото. Лежа там известно време и наблюдавам как един самотен облак се носи по небето. Здрачът отлюспва и последните светли петна и мен ме наляга сънливо спокойствие. Затварям очи и заспивам.

Събуждам се, обзета от сляпа паника. Възглавницата ми е мокра от слюнка. Мракът е станал по-плътен, примижавам, за да събера стаята на фокус. Извивам шия към нощното шкафче и опипом търся телефона си. Включвам го и нетърпеливо очаквам празният екран да се напълни с текст. Пет и половина. Сърцето ми затуптява облекчено. Ставам, протягам се и изслушвам съобщенията в гласовата поща. Има три от Джейми, всяко следващо по-настойчиво от предишното, и всеки път ми напомня, че имаме среща у Шон в седем и че трябва да си взема дрехи за преобличане за по-късно.

Вадя нов пакет цигари от горното чекмедже, отварям прозореца и се настанявам на рамката. Въздухът е студен и бистър, а небето е осеяно със звезди. Подобна на ятаган луна виси високо и надменно. Над целия град пукотът на подранили фойерверки раздира въздуха.

Както си седя, гласът на мама нахлува като вихър в съзнанието ми. Така е по това време на годината. Тя винаги е в мислите ми, обаче през есента е по-болезнено. Това време повече от всичко друго свързвам с нея, със семейния живот. Тя ме взимаше от училище и двете се разхождахме през парка Сефи, вятърът ронеше листата от съсухрените черни дървета и огромното ръждиво слънце светеше ярко на края на света, а когато се прибирахме у дома, палехме огъня, подреждахме масата и мама сготвяше голяма тенджера с бълбукаща яхния. Татко се усмихваше от вратата, пускаше здрача да влезе и всичко беше щастливо и сигурно завинаги. Известно време се радвам на тази мисъл, след това я изтиквам надалеч. Паля цигара. Обичам да пуша по това време на годината. Понякога е само заради навика, обаче във вечери като тази ми се иска да погълна всички хапчета на света. Нещо в зимния въздух ги прави по-силни и по-въздействащи, само че и за по-кратко време, а това те кара да копнееш за още. Хвърлям фаса в градината на госпожа Мейсън. Дробовете ми са все още жадни за мръсното дълбоко свистене и се питам дали да не си запаля още една цигара, само че телефонът на първия етаж звъни настойчиво. Хуквам надолу, подхлъзвам се леко на последните две стъпала, но успявам да се хвана навреме за парапета, за да се предпазя от сериозно нараняване.

— Благодаря, че се обадихте в салона за масаж на Мили — изчуруликвам в слушалката. — Моля, изберете една от следните възможности. Натиснете едно, за да си сваля сутиена. Натиснете две, за да си сваля бикините. Натиснете три, за да погалите зърната ми…

— Да натисна четири, за да говоря с дъщеря си?

— Татко!

Познатият смях на Джейми отеква по линията.

— А, за малко се хвана, нали, хлапе?

— Това е откачено, Джейми Кийли! Що за мъж изобщо би си помислил подобно нещо?

Той май се засрамва.

— Е, добре де, не бъди такава, Мили — не и тази вечер! Просто сутринта видях баща ти, задминах го на Принсес. Оттам ми хрумна.

— Разбирам. Сега като ми го обясни, мога да оценя цялото деликатно предварително планиране, до което сигурно си прибягнал…

Той се отказва, докато все още може.

Изкачила съм стълбите до средата, когато телефонът отново иззвънява. Този път е татко. Направо ми се свива коремът. Знам точно защо се обажда.

— Какви са плановете ти за тази вечер, кукличке?

— Защо? — питам аз, като се опитвам да потисна унинието си.

— Мислех си, че можем да отидем на доковете. Само ти и твоят старец.

— Може — казвам, — обаче представлението там няма ли да е през уикенда?

— Не. Прочетох в „Ехо“. Тази вечер е. Какво ще кажеш да отидем там, а после ще те поглезя с една вечеря в „Лалует“.

— Чудесно.

— Тогава ще те взема към седем.

— Седем е добре.

