Хелън Уолш
Кучка (5)

Мили

Мотая се пред кабинета на Кенеди с възпалено гърло и с подута путка. Умът ми се лута неистово между измислените извинения, които ще й сервирам, и унизителния преглед при доктор Али сутринта.

— Добрата новина е — изгледа ме той над очилата си, — че се заемаме с проблема навреме. Това е добре, така елиминираме огромна потенциална опасност. Често, когато гонореята засегне гърлото или ректума, няма никакви симптоми…

— Гонорея ли? — промърморвам аз, а той вдига ръка.

— Лошата новина е, че проблемът ми се струва по-сериозен. Възпалението и подуването на вагината ти явно са свързани с генитален херпес. Той може да бъде контролиран чрез правилно лечение с кремове, само че това е полово заболяване, което ще те съпътства цял живот. Трябва да премислиш внимателно и да осведомиш партньора си — или всеки, с когото възнамеряваш да имаш сексуален контакт.

— За цял живот?

— Ами, и да, и не. Представи си го като обрив на устата. Хората носят вируса цял живот, обаче е възможно той да се прояви само един-два пъти.

— Да, обаче нали казахте, че мога да заразя някой дори и след като обривът изчезне?

— Да, хора, с които имаш сексуален контакт.

Не знам какво да му кажа. Не знам какво да мисля.

— Много жалко, госпожице Райли…

— Госпожица О’Райли…

— Много жалко, госпожице О’Райли, че сте се заразили с тези болести, но те не застрашават живота ви. Могат да бъдат контролирани с правилно подбрано лечение. Ще ви предпиша пеницилин за гонореята и някои кремове и промивки за другото. Само че в момента трябва да се съсредоточим предимно на контрацептивите, които използвате… а може би не използвате.

Пише рецептата с наведена глава. Не може дори да ме погледне. Достатъчно зле е, че съм сексуално прокажена, обаче това, че вестителят става свидетел на неудобството ми, е вече прекалено. Гледам семейната снимка на бюрото му. Доктор Али, румената му съпруга и петте им дебели деца, до един лепнали на лицето си застиналата усмивка на блажената средна класа. Живота си залагам, че зад лустрото на благоприличието се крие един болен и покварен човек. Много добре познавам такива като него. От ягуарите и мерцедесите по Хоуп Стрийт. Лекари, адвокати и банкери. Гадни, болни хора. Горди съпрузи и горди бащи. Скапани лицемери.

— Партньорът ви запознат ли е с положението?

В момента ме гледа. Посрещам дръзко погледа му.

— Жена е — отговарям. Ставам и се приближавам до бюрото му с възможно най-голямо самообладание. Вземам рецептата от ръката му и излизам.

Не знам дали след това ще мога да понеса простотиите на Кенеди. Не знам дори дали ще успея да я излъжа. Пльоснала се е зад бюрото си със строго изражение и е пъхнала молив в косите си. За миг се спирам на входа, после влизам в стаята. На гърлото ми засяда миризмата на остър парфюм на стара мома.

— Седни, Мили — кани ме тя, обляга се на стола си и сваля очилата си. Сядам, а джинсите се врязват в подутата ми путка. Все още не мога да повярвам — наказание за цял живот заради една-единствена скапана пиянска среща. — Знаеш защо изпратих да те повикат, нали, Мили?

Въздъхвам утвърдително. Тя избягва погледа ми и спира очи върху лист хартия, на който е написано името ми. Фамилното ми име е сгрешено. Питам се дали да изтъкна този факт.

— Вече е шестата седмица от семестъра, а според атестационната ти карта присъствието ти е 47% и си предала всичките си есета със закъснение. Освен това господин Джаксън все още чака една твоя работа, както и аз…

Изключвам и отмествам поглед към прозореца, където сивото небе се вихри буреносно над сивия бетон на града. Гледката от тук е зашеметяваща. Благоговея. Питам се дали Кенеди или другите плюнчовци тук изобщо обръщат внимание на тази красота. Джейми обаче би погледнал към това небе и би се развълнувал. Той би изпитал същия прилив на страхопочитание като мен.

— Просто не мога да ти опиша колко сериозно е всичко това, Мили. Спадът в нивото на работата ти е достатъчно тревожен, но отсъствията ти… — Прави пауза и въздъхва. Едно мускулче се стяга под тлъстата й брадичка. — Всички студенти трябва да присъстват поне на осемдесет процента от занятията, освен ако нямат някаква извинителна причина да ги пропуснат.

— Ама вие видяхте ли какво е небето?

— Какво? — напряга се гласът й. — Мили, нали разбираш, че може да се наложи отново да повториш годината, а ако стане така, ще имаш право само на държавен изпит. А това е много тъжно… предвид оценките ти от миналата година. Представила си се много добре, нали така? Със сигурност можеш да се справиш дори отлично, обаче сега ми се струва, че… — Още една театрална въздишка. — Не ми се искаше да се стига дотам, но ако не представиш медицинска бележка или някакво обяснение за отсъствията си, ще трябва да отнеса въпроса по-нагоре.

Отмествам поглед от прозореца и го впервам в нея. Прилича на един от силуетите в „Нощен патрул“.

— Вижте — казвам аз и примижавам силно, — има причина. — Млъквам и захапвам силно долната си устна. — Случи се нещо лошо. — Поемам си дълбоко въздух и я поглеждам безпомощно. Не мога. Не и Кенеди. — Насилиха ме… Сексуално.

— Мили? — Тя става от мястото си и над мен надвисва огромна маса от страх и загриженост. — Мили боже, Мили! Скъпа! Ти дали…

— Да, съобщих на лекаря си. Доктор Али ме прегледа. Ако ви трябва някакъв документ…

Тя е смаяна. Не знае какво да каже.

— Моля ви, не казвайте на никого, госпожице Кенеди — умолително казвам аз, като се обръщам към нея както трябва. — Моля ви. Не и на господин Джаксън, и особено на татко…

Свеждам поглед към скута си.

— О, Мили, скъпа, разбира се, че няма да кажа и дума. Моля те. Можеш да споделиш с мен каквото поискаш, мило нещастно момиче. Боже господи, това е… Ако мога да ти помогна с нещо…

— Благодаря ви, знаех си, че мога да ви се доверя.

Леко накланям глава, срещам погледа й и отново свеждам очи към скута си.

— О, Мили, колко глупаво от моя страна, че не заподозрях нищо подобно! Трябваше да се досетя, че се е случило нещо… Не се тревожи, за нищо не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Тя се пресяга към мен и допирът на голата й ръка ме разтърсва и отвращава.

— Благодаря ви, госпожице Кенеди. Благодаря ви.

Не мога да кажа, че се чувствам фантастично от случилото се, но какво да се прави? Трябва да изиграеш картите, с които разполагаш.

Хуквам надолу по стълбите, потискам усмивката си, пътем разблъсквам няколко студенти и предизвиквайки суматоха в сградата, минавам покрай русото момиче с изкуствените цици, което седеше до мен в автобуса миналия месец. Приятелката на Покахонтас. Отначало не я познавам. Лицето й е изопнато и е покрито с избледняващи синини, косата й е мръсна и несръчно прибрана на опашка. Не носи грим и челото й е осеяно с грозни петна. Пищните й гърди се губят под един безполезен ръгби анцуг. Усмихвам й се мило, не похотливо, и тя колебливо отвръща на усмивката ми. Обръщам се и я гледам как изчезва в сградата, крехка и без никакъв живец в тялото.

Притичвам бързо през моравата между факултетите по литература и по социология и един градинар с изтормозено лице и с провиснала от ъгълчето на устата му цигара ми подвиква да мина по алеята. Изплезвам му се и се сливам с група студенти, отправили се в същата посока. Разпознавам някои от тях като второкурсници на татко — марксисти и социалисти. Ненавиждам такива като тях. Обикалят града в събота следобед, нахвърлят се върху нищо неподозиращи купувачи, обясняват злините на глобализацията и на експлоатацията на труда в страните от третия свят. Не че не съм съгласна с онова, което говорят, просто мразя цялото това лицемерие. Знам, че след десетина години повечето от тях ще возят облечените си с „Гап“ деца в просторните си автомобили „Рено“ и ще дъвчат сандвичи от „Макдоналдс“. Ще дават вечери за приятелчетата си, които до един ще работят в огромни и безсърдечни глобални компании. Татко смята, че ненужно се паля толкова. Фактът, че повечето от тях се отказват от убежденията, които са имали в университета, не означава, че по онова време не са били искрени. Това е част от търсенето на собствена идентичност.

