Хелън Уолш
Кучка (4)

Мили

Откакто мама ни напусна, двамата с татко решихме да пазим мълчание по въпроса. Отначало той се опитваше да ме накара да седна, да поговорим, да ми помогне да разбера — всички тези неща, които родителите се чувстват длъжни да направят. При мен нещата не стояха така. Беше различно. Просто тутакси се затворих. Това беше най-големият шок в живота ми. Смаза ме — нищо друго не ме интересуваше. Струва ми се, че сега това устройва татко прекрасно. Все още носи брачната си халка като някакъв скапан белег, обаче ако в къщата ни влезе непознат, изобщо няма да разбере, че мама някога е съществувала.

Само че тя продължава да живее в сърцето и в мислите ми.

Зимните нощи.

Двамата с татко играем карти в дневната. Татко тайничко ми дава да си пийна „Джеймисън“. Мама е в кухнята, приготвя вечерята — припява си нещо различно от песента по радиото. Тримата се смеем и си говорим до късно през нощта.

Тя ни напусна един четвъртък вечерта в края на август. Все още бях на седмото небе от високите си оценки на приемните изпити и от обещанията, които криеха идните седмици и месеци. Беше прекрасна вечер. Слънцето прежуря безмилостно цял ден — беше най-горещият ден в годината, — а когато залезе, обагри улиците в хиляди нюанси на аленото. Седях на покрива на гаража, пафках си един джойнт и наблюдавах как димът се вие носталгично. Погледнах към планините на Уелс и отвъд тях, а красотата на гледката заискри у мен като чаша червено вино. Би трябвало да съм в Манчестър, да уреждам квартирата, учебниците, това-онова — обаче топлината на деня отне собствения ми плам. Можех да отида и на следващия ден. Затова останах на покрива до здрач, когато мракът отне всички цветове от небето и то се превърна в купол от разтопено олово. Никакви звезди. Никаква луна. Само ширнал се катраненочерен мрак. И точно тогава го чух.

Не би трябвало да го има.

Останах горе, когато чух клаксона на такси, предната врата се отвори, затръшна се, токчетата й зачаткаха по алеята, таксито потегли и тихото бръмчене на двигателя заглъхваше, заглъхваше, заглъхваше в нощта. Изчезна заедно с майка ми. Почаках малко таксито да се върне, а когато не стана така, угасих цигарата и влязох вътре.

Дядо седеше на кухненската маса с широко отворени и невиждащи очи, стиснал чаша с бренди. Сепна се, когато ме видя. Не би трябвало да съм тук. Татко се бе надвесил над мивката и пълнеше чайника с вода. Отзад изглеждаше стар колкото дядо. Замотах се в прохода между кухнята и килера. Татко ми направи знак да седна. На масата имаше един плик. Подаде ми го. Скъсах го на четири и го хвърлих в кошчето. Не би могла да съществува никаква причина. Очите на татко горяха уморено и умолително, а по лицето му неочаквано се бяха появили дълбоки бръчки. Не можех да го погледна, не можех да отида при него. Качих се горе, натъпках най-необходимото в един сак и отидох в дома на семейство Кийли.

Господин Кийли ме настани в стаята на момчетата, тримата пихме „Мейксън“ от бутилки и останахме да гледаме мача на Насим. Боксираше се с един млад мексиканец, ужасно пъргав, с бързи и точни удари, обаче му липсваше увереност. Просто не вярваше, че трябва да е на ринга срещу принц Насим. Насим го повали с един ляв трийсет секунди след началото на втория рунд и това беше краят. Онзи се опита да се изправи, преди съдията да преброи до десет, обаче тялото му беше пребито и съсипано. На финалния гонг изражението му ми напомни за изражението на татко в кухнята. Тъжно, но достойно. Пропито от загубата.

Легнах си около четири, но макар тялото ми да бе натежало от тъга, смайване и изтощение, не можах да мигна. Нощта бе изпълнена с непознати шумове — някакъв купон в съседната къща, бълбукането на вода по тръбите, вой на куче, отчаян вик за помощ от някаква жена в далечината и постоянното бръмчене на таксита, които спираха и потегляха. Обаче тук се чувствах в безопасност. Бях щастлива в тази стая. Въздухът пулсираше, наситен с успокоителни миризми и звуци от момчетата на Кийли, а когато първите слънчеви лъчи пронизаха тънките като хартия пердета, аз се завих презглава и се вкопчих в нощта като в догарящ джойнт.

Когато най-сетне се прибрах у дома, татко бе обявил къщата за продан. Беше голяма и просторна викторианска постройка. Пет спални, белфастки мивки, дълбоки, стари чугунени вани и красиво поддържани градини. Продадохме я бързо. Половината от парите отидоха при мама. Тя звъня стотици пъти, докато бях у Джейми, обаче аз не отговорих на обажданията й. Просто не можех. Три-четири пъти я видях да ме чака на спирката, в края на уличката, просто чакаше, чакаше, чакаше. Обръщах се и си тръгвах.

Пренесохме се в новата си къща две седмици преди Коледа, в деня, преди да навърша осемнайсет. Беше съвсем малка къща в редица постройки на Глоувдейл Роуд от другата страна на железопътната линия. Улицата беше сносна, сносна и невзрачна — улица, на която живеят хора като семейство Мейсън. Беше хубава къща. Мразех я.

Когато се нанесохме, татко и аз мълчаливо и независимо един от друг изнесохме мама. Поне така си мислех. Всички женски и майчини неща заминаха в кутии и кашони. Нежното докосване и духът, който владееше предишния ни дом, бяха пакетирани, запечатани и изпратени.

Сега къщата прилича на ергенска квартира. Стените са прашни и без украса. Предишната ни градина, същинска каскада от ярки цветове и усещания, сега е сведена до малък и грозен двор, пълен с празни бутилки от вино и уиски, които така и не стигат до пункта за амбалаж.

Хладилникът, в който винаги имаше здравословна храна и литри прясно изцеден сок, сега е пълен с поръчаната от вън храна от предишната вечер и с пресечено мляко. В противното си усилие да надмогнем липсата й ние само врязахме спомена за нея още по-дълбоко в живота си.

Днес, докато вървя по Мъртъл Стрийт към университета, тя отново преминава през мен. Във въздуха усещам уханието на любимия й парфюм „Гучи“. Мама, която ухае прекрасно, с нейната махагонова коса и с алабастровата й кожа. Тя е там. Тя е навсякъде.

Джейми

Обикновено сутрин съм във форма. Работата рядко ме потиска, обаче трябва да призная, че от време на време се случва — просто се стъписвам от пълната безполезност на всичко. Ставаш, отиваш на работа, джигерът ти излиза от бачкане и се връщаш вкъщи скапан, за да се порадваш на неща, заради които всичко си струва. Понякога животът е пълно лайно. Така е. Само че, както казах, обикновено не се давам. Просто се справям — да става каквото ще и това е.

Ама в момента съм, честно казано, малко потиснат. Снощи изпих една бира с нашия Били. Той ми каза някои неща, които ме накараха да се замисля. За малката Мили. Каза, че през последния месец работел на къщите близо до Найт Стрийт и непрекъснато я виждал да се шляе навън — дори през деня. А моят старец я видял миналата седмица да се мотае по Хоуп Стрийт — при това в учебен ден.

Честно казано, знам, че студентите обичат да се наковават здраво всяка вечер, знам и това, че повечето от тях едва кретат с оценките, обаче просто не мога да прогоня мисълта за нея от главата си — направо ме изгаря. Кипвам, когато осъзнавам истината. Иде ми да ида при оная сбирщина студенти, дето се трупат в „Кинселас“ сутрин, всичките с ужасен махмурлук и твърде скапани, за да отидат на лекции, и да ги направя на пух и прах. Сами се закопават, така си е. И адски се гордеят, че са се докарали дотук — въобразяват си, че това е истината. Скапаняци.

Честно казано, точно по този въпрос двамата с Мили винаги имаме търкания — тя ужасно си пада по тия работи. Така е, човече. Не ми пука откъде произхожда и какви скапани привилегии има заради родителите си — не давам и пет пари. Влудява ме това, че тя не се възползва от тези неща. Всичко може да е толкова лесно за това момиче. Мамка му, човече, наистина не ми се говори за тия работи, не искам дори да мисля за тях, обаче понякога усещам, че тя просто се съсипва. Така е. Пилее си времето в ония дупки зад университета — какво се опитва да докаже, мамка му?

Прозявам се и хвърлям поглед през рамо в огледалото. Отражението ми се смръщва, адски виновно.

Защо се бъзикаш, бе човек? Не това е причината да си скапан тази сутрин — ако си честен със себе си. Всичко е свързано с онова другото, което ти каза Били, нали? Той ще се види с Мили да гаврътнат по няколко, след като приключи този следобед. Каза, че й е свирнал от стълбата си. Каза, че била в настроение. Изобщо не споменала за мен. Не мога да го разпитвам, обаче той и дума не обели. Не ми каза да е питала за мен.