— Защо изведнъж оставам с чувството, че те подкупвам? Да не би да имаш друга уговорка?

— Не, не ставай глупав.

— А защо тогава звучиш така?

— Така е по това време на месеца.

— Хм. Не съм убеден, обаче няма да отрека, че тази вечер съм твърдо решен да изляза с малкото си момиченце. Ще се забавляваме. Винаги се забавляваме. Ще се видим в седем. Облечи се добре. Голям студ е.

Свличам се на пода и седя в тъмното, заслушана в тиктакането на часовника в коридора и в бълбукането на радиаторите, които котелът неохотно разбужда. Влажен полъх се промъква безшумно през коридора и намира всяка пукнатина и скърцаща пролука. Седя още известно време, достатъчно дълго, за да почувствам как мракът омеква и се раздува с покачването на температурата. Достатъчно дълго, за да чуя как часовникът удря шест. После се изправям и вземам слушалката. Набирам номера му, обаче прекъсвам разговора, преди да чуя звъненето. Правя го още три пъти, но на четвъртия си поемам дълбоко въздух и го оставям да звъни.

— Татко?

— Да?

— По кое време каза, че ще ме вземеш?

— Към седем, но май ще е към седем и половина.

— Добре.

— Това ли е?

— Да.

— Ще се видим по-късно тогава.

— Не, чакай — избъбрям. — Тааатко?

— Дааа?

— Нали знаеш, за тази вечер…

— Дааа?

— Ще се разочароваш ли, ако пропусна?

— Аххх. Това вече е друга работа. Досетих се, че сигурно си се уговорила нещо с приятелите си. Просто постъпих егоистично.

— Не, не е така — казвам аз, внезапно размекната от чувство за вина. — Просто съм малко притеснена заради работата си и съм малко поизостанала с есетата си, тъй че…

— Не казвай нищо повече. Ако не се видим по-късно вечерта, ела да ме вземеш утре за обяд, става ли?

— Да, обаче, татко, да знаеш, че гърдите ти свирят.

— Знам.

— Прекаляваш с цигарите.

— А ти с алкохола.

— Обичам те!

— Обожавам те!

Вземам си душ, навличам любимите си джинси „Дизел“, слагам един пуловер на татко, сресвам си косата, нахлупвам вълнената шапка на татко с пискюла, после си слагам крем, леко се гримирам и се пръскам с един от многото унисекс парфюми, които ползваме и двамата. Избирам си дрехи за по-късно — черна рокля без презрамки, чифт ниски обувки „Мию Мию“ и едно изкуствено кожено палто, което купих на втора ръка. Пъхам всичко в найлонова торба от „Макс и Спенсър“ и потеглям с пружинираща стъпка. Дръпвам шапката над ушите си и пъхвам ръце в джобовете си. Всичко е тип-топ.

* * *

Навсякъде по хълма Мосли улиците са изпъстрени с малки огньове, някои току-що запалени и силни, а други тлеещи в лениви въглени. Твърде рано е да ходя у Шон, затова поемам към огъня в задната част на Алъртън Армс. Това е странен малък квартал с обществени жилища, пълен с всякаква измет и смятан от богаташите околовръст за язвата на Л-18. От студентските общежития наблизо непрекъснато се носят разни градски митове за малки мръсници, които се боцкат с хероин, за жестоки момчешки банди и за някакъв криминален тип, който продавал крадени телевизори „Банг енд Олуфсен“. Всъщност това е спокоен, макар и поизоставен квартал, в който живеят предимно самотни майки и възрастни хора.

Огънят гори буйно, пламъците се извисяват с пукот, прилепват се към въздушните потоци и танцуват опасно с околните дървета. Фойерверките летят нависоко със свистене. Огнени колела се въртят и пръскат силни искри, а ракети пронизват вечерното небе със сияйния си полет. Точно както човек може да прецени един квартал по кучетата му, точно така може да го прецени и по огъня. Има детски колички, автомобилни гуми, една дъска за гладене, списания, дрехи и каквото можете да си представите, пъхнато в огъня, който се извисява от купето на един форд „Капри“. Във въздуха се носи отровната миризма на горяща пластмаса. Всички пият, смеят се и танцуват на музика от класациите, която гърми от две тонколони, поставени в опасна близост с пращящия огън. Трима младоци ме оглеждат с похотливи погледи. Мятам им сияйна усмивка, те се размърдват неспокойно и си разменят усмивки.