Глупости.

Чисто лицемерие и това си е.

Татко е в кабинета си и изглежда великолепно и изискано. Носи синята вълнена риза с индийски десен на „Дона Карън“, която му подарих миналата Коледа. Не е закопчал горните две копчета. Спирам поглед на бялата вдлъбнатинка на гърлото му и усещам как нещо пронизва слабините ми. Как да се сърди човек на Покахонтас?

— Случило ли се е нещо? — пита той, без да откъсва поглед от екрана на компютъра.

— Защо винаги очакваш най-лошото? Не може ли да се отбия просто защото те обичам?

По лицето му пробягва усмивка. Проверява нещо в документите от лявата си страна и неистово трака по клавиатурата.

— Парите ли свърши?

— Не.

— Хайде, Мили, казвай колко ти трябват.

— Няма да е лошо да ми дадеш няколко лири, обаче не за това се отбих.

— Ами?

Оставя писалката и се завърта към мен. Изглежда дребен в огромния си кожен стол, но въпреки това е авторитетен и важен. Гордея се с него и ми се иска да го защитавам.

— Питах се дали не искаш да обядваме заедно.

— Днес ли?

— Ами да, след малко. Тъкмо…

— И всичко е наред, не си загазила?

— НЕ, ТАТКО! Просто получих парите от студентския си заем и ми се прииска да те поканя на една супа в „Номер седем“ или нещо подобно.

Лицето му се сгрява от топла усмивка. В татко.

— Страхотно. Какво ще кажеш за два часа?

Отново се обръща, смръщва вежди и преглежда подозрително текста на екрана. Очите ми обхождат кабинета му на зигзаг. Типично за татко. Методичен и въпреки това небрежен. Книгите му, разположени на множество рафтове, са подредени по теми. Върху бюрото му няма и прашинка, само че навсякъде из стаята са разхвърляни празни чаши, по които има засъхнали от седмици следи от течност. Във въздуха мирише на цигари. Червено „Марлборо“.

— Не трябва ли да си на лекция по класическа литература? — пита той, като хвърля поглед на програмата ми, закачена на стената над компютъра ми.

— Да, струва ми се — въздъхвам аз и неохотно ставам.

— Припкай тогава.

— Трябва да й кажеш, така да знаеш. Ще получи много повече от нас, ако оскубе тези щръкнали мустаци. Безобразно е да ги натрапва така на студентите си.

— Моля? — обръща се той и сваля очилата си. — Да не си посмяла да говориш така за моя колежка.

По лицето ми пробягва усмивка. Чувствам се като малко дете.

— Поднасям ви дълбоките си извинения, д-р О’Райли.

— Вън! — подсмихва се той. — Ще се видим в два.

Въздъхвам театрално и забелязвам една книга на масата. „Сексуалната девиантност в следвоенна Великобритания“.

— Видях това, Мили. Гледай да не я изгубиш — не е моя.

— Добре, няма — казвам аз и затварям вратата зад гърба си. И двамата знаем, че ще го направя.

Джейми

Седя до прозореца на столовата и гледам небето. Страшно е красиво, човече. Грамадно и мрачно, и адски тържествено. Маниашко и потискащо. Извиквам името й на екрана на мобилния си. Трябва да оправя нещата. Един от двама ни трябва да го направи. Става глупаво. Показалецът ми се поколебава над зеленото копче, обаче след това застива над червеното. Не мога да го направя. Вече нямам нерви за щуротиите й. Лапвам голяма хапка пай, който е само тесто, няма никакво месо, облягам се назад и се зазяпвам в гробовното небе. Майната ти, Мили. Направо ми бъркаш в мозъка.

Вземам телефона и отново намирам номера й.

Минаха три седмици, откакто се целеше с камъни по прозореца ми. Трябваше да изляза при нея, ама как? Ан Мари беше при мен, къщата беше с главата надолу от купона — просто не можех да поканя Мили вътре. Видях я как си тръгва. Почувствах се ужасно, наистина. Да я гледам как се отдалечава по улицата с ниско наведена глава и пъхнала ръце в джобовете си. Почувствах се като загубеняк. Върнах се в леглото и просто си лежах и мислех за мен и за Мили, и как всичко се обърка. Имало е моменти, когато ритъмът и моделът на приятелството ни са се променяли. Например, когато преживяваше онази травма заради раздялата на майка си и на баща си, обаче помежду ни винаги е съществувало някакво усещане за постоянство, което ни гарантираше, че можем да продължим точно там, откъдето сме спрели. Приятелството ни беше неуязвимо. Сега изведнъж ми се струва, че ме е разлюбила. Все едно е пораснала и си е дала сметка, че е било просто едно лудо младежко увлечение. Точно както ми се случи с Шон преди пет години. И вместо да сложиш край, просто държиш всичко на безопасно разстояние и се надяваш, че съдбата или географията ще разширят пропастта и че краят на приятелството няма да се свързва с нищо неприятно. Просто ще прекъсне съвсем безболезнено — отчуждавате се и толкоз.

Само че аз все още не искам да се отчуждаваме. Честно казано не го искам нито сега, нито когато и да е. Твърде много има зад гърба ни и твърде много има пред нас. Малката скиталка ужасно ми липсва, наистина. Трябва да оправя нещата, мамка му.

Отново извиквам името й на екрана. Натискам зеленото копче с показалец и вдигам телефона към ухото си с огромна буца, заседнала в гърлото.

Звъни ли, звъни. Представям си я как се взира в екрана и се надява, че следващото звънене ще е последно, че просто ще прекъсна разговора. Още едно иззвъняване и точно това ще направя. Ще прекъсна разговора.

— Ал-ло?

Звучи като дете, наистина — мъничка, крехка и каква ли още не. Иска ми се веднага да отида при нея и да я прегърна. Преглъщам мъчително.

— Здрасти, бейби, обажда се голямото ти приятелче. Трябва да отивам на една среща, затова ще бъда кратък. Чудех се… ами не съм те виждал цяла вечност. Искаш ли довечера да хапнем някъде?

— С теб?

— Не, бейби, със скапания Били! Май той е новият пич в живота ти…

Следва кратко мълчание. Прецаках всичко. Ама че тъпа ревнива забележка изтърсих!

— Много ще се радвам, Джейми. Нямаш представа колко…

Слава богу, мамка му! Сърцето ми направо подскача от облекчение.

— Добре тогава, ще те взема в шест.

— Благодаря ти, че си спомняш, Джейми.

Какво да си спомням? Отчаяно търся какво да ми подскаже, обаче тя продължава:

— Цели шест години, а? Шантава работа, нали? Все едно е минала цяла вечност — откакто за пръв път цъфнах у вас.

Мамка му! Точно така!

— Знам, бейби. Точно така. Чудех се как да го отпразнуваме. Мислех си дали да не отидем на доковете и просто да си поседим. Ти, аз, бира и цигари. Тази нощ реката ще е адски готина. Или да направим като миналата година — да отпрашим за Уелс и…

— Да! Хайде да го направим. Не мисля, че ще мога да понеса града тази вечер.

— Добре тогава, да видим. По кое време трябва да си в университета утре?

— Не трябва.

Не й вярвам, ама никак, обаче няма как да я накарам да се откаже. Не и днес.

— Добре, значи се уговорихме, хлапе. Ще идем да глътнем по едно хапче на върха на Сноудон, нали така?

— О, Джейми, толкова се вълнувам!

— Знам. Ще те взема в шест.

— Нямам търпение. О, Джейми, видя ли колко убийствено е небето?

— Мислех, че изобщо няма да го споменеш. Направо дъхът ти спира, нали? Вратът ми се схвана да го гледам.

Затварям телефона, обаче сърцето ми продължава да бие като лудо. Добре свършена работа.