Мили

В библиотеката няма нито една от книгите, които ми трябват за курса. Онези, които не трябва да се изнасят от читалнята, всъщност са изнесени, а това означава, че ще трябва да си ги купя. Свиди ми се да давам по петнайсет лири за книга, от която просто ще препиша и ще я захвърля на дъното на шкафа. Направо ми се обръщат червата, когато си помисля за егоистичното копеле, дето е постъпило по този начин — някой, който е седял с мен в същата зала за лекции само допреди двайсетина минути. Май ще трябва да разработя нова система за безплатно пазаруване в „Уотърстоунс“.

Миналата седмица, когато влизах в книжарницата, установих, че книгите от университетската библиотека активират алармената система. Пазачът ме накара да изпразня чантата си. Когато не намери нищо освен две разпокъсани книги от университета, той ме заля с извинения. А това ме накара да се замисля. Ако показвам книгите от библиотеката на влизане, ще мога да си изляза оттам, с каквото си поискам, нали така?

В библиотеката на свой ред свивам номер, като премествам някои от основните текстове за трети курс на един рафт, където има книги за обновлението на градовете в Корея. На библиотекарите ще са им нужни седмици, за да ги намерят. Да видим как ще се хареса това на другите. След това в малко по-добро настроение отивам в обемистия и подробен раздел по социология и намирам нужния ми ред. След това откривам книгата със сигнатура Р-654 1769-АВ, която помня като телефонен номер на близка приятелка. „Престъпление и девиантност в съвременна Великобритания“ от Джери О’Райли. Свалям книгата и разлиствам на четвърта страница. Там пише „На Андреа и на Мили, за вашата обич и подкрепа“. Препрочитам пасажа отново и отново и ме изпълва толкова дълбок прилив на щастие, че чак ме заболява. Заставам на пръсти и пъхвам тома обратно на горния рафт, където му е мястото. Заедно с Маркс и Енгелс и с другите основоположници на социологията.

Когато пристигам в „Уотърстоунс“, цялата сияя. Грее слънце — прекрасно късно октомврийско слънце. Топло, но не потискащо. Били е оставил съобщение на мобилния ми, за да потвърди срещата ни за по едно в три следобед в „Грейпс“. Фантастично! Така ще имам време да посвърша малко работа и да гаврътна няколко бири в „Блекбърн“ преди това. (Всички бутилирани бири са на половин цена между 12 и 2 часа.)

Вземам нужните ми за курса книги „Шекспир от гледна точка на деконструктивизма“ и „Постфеминизмът и литературата“ и се отправям навън с високо вдигната глава. На излизане от книжарницата ме обзема детинското усещане, че ще ми се размине, и отпразнувам този факт, като давам няколко лири на продавача на списание „Биг Ишю“ и настоявам да задържи списанието. Паля по цигара и за двама ни, мятам му една размазваща усмивка и се отправям обратно извън центъра, където възнамерявам в „Номер седем“ да изпия неприлично големи количества кафе и да напиша почти гениално есе.

Докато минавам покрай Слейтър Стрийт забелязвам, че районът става все по пешеходен. Навсякъде са изникнали нови барове, кафенета и ресторанти. Градът започва да се преобразява в продавач, който няма доверие в качеството на нещата, които продава. Изкуствен. Неискрен. Същински заслон от пълни с плюш заведения за хранене, купени с пари от наркотици и управлявани от псевдогангстери, които нямат нужните познания, за да се справят. Менюта, които са твърде претенциозни, сервитьорки с грозни акценти, примитивна представа за вината. Обичам този град, наистина. Обичам улиците, обичам глада и решимостта, които пулсират по тях. Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно, обаче щом завърша университета, ще се омета от тук.

* * *

Пресичам Фокнър Стрийт и мярвам един тип в кафеникав роувър, паркиран пред „Номер седем“. Разпознавам регистрационния номер, обаче слънцето е покрило прозореца с ослепителен щит и различавам само силуета на мъжа. Приближавам се, а слънцето се скрива зад облак. Очите ми имат нужда от малко време, за да се възстановят след драматичното светлинно преживяване, а когато това става, виждам, че силуетът си има и лице.

Това е лицето на Тери Матюс.

Гледа право към мен.

Коленете ми омекват. Зарейвам поглед над павираната уличка и минавам стремително покрай колата му, покрай „Номер седем“ и поемам по улицата на катедралата. Завивам рязко надясно по Литъл Пърси Стрийт и когато съм сигурна, че съм се изгубила от погледа му, хуквам да бягам. Прелитам през лабиринт от странични улички, насам-натам, като се връщам обратно по стъпките си, в случай че ми е устроил капан. Всичко около мен е някак нереално. Бавно и наситено. Минавам покрай една проститутка и клиента й, покрай група бездомници, които жадно пият от бутилки долнокачествен алкохол и се хилят гръмко. Прекосявам някакъв полусрутен квартал, който ме изплюва обратно на Парламънт Стрийт, където прясно положеният асфалт засмуква маратонките ми и ме кара да забавя ход. Когато стигам до Принсес Авеню, отново увеличавам темпото и хуквам все по-бързо по тревистата централна лента, където от двете ми страни се нижат хора и дървета като тъмните стени на тунел, и най-накрая стигам до тъмното езеро в парка Сефтън.

Запознах се с Тери Матюс в „Шенаниганс“ — друга усамотена кръчма — на Коледа, когато се преместихме на Глоувдейл. Пиех халба „Стела“, преди да поема към „Мандарин“ за петдесетгодишния юбилей на господин Кийли. Тери влезе и сърцето ми подскочи. Лицето му беше зашеметяващо — дяволски изваяно, с плътни устни и стоманеносини очи. Приличаше на гангстер. На излизане разкарах един-двама скапаняци и му пъхнах кибритена кутийка, на която бях написала името и телефонния си номер. Звънна ми секунди, след като излязох, и си уговорихме среща на следващия ден.

Взе ме пред „Мюърфийлдс“ и ме заведе в едно кафене на Док Роуд, където миризмата на гранясала мазнина залепва като кожа по дрехите и по косата ти. Тери се опитваше да ми каже нещо. Заведе ме там, за да ми покаже как ще стоят нещата. Предупреждаваше ме. Цепката ми направо щеше да се пръсне от очакване.

Заведе ме в някакъв промишлен цех и ме изчука. Беше разтърсващо, изтощително — яхнах го на седалката на колата му, но всъщност ме чукаше той. Никога, никога дотогава не ме бяха чукали така. През цялото време не откъсваше поглед от мен. Докато проникваше все по-дълбоко, стоманените му очи ме приковаваха — и не ми казваха нищо.

С него бях като замаяна. Лудо влюбена. А когато по-късно ме остави с колата, си пожелах да умре на път за вкъщи, за да мога завинаги да съхраня последните четирийсет и осем часа. За да не може нищо, което казваме или правим, да помрачи това късче история.

Той не ми се обади на следващия ден.

Аз му изпратих съобщение на мобилния.

Не ми отговори.

Дни наред тръпнех в тревожно очакване. Бях се видиотила. Унила. Болеше ме. Болеше ме адски. Любих се с него мислено за последен път, преди завинаги да го прогоня от спомените си.

Пет месеца по-късно го видях на майския панаир в парка Сефтън. Носеше на раменете си момиченце със златисти коси и сладко чипо личице, омазано със захарен памук. Не се сдържах и се усмихнах на детето. Двамата се спуснаха да посрещнат една жена с късо подстригана червена коса и толкова съвършено и симетрично лице, че изглеждаше като нарисувано. Проследих ги за малко, а разтуптяното ми сърце прескачаше празни кутийки от бира, промушваше се покрай телата, наранено и почти разбито. А когато той плъзна ръка около тясната й пристегната талия и я целуна отгоре по главата, нещо в мен се спаружи и умря. Там и точно в този момент изгубих и последните остатъци от своето моминство — всичко рухна в един кратък съкрушителен миг. Неуязвимостта на младостта си бе отишла. Докато хълцайки си проправях път обратно през крещящата тълпа и размазаната механична музика, се заклех никога вече да не допусна да се влюбя толкова беззащитно и жалко.

Обаче докато стигна до „Грейпс“, вече съм пияна и доволна, а стегнатият възел в гърдите ми е започнал да се разхлабва. Тери Матюс — кой може да го вини? Не и аз. Вече не. Докато вървях обратно към града, внезапен порой ме принуди да вляза в „Белведере“. Беше все едно влизам в антрето на дома си, все едно се прибирам. Войнствена тълпа от постоянни клиенти беше завзела територията — Хорис, госпожица Мери, Вини и Кени, и всички си бъбреха оживено безсмислици за отдавна отминалото време. Поседях малко с тях, подреждайки в главата си разговорите им, докато не си дадох сметка, че закъснявам. Подкупих Кени да ми открадне съвсем мъничко от дрогата на госпожица Мери и изфирясах.

Били Кийли седи в ъгъла с двама младежи на неговата възраст, и двамата с бръснати глави и със сурови изражения. Представя ми ги, обаче не запомням имената им. По-хубавият от двамата има живо и интелигентно лице с голям белег, който се спуска отстрани на устата му към брадичката. Облечен е с работни дрехи — с военни панталони и с раиран военен пуловер с навити ръкави.