Изведнъж стотици фойерверки разкъсват нощното небе и гуляйджиите избухват в изпълнени със страхопочитание аплодисменти. Примъквам се до едно семейство, облечено с ярки якета, защото искам да стана част от всичко това.

Внезапно усещам как нещо бръсва ухото ми и шапката ми изчезва. Обръщам се и виждам стегната група от малки анцузи, която лъкатуши из тълпата. Известно време се мяркат пред погледа ми, но после ги изгубвам. Анцузите до мен се споглеждат развеселено. Тръгвам си нацупена. Имам нужда от едно голямо.

Влизам след един възрастен мъж във фоайето на блока на Шон и се качвам с асансьора до последния етаж. Има три врати, обаче за нищо на света не мога да се сетя коя е на Шон. Налучквам. Той отваря вратата с голи гърди и триейки с кърпа косата си. Малко е слисан.

— Как се качи?

— Извинявай. Трябваше да звънна, обаче се вмъкнах с един от съседите ти. Подраних ли?

— Не, не говори глупости, влизай. Просто се надявах да поразтребя малко, преди да дойде Ваше височество.

Следвам го в хола, забола поглед в широкия му атлетичен гръб. Апартаментът му е просторен, голям и минималистично обзаведен.

— Какво е различно? — питам, стоварвайки се на дивана. — Струва ми се съвсем променено.

Той свива рамене и за секунда ме измерва с поглед. Захвърля кърпата на пода и изчезва в кухнята. Връща се с бутилка шампанско и две чаши.

— Все едно тук е била Каръл Смайли^[1].

Налива ми една чаша и ми я подава. Кристална е. За момчетата едва ли ще извади това. Мехурчетата се разливат по пръстите ми, които са все още изцапани с мастило от следобеда. Опитвам се да ги скрия от него.

— Де да беше така. Много е готина тази мадама, човече. Готина е. — Гоо-ти-нъ. Така произнася думата. Сяда на канапето, кръстосва небрежно крака и ме наблюдава с жадна настойчивост. — А какво се е променило в теб?

Усещам как гърлото ми се свива. Шон е кретен, обаче е много красиво копеле — освен това е ужасно заплашителен. Ще ми се Джейми и компания вече да звъннат на вратата! Правя някакви смешни гримаси, за да му покажа очната линия, червилото и грима и за да се опитам да разведря атмосферата:

— Каръл Смайли, а? Да, май няма да й откажа. Ако се барне тук-там, май ще си струва една чекия. Само че няма да ми се доще да я изчукам на нейната възраст.

Шон вече не се чувства толкова удобно. Забелязвам го — наистина му е трудно да се отпусне.

— Какво искаш да кажеш, хлапе? Тя е страхотна. Възрастта няма нищо общо.

— Така е, така е, обаче когато една жена навърши четирийсет, има различен вкус долу, не мислиш ли? Може да е свързано с хормоните, с промяна на начина на живот, с такива неща. Нали знаеш, брачните консултанти обръщат адски голямо внимание на психологията на връзката, когато обясняват изневерите, обаче според мен основната причина за извънбрачните връзки е точно тази.

— За какво говориш, мамка му!

— За кунилингус. Може да разруши и най-стабилния брак.

— Я ми го повтори.

— Замисли се само. Развеждат се предимно двойки между трийсет и пет и петдесет, нали?

— Е, и?

— Ами мъжът се жени за млада булка. Младата булка е щастлива. Само че младата булка навършва четирийсет. Путката й започва да понамирисва. Съпругът обявява стачка и не иска да я ближе. Сексът се свежда единствено до най-обикновено сношение. Съпругата се чувства мухлясала и непривлекателна и отказва на съпруга си секс. Съпругът се отчайва. Съпругът започва връзка.