Мили

Зарязвам автобуса и се прибирам вкъщи пеша, по-щастлива, отколкото когато и да било през последната година, а докато стигна парка, вече съм ужасно развълнувана заради бъдещето и съм се помирила с миналото. Дори съм си направила план за ненаписаните есета и всъщност нямам търпение да ги напиша. Поне онова за Джако. Трябва да препиша пасаж по избор от „Ромео и Жулиета“ в стила на някой съвременен автор. Още не съм решила кой блестящ откъс от Шекспир да опороча, обаче със сигурност ще се преобразя в Келман. В ранния Келман. От времето, когато е написал „Изгаряне“, любимия сборник с разкази на Джейми. Той ми подари книгата за петнайсетия ми рожден ден. Захвърлих я на деветнайсетата страница, понеже бях на диета на Бронте и на Остин, Келман ми се стори тъп и безсмислен. Точно като Достоевски. Година по-късно Джейми ме запозна със Селби. Бях зашеметена. Той ме накара да изровя Келман и да му дам втори шанс. Започнах да го чета в автобуса за училище, пропуснах спирката и се возих чак до универсалния магазин „Бутъл“. Всяка страница беше от огромно значение и изпълнена със смисъл. Келман се оказа гений.

Паркът е великолепен. Мирише на есен — въздухът е прозрачен над влажната трева и над загниващите листа, духа силен вятър с вкус на зима. До езерото забелязвам Рег, собственикът на видеотеката в края на улицата ни. Бере кестени от едно дърво, разцепва ги с джобно ножче и ги събира в една найлонова торба. Подвиквам му, обаче вятърът отскубва дъха ми и запраща думите обратно зад мен. През лятото езерото и градините са ужасно занемарени. Всичко е диво и неподдържано. Ако мама беше тук, щеше да стисне неодобрително устни и да промърмори нещо. Татко щеше да кимне в мълчаливо съгласие, обаче дълбоко в себе си би харесал избуялата трева и рошавите храсти, а също и пътеките, които те подмамват на запад, а след това те запокитват на изток. Хаотичната прелест щеше да му допадне.

Откъслечни гласове долитат по вятъра. Някакъв мъж крещи, шумна дрязга между две кучета, писъците на някакви ученички, които играят футбол или нещо друго с топка. Паля цигара и тръгвам със стегната крачка покрай порутеното кафене и покрай езерото с патиците към Палм Хаус. Впервам поглед в сияйната и съвършена цялост на сградата. Така непокътната, толкова първична. Вдигам от земята голям лъскав кестен и го мятам по един голям прозорец. Много далеч от целта.

Поемам по странична алея, успоредна на буйния поток чак до игрищата в северната част на парка, където пътеката извива под прав ъгъл към централното езеро. Вървя с ниско наведена глава, обмислям есетата си, спокойна и удобно сгушена. Когато вдигам поглед, виждам игрище, което гъмжи от размахани млади ръце и крака. Момичешки ръце и крака, голи и приятни за гледане. Момичета на четиринайсет-петнайсет години, облечени с бели фланелки и тъмносини потници, се канят да започнат хокеен мач. Намирам си безопасно място, откъдето да ги наблюдавам — една влажна пейка, покрита с коричка от изпражнения на гълъби. Повечето от тях несъмнено не са нищо особено — ще пораснат и ще се превърнат в невзрачни жени, обаче всички те, дори онази с голямата червенокоса глава, притежават хипнотична сексуална привлекателност, присъща изключително и единствено на жанра „тийнейджърки“. Две от тях се мотаят встрани от игрището. Резерви. По-ниската стои леко разкрачена и поклаща бедра. Лицето й е обикновено и хубаво. Празно платно, без история. Другата е с гръб към мен. Краката й са дълги, загорели и изваяни, а задникът й е налят, но тесен. Тениската й е поне два номера по-малка и подчертава тънката й талия и силния й гръб. Каква стойка само — непринудена, опасна, сластна. Това е жестоко. Знае какво притежава и че е способна да изтръгне сърцето ти и да го накъса на парченца. Седя, зяпам я и се надявам да зърна лицето й.

От небето руква неочаквана бяла зимна светлина и тя извръща глава към сиянието. Заслонява лицето си с ръка. Небето си прибира обратно слънцето и тя сваля ръка, но сега вятърът е подгонил косата й пред лицето. Прибира я с пръсти и отново се обръща. Мамка му! Седя още двайсет минути и ми се иска момичето да се обърне, преструвам се, че се интересувам от играта, очите ми са като гъсеници, които дълбаят две дупки в дупето й. Все повече се надявам лицето й да не е толкова прекрасно, както подсказват тялото и позата й.

Температурата малко пада, небето провисва и се раздува и аз внезапно се чувствам глупаво, задето седя там, но нуждата да зърна лицето й ме разяжда. Мамка му! Ще отида право при нея. Прибирам косата си в рошава опашка, паля цигара и се замъквам към отсрещната страна на игрището. Разделя ни въртоп от тела. Като ученичка бях много добра на хокей. Беше един от малкото спортове, в които участвах охотно. Мразех всички останали и някак успявах да ги избегна чрез комбинация от наранявания, жестокост и предумишлена непопулярност, за да не ме избере никой капитан.

Избухват силни викове, които предшестват яростния и шумен сблъсък на хокейни стикове, и топката е освободена. Дребно азиатско девойче я грабва и се втурва към вратата, повличайки след себе си миража от тела. Моето момиче обаче изостава и аз внезапно успявам да зърна лице, което е твърде съвършено за думите. Усмихвам се и тя ми се усмихва в отговор. Стоя там омагьосана и завладяна от странно и тромаво чувство. Само че отборът й отбелязва точка и мигът се изпарява.

Тя хуква към съотборничките си, диво размахва юмруци във въздуха и се хвърля да прави несръчно циганско колело. Изкусителката се превръща в най-обикновена тийнейджърка. Изпитвам едновременно облекчение и покруса.

Завъртам се на пети и се запътвам към къщи, а в съзнанието ми здраво е заседнал онзи образ. Когато изкусителката улови погледа ми. Преди отново да се превърне в нормално четиринайсетгодишно момиче.

Дъждовните облаци се раздират и разкъсват на парчета, когато наближавам долния край на Роуз Лейн, а светлинката, известяваща обаждането от Джейми, угасва заедно със светлината у мен. Случката с ученичката ме е замъкнала на място, където не съм била досега, и когато се прибирам у дома, мрачното и неприятно злокобно предчувствие ме е сграбчило в смъртната хватка на тъгата. Веднага щом прекрачвам прага, излизам на двора и си свивам един джойнт. Седя с кръстосани крака на бетона и жадно вдишвам, преследвайки струйките дим към печалния небесен свод. И тогава ме жегва. Студената тръпка в корема ми. Знам какво е. Прозрението, че и аз някога съм била четиринайсетгодишна и безгрижна. Че някога съм била дете.

Вземам си вана, дълбока и гореща, и си наливам едно уиски. Пускам с пълна сила „Еднопосочна улица“ на Пи Джей Харви, плъзвам се във ваната и наблюдавам как светът потъва в мрак. Избръсвам краката и подмишниците си с хубавия бръснач на татко, но не докосвам слабините. Откакто миналата седмица се появиха раничките, вече не обичам путката си. Въздържам се да я подстригвам, бръсна и мокря и започнах да нося гащи. За еднократна употреба. От миналата сряда използвам онази си работа само за да пикая. Сексът и мастурбирането са временно дезактивирани и по някакъв странен начин изпитвам удовлетворение от въздържанието. След всяка нощ, когато си лягам, без да мастурбирам, мислейки за курви, на сутринта се чувствам по-богата и по-добра. Обаче знам, че веднъж да ме нападнат злите сили на алкохола, ще закопнея за тях като за наркотик.

Татко е преместил шампоана и балсама от ваната на една поличка над мивката. Правя няколко крачки, за да ги взема, но краката ми са натежали и непослушни, затова се измивам със сапун. Излежавам се във ваната, докато мракът завладява стаята и студената вечер се влива през прозореца, а след като музиката утихва, следва продължителна тишина, белязана само от далечната сирена на линейка. Постепенното усещане, че водата във ваната е прекалено студена, ме кара да дойда на себе си.

Докато с мъка се надигам от ваната, осъзнавам, че съм подвела татко, и мисълта ме изпълва с отвращение. По дяволите! А и лицето му, когато му предложих да обядваме заедно — цялото грейна. Смъквам се на долния етаж и набирам номера му. Включва се телефонният секретар. Гласът му звучи меко, но въпреки това сериозно, след това прозвучават два сигнала и е мой ред.