Под левия му ръкав се показват крещящи и неразгадаеми затворнически татуировки, които сякаш са били направени с избледняваща писалка. Очите му са искрящи и проницателни, пълни с въпроси и пронизани от дълбоки мрачни мисли. Улавя ме, че го разглеждам, и приковава очите ми със своите.

Стомахът ми се свива и аз отмествам поглед.

Сядам срещу тримата и насочвам вниманието си към вестник „Спорт“ на масата. На предната страница е Кели Брук в жълти бикини. Вдигам вестника. Тя гледа право в обектива, но тялото й е леко извърнато настрани. Резултатът не я ласкае. Изглежда широка. Не дебела — просто широка. Пускам обратно вестника и се изправям, за да отида да поръчам питиетата. Били не може да реши дали да пие бира или уиски, а от изражението му разбирам, че иска и двете. Само че приятелите му имат други планове. Те отказват с изкуствена гордост и изгълтват заключително съдържанието на халбите си. Когато се връщам от бара, вече ги няма. Свивам вежди и усещам как ъгълчетата на устните ми увисват.

— Аз ли казах нещо?

— Не, миличка. Просто им беше време да си ходят. Ако закъснеят още, жените им ще дойдат да ги търсят.

За миг сърцето ми се свива.

— Жени ли? На колко години са?

— Към двайсет и една.

В погледа на Били съзирам онова, което си мисля.

— Да не са малолетни?

— Съмнявам се.

— Тогава защо?

— Не знам, хлапе.

— Ама как така някой — особено млад мъж — ще се обрече на моногамия на тази възраст?

Той свива рамене.

— Ти би ли могъл, Били? Дори да смяташ, че си срещнал любовта на живота си? Можеш ли завинаги да се обвържеш с едни цици и с една цепка?

— Не. Аха. Може би. Не знам. Но за повечето пичове бракът не е само това, нали?

— Значи искаш да ми кажеш, че те продължават да си чукат наляво-надясно.

— А ти какво мислиш?

Обзема ме облекчение. Потвърждение за невъзможността на моногамията — и за невъзможността на истинската любов.

Били философски рее поглед отвъд мен, след това без всякакво предупреждение забожда очи в мен.

— Я ми кажи, Мили — обаче без да се замисляш, искам да ми отговориш съвсем честно, става ли?

— Добре — отговарям, обаче паника започва да жули ръцете ми.

— Какво мислиш за новината на братчето ми — за нея и за него?

Директният му въпрос малко ме шокира. Вглеждам се внимателно в лицето му, за да проверя дали не е някакъв номер, обаче виждам само един леко подпийнал Били.

— Фантастична е. Според мен двамата много си подхождат.

Казвам го с такава неподправена искреност, че почти успявам да убедя самата себе си.

— Да, сигурно си права. В крайна сметка можеше да намери нещо много по-лошо от Ан Мари. Смята я за истинско съкровище.

Веднага съжалявам, задето съм отговорила толкова неискрено. Можех поне да му подам мъничко. Ако му бях дала възможност да каже как се чувства наистина, това може би щеше да ми помогне да проумея защо приемам с такава неприязън щастието на Джейми. Премислих всяка възможност, дори най-болезненото и невероятно обяснение, извадих всичко на повърхността и го анализирах, обаче все още ни най-малко не разбирам защо се чувствам по този начин. Знам само, че внезапно между мен и Джейми зейна празнина, която леко, но неотклонно ни тласка в различни посоки. Отпивам глътка от халбата си и се опитвам отново да повдигна темата, но изражението на лицето на Били вече е различно.

Преполовили сме третата си халба, когато момче и момиче се стоварват на нашата маса. Веднага ги разпознавам като двама от третокурсниците на татко. Младежът е дебел и има пухкава червена брадичка. Момичето е още по-дебело, а зле възстановената й заешка устна се откроява на лицето й. И двамата са пияни. Вдигам поглед към Били, а той отчаяно завърта очи. Тази вечер можехме да минем и без публика — особено пък такава видимо нападателна.

Вечерта напредва и настъпването на мрака привлича нови клиенти. Помещението се пълни с неудачници и с провалили се типове, със самозвани музиканти, поети и актьори, които до един пушат нескопосано свити цигари и имат еднакви неприязнени изражения. Музиката зазвучава малко по-силно и се разнасят звуците на „Плодно дръвче“ на Ник Дрейк. Страхотна песен. Бас ловя, че когато е писал текста, е бил изпаднал в същото предизвикано от уискито блаженство, в което съм аз сега.

„Сгушен в утробата

на вечната нощ,

разбираш, че мракът

носи ярка светлина.“

Това е просто прекалено красиво. Харесва ми да съм тук, а Ник Дрейк да пее за мен и за Били. Казвам му това и отбелязваме повода с още едно-две уискита. Решавам, че обожавам онова, в което ме превръщат няколко остри уискита. Новата ми същност е дръзка, щастлива и покварена. По-трезвената версия е измама.

Чувствам се все по-щастлива по отношение на себе си и на прекрасната вечер и започвам да изпитвам съжаление към Дебелака и Заешката устна. Особено към Дебелака. Струва ми се, че е ужасно загорял за секс. Съчувствам му — на него и на всички грозни мъже по света. Много добре познавам крайното отчаяние на нереализираната похот. Много добре знам какво е да си в плен на стотици образи всеки ден, всички поднесени в позата „изчукай ме“. На улицата, по телевизията, във вестниците — накъдето и да погледнеш, навсякъде има съблазнителни мадами. Понякога направо ти се къса сърцето, понеже си знаеш, че сигурно ще имаш най-много някоя стерилна среща с курва. Тъкмо се каня да споделя това прозрение с Били, когато той се сепва.

— Мамка му!

— Какво?

— Исусе! Цяла вечер говорим за този скапаняк — той направо ще лудне!

Дърпа ме от мястото ми с една ръка — другата повдига чашата до устните му и той пресушава уискито си.

— Хайде!

Грабваме палтата си и се запътваме към вратата. Навън улиците са сиви и под дъжда от тях се надигат изпарения. Край нас притичва група момичета с размазана по лицето спирала, обгърнали телата си с голи ръце. Хукваме по улицата, прескачайки локвите и кикотейки се като деца. Когато стигаме до стоянката на такситата, Били отново поглежда часовника си. Дъждът и досегът с действителността са го отрезвили малко. Говори, без да ме поглежда:

— Мамка му! — казва той приведен, а дъхът му излиза на пара. — Адски закъснях. По дяволите! Извинявай, момиче…

Няма да го оставя да се измъкне толкова лесно. Не обръщам внимание на думите му и паля по цигара и за двама ни — Били няма да ходи никъде. Аз съм в настроение и страхотно подпийнала, и искам това да продължи.

— Трябва да направя нещо, хлапе — казва той и се насочва към едно приближаващо такси. — Мама организира голяма празнична вечеря. Такси! За Ан Мари и така нататък. Такси!

Ан Мари.

— Хайде, хлапе, ще те закарам.

Таксито спира. Той отваря вратата.

— Не — казвам аз, пъхвам ръце в джобовете и се отдръпвам от него. — Аз ще направя едно кръгче из града.

— Ама ти си вир-вода! Ще умреш от пневмония, ако не се изсушиш.

Свивам рамене.

— Хайде, Мили, просто скачай вътре. Чувствам се пълно нищожество, задето те зарязвам така. Бих те поканил, много добре знаеш, че е така, обаче това е една от онези семейни вечери, нали знаеш. Двамата празнуват годежа си.

— Добре съм, честно. Нали знаеш, че и бездруго не си падам особено по семейните събирания.

— Хайде, Мили, не си тръгвай така. Моля те, просто се качи. Ти си като член от семейството — всички ще се радват да те видят.

— Шшшт, забрави. Добре съм. Ще ти се обадя утре.

Насилвам се да се усмихна и се завъртам на пети.

Правя три крачки по Хардман Стрийт.

— Били? Недей да ходиш, моля те. Не ме оставяй тук.

— О, миличка, не прави така. Ела с мен.

— Защо искаш да отидеш?

— Мили?

Раменете му се отпускат заедно с унилото му изражение.

— Майната ти, Били.

Обръщам се и си тръгвам. Той ме вика по име няколко пъти, в един прозорец виждам как таксито завива и се чувствам скапана като нощта.

Когато се скривам от поглед, обгръщам тялото си с ръце, навеждам ниско глава, свивам рамене срещу вятъра и поемам към града. Студът парализира мислите ми. Не мога да съставя никакъв смислен план за останалата част от вечерта, макар че цялото ми същество крещи за пиячка, за храна и за още пиячка — точно в този ред.

Когато стигам в началото на Болд Стрийт, в съзнанието ми се прокрадва идейка и аз се мятам на едно такси. Нареждам на шофьора да ме откара във финансовия квартал, където е пълно с костюмари, с второстепенни знаменитости и със скучни богаташи, обаче въпреки всичко е район, в който няма никакви студенти. Сервирам му историята, че съм солистка в „Дриймърс“. Очевидна безсмислица, която е предназначена по-скоро за самата мен, отколкото за него — само че я поддържам до последната дума.

