Хелън Уолш
Кучка (3)

Мили

Дрезгавото ръмжене на колата на съседите ме разбужда от мръснишкия ми сън — Анджелина Джоли ми прави стриптийз. Това е Джоли от „Джиа“, знойната жена-дете — уязвима, достъпна и готова да я изчукаш. Надянала е похотливото изражение, което си лепва за кориците на списанията, и на всички пичове започват да им текат лигите, защото виждат колко й е приятно да танцува за мен. Минават три песни, а тя още се лигави, свалила е само сутиена си и управителят направо полудява. Сигурно ще я уволнят заради това, обаче на нея не й пука. Умира си за мен. Насилвам упоритото си око да се отвори, след това веднага отново го затварям, защото искам тя да продължи да танцува или поне да дръпне гащичките си на една страна. Само че колата продължава да ръмжи, да клюфка и отново ме запокитва в глъчката на злото понеделнишко утро. Рязко ставам, премятам крака отстрани на леглото и скоквам към прозореца.

Госпожа Мейсън, дъртата кранта от съседната къща, се е навела над двигателя на първобитното си алегро. Отварям прозореца и крясвам:

— Ей, някои хора още спят!

Тя се надига изпод капака и удря главата си.

— Моля, млада госпожице?

— Казах, че някои хора още спят! Спри тоя шум, егоистична кучка такава!

— Не вярвам на ушите си, Мили О’Райли!

— Аз също. Не за пръв път ме будиш, нали? Просто разкарай тази каруца. Отвратителна е. Срам за цялата улица.

Тя изглежда съкрушена.

— Ще кажа на баща ти какви ми ги наговори.

— Гледай да не пропуснеш мръсните думи.

Затръшвам прозореца и мъчително се запътвам към тоалетната. Гърдите ми са напрегнати и тежат, а главата ми пулсира ужасно заради евтиното вино. И тогава истината ме шамаросва през лицето — силно, влажно и светкавично. Днес започват занятията в университета.

Изпикавам се — сякаш отнема цяла вечност, — след това се замъквам долу.

Върху кухненската маса лежи програмата на занятията ми със старателно попълнени номера на аудиториите. Има и няколко писалки, линийка, бележник с листове и чаша с прясно изцеден портокалов сок до едно самозалепващо се листче, на което пише:

„Първият ти учебен ден!

Не закъснявай, Мили! Ако искаш да те откарам у дома после, чакай ме пред сградата «Елинор Ратбоун» в пет и половина.

Татко“

Чувствам се гадно. За много неща. Но най-вече заради абсолютната липса на въодушевление от предстоящата година. Както стоят нещата, времето все още е на моя страна. Макар че миналата година имах доста скапани оценки, остават ми още три семестъра — достатъчно, за да предам навреме всичките си есета, да отида на всички лекции, да участвам в упражненията и да преговоря както трябва за държавните изпити. Само че през лятната ваканция тази последна година надвисна над мен като неизбежната смърт на умиращ роднина.

Изгълтвам сока жадно и на големи глътки, сядам на кухненската маса и паля цигара. Има ужасен вкус. Все едно съм сдъвкала буболечка. Дръпвам си още веднъж и загасвам цигарата. Замъквам се отново на горния етаж. Три пъти измивам зъбите си, прихващам косата си на ниска опашка и навличам анонимния си университетски екип — джинси, маратонки и дънковото яке на татко.

Навън настроението ми се пооправя, когато вятърът попилява опаковка за чипс в розовия храст на госпожа Мейсън. В краката ми издрънчава празна кутийка от кока-кола. Вдигам я и ликуващо я пъхвам до опаковката от чипс. Навеждам се над оградата й и забелязвам, че няколко тухли стоят хлабаво на местата си. Нападам ги с дясната си пета и преставам едва когато съм срутила половината стена върху безценните й — и жалки — растения в лехите. „Пада ти се“, казвам си, ликуващо потривайки ръце. Оглеждам се наляво-надясно и се измъквам бежешком, а вятърът отзад подпомага бягството ми.

Обожавам вятъра.