— Здрасти, татко, обаждам се, за да…

Неспособна да кажа нещо, което би оправило положението, прекъсвам разговора. Стоя разтреперана в коридора и чакам да ми хрумне нужната лъжа. Измислянето на неистини никога не е било стихията ми. Като дете бях ужасен лъжец, обаче тогава бях щастлива и възпитана, така че не се налагаше да лъжа. Не вървях по кривите пътеки. Започвам да си суша косата и се опитвам да си представя каква съм била като малка. Засмивам се на глас и отмятам глава назад, като си се представям — наперена и със скоби на зъбите. Но тогава нещо зловещо докосва тила ми и ме кара да притихна. Тя има същата коса и същото лице, само че сега в кожата й живее друга личност. Времето е отровило цялата доброта. Ако подредите всичките ми снимки от училище и от университета в хронологичен ред, ще видите жестокото и постепенно натрупване на мръсотия и на измама. Кълна се, че понякога поглеждам в огледалото и се ужасявам от момичето, което ме гледа оттам. Не го познавам и не го харесвам.

От съседната стая се разнася дрънченето на чинии, които някой поставя в съдомиялната, и пронизва тишината. Това прави коридора някак празен и кух, а отсъствието на мама ме връхлита с все сила и ме връща обратно в предишната ни къща. Аз съм горе в стаята си и чета. Чувам трясъка на съдовете на пода в кухнята, слизам долу и надничам от парапета. Виждам мама, коленичила над купчина счупени чинии и чаши, стиснала главата си, а от гърдите й се надигат крехки женски сълзи. Лицето на татко се появява на входа на мазето. То е бяло и разтревожено. Виждам как погледът му попада върху мама и очаквам силния му, дрезгав смях. Само че лицето му остава застинало. Коленичи до нея, обгръща я с ръка и обронва глава. Стомахът ми се свива, обзема ме зловещо предчувствие, а после усещам как кръвта бушува в ушите ми, когато юмрукът на мама изневиделица се стоварва върху лицето му. Татко никога не й е повишавал глас, обаче сега очаквам и той да я удари. Дори не я възпира. Просто й позволява отново да се нахвърли отгоре му, а когато тя се отпуска изтощена и опръскана с кръвта му, той прегръща цялото й тяло и започва да я люлее. По дяволите, аз обичах леля Мо не по-малко от нея.

Момичето от хокейното игрище отново се промъква в мислите ми и се опитвам да я отърся от косата си с едно рязко движение с кърпата. Бръквам в чекмеджето и изваждам оттам бележник и писалка.

„Татко,

извинявай, че днес те подведох. Ще ти се реванширам.

С обич,

Мили“

Звучи безсмислено и егоистично. Изкуствено. Небрежно.

Обаче е искрено. Поне е искрено.

Джейми

Първото нещо, което ми хрумва, когато спирам с колата, е, че ме е подвела. Нарочно. В къщата няма никакви признаци на живот. Няколко пъти натискам клаксона и пердетата на съседната къща леко потрепват, а зад тях се показва нечий торс с жилетка. После светлината в стаята угасва. Няколко секунди след това на прозореца се появяват няколко лица. Едното е доста по-едро от другото. Това си е класическо надничане, човече! Не съм виждал подобно нещо от дете. Скапани любопитни шунди. Чакай само да кажа на малката Мили.

Звъня на мобилния й. Не вдига.

След това ми хрумва, че може да е заспала, което няма да й е за пръв път, честно казано. Звъня в къщата. Никакъв отговор. Часовникът на таблото показва шест без пет. Ще й дам време до шест и десет и след това се омитам.

В шест и пет все още няма и следа от малката негодница. Опитвам да звънна и на двата номера отново. Безуспешно. Чукам на вратата. Пак не ми провървява. Връщам се в колата и преглеждам спортните страници на „Ехо“. Онези гадняри все още ни водят с три точки. Още слухове, че ще продаваме Хески.

Шест и седем. Паля двигателя. Честно казано, изпитах облекчение, когато спрях и видях, че къщата е тъмна, само че това си е чисто безгръбначие. През целия следобед стомахът ми е на топка от предстоящата среща с Мили, обаче сега се чувствам по-безпомощен от преди. Просто искам да стигна до дъното на цялата история. Искам нещата да станат, каквито си бяха.

Чакам още две минути и проверявам екранчето на мобилния си за пропуснати обаждания. Нищо. В гърлото ми затрептява съвсем лек гняв, давам на първа и поглеждам в огледалото с намерението да потегля. Обаче на няколкостотин метра отзад виждам една червена подскачаща точица. Фиксирам я с поглед и от амплитудата между вдигането и спускането разбирам, че това е Мили. Пуши напрегнато. В шест и осем притиска лице към потното стъкло. Нацупена уста и леко засрамен поглед. По дяволите, малката скиталка ми е липсвала. Вмъква се в колата и домъква със себе си тежката миризма на бира и на цигари.

— Подкара ли се вече?

— Не! — изломотва тя нацупено. — Ти подрани. Нали каза, че ще дойдеш в шест?

Почуквам с пръст по часовника на таблото.

— Сигурно е виновен часовникът в „Роуз ъф Моузли“ — казвам. — Назад е с петнайсет минути.

Тя пак се намусва, но изражението й бързо се стопява в широка усмивка, когато си дава сметка, че прекрасно съм я разгадал.

— Изпуших само половин цигара.

Щипвам я с обич по бузата. Изглежда зашеметяващо с бежовия си мохерен пуловер, с прилепналите си джинси и без никакъв грим. Косата й е малко по-къса, сресана е прилежно и стига до брадичката. Прическата й малко смекчава чертите на лицето й, прави го не толкова изпито.

Отначало водехме несвързан и разпокъсан разговор, все едно си на втора или на трета среща с човек, с когото сте си допаднали, обаче още не се чувстваш свободно с него. Как е Били? Как е баща ти? Виждал ли си Шон напоследък? Чу ли за типовете, дето спретнали номер на букмейкърите на Ейбърт Роуд? И всякакви други глупости, дето доникъде не водят, обаче въпреки това ми подсказват какво става в главата й. Например душа дава за някаква клюка за Шон, за Лиъм и за хлапето, обаче моментално избягва всякакъв разговор, който може да доведе до Ан Мари или до сватбата. Просто не иска да слуша за това. Например, когато ме пита какво съм правил през уикенда и аз й отговарям, че съм търсил възглавничка за моята бъдеща госпожа, тя се отплесва нанякъде. „Знаеш ли, че е регистрирано двайсетпроцентно увеличение на броя на случаите на гонорея и на сифилис в областта около Мърси?“ Докато стигнем последния светофар на булевард „Спийк“, вече сме изчерпали възможностите за напудрени разговори и над нас се промъква плътна тишина. Тя си седи, зяпа през прозореца, издува ту едната, ту другата си буза и се опитва да изглежда все едно от нищо не й пука. Обаче коляното я издава. Подскача като лудо. Адски нервно тяло има това момиче. Да ви кажа истината, и аз не се чувствам по-различно. Главата ми се върти като бясна, а в гърлото ми са заседнали хиляда и една думи, които просто отказват да се организират в изречения. Накрая тя забелязва на пода броя на „Ехо“, запалва лампичката на таблото, зачита се в първата страница и за известно време мълчанието придобива цел.

Още не мога да проумея как се случи всичко това, мамка му. По лицето й няма и следа от враждебност, както беше преди няколко седмици. Определено. Честно казано, е точно обратното. Има намек почти за уязвимост. Някаква тъга. Колкото и да е странно, имам чувството, че по някакъв начин аз съм причина за тази тъга. Предполагам, че ключът към откровенията й лежи в алуминиевото фолио на таблото. Дали да не спрем да се правим на луди и да не глътнем малките палавници? От цяяяяяла вечност не сме взимали хапче заедно, а май точно от това имаме нужда. От няколко часа на пълни откровения. Все пак не мога да се избавя от мисълта, че това е леко разхищение на най-приятния наркотик, познат на човека. Както ви казах, ограничавам се до две-три хапчета годишно и винаги съм изповядвал философията, че трябва да вземаш таблетките, за да направиш приятното прекарване още по-приятно, а не за да направиш лошия момент поносим.