Изскачам съвсем накрая на Олд Хол Стрийт и небето надава нисък гърлен рев. Паля цигара и със страхопочитание наблюдавам река Мърси, която потръпва от светлината на бурята. Изпушвам цигарата чак до филтъра и хвърлям блещукащия фас в нощта. Няколко момичета се шмугват край мен голи до кръста и с шибани от вятъра ръце. Изсмивам се на глас. Дъждът вече е намалял, обаче подпухналото небе е надвиснало тежко и влачи бурята над реката към града. За миг нощта е спокойна. Всичко е спокойно освен тихото пърхане на вятъра във витрините на магазините и далечното чаткане на токчета по паважа.

И тогава се развихря бурята.

Небето се предава, разпуква се над града и принуждава гуляйджиите панически да се разбягат на различни страни. Отмятам глава назад и оставям сипещия се сребрист порой да намокри лицето ми, докато не мога да издържам повече, хуквам по улицата и влетявам в „При Сам“. Както е в повечето барове при лошо време, тук е топло, шумно и пълно с хора. Днес направо гъмжи от розови лица с мокри костюми. И жените не са нищо особено — компания от цицорести дами на средна възраст, няколко изкуствени блондинки, които приличат на стриптийзьорки, и една-две чиновнички, потърсили подслон от дъжда. Изтривам лицето си с ръкав и се приближавам към бара. Мушвам се между танцьорките. Телата ни се докосват и цепката ми се събужда за живот.

Поръчвам си бутилка „Стела“ и се настанявам в едно сепаре в тъмен и усамотен ъгъл. Бригадата с големите цици започва да се полюшва в такт с песен на Мадона, припява театрално и кара с „ла-ла“, където не знае думите. Най-въздържаната от мадамите, сигурно номерът на сутиена й е поне 36-Е, леко се привежда напред. Великолепният й бюст, оскъдно прикрит от ниско изрязана блузка, е точно пред очите ми. Боже, циците й са наистина огромни! Дори момичето, което й поднася питието, не може да откъсне очи от тях. Гледам я дълго и настойчиво и ги запомням.

Допивам питието си, паля още една цигара и се опитвам да привлека вниманието на сервитьорката. Към мен се домъква лице без усмивка и пльосва менюто на масата. Дори докато се отдалечава, виждам как в главата й просветва лампичка. Тя се завърта с изненадан вид. Лицето й ми е странно познато. Потръпвам — страхотна е. Черна като сажди коса, големи и бистри очи, плоски устни и славянски скули. Талията и бедрата й са съвсем тесни. Когато отново обръща тесния си гръб към мен, аз плъзвам поглед по абсурдно красивото й тяло от ключиците, към задника и пъргавите й прасци. Очите ми я чукат и я опипват навсякъде. Дългите й, слаби крака, стегнатият, й малък задник, острите й, щръкнали цици — тя е направо великолепна. Връща се след няколко секунди с писалка и с бележник. Извинително вдига очи, когато вижда, че не съм отворила менюто.

— Извинете — въздъхва тя, — ще дойда след малко.

Гласът й е дълбок и уверен. Всичко в нея подсказва, че е достъпна.

— Няма нищо — усмихвам се аз и й подавам менюто. — Донесете ми бутилка червено вино и чиния пържени картофи.

— Майонеза за картофките?

— Не.

Тя си записва със сериозно изражение, след това сключва вежди.

— Какво вино поръчахте — бяло или червено?

— Червено.

— Извинете. Днес тук е същинска лудница. Заради дъжда. Погна ги насам.

Тя плъзва поглед към масата с дебелите цинични костюмари. Аз изсумтявам съчувствено.

— Свършвам в десет, обаче ми се струва, че този момент никога няма да дойде.

Казва ми, че смяната й свършва всеки момент. Ненужна информация. Мамка му! Иска да ме чука. Напрягам паметта си да си спомня от къде я познавам, обаче тя ме изпреварва.

— Ти си Мили, нали? В един курс сме.

Сърцето ми пропада надолу, а стомахът ми се надига да го посрещне. Тя е. Покахонтас. Спомням си я смътно от автобуса — главно действащо лице в десетки фантазии за мастурбиране.

— Аз съм Пола.

Подава ми ръка. Тънка и мека, но с крепко ръкостискане.

— Миналата година бяхме заедно в курса по класическа и Шекспир. А през първата година карахме един и същ семинар.

Присвивам очи във въпросителни цепки.

— Въведение в класическата? Джако? Хайде, не може да не си го спомняш — казва тя.

Очите й флиртуват с мен.

Аз свеждам своите невинно и ниско. Чопля етикета на бутилката бира.

— Защо не дойдеш да изпием по едно, когато ти свърши смяната?

Тя поглежда часовника си, свива рамене и се усмихва.

— Добре. С удоволствие. Ще се върна.

Проследявам с поглед слабото й дупе по целия път и блуждаещата нощ внезапно се сдобива с история. Аз, Мили О’Райли тази нощ ще правя секс. Луд, наточен секс с екзотична красавица. Гаврътвам остатъка от бирата си и се запътвам към тоалетната да изсуша косата си и да си сложа малко червило.

Връщам се на масата, отрупана с пържени картофки, с всякакви сосове, които можете да си представите, и с бутилка топло червено вино. Обещанието за секс е притъпило апетита ми и стомахът ми се свива дори само от миризмата на пържена мазнина. Избутвам храната и сосовете в далечния край на масата и си наливам голяма чаша вино. Изпушвам три цигари една след друга, изгълтвам още една чаша, след това се облягам назад и се опитвам да си придам безразличен вид. Минутите се събират и трупат в празна бутилка и аз започвам да се чувствам някак неловко, седнала тук сама. Преди бях само аз и ясно формулираната ми цел. Самотна пияница, която не обръща внимание на никого. Сега се набивам на очи и съм съвсем прозрачна. Момиче, което се навърта за секс. Обмислям дали да не си потърся една доза, обаче навън на улицата виждам двама скитници, които вятърът подмята като счупени кукли, и това ме убеждава да остана вътре. Привличам вниманието на един сервитьор и си поръчвам още една бутилка вино, която той ми донася с проклето изражение. Пита ме дали ще поръчам нещо за ядене и стрелва с поглед бара, където има опашка от мокри от дъжда хора, които чакат за вечеря. Аз му отговарям с превзета усмивка и му посочвам чинията с непокътнатите картофки.

Вече съм доста напреднала с втората бутилка, когато тя се появява в другия край на помещението и дъхът ми направо секва. Носи обикновена бяла фланелка и чифт тесни джинси, които обгръщат задника й като на супермодел. Фланелката подчертава напористите й щръкнали гърди и елегантните й дълги ръце — съвсем тънички, но прекрасно оформени. Докато се носи към мен, я съпровожда вълна от обърнати глави, а аз цялата отмалявам.

Тя стеснително прокарва ръка през косата си, настанява се до мен и обляга красивите си ръце върху масата. Почти се докосваме. Разменяме си широки усмивки. Катеричката ми прави кълбета. Отпивам вино и я пия с очи над ръба на чашата.

Обожавам тази част. Следващите няколко минути — иска ми се да мога да ги преживея на забавен каданс. Тази част е почти толкова хубава, колкото изненадата от девствената путка, когато за пръв път обелваш гащичките й. Формата и миризмата. Голата влага, меката течна експлозия на сетивата. Това в момента е почти толкова силно. Флирт. Леко съм замаяна от алкохола. Неизбежността на секса, на интимното докосване надвисва над двете ни като магия.

— Ти избра да пишеш дипломна работа ли? — пита тя.

— Да, за огромно съжаление.

— Аз още не съм си измислила тема. А ти?

— Секс — лъжа и се опитвам да я подмамя към темата. — Ще пиша за създаването и разрушаването на сексуалната идентичност в съвременната литература.

— Ау! — възкликва тя, истински впечатлена. — Това е страхотно.

Следва кратко, но добронамерено мълчание. Тя вади от чантата си пакет цигари. „Марлборо“. Предлага ми една. Пръстите й са много тънки и женствени, обаче ноктите й са изгризани и без лак.

— А кой е научният ти ръководител?

— Кенеди. Струва ми се. Което сигурно не е лошо. Означава, че тя няма да може да ме оценява.

— Кенеди значи! — казва тя и вдишва въздух, сякаш свири на обратно. — Помниш ли я как се ядоса през първата година, когато Пади заспа в час?

— Май не съм била там.

— Напротив, беше. Седеше няколко реда по-назад, между Бен и Карла.

— Бен и Карла ли?

— Не може да не познаваш Карла. Всички познават Карла. Големи устни. Безумно красива.

Не може да е толкова красива. Повярвайте ми, иначе щях да лудна по нея.

— Божичко, почти не помня какви курсове съм слушала през първата година, да не говорим до кого съм седяла.

— Обикновено и аз не знам кой присъства на лекциите — рязко казва тя, — обаче повечето момичета помнят, когато ти си там.

— Ами?

— Така е. Не искам да те обидя, обаче сигурно си се питала защо всички момичета се опитваха да се сприятелят с теб през първата година?

— Не е вярно! — възкликвам аз, истински учудена. Наистина не е така.