Още от дете, когато татко ни водеше в Корнуол на гости на леля Мо. За мен, малкото момиче, тя беше най-удивителната, екзотична и бляскава жена, която някога съм виждала. Живееше на върха на една канара. Рисуваше, пушеше пурети и понякога я посещаваха изискани мъже, облечени с поло блузи. Решех буйната й рижа коса и палех пурите вместо нея, когато никой не ни гледаше. Това си беше нашата тайна. Никой не знаеше, че ги наричам така. Пуретки.

Най-хубаво беше през зимата. По време на посещенията ни винаги се разразяваха диви, неистови бури, а когато небето подсказваше, че се задават проблеми, татко спираше, накъдето и да се бе запътил, и ме замъкваше до морето. Сядахме на брега и наблюдавахме от опасно близо как вятърът бясно тормози океана. Дъждът ни шибаше като с камшик и бузите ни пламваха, а сребристите свитъци на вълните ставаха застрашително огромни и изхвърляха към нас влачени от водата дървени отломки. Точно когато бурята заплашваше да ни връхлети безжалостно, татко ме вземаше на ръце и двамата се втурвахме нагоре по брега. Мама наблюдаваше със стиснати устни от прозореца на задната спалня, а когато се върнехме, пропити от дъжда и от страхопочтително вълнение, тя вперваше в татко гневен поглед, обзета от едва сдържана ярост. Ако по-голямата й сестра не беше там, за да отнеме малко от разпалеността й, над татко щеше да се разрази буря от упреци, равна по сила на бурята навън. Мама рядко отприщваше гнева си, а когато го правеше, аз се втурвах под кръстосания огън, защото отчаяно исках двамата отново да се сдобрят. Седеше си, сгушена и огорчена, а порцелановите й бузи почервеняваха от ярост. Дори на онази възраст забелязвах, че Мо се въздържа да се намесва. Не искаше да увеличава напрежението. Гледаше по-малката си сестра и се питаше откъде идва целият този гняв, а после отваряше бутилка вино и се опитваше да развесели всички ни.

Обаче дори Мо не можеше да пуши пурети по цял ден, всеки ден, да пие червено вино и толкова да обича живота, че да се съгласява с всичко. Почина точно преди двайсетия ми рожден ден. Не ми позволиха да отида на погребението й.

Все още обожавам вятъра.

 

 

Отивам до автобусната спирка по заобиколен път, за да не се налага да минавам по Бридж Роуд, където е пълно със самозвани хулигани. Улицата и те ужасно ме потискат. Вместо това подтичвам редом до две кучета, вирнали муцуни високо на вятъра. Винаги можеш да познаеш какъв е един квартал по кучешките му обитатели. Например в този район, Л-18, улиците са буквално наводнени от крастави създания с неясна порода. Обаче от другата страна на железопътната линия и нагоре към парка, където живеехме преди и където сега живее Шон, кучетата изглеждат добре и се подчиняват. Това е наблюдение на бащата на Джейми. То беше едно от първите неща, които ми каза, когато Джейми ме заведе да се запозная с него и с госпожа Кийли. Аз го попитах съвсем невинно защо кучетата в квартала, дори и кутретата, имат такива свирепи муцуни. Страхотни хора са родителите на Джейми. Само като си помисля за тях, и отново унивам. Имам ужасното предчувствие, че няма да ги видя повече. Че няма да мога просто да се отбия на чай на връщане от университета или да отида да пийна по едно в „Диспенсъри“ заедно с баща му и със старите момчета. След онази нощ, избягвам всякакви контакти с Джейми. Достатъчно е само да си помисля, че е прекарал уикенда с нея на езерата, и се скапвам. Би трябвало да се върне тази сутрин, сигурно в момента кара по М-6. Ръката му лежи в скута, а късогледите му очи греят от щастие. А може би не. Може пък да му е отказала и да зяпа с празен поглед през прозореца, скръстила ръце и усещайки празнота, както аз в момента изпитвам тъга. Не знам от кое ще ме заболи повече.

Прогонвам мисълта и хуквам да хвана автобуса, който е тъпкан с възрастни хора и с невръстни майки с шумни бебета. Плащам си билета и се запътвам към задната част на автобуса. Когато стигам на средата на пътеката, шофьорът ме вика да се върна и иска да види студентската ми карта. Гласът му е благ и писклив и изобщо не отговаря на вида му — зле обръснато теме, боксьорски нос и ръце на работник.

— Нямам — казвам му.