Тъкмо минава седем без петнайсет и ние попадаме в капана на най-натовареното движение. Потокът от коли по моста „Рънкорн“ тъкмо е спрял. Не съм в правилното платно, за да отбия по М-56, обаче никой скапаняк не иска да ни пусне. От лявата ми страна заедно с мен се влачи микробус. Някакви дъртаци, тръгнали да прекарат нощта другаде. Всички до един навъсени и кисели. Нещастници. Опитвам се да привлека вниманието на шофьора, обаче той се бъзика нещо със страничното огледало. Адски мразя да пътувам в такова движение. Направо главата ми пламва. Предпочитам да мина през отклонението, макар да е по-дълго с двайсетина километра, отколкото да се навра в тази гадост. Въздишам тежко. Мили ми мята съчувствен поглед, след това угася светлината и захвърля вестника на задната седалка.

— Забеляза ли онова там? — внезапно ме пита тя и сочи към отсрещната страна на моста.

— Кое?

— Онова? Погледни! Боже, какво е това, мамка му?

Обръщам глава и присвивам силно очи.

— Кое? В Мърси ли?

— Да, на няколко метра от левия бряг.

— Нищо не виждам. Тъмно е като в рог. Какво би трябвало да виждам?

— Това — казва тя с нисък рязък шепот.

Мили е свалила блузата си и се плези на старчоците в микробуса. Една жена със синя коса и с устни, оформили съвършено „О“, закрива с ръка очите на съпруга си. И двамата са направо стъписани.

— Исусе Христе, Мили! Какви ги вършиш, да те вземат мътните? Ще получат инфаркт!

Тя смуче силно единия си пръст и започва да си играе с лявото си зърно.

— Навсякъде има камери. Веднага се обличай.

Пресягам се назад, вземам вестника от седалката и го мятам върху циците й. Тя го избутва и двамата се сборичкваме, докато се опитвам да вдигна пуловера й от земята. Лакътят ми неволно натиска клаксона. Микробусът запълзява напред.

Всички зяпат. Неясни очертания на ужасени лица и размахани пръсти. И като че ли не стига това, ами тя си маха колана на седалката, извива се и притиска гърди към стъклото.

Отмествам поглед, извивам врат толкова силно, че за малко да излезе от ставите си, и закривам лице с ръката си. Колите в нашата лента се поместват съвсем малко напред. Аз оставам на място, съпровождан от рев на клаксони, и чакам да се отвори място в съседното платно. Никой скапаняк не иска да ни пусне. Имам два варианта. Еднакво мъчителни. Да остана на място известно време, да оставя микробуса да подмине и да се справя с пътния гняв на шофьорите отзад, или да продължа да се движа успоредно на микробуса и да рискувам да се появя в заглавията на утрешния брой на „Ехо“. Вече си го представям. „Пенсионер умира от шок заради разголена мацка“. Ан Мари направо ще ни убие. Застивам неподвижен.

— Край на представлението. Престани да се лигавиш и си облечи пуловера. Или ще обърна на следващата отбивка.

Тя просто седи предизвикателно и се кефи на суматохата, която предизвиква. Шофьорът отзад започва да прави неприлични знаци с шеметна бързина. Започвам да губя търпение. Бързо. Заради Мили, но повече заради шибаняка отзад. Най-сетне в съседното платно се отваря място между камион и червена корса. Намъквам се веднага, а жената в корсата прави гримаса. Не й обръщам внимание. Просто изпитвам облекчение, че камионът отпред ни е скрил от поглед. Лицата на онези, човече! Горките дърти душици.

Докато се съвзема от изпитанието, Мили е навлякла пуловера си и отново е издула бузи.

— Защо беше всичко това, мамка му?

Тя свива рамене, изсумтява и отвръща:

— Усмихнах се на онази възрастна двойка, а те не ми обърнаха внимание.

— Може да са били слепи, за бога!

— Е, в такъв случай не са видели нищо, нали?

Нужно ми е известно време, за да приема нещата откъм смешната им страна, но след като минаваме моста и набираме скорост по отбивката към М-56, просто не мога да спра да се смея вътрешно. Скапаната физиономия на онази със синята коса, човече!

Докато излезем извън града, Мили се опита да се по-лигави, обаче аз поех контрол над разговора и го насочих към по-сериозни теми.

— Е, как вървят лекциите? — питам я аз, съзнавайки че започвам нова досадна тема. Тя отвръща с небрежно свиване на рамене. Мятам й кос поглед и се опитвам да прочета мислите й по наклона на главата и по нацупените устни.

— Как се справя малката ти главица с напрежението на последната година в университета?

— Добре, струва ми се.

— Ти беше същински кошмар по време на матурите, знаеш ли? Мисля, че започнах да оплешивявам през онази пролет.

— Знам — усмихва се тя. — Обаче бях такъв кошмар, защото всъщност исках да си взема изпитите. Исках да вляза в университета.

— А сега вече не ти е интересно, така ли?

Тя се цупи и клати глава.

— Хайде Джейми, скъпи, дай да не започваме пак тази тема.

Опитвам се да сменя темата, обаче просто не мога да се сдържа:

— Не мога, няма да го направя. Просто е адски тъпо да се откажеш точно преди края. Изобщо нямаш представа колко лесно ти се подреждат нещата…

— Джейми, нали каза, че ще престанеш? Защо искаш да ни развалиш вечерта?

В гласа й вече долавям гняв и ми се иска да си бях държал голямата уста затворена.

— Извинявай, миличка.

Стисвам рамото й — крехко и слабо. Тя въздъхва, кръстосва крака, след това пак ги събира един до друг.

— Ти изобщо не си в парчето, Джейми. Нищо не чаткаш. Искам да кажа, че не би трябвало да се обяснявам на най-добрия си приятел, но ако искаш да знаеш, въобще не трябваше да оставам в Ливърпул. Не трябваше да записвам този курс. Искаше ми се… Трябваше да… — Тя се поколебава и изсумтява. — Трябваше да уча социология.

— Дето изучава съзнанието и такива неща?

— Не, това е психология — срязва ме тя.

Извивам вежди и се ухилвам, за да й дам да разбере, че само я бъзикам.

— Повечето са някакви теоретични глупости, преподавани от надути стари парцали, които не са способни да изследват нищо. Само се затварят в мухлясалите си кабинети, гълтат огромни пари от субсидии и предъвкват работата на другите. Това ме вбесява. Обаче има някои, които са адски запалени, направо са страхотни в нещата, с които се занимават. Има един тип, който цели шестнайсет години е изследвал навиците на хората, които правят безразборен секс. Само да видиш дисертацията му. Зашеметяваща е.

— Струва ми се доста откачено.

Тя ме сръгва нежно с лакът.

— Защо не го направи? — питам я.

— Заради татко.

— Какво, искаше да избереш нещо по-академично ли?

— Не! Татко преподава това в Ливърпул, нали? Точно върху това изнася лекции — по криминология.

— На мен ми се струва направо чудесно. Гаранция за успех — ще ти помага с домашните, ще ти дава предварително материалите за изпитите, такива неща.

— Да, ще следи всичко, което правя. И сега е достатъчно зле. Както и да е, вече не им викат домашни, а курсови работи.

Плясвам я по бедрото.

— Е, сигурно можеш да го учиш някъде другаде.

— В Манчестър има хубава катедра по криминология.

— Тогава защо не отиде там? Има предостатъчно боклуци, които можеш да изучаваш.

— Заради татко.

— Да, вече започвам да разбирам какъв е проблемът. Старият Джери е голяма консерва, до дъното на…

— Просто не мога да го оставя сам — прекъсва ме тя. — Не и след като мама…

Замлъква и се обръща към превърналия се в силует пейзаж, който препуска край прозореца. Не мога да намеря нужните думи. Трябваше да го предвидя.

Настава мълчание и отново ни разделя.

 

 

Глътваме хапчетата, половин час преди да стигнем до Ланголен. Между другото, там е доста смачкано — скапано градче, пълно с гадни магазини, задушни кафенета и няколко аркади, пълни с похотливи гражданчета, обаче ако тръгнете по А-524 и пътувате чак до планинската верига Сноудониа, ще стигнете до една кръчма с изглед към езерото — с кожени дивани, с истински цепеници в огнищата, с глави на язовци по стените, с тонове наливна бира и джубокс със стара класика от типа на Ню Ордър и Нюман.