— Е, може би малко преувеличавам. Обаче ти си живееш у вас, нали?

— Да, все още.

— Е, със сигурност се надпреварваха кое ще бъде първото момиче, което дотолкова ще се сприятели с теб, че ще го поканиш у дома на кафе.

Вглеждам се настойчиво в лицето й за някакво обяснение, обаче виждам единствено неизразима красота. Да не би да се опитва да ми каже, че всяко момиче в университета иска да ме чука, включително самата тя? Със сигурност не. Напротив. Така е. Сигурно е така. Точно това ми казва. Поднася ми го на тепсия, а сега ме гледа право в лицето, с широко отворени бистри очи и аз просто не знам какво да правя, мамка му.

— Да не би да ми казваш това, което си мисля?

— Хайде стига. Сигурно си го усещала.

Тя леко поставя ръката си върху китката ми и аз почти неволно се отдръпвам. В гърдите ми зейва огромна дупка, която я засмуква цялата.

— Ами не. НЕ. Искам да кажа, че това винаги е дремело някъде в съзнанието ми. Забелязах как ме гледат другите момичета, обаче си казах, че това е просто… нали разбираш? Просто момичета, които си зяпат.

— Не е никак чудно обаче. Ти си негово копие. Странна работа.

Тя отмества ръка и поражда у мен копнеж отново да я придърпам към себе си.

— На кого?

— Винаги ли е изглеждал толкова добре? Никога не бих могла да се обвържа с такъв човек. Сигурно направо ще полудея. Искам да кажа, вероятно не е лесно човек да е на твое място. Как се справяш с мисълта, че всяко момиче в университета иска да се чука с баща ти?

Внезапно се връщам в реалното време. Дупката в сърцето ми се стяга и я изплюва цялата обратно в шумотевицата на бара. Очите ми стават лениви, лениви и невиждащи, а лицето й се размазва на фона на осветения от неоновата светлина прозорец. Поставям ръце на масата и се изправям, краката ми са изтръпнали и не ми съдействат, заплашват да се срутят под мен. Почти не си давам сметка за присъствието й. На Пола. Покахонтас. Изгълтвам остатъка от виното си, залитайки си проправям път през тълпата от тела, и излизам навън, където студеният въздух ме блъсва в лицето и ме отрезвява.

Вървя бързо по почернелите от дъжда улици, обзета от огромно желание да бъда колкото може по-далеч от нея. Когато започвам да лъкатуша сред димящата сърцевина на клубната територия, на изплъзващите се тела, на смеха и на веселието, тревожната смътна болка в главата започва да ме отпуска. Вместо това започвам да се чувствам неудобно и глупаво, задето реагирах така — задето толкова ужасно се засегнах. Задето така се заблудих отначало. И защото толкова силно ревнувам баща си. Моя прекрасен старец. Невинен и съвсем неподозиращ за жадното обожание, което неволно предизвиква.

Следващата ми спирка е „Ливинг Рум“. Няколко лигави блондинки са се пльоснали на бара и оглеждат група шумни мутри, които са се скрили в едно сепаре. Взимам менюто с коктейлите. Думите плуват пред погледа ми. Отмятам от челото си мокрия бретон и си поръчвам водка и сок от боровинки.

— Коктейл с водка и сок от боровинки — обявява барманът със суперпревзето фъфлене. Стисвам го за китката.

— Не искам това. Искам водка и сок от боровинки отделно.

По челото му пробягват бръчки на обида. Взема петарката от ръката ми.

— Задръж рестото — искрено му заявявам аз и му обръщам гръб.

Това място е много гадно — обаче идват много футболисти и гангстери, което на свой ред привлича мацките. Много по-лесно е да хванеш някое птиче, когато наоколо има готини пичове, защото мацките много обичат да разиграват такива момичешки истории. Използват ги като механизъм за привличане. Разбира се, повечето се дръпват, когато останете насаме.

— Какви ги вършиш, момиче? Беше само, за да надървим пичовете!

Отстъплението обикновено е съпроводено с поглед, който е нещо средно между смайване и отвращение.

Поръчвам си още едно питие и кацвам в отдалечения край на бара. Паля цигара и започвам да оглеждам мацките.

Времето минава.

Нечия ръка ме стисва за рамото и изненадата от човешкото докосване ме изтръгва от груповата оргия с блондинките в другия край на бара. Обръщам се и виждам Лиъм Флин, по-големия брат на Шон, ухилен толкова широко, че усмивката му за малко да стигне до веждите. Не съм го виждала от цяла вечност. Изглежда страхотно — прилепнало черно поло под скъп на вид костюм. Лампите очертават релефа на лицето му, като подчертават високите му скули и широкия му боксьорски нос, и поставят по една точица светлина в тъмните му влажни очи.

— Знаех си, че това е прекрасната Мили!

Лепва ми целувка по бузата. Дъхът му мирише на пиячка и е секси.

— Ново гадже? — пита той и избърсва дъждовна капка от носа ми с бащинска загриженост.

— Не, дойдох да си опитам късмета с някоя от старите чанти.

Соча към дъртите руси пачаври, които до една са вперили поглед в Лиъм, поглед, който издава крайната им нужда да бъдат изчукани.

Усмивката му става още по-широка.

— Не си губи времето — тихо ми прошепва той, все едно ми разкрива някаква тъмна тайна. Оглежда се потайно, преди отново да наведе глава към мен. — Те са по средата.

— Какво?

— Нали се сещаш, травестити.

— Стига бе — започвам да шептя и аз.

— Мъже с женски дрехи.

Изсмивам се високо и една от пачаврите ми мята злобен поглед. Приятелката й има секси лице — плътни устни, хубави скули, жадни очи, обаче Лиъм е прав. Прасците й са прекалено големи. Може и да не е мъж, обаче е там някъде.

Отивам да седна в едно сепаре с Лиъм и с приятелите му, а те се оказват мутрите, които забелязах при влизането си. Двама от тях преди са работели на входа на „Крийм“. Готини пичове. Другият обаче още отначало не ми допада — грамадна малоумна стероидна глава с гаден тик на носа и лице със спукани капиляри.

Лиъм вдига ръка и при нас дотърчава сервитьорка с къса сплъстена коса и явно с менструални болки.

— Пак от същото, мила, и една чаша за дамата — поръчва той и посочва към групата празни бутилки от шампанско.

— Благодаря, Лиъм — казвам, — обаче може ли вместо това да си поръчам бутилка „Стела“?

— Каквото искаш, малката ми.

Освобождава сервитьорката с кимване и пали цигара.

— Почти не можеш да познаеш, че е студентка, нали?

— Затова ли й каза „мила“, перверзен търговец такъв?

— Не на нея! На теб!

— Чупката! — изсумтявам аз. — Трябва да знаеш, че съм алергична към евтиното шампанско, Лиъм. Направо ми възпалява деликатните царствени вътрешности.

— Ау, царице Пенелопа! Как така „евтино шампанско“! Това е „Мое“, ясно ли е?

— Нямам какво повече да кажа, скъпи.

— Страхотна пиячка е!

— Да де, ама не е „Кристал“, нали?

Той се ухилва и се преструва, че ме шамаросва. Оня с противната глава ми мята мръснишки кос поглед.

Лиъм ми харесва. Трудно е да повярваш, че е брат на Шон. И не само по външен вид — Лиъм е мургав, нисък и набит, а Шон е светъл, висок и слаб, — но и по отношение на това кой какъв е.

Лиъм е джентълмен и си има някакъв свой морал. Той е страхотен баща на малкия Тони и човек рядко може да го види да се перчи с парите или с властта си. Всъщност повечето хора дори не знаят как изглежда Лиъм Флин. Това е само име със собствена митология, което е дълбоко вплетено в местния фолклор подобно на имената на Кевин Кийган или на Пол Маккартни. Шон от друга страна е самозвана знаменитост и ходи на повече откривания на барове, клубове и ресторанти от скапаната Тара Палмър Томкинсън. Не че начинът му на живот е нещо, което е постигнал със собствени сили. Просто го получи даром. Когато Лиъм влезе в затвора за пет години, можеше да повери бизнеса си единствено на Шон — впечатляващо изобилие от солариуми, кафенета и сгради под наем, — доста приличен доход за един осемнайсетгодишен пикльо.

Горкият Лиъм просто нямаше избор. Неговите хора затънаха заедно с него, а той трябваше да храни жена и дете. Шон успяваше да поддържа империята в ред, обаче тъпашките му номера нанесоха огромни поражения. Семейното име, което някога боготворяха в подземния свят на града, сега не е нищо повече от карикатура със заглавие „Как да бъдеш гангстер“ — и Лиъм прекрасно го знае.

Стероидният тъпак кани две от русите пачаври и им предлага по чаша шампанско. И двете имат еднакви кафеникави спаружени цици и ръце, които сякаш са били потапяни във фритюрник. Направо са жалки в радостта си, задето са ги поканили на масата. Отблизо са истински ужас. Кожата около очите им е напукана, тънка и намацана с огромно количество синя спирала. Когато влязох в кръчмата с мокрите си дънки и с отнесеното си лице, те ме изгледаха, все едно съм скитница. Сега, докато седя тук като гостенка на Лиъм, ми раздават лъскави усмивки и реплики от сорта на: „Не е ли хубавка! Ти си като манекенка, момиче — много си хубава!“.