— Мамка му, Мили. Бива си те!

— Всички ми го казват.

Той запушва бутилката, вади една кожена кесийка и се настанява срещу мен. Решавам да го полаская малко.

— Е? Колко ти струва всичко? Или пък просто някаква обнадеждена твоя служителка го е спечелила за теб?

Усмивка подръпва ъгълчетата на устата му и я разтваря широко.

— Тук няма нищо ново, момиче. Просто смених светлината и поразместих мебелите.

— Е, това със сигурност го нямаше последния път — кимвам към грозна абаносова скулптура на безполово дете.

— А, това приятелче ли? Даде ми го един приятел художник в Лондон. Какво ще кажеш?

— Гадно. Евтино. Вулгарно.

— Здравата ще пострадаш.

Изплезвам му се.

— Защо изобщо се занасяш с някакви скулптори, Шон Флин?

— Просто ми е приятел. Запознахме се в „Хоум“. Готин тип.

— Така изглежда.

— Пиеро и оня тип…

— Пиеро ли?

— Каза ми, че скулптурата има скрит смисъл.

— Ами? — възкликвам аз и потискам усмивката си.

— Ами да… оставил го е без атрибути и така човек просто не може да реши.

Той се отпуска предизвикателно назад и очаква да го нападна.

— Извинявай, обаче какво не може да реши?

— Ами нали разбираш… — изчервява се той. — Оставил го е без онази му работа, за да може човек сам да го напълни със съдържание в зависимост от това как се чувства. Аз например понякога го наричам Джими, а понякога — Шели.

— Точно така — ококорвам се подигравателно. — Това е адски умно. Истински постмодернизъм.

Той е поласкан. Направо полудявам при мисълта как някакъв тъп скулптор е замътил главата на гангстера Шон, обаче неведоми са пътищата Господни.

— Нали?

— Да, не само защото подсилва усещането за автономия на зрителя, но и понеже артефактът така или иначе трансцендира отвъд границите на пола. Той не се поддава на категоризация, избягва модернистичния начин на мислене, не си ли съгласен?

— О, да. Точно така. Абсолютно.

Измерва с враждебен поглед андрогенното си приятелче. Седим мълчаливо няколко секунди, след това го избавям от мъчението, като сменям темата. Пиеро, моля ви се!

— Как върви бизнесът?

— Супер — казва той и отново възвръща обичайното си самоуверено поведение. — Честно казано, не ми стига времето. С този нов суши бар направо се скапвам от бачкане. Казах ли ти, че отворих още един салон в Смитдаун?

— Където ще работи Ан Мари?

Думите се изплъзват от устата ми, преди да успея да се спра. Усмивката изчезва от лицето му и за един кратък миг изпитвам същия страх, който изпитва животно в лапите на хищник — обаче след това той отново се ухилва по-широко и по-нахално и започва да ми говори съвсем небрежно:

— Кой ти каза?

— Не си спомням — изстрелвам. — Просто чух, че тя ще се грижи за мястото.

— Ще се грижи ли?

— Ще го управлява. Чух, че щяла да става управителка.

— Ан Мари?

Шон отново се ухилва нагло и широко и поклаща глава развеселено и невярващо. Става и изчезва в кухнята, а аз изпивам шампанското на един дъх, за да престана да усещам напрежението, което създадох в стаята.

 

 

Били ми каза. Видяхме се след лекциите ми и отидохме в „Дим Сим“. Той цял ден се беше влачил из града и здравата се беше наквасил. Били изобщо не може да пази тайна, а пък когато във вените му са се излели две бурета бира, изобщо не успява да си държи езика зад зъбите. Трябваше да се разтовари. Когато онази вечер влязох в „Мандарин“, той беше точно като дете, което умира да иде в тоалетната. Едва успя да ме изчака да седна и да си поръчам един „Дзин Дао“.