Той свива рамене.

— Тогава ще платиш пълната цена.

Лепвам си изражение, което съм овладяла до съвършенство. Това е изражението, с което получавам каквото си поискам. Експлоатирам го най-безсрамно и с изключение на татко и на Джейми, останалите мъже се хващат. Явно и сега действа. По лицето на шофьора се разлива усмивка и аз ухилена се запътвам към задната част на автобуса.

— Не бързай толкова, госпожице. Трябва да видя студентската ти карта, защото иначе ще платиш пълната цена.

Няколко дъртофели започват да цъкат с език, а едно дебело момиче, облечено с анцуг и придружавано от две момчета, изпуска дълга въздишка на досада. Обръщам се и виждам, че очите му ми се усмихват в огледалото. Лукав негодник. Явно се наслаждава на жалката дребна власт, която му дават подобни случки, понеже извън шофьорската кабинка е господин никой. Тъжен жалък нещастник с невзрачен живот. Тропвам му останалите пари и се олюлявам назад по пътеката. Паркирам се в средата на задната седалка между един старец, който вони на пикня, и две момичета от курса ми — блондинка и зашеметяваща брюнетка, — но нито една от двете не ми обръща внимание. Блондинката е облечена с жълт пуловер, толкова тесен, че сплесква гърдите й. Говори високо и превзето, както обикновено правят студентите, за студената си и безразлична майка и за отсъстващия си баща. Мразя, когато хората използват родителите си, за да се самоанализират. Суетно е и е ненужно.

В Токстет се качва група ученици, а по лицата им личи, че дишат лепило. Разпознавам един от тях — Доминик Майърс от нашата спортна зала. В залата на О’Мали го обявиха за следващия Шей Ниъри^[1]. Определено има огромен потенциал. Само да го видите как танцува! Обаче му липсва страст. Обича спорта, но не е готов да му посвети живота си. Не е като сина на Лиъм Флин, Тони. Само на десет е, обаче боксът е единственото, което го интересува. Просто е обсебен от бокса. Например сутринта на Коледа миналата година — всички момчета обикаляха парка на скутери, обаче малкият Тони си правеше крос. А следобед Лиъм отиде при О’Мали да вземе ключовете за спортната зала, за да може Тони да потренира на крушата. Тони си го бива, обаче постига всичко с много труд. Не му е вродено, не и като на Доминик и на няколко други млади надежди на О’Мали. Тони работи с краката почти безупречно и използва комбинации, от които направо свят ми се завива, освен това определено има физика за боксьор — тънка талия и широки приведени рамене. Само че не притежава ритъма на борец. В движенията му няма плавност, няма спонтанност. Все едно да гледаш как някой бял танцува рап. О’Мали знае, че той никога няма да стане професионалист, обаче продължава да го насърчава, за да не дразни баща му. Ама ако питате мен, това е доста жестоко. Ще разбие сърцето на горкото момче.

— Мамка му! Я глей! — Най-голямото и със сигурност най-устатото хлапе посочва към блондинката. — Това е скапаната по-малка сестра на Джордан.

— Хайде, Джордан младша, покажи ни циците си! — врясва приятелчето до него.

— Фалшиви са, нали? Хайде, кукло, дай да ги барнем!

Тя е доста внушителна на вид. Оглежда ги един по един.

— Я се разкарайте, хлапетии такива! Вие не знаете как да се държите с момиче като мен — нито един от вас!

— Мамка му, момиче, да не съм ти искал ръката! — срязва я онзи. — Исках само да ти видя циците!

Протежетата му започват да се кискат като по даден знак — всички, освен Доминик, който ме е забелязал и се е смъкнал надолу на седалката си, преструвайки се, че не е част от всичко това. Тя е голямо сладурче, тази руса цицорана, освен това по всичко личи, че не е способна да си намери тип, който да й предложи уважение и обвързване. Тя е съвсем обикновена. Универсално привлекателна. Големи сини очи, големи гърди, кожа с цвят на мед, сладко чипо носле и усмивка като от реклама на „Колгейт“. В нея няма нищо. Както би казал Били, чисто и просто съсъд за сперма. Само че приятелката й, дето прилича на Покахонтас, е съвсем друга работа. Красотата й обитава някакви незнайни естетически селения. Тя или те прелъстява, или те отблъсква. Шокиращо красива е. Скулите й излъчват някакъв драматизъм, все едно непрекъснато си дърпа от някакъв зле свит джойнт, а очите й са само зеници. Устата й е нацупена и малко крива. Тя е характерна красавица. Точно като за „Вог“. Убийствена за чукане. А така, Мили.