Боклуци.

Умът ми се скита из улиците на Ливърпул 8. Кльощави курви с лоша кожа, момичета, които вонят на евтин парфюм, на гума и на улица. Не мога да престана. Дори мисълта за това разбужда нещо толкова дълбоко в слабините ми, че би трябвало да се шокирам — поне да се притесня, че толкова жадно копнея за такава мизерна тръпка. Само че вместо това се чувствам жива — пияна, безстрашна и прелестно, пламенно жива. Питам се какво момиче би се престрашило тази нощ да излезе в такова време. Наркоманки, старици с дъх, който мирише на рак, момичета с жестоки сводници и други нощни птици, тласкани от отчаянието. Може би достатъчно отчаяни, за да ме изчукат?

Сбогувам се, целувам съблазнително устните на Лиъм и се оплезвам на стероидната тиква. Решавам да се пробвам, но някакъв вътрешен механизъм за безопасност ме възпира, опитва се да ме накара да променя намерението си.

На Болд Стрийт изтеглям 80 лири от един банкомат и с бърза крачка се отправям към Хоуп Стрийт. По небето проблясват буреносни светкавици. Вдигам якето си високо над главата, но вятърът започва да хапе разголения ми корем. Чилето на небето се разплита и облива жилото на вятъра.

Край мен прелитат таксита, а към запотените им прозорци са притиснати пияни лица. Чистачките се стрелкат косо, фаровете прогарят дъждовната пелена и светят по Лийс Стрийт, приведени тела влизат и излизат от баровете. Ужасна нощ да бъдеш навън. Сигурно на Хоуп Стрийт няма да има никой.

Докато стигна дотам, дрехите ми са подгизнали и вятърът е обрулил ушите ми. Копнежът ми за чаври се е плъзнал в наводнените канавки, които се пенят неистово с буйна кафеникава пяна. Проклинам се, задето съм такава, задето не мога просто да се отърся от тази мисъл. Да забравя за това. Някои хора го правят.

Отивам до най-близката спирка на Катерин Стрийт, обаче забелязвам друга със заслон малко по-надолу. Притичвам дотам, като прескачам и заобикалям огромните локви. Вътре се е сгушил дядка сомалиец с издължено сериозно лице. Потънал е в мислите си, обаче ми се струва сърдечен и приятен. Бъркам в якето си и се въодушевявам от откритието, че имам още цигари. Заслонявам се от вятъра, за да си запаля, и тайно наблюдавам подобната на привидение фигура, която се мушва в сребрист мерцедес в горния край на Канинг Стрийт. В душата ми припламва завист, обаче бързо утихва и вместо това се чувствам глупава. Абсурдно е да му завиждам! Дебел едър костюмар, за бога — нечий съпруг! А пък качва някаква курва, нещастникът. Купува си наркоманка. Къде му е предизвикателството на това? Няма. И все пак той е мъж, при това мъж с кола, и има привилегии, за които аз мога само да си мечтая. Дори да е дебел и гаден, дори тя да е най-пропадналата и мръсна брантия, пак искам да съм на неговото място.

Дъждът малко отслабва, но вятърът продължава да вие и да пищи около заслона на спирката и да подмята някакви отломки по улицата. Коли се стрелкат насам-натам и една жена натиска клаксона, когато празна консерва се приземява върху предното й стъкло. Питам стареца колко време има до следващия автобус, а той свива рамене и вдига ръка, за да погледне часовника си, а после пак свива рамене. Ръката му е дебела и възлеста като стебло на лоза. Отново се привежда и добива печално изражение. Очите му изглеждат огромни на старата му глава. Опитвам да му се усмихна, само че той отново се е свил в килията на мислите си. Вадя последната си смачкана цигара и я изправям с пръсти. Тъкмо паля клечка кибрит, когато внезапно движение привлича погледа ми. От другата страна на улицата една жена дърпа завесите си и се задържа на прозореца. Гола крушка я осветява цялата. Присвивам очи и се вглеждам през струите на дъжда. Облечена е неглиже и оттук ми се струва спретната и лъскава — твърде спретната за проститутка. Отмята коса от лицето си, скръства ръце и издава напред бедра.

Наблюдавам я още известно време и нещастната нощ избухва. Няма съмнение — момичето е в играта. Все още съм в покрайнините на квартала на червените фенери, обаче жени по прозорците? Тук не стават подобни неща. Знам, че има момичета, които водят клиенти в стаите си — неведнъж съм ги наблюдавала с безмълвна завист, — обаче ги забърсват на улицата. Това тук е адски дръзко. Не стават такива неща. Просто трябва да се откажа.

* * *

Отвън спира син сааб и от него излиза кльощав тип с конска опашка. Замотава се пред вратата за момент, след това хлътва вътре. Тя дърпа завесите.

Изпускам два автобуса.

Най-сетне той излиза и когато колата потегля, тя отново дръпва завесите и се настанява пред прозореца.

Промъквам се по-близо, за да я огледам по-добре. На около трийсет е с дълга до раменете коса и с бледо, но забележително лице. Дъждът вече е престанал и улиците са празни и притихнали. Въздухът е влажен и огромен в своята неподвижност. Вдишвам дълбоко и силно от него и пресичам улицата.

Къщата й е отделена от тротоара с ръждив метален парапет. По острите пръчки на парапета са надянати презервативи, а на вратата й със зелена боя пише „Брантия“. Пристъпвам към вратата. Има три звънеца. Само на единия има име. Сабрина. Натискам го.

— Да?

— Ти ли си жената на прозореца?

Широк салфордски изговор избумтява в отговор и аз правя крачка назад.

— Ти коя си?

— Казвам се Сара. Може ли да вляза?

— Какво искаш?

— Аз съм хомо — отговарям, изпълнена с ненавист към думата. — Едно от момичетата на Хоуп Стрийт ми каза, че ти ще се погрижиш за мен.

— Я се разкарай! Кой ти го каза?

— Не мога да си спомня името й. Има ужасен белег на лицето и…

— Какво искаш да кажеш с това „ще се погрижа“ за теб?

— Виж, тук е доста мокричко. Няма да стоя и да се правя на глупачка. Сбъркала съм. Извинявай. Лека нощ.

Оставам още малко, вперила поглед в звънеца, а тракането на зъбите ми пронизва тишината.

— Дано да не ми губиш времето.

Отново мълчание, този път прекъснато от колеблива въздишка. Вратата избръмчава и ме пуска да вляза.

Затварям входната врата зад гърба си и потъвам в гъста черна мъгла. Плътният и наситен мрак ме плаши, но скоро в края на коридора се появява слаба светлинка. Същият глас, сега по-мек, се провиква:

— Насам.

От вратата се озовавам право в кухнята, която е малка, усойна и потискаща. По мръсния, застлан с линолеум под са пръснати купички с котешка храна, обаче няма и следа от котка. Зле направена арка разделя кухнята от тясната стая, където я намирам седнала на малка кушетка със скръстени боси крака и ръце. Сурова е, обаче си я бива, секси е. В стаята мирише на същото, на което и в кухнята — на цигари и на котешка храна. Не мога да откъсна поглед от лицето й. Кожата й е с цвят на охра, а очите й са дълбоко хлътнали и мътно сини. Примигва често. Когато за пръв път спира поглед върху мен, изненадата й — приятната й изненада — е съвсем явна. Очаквала е някаква мъжкарана.

— Сядай — казва тя накрая. — Казвам се Сабрина. Саааб-риии-нааа.

Сядам на люлеещия се стол срещу нея.

— Сара — осведомявам я.

— Смятах, че се казваш мръсница.

Заядливката седи с изправен гръб и с вирната брадичка, обаче аз подминавам забележката й.

— За първи път ли ти е?

— Кое — с жена или… че плащам за секс?

— И двете, струва ми се.

— Не. И на двата въпроса. Но не ми е навик, така да знаеш. Аз просто…

— Виж, няма нужда нищо да ми обясняваш. Не е моя работа да раздавам присъди, нали? — Тя насочва към мен изтлелите си сини очи и спокойно преценява стоката. — Обаче ще ти кажа, Сара, че малко се слисах, когато влезе през вратата.

— Очаквала си някоя като Пит Месаря, нали?

Тя се ухилва.

— Е? Аз първата ти жена ли съм?

— Не. Не говори глупости.

Кой знае защо не ми прозвучава убедително.

Разтваря ръце, после отново ги скръства.

— На колко години си?

— На двайсет и една — лъжа я. — Имаш ли цигара?

Тя разтваря ръце, пресяга се отстрани на кушетката и ми подхвърля пакет „Ламбърт и Бътлър“. Запалката е вътре в пакета. Изваждам си цигара и разклащам запалката, за да запали. Вдишвам дълбоко и задържам дима в дробовете си, все едно пуша джойнт. Вече се чувствам странно свободно. Чувствам, че владея положението.

— Не можеш съвсем да се навиеш, нали?