— Не издържам повече — каза той и насочи вилицата си към мен. — Никога няма да се сетиш какво разбрах преди малко…

Огледа се крадешком и ме осведоми със затворнически шепот, че бъдещата му снаха не само си пада по коката, ами е влязла и в списъка на братята Флин, на които ще помага да управляват империята си. Били не я харесва много — казва, че донякъде я уважава, задето е толкова безапелационно амбициозна. Само че не искал никой да прави Джейми на глупак, още по-малко пък бъдещата му съпруга. Сигурен бил, че Джейми не знае нищичко за намеренията й, затова щял просто да му каже. За свое учудване го разубедих — не защото ми пука за Ан Мари, а защото знам как се разпространяват слуховете в този град. Продавач на сладолед може да се превърне в наркобарон само за един следобед, затова казах на Били, че ще съсипе брат си и че е най-добре първо да се убеди, че е истина.

Шон се връща овладян и мрачен. Дръпва си няколко тлъсти линийки. Чакам със страх да продължи да ме притиска за Ан Мари. Не го прави. Посочва ми коката и сърцето ми подскача — празникът започва! Вадя една банкнота от чантата си, свивам я на съвършена тръбичка и смръквам. Носът ми е запушен, затова успявам чак на третия път, обаче веднага усещам гъдела.

— Ау! Страхотна стока.

— Чиста, нали?

— Да — казвам аз и доливам шампанско. — Никак не дразни.

Чукаме се. Той се изправя и приближава към скъпа на вид уредба. Наблюдавам го през цялото време, наблюдавам гъвкавите му дебнещи движения — изискани, но и заплашителни.

Пуска Нора Джоунс и отива веднага на „Чувствам се по същия начин“. Свалям изкуственото си кожено палто, сядам на мястото си и оставям музиката да ме залее. Позволявам на клепачите си да се затворят за момент, а когато отварям очи, забелязвам, че той оглежда тялото ми. Усещам гъдел там долу и страните ми пламват.

Добре, първо на първо — няма никакъв начин Шон Флин да ме привлича, нали така? Второ, няма съмнение, че той има едно от най-изкусителните лица, които съм виждала. И това не се дължи само на коката. Лицето му направо омагьосва. Мога да го наблюдавам с часове. Заради очите му е — огромни замислени тайнствени езера, които могат да пламнат от такъв копнеж, от такава силна страст и само след миг да се превърнат отново в празни пещери от тъкан и материя. В тези очи има и омраза, а когато Шон се напие, зениците му се превръщат в безумни и опасни връхчета на топлийка. Все пак докато седя съвсем близо до такава невероятно привлекателна физика, ме изпълва шеметна топлина — все едно пишкам в студено море.

— Просто ми е любопитно — казва той, прекалено съсредоточен върху малката купчинка прах пред нас. Пресява, подрежда, пресява и пак подрежда, след това ме поглежда. Усмихва се. — Кой ти прошепна това нещо за Ан Мари?

— Мамка му, не мога да си спомня! — Опитвам се да прикрия тревогата си зад зашеметена усмивка. — Важно ли е?

Полага огромно усилие да се усмихне мило и този път позволява на усмивката да се прокрадне и в очите му.

— Ни най-малко — отвръща и вдига длани, за да покаже, че разговорът е приключен. Малко прекалено нетърпеливо пресягам към бутилката и си сипвам останалото шампанско. За да компенсирам прибързаността и несръчността си, вдигам чаша:

— За прелестната Ан Мари.

— За прелестната Ан Мари — повтаря той. Процежда мехурчетата през зъбите си и просто си седи там и ме наблюдава.

Взираме се един в друг и помежду ни започва да пука сексуално напрежение. Не виждам Шон. Само чифт хищни очи и съвършено лице. В главата ми се разразява битка, един нравствен и дълбоко вкоренен инстинкт ме кара да се махна, но се измъчвам и от неподправено сексуално желание. Поемам си дълбоко въздух и усещам как очите му ме привличат към него. Той става, приближава се и сяда до мен.

Плъзвам поглед по лицето му, спирам на устните му. Влажни, плътни и пулсиращи от желание. Устните му. Това е толкова нередно. Не мога да се спра. Примъквам се по-близо и предавам устата си, обзета от пълно отчаяние.