Изваждам програмата от чантата си и при вида на почерка на татко отново ме пробожда чувство за вина. Първата ми лекция е в дванайсет — класическа литература с д-р Халам в лекционна зала „Едуард Нотън“, след това имам постмодернизъм и литература в крилото на политолозите. Във вторник и в сряда направо нямат милост, обаче четвъртък е много по-свободен, а петъците са блажено и напълно свободни.

Слизам в началото на Катерин Стрийт, за да избегна нашествието от студенти на Мъртъл Стрийт. Тръпки ме побиват само като си представя, че ще ги видя накуп. Автобусът потегля и аз смигвам на Покахонтас. Завиван надясно по Пърси Стрийт, след това правя остър ляв към Саут Бедфорд Стрийт, където спирам на детската площадка. Обичам просто да си стоя и да гледам децата на това място — те са удивителни. Тук се събират всички раси под слънцето, понякога потомци на един и същ баща, на една майка или пък на няколко. За мен тази малка детска градина е образец на всичко, което е толкова специално в Ливърпул 8.

Иска ми се да можех да остана по-дълго, обаче нямам време. Това е то.

Мотая се пред библиотеката „Сидни Джоунс“, която е най-изолираното място на територията на университета дори и в средата на семестъра. Сядам на една пейка и паля цигара. Вдишвам дълбоко и изпразвам съзнанието си, наслаждавайки се на последните секунди свобода за следващите девет месеца.

* * *

Татко се мотае пред сградата „Елинор Ратбоун“, пуши „Марлборо“ и прилича повече на замислен специализант, отколкото на преподавател. Заставам отстрани и го наблюдавам — и внезапно си давам сметка, че го обожавам. Край него минават две първокурснички. По-привлекателната му мята амбициозна усмивка. Татко се усмихва в отговор — професионално, неутрално. Той е мъж с хубава външност — твърде секси за професор. Би трябвало да е рок звезда, актьор или нещо също толкова бляскаво. Гарвановочерната му коса вече е прошарена, обаче това само допълнително подчертава изваяното му загоряло лице и умните му сини очи. Много харесвам начина, по който татко се справя с факта, че е най-магнетичният преподавател в университета. Той се държи леденостудено и почти напълно безразлично. Нито тогава, нито сега мога да свържа с него образа, който му нарисува мама в нощта, когато ни напусна.

Дядо О’Райли беше предан на мама. Той смяташе, че тя е най-доброто, което може да се случи на неговия син веселяк и гуляйджия. И тя като него беше преподавателка, освен това притежаваше финес. На Коледа, когато дядо и баба пристигаха с усмивки, с бутилки „Джеймисън“ и с толкова много веселие и обич, той заставаше на прага и просто гледаше мама. Вперваше в нея поглед, все едно е видение.

През онзи ден дядо дойде чак от Ирландия с надеждата, че ще успее да я убеди да не напуска сина и внучката му. Седя с нея, стиснал ръката й, много след като се мръкна, но всичко беше напразно. Решението й беше непоколебимо. Татко бил развратен и откачен старчок, който пропилял двайсет години от живота й. Така нарече тя татко — развратен и откачен. Тези две думи режат като нож. Само че в известен смисъл мама ми направи услуга. Те притъпиха болката от заминаването й. След това просто я пуснах да си отиде.

Забелязах как Кенеди се клатушка към татко. Тя е старши лектор в моята секция и тази година ще ни преподава постмодернизъм в литературата. Облича се така, че да не предизвиква разсъждения по отношение на тялото си, само че все пак някъде под провисналите панталони и неугледните блузи трябва да има цици и цепка. Не я мразя. Само ужасно ме дразни. Тя е един от хората, които студентите нито харесват, нито не харесват. Просто я приемат като една от многото, които нито вдъхновяват, нито пречат — лишена от собствена значимост машинна част, която просто поддържа системата работеща. Започва да дърдори нещо на татко, наклонила глава на една страна, и пипа ухото си — лепнала му се е като екзема. Трагична гледка. Татко леко е извил вежди, както прави човек, когато слуша учтиво виц, който вече е чувал. Лицето й грейва, когато ме забелязва.