Минаваме през долината на Ланголен — нищо не се е променило. Не съм идвал тук от цяяяяяла вечност. Беше преди осем-девет години, а единствените нови неща са един индийски ресторант, няколко малки игрища за футбол, една малка винарна „Йейтс“, а пък минералните бани са се превърнали в мини супермаркет. С Шон и момчетата идвахме тук за по едно чукане. Както е в повечето провинциални градчета, мацките са се изредили на местните пичове поне по три пъти още преди да навършат петнайсет и направо си умират за нещо по-така. Някой от Ливърпул или от Манчестър, който и да е, само не скапаните селянчета. Ау, честно казано, идваха ни малко в повече. Направо ни скапваха. Шестнайсетгодишни мацета с гладки бели лица и ситни евтино изрусени къдрици, които искаха да ги чукаме в дупетата и групово. Идваше ни твърде много, човече, твърде много.

Лъкатушим все по-нависоко по склоновете на Сноудониа, които надвисват над нас след някой завой, след това се отдръпват обратно към небето на следващия. Все едно някой размахва лупа пред очите ми. Изневиделица се появява кобалтовосиня светлина. Ченгета. Отбивам. По челото ми избива пот. Край мен профучава волво с огромна скорост — явно познава всеки завой по пътя. Сърцето ми бие лудо. Никога не съм имал проблеми със закона, обаче винаги ме избива пот, като видя ченгета. Дори когато ги мерна по улиците на града посред нощ, винаги ми се струва, че предстоят неприятности. Нали непрекъснато се говори за такива неща? За най-обикновени невинни пичове като мен, които си вървят и не правят нищо нередно, обаче изведнъж се оказват натикани в килия и обвинени в какво ли не. В търговия с наркотици, в некрофилия, във въоръжен грабеж… Отново потеглям и забелязвам, че Мили се подсмихва — чете в мен като в разтворена книга.

Точно когато пътят заплашва да се превърне в тясна пътечка, се появява зле осветена табела „Хубава храна, хубава бира и топло посрещане“, затова правим остър завой по една дълга извита алея, която пресича гората и ни отвежда право до „Кингс Хед“. Нищичко не се е променило — като се почне от чугуненото стъргало за обувки пред вратата и се стигне до мириса на борови иглички и на въглен, който се усеща във въздуха. Гледката оттук е направо поразителна — да ти отвинти главата. Вижда се чак до сърцето на долината, долу до езерото, което искри в електрическото синьо на нощта. По цвета на небето се познава, че ще има страхотно пълнолуние. Защо не взех фотоапарата. Ще стане снимка като за „Нашънъл Джеографик“. Честно ви казвам, ако някой ви сложи превръзка на очите и ви доведе тук, няма да познаете, че сте във Великобритания. Ще си помислите, че сте в Канада, в Русия или някъде другаде. Всъщност имам чувството, че ей сега ще ни нападне някоя мечка. Оставаме за малко на паркинга, мълчим и просто съзерцаваме, попиваме всичко, пушим една цигара двамата и насред обзелата ни еуфория от природата си даваме сметка, че хапчетата изобщо не са ни повлияли. Нищичко. Честно да ви кажа, не бих имал нищо против и просто да обърна няколко халби местна бира и след това да хапна нещо вкусно — шунка и яйца или скариди и пържени картофки, обаче ако се окаже, че са ни излъгали с хапчетата, това направо ще ми съсипе вечерта. Малко вероятно е Шон да ми е пробутал кофти стока. Той купува огромни количества, а никой не е такъв глупак, че да се опита да прецака човек от семейство Флин. С всичките тия йеменци и след завладяването на Гранби…

Когато влизаме, или по-точно, когато влиза Мили, все едно попадаме в сцена от уестърн. Тя кара всички в кръчмата, пълна предимно с възрастни мъже, да замлъкнат. Халбите застиват във въздуха, димът се събира на плътен слой над бара, а после разговорите отново тихо се подемат. Ефектът на Мили. Тя се настанява на едно оръфано кожено канапе в усамотено ъгълче. Над нея очите на един язовец блестят в оранжево от отблясъците на буйния огън. Премятам якето си през облегалката и отивам за напитките. Барманът, когото помня от последното си посещение, изобщо не се е променил. Както и всичко останало тук — неподвластно е на времето. Поръчвам една халба „Стела“ и една халба „Тийкстън“ за себе си и с рестото пускам няколко песни на джубокса — „Джаминг“ на Боб Марли и „Кристал“ на Ню Ордър.

Когато се връщам, Мили си припява, щрака с пръсти и жадно пуши цигара. И двамата сме в страхотно настроение. Отпиваме от бирата си.

— Страхотно е, че правим това. Само двамата. Като едно време, нали?

— Като едно време ли? Не ми пробутвай тия лигави сантименталности, става ли?

— Знаеш ли, мислих си за това по-рано. Как аз винаги използвам миналото като отправна точка за настоящето, а ти винаги използваш бъдещето.

— Като отправна точка ли!

— Да, ти винаги говориш за нещата, които ще правим или трябва да правим, а аз винаги говоря за нещата, които сме правили. Аз съм точно като моя старец. Безнадеждно носталгична.

— Според мен просто ти е трудно да приемеш, че ще махнеш за сбогом на своите двайсет години. Че ще махнеш за сбогом на цял един начин на живот.

— Ти пък много ги разбираш тия неща с годините. Навърши двайсет съвсем скоро, а в птичи години това си е цяла вечност.

— Да, ама не се скапвам от тая работа. Може би наистина преживявам някаква ранна криза на средната възраст. Шегата настрана, ама понякога като се погледна в огледалото, разбирам, че няма смисъл да се залъгвам, мамка му. Изглеждам ужасно стар, Мили. Наистина.

Трябва да призная, че донякъде очаквам да ме опровергае, обаче тя не го прави. Значи наистина изглеждам стар.

— Криза на средната възраст е просто евфемизъм за това, че на човек не му върви в секса, така да знаеш.

Пали си цигара и ме измерва с поглед, а аз усещам как вратът ми пламва. Едва успявам да се оправдая достатъчно бързо:

— Нямам никакви проблеми в това отношение, човече.

И наистина е така. Просто понеже в момента работя извънредно, а Ан Мари ходи на ранни смени, аз, ние, не изпитваме същата страст като миналата година. Това е. Обаче със сигурност няма никакъв проблем.

— Копеле. Не завиждам на жена, дето свеждаш само до чифт цици, а твоята мадама има страхотни цици, трябва да й го призная. Сигурно е страхотно да се чукаш колкото си поискаш.

— Само че въпросът не е само в това, нали, Мили?

— Не. Става дума за притежанието. За собствеността. Точно в това е въпросът. В скапаното собственичество.

— Подейства ли ти вече хапчето?

Тя поднася халбата към устата си и напрегнато се вглежда в юрганчето от пяна.

— Знаеш ли, да изпиеш халба бира е страхотна аналогия за човешките отношения.

— Така ли, я да чуя.

— Ами ето — купуваш си я, отнасяш я на масата и известно време й се наслаждаваш. Първите няколко глътки са свежи, леко те опияняват, следващите те успокояват, а след това приятният гъдел на газираното изчезва. Рецепторите ти залиняват. Зарязваш остатъците и разменяш празната чаша за нова.

Навеждам се близо до нея и се ухилвам. Тя ме изблъсква. Винаги лудва, когато се дрогира малката Мили. Какви неща само излизат от малката й главица, човече!

— Аз съм по-скоро като твърд алкохол. Ще те убия, преди да ме зарежеш.

Тя се отнася и лицето й придобива замислено изражение. Веждите й се сключват.

— За какво говорех?

— За пиячка. За притежанието.

— Къде сме?

— Не знам ти къде си, момиче, обаче аз съм в „Кингс Хед“ в Уелс.

Тя отново потъва в дивана и лицето й се разпуква в широка сияйна усмивка.

— Ще напиша есе за това. Веднага ми намери писалка и листове. Мога да обясня метафизиката на моногамията чрез въздействието на метиловия алкохол.

Очите й се завъртат към задната стена на черепа, след това се мятат напред чисто черни и отнесени.

— Я ми го повтори пак — дразня я аз.

Лицето й се разширява и челюстта й се разтреперва.

— Исусе! Хвана ме. Там съм, Джейми, мамка му!

Мен ме хваща чак след известно време, затова просто си седя срещу нея и се смея. Винаги забравям, че нея я хваща три пъти по-силно от когото и да е, малката блудница. Май за начало трябваше да й дам само половинка. Когато ме хваща и мен, се оказвам над един писоар и си изтръскам пикнята от оная работа. Не ме хваща постепенно, никакво предупреждение, нищо. Просто ме катурва изведнъж. Помита всички спомени и мисли от главата ми и забравям дори кой съм. Само едно празно същество с два тона чиста оловна еуфория, която пронизва краката ми нагоре-надолу, се качва към слабините ми, към корема и към гърдите и избухва в калейдоскоп от невероятни усещания в главата ми.