Тя поклаща суровата си глава. Аз издишам плътна струя дим към тавана, който е замърсен от цигари и е осеян с паяжини.

— Както ти казах, не е моя работа да съдя хората — обаче ти можеш да имаш което момиче си поискаш.

Тя ми мята нервен и изпълнен с колебание поглед. Свивам рамене.

— От къде знаеш, че си нямам приятелка? — закачливо извивам едната си вежда.

— От петнайсет години съм на улицата, миличка. Обаче на бас, че си имаш приятел.

Извивам и другата си вежда и поклащам глава.

— Наблюдавах те от другата страна на улицата. — Гласът ми се снишава до шепот. — Имаш невероятно лице. Забележително. Какъв ти е произходът?

Тя отново скръства и разтваря ръце и прокарва разтреперана ръка през косата си. Изчервява се!

— Майка ми е от Исландия. Родена съм в Рейкявик. Баща ми е от Манчестър. Отраснала съм в Салфорд.

— Красива си.

— Благодаря — мъчително преглъща тя и отмества поглед.

Ужасно съм възбудена. Путката ми пулсира толкова силно, че чак ме боли, а крайниците ми са топли и отпуснати. Възбужда ме не само мисълта, че съм тук — че ще правя опасен секс с непозната, която ще направи всичко, всичко, което поискам от нея. Нещо повече е. Помежду ни има химия. Стаята е заредена с нея. Желая я ужасно, тя го знае и също ме желае. Опитва да възстанови баланса на силите.

— Иди в спалнята, вратата отляво е към банята — делово подема тя. — Вземи си душ. Има чисти кърпи в шкафа над мивката. Като свършиш, сложи ги в коша за пране. На вратата на банята виси чист халат. Облечи го и ела в спалнята. — Приковава погледа ми за момент, обмисляйки нещо, след това продължава: — Искам да ми платиш предварително. Знаеш ли какво искаш?

Отварям уста. Понечвам да кажа нещо, обаче тя продължава:

— Ще ти направя масаж за петнайсет лири, орален и мастурбация за трийсет и пълна програма за четирийсет. — Изправя се, кокетно отмята коса и се запътва към кухнята, където прикляква до хладилника. — В спалнята имам и всякакви вибратори и играчки, обаче това ще ти струва допълнително. Никакви водни спортове и мръсотии.

Вместо да ме отблъсне, практичният й тон ужасно ме възбужда. Отчасти защото той означава, че ме възприема повече като клиент, а не като жена, но най-вече защото насочва вниманието ми към факта, че това е една курва. Жена, която е готова да отдаде тялото си и да ми позволи да правя с него каквото себично нещо си поискам. Това е мръснишко — абсолютно мръснишко и аз просто не мога да откъсна мислите си от него, от факта, че можеш да си купиш секс, както си купуваш цигари, книги или бира. Най-силното и могъщо човешко взаимоотношение, сведено до цената на нов сутиен от „Морган“. Отивам в кухнята. Изглежда мръснишки, както е клекнала там. Прилича ми на съпруга на професор.

— Колко, за да остана през цялата нощ?

— Петдесет — казва тя и наднича в хладилника. — Но трябва да си тръгнеш преди седем и половина.

Вдига очи към мен и нервният колеблив поглед се връща.

— Нещо за пиене? Имам кафе, чай или бутилка бира, ако искаш, обаче ще трябва да платиш допълнително за пиячката.

Изважда бутилка от хладилника и прочита етикета с примижали очи.

— „Скорпион“?

— Става. Ти няма ли да пийнеш? — умолително питам аз.

— Добре. Защо не?

Тя се усмихва стеснително и отваря бутилките.

Отивам в банята. Свалям мокрите си дрехи и ги провесвам на радиатора. Питам се колко ли други голи тела са стояли в тази стая. Вземам си душ, обаче не си мия косата, отново обувам бикините си, свалям ги, после пак ги обувам. Навличам халата и отивам в банята. Всичко е строго и целомъдрено, а крушката осветява помещението в жълтеникаво. Има кутия с хартиени кърпички и едно растение, което никога не е поливано, но упорито се бори за живот върху страничното шкафче. На стената накриво виси имитация на Моне. Прилича на приемна в долнопробна клиника за аборти. Давам си сметка, че освен купичката с котешка храна, която съм видяла в кухнята, в този апартамент няма нищо, което да говори за живота й. Не знам абсолютно нищо за жената, която се готвя да изчукам. За един кратък миг се чувствам нелепо, изтегната на това легло, облечена в този глупав копринен халат. Но след това тя се появява със свещ и с нашите бутилки и аз цялата настръхвам при вида на слабите й крака. Тя цъква ключа с език, подава ми едната бутилка и се плъзва до мен. На светлината на свещта сенките по стените са огромни и разкривени и вече се докосват.

Отпивам няколко глътки и й казвам, че искам всичко от секса, но без масажа. Тя нежно ме целува по бузата. Мирише на евтина тоалетна вода. Прокарва длан нагоре-надолу по вътрешността на бедрата ми и аз инстинктивно се разкрачвам. След това взима бутилката от ръката ми и я търкулва между краката ми. Смайвам се, когато пъха леденостуденото шише в бикините ми. Дъхът ми спира. Цепката ми се свива и започва да пулсира от парализиращо студения допир. Тя погрешно приема възбудата ми за уплаха и намалява натиска, като ме търка леко с гърлото на шишето.

— Няма проблем — казвам аз, обгръщам шията й с ръка и я придърпвам към себе си. — Харесва ми.

Тя заравя пръсти в косата ми, започва да я подръпва и извива, а в очите й се появява лудост. Спираме за миг, след това се целуваме жадно, а когато тя се отдръпва, аз съм задъхана и отмаляла, вълни на удоволствие заливат тялото ми и завладяват сетивата ми.

Тя вдига бутилката до устните ми и я накланя, така че течността започва да се пени, потича на успоредни струйки от ъгълчетата на устата ми и се разлива по циците ми. Тя посреща течността с език, разлива я по брадичката и по шията ми, леко захапва втвърдените ми зърна и започва да ги подмята с грапавия си език. Наблюдавам устата й върху гърдите си, гледам как им вдъхва живот, как променя формата и плътността им. Странни и красиви усещания се плъзват нагоре и навън от някакво прелестно навито на спирала местенце дълбоко в мен, за чието съществуване не съм подозирала.

Продължаваме да се целуваме, след това тя оставя бутилката на нощното шкафче. Бодва ме разочарование. Харесваше ми да я усещам долу между краката си, в такава опасна близост до най-свещената част от тялото ми. Освен това си знам — тя е събудила у мен копнеж, който ще остави след себе си само горчиво неудовлетворение, независимо колко сръчни са езикът и пръстите й. Тя сваля мокрите ми бикини до коленете, а аз ги изритвам с крака. Лежа по гръб и чакам. Ръцете й се извиват като змии по корема ми и той кипва от допира й. Плъзгащата се коварна ръка се задържа върху бедрата и прасците ми. Когато вече не мога да издържам, аз я избутвам обратно към путката си и я моля да ме погали. Тя пъхва вътре два пръста, разтваря ги като ножица, след това ме целува силно, приковава погледа ми, пъхва вътре още един пръст и започва да ме чука нежно, а зениците й са разширени от възбуда и от усещането за власт. Затварям очи и се оставям на допира й, просто си лежа и й позволявам да ме чука с пръсти.

Свършвам бурно и влагалището ми се стяга около ръката й като ръкавица. Когато отварям очи, тя ме гледа право в лицето, а изражението й издава известно самодоволство. По лицето й се разлива ликуваща усмивка. Иска ми се да й кажа, че винаги свършвам така, обаче вместо това отстранявам ръката й, която блести мокра от моите сокове, и я карам да застане на колене. Тутакси добива наивен и смирен вид, обаче сваля бельото си, бързо и сръчно, и отдолу се показва путка, избръсната с евтин бръснач. По гърдите и по долната част на корема й личи, че е раждала. Застава на колене върху леглото, леко разкрачена, разголена, покорна. Кой се усмихва сега, а?

— Искам да слезеш на пода — нареждам й.

Очите й се стрелкат наоколо, блеснали предизвикателно. Неохотно се надига от леглото и слиза на пода като котка. Коленича зад нея. Килимът е груб и дращи коленете ми. Разтварям бузите на задника й. Прокарвам език по путката й и я ближа като куче. Има вулгарен вкус — на гума, на влага и на застояла пот. Обичам това. Докато възбудата се надига у мен, си налагам да не я питам за онзи тип с конската опашка. Неговия вкус ли усещам? Какво сте правили? Изчука ли те в задника? Ти смука ли го? Той близа ли те, както правя аз сега? Образите се нижат в съзнанието ми. Как той пъхва члена си в тесния й задник и я чука диво и силно. Как путката й се навлажнява напук на апатичното й лице. Много обичаш да се чукаш, нали? Бас ловя, че нощем мастурбираш в леглото и си мислиш за клиентите си. Харесва ти да си курва, нали? Не го правиш заради парите. Правиш го, защото ти харесва! Усещам как крайниците ми се напрягат, когато отново ме завладява желанието, копнежът да усетя пълната поквара, да унижа и да бъда унизена. Заравям език дълбоко в задника й и този път тя рухва, все едно е под действието на опиат. Отпуска се на лакти и обляга отмаляла глава на пода, краката й бавно се разтварят все по-широко, докато клиторът й се озовава само на няколко сантиметра от пода. В главата ми се натрупват мръснишки картини, които се сблъскват с тайните ми и най-отблъскващи фантазии. Тя явно е обзета от същото унизително желание, което е завладяло и мен. Били веднъж ми каза, че курвите просто изключват, докато се чукат. Удоволствието не е част от професията им. Ако наистина е така, тя вече няколко пъти наруши този професионален кодекс — стене най-безсрамно, позволява на путката си да се овлажни страхотно и да намокри лицето ми, обожава чукането точно колкото и аз. Ближа я още малко и когато усещам, че се напряга на прага на оргазма, се отдръпвам и се пресягам към бутилката. Мята ми поглед, изпълнен едновременно с възбуда и ужас. Коленича зад нея и прокарвам бутилката нагоре-надолу по цепката й, сетне я пъхвам на няколко сантиметра в задника й.