— Мили! Не знаех, че си избрала постмодернизъм за последната си година! Браво на теб!

Просто не мога да се спра. Би трябвало да съм по-сдържана. Или поне да съм по-състрадателна.

— Да, чакам с нетърпение, госпожо Кенеди. Постмодернизмът наистина си го бива. Много съм запалена по него.

Всъщност тя е госпожица, но й е малко неудобно да я наричат така. Татко ме измерва с гневен поглед от глава до пети. Знае, че грешката ми въобще не е невинна.

— Запалена ли, Мили?

Правя му знак с очи и отново насочвам вниманието си към безформената Кенеди.

— Е, нека да кажем, че той е нещо уязвимо за дискурсивния конфликт, не е ли така, госпожо Кенеди?

— Разбира се, че е така, Мили — разпалено кимва тя.

— С истинско нетърпение очаквам семинарите — възможността да обсъждаме и да поставим под въпрос някои от основните принципи, залегнали в основата на ортодоксалното постмодернистично мислене.

Татко отчаяно забелва очи.

Аз мечтателно зарейвам поглед в небето и започвам:

— Постмодернизмът… Той разбива на пух и прах всички истини и цялото познание, които са обогатили и са сформирали светогледа ни. Поставя под въпрос основите на съществуването ни. Направо е плашещо. Той е нещо, което студентите не бива да приемат с лека ръка.

— Точно така — цялата засиява Кенеди. — Нямам търпение да навлезем в учебната година. Явно ще имаме доста многообещаващи студенти.

Тя извива вежди и кимва бавно и продължително на татко.

— Ами добре. Трябва да тръгвам — изсумтявам аз, за да сложа край на разговора. — Искам да отида в библиотеката и да почета няколко часа преди лекцията. Ще се видим там.

Тръгвам, а Кенеди ми маха оживено. Когато се обръщам, татко се мръщи.

Залата за лекции е пълна до пръсване. Като лондонски автобус в жегите. Студентите влизат вътре на групи, оживено си разменят шеги със сексуален подтекст и подготвят социалните си контакти за предстоящата година. Като че ли никой не ме забелязва как се мотая отзад. Надявам се да бъде така и през останалата част от семестъра. Не мразя студентите, защото са студенти, просто хората, които най-малко ми харесват, са студенти. Преди съм имала приятели студенти. Наистина. Луис и Тъмблър, нали така?

Луис живееше точно зад ъгъла, на Роуз Лейн. И той като мен — с родителите си. През първата година двамата бяхме на практика неразделни в университета, обаче с него се разговаряше ужасно трудно. Беше направо непроницаем, при това не претенциозно или превзето. Той просто не обичаше да говори. През първата ни година вероятно прекарваше повече време в „Блекбърн Армс“, отколкото на лекции, а и сега мога да ви кажа за него само три неща. Любимото му питие е джин с портокалов сок, притежава първото издание на Хемингуей и е имал брат близнак, който е починал при раждането. Онзи път взехме по едно екстази, обаче разговорът пак не потръгна. Той просто си седеше, лепнал на лицето си идиотска усмивка, сочеше към тавана и се пляскаше по бедрата. А после направи онова нещо — отпраши към Гоа с някаква хипарка, с която се бе запознал по интернет. Родителите му бяха съсипани.

Другото ми приятелче, Тъмблър, имаше едно от онези невзрачни лица, които човек лесно забравя. Живееше в общинските жилища „Ратбоун“, в горната част на Лиъм Роуд. Натъкнах се на него един петък вечерта — прибираше се у дома и ревеше. Носът му беше размазан по лицето. Някакви хулигани го нападнали пред „Крис Чипи“ на Роуз Лейн и му отмъкнали парите и чипса. Познавах хлапетата, които го бяха направили. Деца. Не бяха на повече от дванайсет или тринайсет години, но като група бяха безмилостни. Обаче той не беше разстроен заради унижението от побоя, а заради факта, че собствените му приятели се бяха отдръпнали и се бяха смели на цялото представление. Лайна! Що за приятели биха направили подобно нещо? И така аз, досущ като Майка Тереза, обзета от пиянска тъга заради това едро и гламаво момче и решена да го издигне в очите на малодушните му приятелчета, го питам дали не иска да ме придружи на бала в края на годината. Реших, че това ще му се отрази по-добре, отколкото да изпратя младия Кийли и бандата му да накарат наглите му обирджии да се покаят. Почти се получи.