Екстази, човече.

Обожавам го, мамка му!

Сякаш минава цяла вечност, преди да успея да разбера къде съм и какво се случва. Тялото ми е парализирано. Ето това се случва. Не мога да помръдна. Стоя, стиснал кура си, което честно казано е адски гот, и не мога да си закопчея панталона. Аз съм на върха на света.

Влиза някакъв мъж, изпикава се и излиза.

Мътилка.

Влиза друг.

Направо съм на върха на скапания свят.

Фокусирам се около себе си и започвам да усещам краката си все по-леки, докато най-сетне ме отвеждат до мивката, където закопчавам панталоните си и наплисквам лицето си с вода. Взирам се в огледалото и отражението ми подскача по него и после обратно към мен.

Не мога да си спомня дали съм се изпикал. Опитвам да се изпикая в мивката, обаче членът ми се е надървил и не може да се реши.

Оставам още известно време в тоалетната, за да си събера мислите. Чакам еуфорията да отшуми. Винаги съм такъв, когато се друсам с екстази. Просто ме събаря за първите двайсетина минути, след това се оправям. Установил съм, че е най-добре просто да се кротна и да му се оставя. Не бива да се боря с него или да го контролирам, защото ще ми смаже главата. Просто си седиш и му се наслаждаваш. То ще се настрои към естествения ритъм на тялото ти, а когато е готово, когато се получи, нищо на света не може да се сравни с това.

Екстазиииии!

Трябва да отида при Мили. Копнея да изляза от тази врата и да зърна лицето на Мили. Обичам я, наистина. Обичам това момиче, мамка му, луд съм по него.

Честно казано, не ми се иска да съм с никой друг. Дори с Ан Мари. Не, хич няма да е добре да ме види така — размекнат от любов, отнесен от пороя на чувствата. Само като си го помисля, за малко да се скапя.

Не помня къде съм.

Спомням си.

Тоалетната е в другия край на кръчмата, затова обратният път ми се вижда доста трудна задача. Трябва да мина покрай бара, където е истинска лудница от червенобузести лица с каскети, да се съсредоточа да вървя направо, а не да се блъскам в хората като някой тъпак, обаче всички и без друго изглеждат доста доволни. Сигурно и те са друсани. Мили седи там с глупаво сковано изражение и къса на парченца празен пакет цигари.

— Исусе, Джейми! Реших, че си мръднал. Разказа цялата история на живота си на някакъв фермер.

— В тоалетната малко врътнах, обаче вече съм добре. — Сядам срещу нея. — И при теб ли е така?

— Как?

— Обърни се малко и ми кажи какво виждаш. Струва ми се, че всички в кръчмата са друсани.

Мили завърта глава и оглежда бара с несигурен поглед.

— Не виждам нищо, Джейми. Всичко ми е размазано пред очите. Всичко е направо идеално.

Седим известно време, поглъщаме се с поглед, усмихваме се, пушим, почти не надигаме чашите и аз усещам как ме притиска огромен прилив на обич.

— Мамка му, Мили, обичам те, нали го знаеш. Не го казвам само заради хапчето, а защото ти си другарчето ми по душа. Знаеш ли го?

Тя се нахилва още повече и просто вдига палец, защото е твърде друсана да говори, а след това от тонколоните се разнасят звуците на „Кристал“ и нас ни залива страхотен поток, отнася ни, зашеметява ни.

— Нали ти казах, човече, цялата кръчма е друсана! Защо иначе ще пускат тази песен? Това е песен от „Стейт“. Помниш ли я?

Усещанията стават все по-силни, главата ми се замайва, а когато вдигам поглед, установявам, че цялата кръчма се плъзга напред-назад. Хората изскачат от анонимната редица с шантави клоунски изражения.

Всичко отново идва на фокус.

Отпивам голяма глътка от бирата си и загасвам цигарата, която съм изпушил почти до филтъра. Паля си друга, дръпвам от нея и се облягам назад. Усещанията малко се смиряват, а може би не е така, може би тялото ми просто свиква с хапчето, но каквото и да е, чувствам, че владея положението по-добре. Обаче само за няколко секунди, защото след това запява хорът, направо остъргва кожата от врата ми и се налага да запуша уши, за да попреча на черепа си да се разцепи на три части. Този път е твърде силно. Не ми харесва. Не ми се струва редно. Трови мозъка ми, съсирва кръвта ми. Помлян съм. Направо съм помлян.

* * *

Трябва да се махна от тук, да проветря главата си. Трябва да се махна, преди съвсем да съм му изпуснал края.

Сигурно по физиономията ми е изписан целият този кошмар, защото внезапно Мили се изправя, нали така? Все още се хили, обаче ме наблюдава изпитателно. Не мога да намеря думи, за да й обясня как се чувствам. Помлян, това искам да кажа, обаче не мога. Думата е погребана дълбоко в гърлото ми и не иска да излезе. Тя кляка пред мен, лицето й е размазано и ме пита дали съм добре.

— Добре съм — отговарям и веднага съжалявам. Като че ли това е последният ми шанс да изляза на чисто, преди съвсем да му изпусна края. Обаче нещата вече са стигнали твърде далече. Нещо сериозно става с лампичките и с жичките ми, човече. Мамка му, не може да умра. Не така. Какво ще каже Ан Мари? И прекрасната ми майка? Мамицата му, Джеймс — мекушав шибаняк такъв! Нали непрекъснато чуваш да се говори за това? По новините и къде ли не — за хора, които вземат хапчета от години и смятат, че нищо не може да им се случи, обаче един ден тялото им спретва кален номер и просто се скапва.

„Сериен убиец

Клубната дрога отне още един млад живот.

Джейми Кийли, на 28, от Адмирал Стрийт, изгуби битката за живота си четири дни, след като изпадна в кома, причинена от мозъчен кръвоизлив. Смята се, че смъртта му е причинена от хапче екстази…“

Виждам го на първата страница на „Ехо“. Татко се прибира от работа и вижда, че лицето на сина му стърчи от пощенската кутия. Това направо ще го съсипе. Първородният му син. Наркоман. А мама ще си изплаче очите, докато рови из нещата ми в стаята и търси завещанието, което е написано на осемнайсет, и донорската ми карта, а после ще намери всичките ми списания, видеокасетите и изкуствения член, който купих на Ан Мари за Деня на влюбените, обаче ме досрамя да й го дам, а след това ще го покаже на татко и двамата ще решат, че е мой. На първородния им син. Наркоман и педал.

Опитвам се да вдигна глава от скута си. Изведнъж усещам ръцете на Мили върху себе си, разтрива бедрата ми, прогонва страховете ми и ме надървя страхотно, обаче след това музиката спира и отново ме сграбчва паниката.

Трябва да изляза.

— Просто седни и не се панирай, Джейми — казва тя и ме дърпа надолу.

— Не, трябва да се махна от тук, Мили. Свърши се, момиче.

— Всичко ще се оправи след няколко секунди. Преживяваш точно същото, което аз преживях преди малко. Облегни се назад и му се наслади. Не го потискай.

— Честно? Наистина ли се почувства така преди малко, или го казваш, за да ме предпазиш?

— Да! А ти изчезна в тоалетната. Имах чувството, че ще трябва да се покатеря на прозореца, защото нямаше да мога да мина покрай бара. Тия хапчета наистина са съвсем чисти, това е. Точно такива трябва да бъдат. Просто им се наслади, миличък.

Паниката малко ме поотпуска, обаче след като сядам и се опитвам да си прочистя главата, отново се разпадам. Така, ето това е, мамка му.

— Трябва да се махна от тук, Мили. Моля те. Нека да излезем.

— Джейми? Ще се оправиш. Ето, ще ти поръчам едно бренди и ще се оправиш.

— Ако си ми приятелка, веднага ще ме изведеш от тук!

Въздухът е студен и отрезвителен и ме измъква от вцепенението на хапчето. Влизаме в колата, спускаме седалките до долу и се изтягаме. Очите на Мили са започнали да се въртят, все едно отново ще се отнесе, обаче тя явно не се притеснява, когато изгуби контрол. Помня как в „Стейт“ винаги трябваше да я вдигам от пода и да я влача до дансинга, за да й попреча да се отнесе. Тя много би се радвала да прекара цялата вечер под масата, а някакъв потен мераклия да разтрива врата й.