— На другото място — прошепва тя и я изтласква навън с мускулите си. — Така може да ме нарани.

Бутилката е твърде широка, за да влезе в задника й, затова бавно и внимателно я пъхам в путката й. Тя се задъхва.

— Искаш ли да спра? — питам я и пъхвам бутилката още малко.

Тя ме поглежда колебливо. Издърпвам леко бутилката.

— Ако не искаш, ще спра. Само ми кажи.

Дръпвам ръцете си, но бутилката остава неподвижна, значи тя здраво я стиска.

— Да спра ли?

По лицето й преминава дъга от чувства. Поклаща глава безмълвно и напрегнато.

Стисвам я за косата и дръпвам силно главата й назад, като я принуждавам да ме гледа, докато пъхвам цялата бутилка. Чукам я силно и грубо. Мускулите на гърба й се извиват и поддават, лъснали от пот. Чукам я с бутилката още по-силно, с тласъци от китката. Путката й жадно засмуква шишето и диктува силата и бързината на чукането. Пъхвам показалеца на свободната си ръка в задника й, който се свива и разширява при всеки тласък на бутилката, и се смайвам от копринено нежната кожа между путката и задника й. Чукам я без всякаква сръчност и състрадание. Вече не се владея. Просто пъхам и вадя бутилката колкото е възможно по-бързо. Стенанията й се превръщат в писъци, а цялото й тяло се разтърсва от спазми, докато накрая рухва на пода и шишето се изстрелва от тялото й като куршум.

Отдръпва се и лежи напълно изтощена и лъснала от пот. Плъзвам се до нея, сетивата ми бавно се възстановяват, а моментът ме пленява. Курва и клиент, слети в едно като новобрачни.

Излежаваме се лениво, а сенките ни акцентират надигането и спускането на гърдите. Отново сме непознати, мълчаливи, обзети от неловко чувство, отрезвени. Отново ме обзема познатият стар импулс да офейкам. Не искам да съм в тази стая с тази жена. Усещам миризмата на путката й върху устните си, започва да ми се повдига, чувствам се омърсена и накърнена. Трябва да се облека и да си вървя. И точно това ще направя.

След малко.

Ще си тръгна.

 

 

Събуждам се. Не знам къде съм. Бездънен мрак. Отгоре се носи силна музика, мощни барабани и бас. Никакъв глас. Никаква мелодия. Просто гол звук, който се извисява и се снижава противно на всякаква логика на хармонията. Усещам се влажна и напрегната долу. Бавно си давам сметка, че тя лежи до мен. Сабрина.

В съзнанието ми пробягват откъслеци от нощта. Покахонтас. Лиъм. Старецът на автобусната спирка. Тя.

Метнала е отгоре ни завивка, която мирише на котка и на мъжки тела. Лежи по гръб, извърнала глава от мен, и тихо стене в плен на някакъв далечен сън.

Страхът и объркването ми отслабват и отстъпват място на отново надигнала се похот. Ръката ми се плъзва към тялото й и разбирам, че е гола. Спускам ръка върху путката й. Мокра е. Пъхвам пръст вътре и масажирам клитора й с мокрия му връх. Тя се поразмърдва и изстенва тихо. Търкам я още малко и тя неволно разтваря крака. Не бива така. Леко пъхвам вътре два пръста. Соковете й са гъсти и застояли. Оставям пръстите си неподвижни вътре и мастурбирам с другата си ръка. Свършвам мощно и това я разбужда. Въздъхва сърдито и се обръща, като се освобождава от пръстите ми. Аз също изръмжавам в отговор и се отпускам замаяна на възглавницата.

Когато се събуждам, вече е сутрин — осъзнавам това постепенно и с ужас, който се врязва в съзнанието ми. През една дупка на пердето прониква ослепителна светлина, която ме принуждава да се пъхна под завивките. Там долу мирише. Аз мириша. Навън градът все още спи. По улиците няма движение и шум. Гърлото ме боли и изпитвам враждебност към тялото до себе си. Тежката й миризма ме отблъсква. Отмятам завивката и бързо я оглеждам. Косата върху челото й е влажна, а гримът й е размазан върху възглавницата. По-стара е поне с десет години, отколкото изглеждаше снощи. На светлината, проникваща през пердето, забелязвам раничка върху напуканата й долна устна. Отдръпвам се ужасена — как, по дяволите, пропуснах това снощи? Колебливо се измъквам от леглото и се замъквам в банята. Сигурно точно така се чувстват женените мъже, когато се събудят след пиянска нощ с някоя брантия — тази остра смес от вина и отвращение. Радиаторът е направил джинсите ми твърди като картон. Надявам блузката, която намирам под тях, обезцветена, но топла и суха. Маратонките ми жвакат, а пуловерът и дънковото ми яке вонят като мокро куче. Отпивам портокалов сок от една назъбена картонена кутия и оливам брадата си. Забелязвам пакет цигари сред сметките в една фруктиера, и ги забърсвам.

На улицата от светлината главата ми започва да блъска като с чук зад очите. Това е моментът на прелестното нищо между зората и изгрева, когато вчера и днес са на еднакво разстояние.

Вчера беше пълна гадост.

Профуках парите си за цяла седмица заради преживяване, след което се чувствам необичана и употребена. Отблъснах Били и се направих на глупачка. Имам две ненаписани есета, с които закъснявам вече два дни, и не си направих труда да звънна на татко, за да му кажа, че няма да спя у дома. Бръквам в джоба си и установявам, че имам предостатъчно пари за такси, обаче вместо това решавам да повървя, за да прогоня вчерашния ден от тялото си.

По това време на годината Принсес Авеню е зашеметяващо. Листата започват да се втвърдяват и да капят, а есенният въздух е прояснил и пречистил всичко. Дъхът ми излиза на пара пред мен и се налага да духам в шепите си, за да не измръзнат. Вървя по тревистата централна лента, която не след дълго ще се напълни с възрастни мъже от Ямайка, потънали в спокоен размисъл, всички до един с блеснали очи и с добронамерени усмивки, скрити под прошарени сребристи бради. Сцената ме изпълва с вълна на носталгия и внезапно се сещам какво толкова ми харесва в Токстет. Това място си има собствени закони. Каквито и планове и нововъведения да бъдат наложени на Ливърпул 8, хората от този квартал няма да им обърнат никакво внимание и ще продължат да си живеят постарому. Тия хора тук са твърдоглави — няма никакво съмнение. Джейми, Били, Шон и Лиъм, дори господин и госпожа Кийли, всички те притежават непоклатимо достойнство и са най-страхотните личности, които познавам. Дори скапаният Шон е десет пъти по-очарователен от Джако.

Питам се какво ли е означавала изминалата нощ за нея. Сабрина! По-вероятно е някоя Манди или Мишел. Съчувствам й. Чувствам се зле, задето я бях притиснала, докато тя се мяташе и се бореше за глътка въздух. От окото ми се стича сълза и замръзва на бузата ми.

Вървя по Девъншир Роуд, но вместо да завия наляво към къщи, поемам надясно по Адмирал Стрийт към дома на семейство Кийли. Спотайвам се на тротоара пред дома им. Колата му е на алеята, а всички прозорци са заскрежени. Вземам камък, който е достатъчно лек, но и достатъчно тежък. Прозорецът на спалнята му е точно срещу мен. Още една сълза се стича по лицето ми. Това е лошо. Не може да бъде по-зле. Пускам камъка на земята, пъхвам ръце в джобовете си и се завъртам на пети.

Градът бавно се разбужда. Светлината е мътна и се колебае кое лице да покаже най-напред. Когато отново завивам по Принсес Авеню, слънцето започва да кърви над катедралата и новият ден нахлува. На улицата спира микробус на „Ехо“ и отвътре изхвърчава пакет сутрешни вестници. Животът продължава. Отклонението до дома на Джейми потъва във вчерашния ден. Още една сълза се отронва от очите ми и аз изведнъж се прекършвам. Вървя и плача, разтърсвана от силни и бурни ридания. Не заради снощи. Не заради Джейми. Плача заради нещо друго. Плача заради себе си.