Когато пристигнахме в Стюдънт Гилд, веднага стана ужасяващо ясно, че приятелчетата на Тъмблър не го смятат за нищо повече от повод за забавление — клоун, когото можеха да напият и после да му се подиграват. Затова когато величествено се появих в залата с червена рокля „Долче и Габана“, следвана по петите от Тъмблър, който миришеше на „Брут“ и на ментови бонбони, приятелчетата му направо се сащисаха. Направих всичко по силите си да разиграя театъра както трябва — смеех се като луда на скучните му шеги, аплодирах дивашки опитите му да пее на караоке, дори изтанцувах един блус с него на „Безгрижен шепот“ и смятам, че успях да убедя всички, че по силата на някакъв необясним обрат на съдбата идиотчето беше ударило джакпота. В полунощ, опиянен и замаян от новопридобитата си популярност, той бе убеден в същото. Когато учтиво отклоних несръчните му аванси, стана гаден и пъхна дебелата си ръка в роклята ми. Пернах му два съкрушителни десни — един в лявото око и още един в брадичката — и един остър ляв в бъбреците. Рано на следващата сутрин той цъфна на входната врата с кутия шоколадови бонбони и с подуто око. Ако нямах ужасен махмурлук и ако яйчниците ми не бяха оцапали чистия ми дюшек през нощта, сигурно щях да съжаля горкото момче, обаче видът на размазаното му лице на прага в този неприемлив час предизвика у мен единствено омраза и един немощен, но все пак ефикасен горен ляв. Повече не го видях. Не се върна в университета след лятната ваканция. Луис и Тъмблър, моите студентски дружки.

Силното тропане с линия по дъската е причина студентската глъчка да притихне. Шумът стихва до мърморене, а тълпата от тела, които се стрелкат из стаята, постепенно се превръща в клас. Джако, главният преподавател по литература, стои отпред със своя запазен знак — набърченото си чело — и прокарва ръка през гъстата си руса коса. Изчаква, докато мърморенето утихне, и започва.

— Добре дошли отново на всички. Надявам се лятото ви да е било по-разнообразно от моето. Трябва да осведомя тези от вас, които очакват днес д-р Халам, че тя не е добре. За жалост, няма да видим Джийн този семестър, а може би и през цялата година. Онези от вас, които искат да я посетят или да й изпратят благопожеланията си, нека ме уведомят. Затова курсът ще си поделим аз — огромна въздишка на облекчение залива стаята — и д-р Кенеди.

Стенания и цъкане навсякъде. Всички обичат Джако. Той не е от преподавателите, които се опитват да се сприятелят със студентите си, за да спечелят уважението им. Можете да сте абсолютно сигурни, че когато той поеме някой модул, всички ще положат огромни усилия да предадат домашните си навреме.

— Така че, хайде направо да започваме. Както вече казах, курсът ще бъде разделен на две части, ако бъдете така добри да погледнете в разпечатките, които се раздават в момента. Първите три семинара ще водя аз, а следващите четири — госпожица Кенеди. По отношение на оценките има два варианта…

Харесвам Джако. Когато погледите ни се срещнат, направо се разтапям долу. Той наближава петдесетте, обаче изглежда страхотно. Лицето му сякаш е неподвластно на времето като лицето на Стив Макуин или на Робърт Редфорд — адски са секси. Когато пише нещо на дъската, вените на ръцете му изпъкват от усилието. Има красиви ръце — тънки и набраздени от стегнати мускули. Миналата година мастурбирах в тоалетната, докато си ги представях.

Половин час след началото на лекцията телефонът ми звънва. Едно по едно тъпите им лица се обръщат към мен като разгарящ се огън и понеже стоя отзад съвсем сама, няма кой друг да поеме вината. По лицето ми пробягват топли тръпки. Изчаквам следващите разпечатки да започнат да обикалят залата, след това изваждам телефона от джоба на якето си и го слагам в скута.