Стисва ръката ми и промърморва нещо. Аз я стискам в отговор, затварям очи и се предавам на великолепното усещане.

Тя отново ме стисва, по-силно.

— Пусни малко музика — моли ме.

Вдигам ръка от скута си, все едно е от олово, и пускам радиото. Колата внезапно се изпълва с дърдоренето на сърдити уелски гласове. Мили подскача и пищи:

— Какво става, мамка му?

Притиска ръка към гърдите си, а аз се заливам от смях.

— Тъпак. Смъкна ни. Пусни малко музика, преди да съм получила инфаркт.

Захилвам се още по-силно.

— Джейми, пусни скапаната музика, че ще получа удар.

Вземам стар албум на „Министри“ от таблото, пъхвам касетата в уредбата и сащисан наблюдавам как тялото й откликва на ритъма на музиката. Физиономията й примира, замаяна от кеф. Ритъмът добива мелодия и изведнъж ужасно ми се приисква да потегля. В нощта. Без определена посока. Просто да лъкатуша из пейзажа, а музиката да ни пронизва целите.

Ръката ми е в скута на Мили. Карам като луд. Луната е синкаво петно на тъмните пасища на небето. От лявата ни страна Уелс препуска край прозорците. Осеяни със стада поля се вливат в сребристосиния залив на хоризонта. Правя завой. Коремът ми се продънва. Отдясно разораните кадифени ниви се сливат в едно и хукват към огромната планина, чиито азбестови върхове блещукат, топят се и се плъзгат на бледата лунна светлина.

Ръцете и краката ми са омекнали.

У мен се надига бурна наркотична обич. Еуфорията се плъзва ту натам, ту насам. Без посока. Блуждаещо желание.

Лицето ми е застинало във вкоравена усмивка. В главата ми нахлуват мисли и се пръсват на цветни парченца. В колата отекват акорди на пиано. Нахлуват ударните. Удоволствието намира ритъма си. Усилвам музиката. Втривам мелодията в бедрото на Мили и туптенето на сърцето й се плъзга надолу, за да я посрещне. У нас пулсират прелестни усещания и отекват в телата ни, все едно сме слети в едно.

Главен път с коли, които виждам ту ясно, ту размазано. Удоволствието вече не е толкова силно. Музиката се е отдръпнала от мен и мелодията се носи от тонколоните, а не от гърдите ми. Не усещам езика си. Навеждам огледалото, за да видя дали не съм си го отхапал. Още си е там. Мили е будна, зениците й са разширени и съвършено черни.

— Добре дошла отново.

— Тук съм, обаче откъде? — отговаря тя.

Музиката отново става част от мен, в слабините ми пласт след пласт се трупа мелодично удоволствие, избухва и се втвърдява, втечнява се и ме блъска.

Мили вече съвсем се измъкна. Очите й са затворени. Клепачите й потрепват от предизвикани от екстази видения. Скърца със зъби и стиска ръката ми, ту влиза в света на сънищата си, ту излиза. Различен ритъм или посока на мелодията, и тя тутакси подскача на седалката, объркана и с ококорени очи. Сетне се опомня и лицето й разцъфва в огромна сияйна усмивка. Харесва й как звучи музиката, когато очите й са отворени, харесва й как мелодията и цветът си взаимодействат, попаднали в плен на променливите си състояния. А когато усещането стане прекалено силно, челюстите й започват да тракат. Мъчи се отчаяно да държи очите си отворени, но мощта на еуфорията я принуждава отново да ги затвори.

Мили се докосва. Там долу. Няма две мнения. Ръката й е в джинсите. Честно казано, едва ли съзнава, че го прави. Опитвам се да не й обръщам внимание, което си е задача и половина, понеже здравата съм се надървил от хапчето, и точно затова тя започна да си играе със себе си преди километри, обаче на мен въобще не ми помага, че го прави точно тук, до мен. Ама никак. Всъщност е истинска мъка. Умирам за една чекия още откакто излязохме от „Кингс Хед“. Може да се наложи да спра под претекст, че ще пикая. Същинска мъка. Направо ще се пръсна там долу.

Разхлабвам колана на седалката, разкопчавам няколко копчета и малкият ми приятел едва ли не въздъхва от облекчение. Увеличавам малко музиката и се опитвам просто да се предам на хапчето, обаче не мога да не й мятам скришно по някой поглед. О, това е направо откачено, човече. Все едно е кръвосмешение. Все едно до мен седи сестра ми. Това Е СЕСТРА ТИ, МАМКА МУ. Тази мисъл ме отрезвява, смъква ме на земята и аз забравям защо съм се чувствал толкова гадно заради себе си, обаче веднага след това пак се издигам, потъвам все по-дълбоко в лагуна от бездънна наркотична любов, където всичко е чисто и искрено, а след това си давам сметка, че се взирам в меката млечнобяла трапчинка на шията й, докато малките й пръсти на пианистка правят същинско вълшебство в панталоните й, което пък отново разбужда члена ми. Ужасно ми се иска да се пресегна и да докосна крака й, за да се почувства толкова съвършена и красива, колкото я чувствам аз, обаче музиката внезапно спира. Мили се е надигнала и ме гледа уплашено право в лицето. Курът ми срамежливо потъва в скута ми.

— Къде сме? — пита тя и ме стиска за ръката, обаче преди да успея да й отговоря, на лицето й грейва плашеща и уплашена усмивка и тя сочи през прозореца към морето, което е черно, огромно и блести на лунната светлина.

Мили

Паркираме успоредно на морето. Брегът е пуст. Облаците са се разтворили в чернотата и така луната може да остави дебел сребърен белег върху водата.

Мълчаливо вървим по брега, без да усещаме студа, заради който дъхът ни излиза бял като газовете от ауспуха на автомобил. Събуваме обувките си и оставяме краката си да почувстват прелестната студена изненада на нощното море, елегично и покорно, досущ като луната.

Мощните приливи, които завладяват тялото ми през последните няколко часа, вече са се отдръпнали и на тяхно място се е появило тлеещо щастие. Изведнъж всичко става прозрачно и просто. Чувствам се отворена за дълги и лъкатушещи разговори. Искам да говоря безкрайно и безстрашно за живота, за нас, за мама и за университета, за Ан Мари и за всички неща, които от толкова отдавна са надвиснали над мен огромни и застрашителни, но сега са съвсем мънички и преодолими. Искам да му кажа толкова много, но кой знае как мълчанието казва всичко и дори повече.

Приливът ни принуждава да се върнем на брега, прислоняваме се до една самотна скала и пушим заедно цигара.

Сгушвам се близо до него, прегръщам ръката му, полагам глава на рамото му и внезапно ме изпълва такава пълнота, че ми иде да се разплача.

— Джейми?

— Да, миличка?

— Това отчуждение помежду ни. Не знам как се получи. Но вече го няма, нали?

Той не отговаря и за миг сърцето ми замръзва — сякаш самотата на огромната черна нощ ме засмуква, — но когато той проговаря, отново започва да тупти, силно и високо.

— Имах чувството, че си ме разлюбила.

— Като че ли бях разлюбила себе си. За теб и за татко съм готова да умра.

Той ме стисва по-силно и аз посочвам към голямата студена луна, която е масивна и съвършена, в далечината пристанището блещука като скъпоценен камък, морето ни обсипва със сияйните си капчици, а когато той се обръща към мен с разтопени черни очи и ме целува по челото — нежна целувка, която се разлива по кожата ми и в главата ми, и изригва от върха й, — прекрасен взрив от енергия и цвят се разлива в гърлото и във вътрешностите ми, в слабините и в крайниците ми, докато накрая се превръщам в огромна топка от удоволствие, а той обръща глава към проблясващото пристанище и към голямата стара луна и казва:

— Ако можех да нарисувам приятелството ни, щеше да изглежда точно така.

Удоволствието се надува ли надува като балон, изсмуква въздуха от дробовете ми и ме заслепява — виждам само някаква ярка светлина, притегля ме и ме насочва към нещо толкова могъщо и красиво, че не ми се иска никога да се връщам към онова преди и да се запътвам към другото отвъд. Искам само да си остана в тази светлина. Да си остана тук завинаги. И никога, никога да не се връщам.