Ново съобщение.

От Джейми.

В главата ми започват с пукот да се мятат искри. Има късо съединение, мрежата е претоварена и всичко идва дълбоко от вътрешностите ми. Знам си, просто си знам, че е лошо. Натискам „Прочети“ и глупаво примигвам срещу екрана.

Тя каза „да“!

Подсъзнателно си давам сметка, че Джако е ей там, в далечината и чувам как произнася името ми с мекия си изговор. Продължавам да примигвам срещу екрана.

След това гласът на Джако се извисява, ядосан е, насочен е към мен, а аз не чувам и не мога да дишам. Наляга ме страх, скръб и някакво ново лепкаво усещане. Нещо голямо и опасно. Проправям си път през празната редица възможно най-тихо и най-бързо. Прелитам по стълбите и вратата ме изхвърля насред струя бяла светлина. Спирам за момент, несигурна какво да направя, но краката ме понасят към големия прозорец. Притискам лице към стъклото, заглеждам се към очертанията на града и внезапно усещам как нещо безумно се надига в гърлото ми. Токстет прилича на прекалено емоционално картина — течна, цялата в криволици и безсрамно сантиментална. Виждам автобусите просто като движещи се светли правоъгълници, които преминават по гръбнака на квартала, Принсес Авеню, а зад тях — поток от стоп светлини, който се лее много след като превозните средства са отминали. Преброявам шест покрива от горната страна на авенюто — стария апартамент на Джейми и на Шон. Коремът ми сякаш е кух и съвършено празен.

— Тя каза „да“ — прошепвам. — Тя каза „да“.

Джейми

Все още не е отговорила на съобщението ми — може би още е в час. Но аз си знам, че много ще се зарадва заради мен. Мили ще бъде много щастлива. Ааа, това се оказа един страхотен ден. Чувствам, че всичко се нарежда прекрасно. Всички възможности са отворени пред мен.

Мили

Когато излизам от това място, винаги ме обзема усещането за свобода — още повече, когато бягам от лекция или от упражнение. Но днес, нещата, към които обикновено бягам, са тъкмо нещата, от които бягам. Трудно ми е да го осмисля, но Джейми, нашето приятелство и животът, който си бях изградила около него и около неговите приятели и семейството му бяха нещата, които ми помагаха да я карам някак през последните две години. Те ги направиха поносими… Когато вечер се прибера у дома… Не знам. Странно е. Винаги ужасно се радвам да видя татко. Дори това, че го зърнах за кратко в университета, ме изпълни с топло и опияняващо усещане. Но когато вляза в хола късно вечер и го заваря проснат върху купчина непроверени есета… просто не знам. Чувствам се като в капан — като че ли не мога да се измъкна оттам. Нито Джейми, нито приятелите му са завършили университета. Всъщност Джейми е луд по книгите — хората го подценяват, обаче те двамата с Били и бандата, макар страшно да ме подкрепят, да се интересуват и да държат на малката си приятелка зубърка, всъщност не дават и пет пари за академичния живот и за цялото интелектуалничене, дето върви заедно с него. Точно затова ми е приятно да съм с тях. Те всички имат страстно мнение за политиката, обществото и религията, обаче държат на това мнение с изтънчено мълчание, а когато го изразяват, го правят с прозрачна яснота. Студентите, особено онези от средната класа, не притежават подобно смирение. А сега всичко това свърши. Джейми, моята канара, моят по-голям брат и приятелче в развлеченията ме отсвири.

Джейми

Ан Мари изглежда направо зашеметяващо днес. Тя винаги е прекрасна, дори и когато е без грим — от който, честно казано, няма никаква нужда, — обаче днес направо сияе. Очите й блестят, огромни сини пламъчета, които просто танцуват от щастие, а слънцето е обсипало носа й със сладко ято от лунички. Русата й коса е пристегната в проста опашка, а това й придава свежестта на супермодел, който току-що е станал от леглото. Ел Макферсън, обаче къде-къде по-готина.

Попаднахме в задръстване на М-6, и двамата сме с ужасен махмурлук от празненството предишната вечер, а по-късно трябва да я закарам за следобедната й смяна. Ан Мари е направо маниачка по отношение на работата си — ужасно е съвестна, нищо че шеф й е Шон. Само че днес изобщо не й пука, ако ще и да я уволни — не че той ще го направи. Нищо не може да заличи усмивката от лицето й. Мисля, че никога не съм я виждал толкова щастлива. Сърцето ми направо подскача от радост. Странно е, но веднага разбрах, че тя е жената за мен — обаче винаги съм смятал, че Ан Мари заслужава нещо по-добро. Не ме разбирайте погрешно — едва ли някой би я обичал повече от мен и никой не би се грижил за нея по-добре. Но как да го обясня? Ан Мари обича красивите неща. Винаги съм си я представял с някой футболист или с адвокат, ако ме разбирате — много е красива, няма две мнения. Не че се опитвам да я измамя. Нищо подобно. Но защо жена като нея да не се цели по-високо след живота, който е имала? Прекарала го е по домовете за сираци, непрекъснато са я размотавали напред-назад. Отсядала е в повече различни стаи от някой скапан посланик. Как се отразява такова нещо на едно дете — всички тези легла, всички тези скапани спални? Моята спалня винаги е била за мен сигурно убежище. По едно време там бяхме четирима, когато Киърън и Еди все още живееха у дома, обаче все пак това си беше моят малък собствен свят. Един господ знае какво е преживяла тя. Направо ми пламва главата, като се замисля. Само че Ан Мари е борец. Цял живот се е борила и винаги ми е казвала, че нещата, които не е имала като дете, сега ще получи в двоен размер. Нямам нищо против да я обсипя с рокли в онзи магазин на Карън Милън. С радост изтеглих заема, за да й купя опела, когато започна работа при Шон. Обаче сватбата, човече — нашите направо ще припаднат, когато им кажа, че няма да ходим в църква и всичко това. Не и ние двамата — не аз и тя. Ще се оженим в Мексико. А и тя има право. Няма семейство — само неколцина приятели и това е. Не й се подигравам, те са добри приятели, биха направили всичко за нея, обаче в крайна сметка как ще се почувства, като влезе в църква, пълна с моите роднини и приятели. Няма да е хубаво, човече. Няма да е никак гот.

Мили

При вида на „Блакбърн Армс“, след като завивам по Фокнър Стрийт, широката усмивка се връща на лицето ми. Обичам това място. То е единственото кътче тук, което през последните години не се е преобразило, за да привлече постоянен поток от студенти. „Белведере“, „Каледония“, „Грейпс“ и „Пилгрим“ всички си направиха лифтинг, ама резултатът е плачевен. Двамата с Джейми пиехме в „Белведере“, когато бях още ученичка, и тогава бях направо очарована от мястото — от кръчмата, от клиентите и от техните истории. Беше пълно с особняци, които бяха неизменна част от мястото досущ като стените с цвят на цигарен дим. Имаше нещо порочно в кръчмите тук по онова време, а и изобщо не липсваха курви — при това много готини. Тези момичета бяха класи над кльощавите повлекани, които сега са наводнили Хоуп Стрийт. Това бяха изискани жени, които умееха да разговарят толкова красноречиво, колкото и да се чукат.

Само че „Блакбърн Армс“ е имунизиран против развитие. Господин Кийли казва, че тук е точно същото, както и когато е бил дете. Сменили са се само песните в джубокса, но дори и тук преобладава класиката.

Никой не ме забелязва, когато влизам. Дори не помръдват глави. Това ми харесва. Означава, че мога да стоя тук с часове, без никой да ме прекъсва, без никаква опасност да ми досаждат мъже, освен да ми мятат по някоя и друга усмивка от време на време.

Из стаята са пръснати пет-шест тела, до едно приведени над халби тъмна гъста течност — самотни пиячи с лица, износени с времето досущ като мебелите. Телевизорът е пуснат, а пъстрото му жужене е каквото е било винаги — обичайните глупости. Никой не му обръща внимание, но и явно на никого не пречи. Работи денонощно. Поръчвам си халба „Стела“ и пускам две песни на джубокса — „Кратка молитва“ на Арета Франклин и „Лунен танц“ на Ван Морисън — тъкмо като за лениво следобедно пиене. Настанявам се на маса близо до задната врата и един старец, седнал отсреща, вдига приветливо ръка, обаче кафеникавата му гола глава остава обронена на гърдите.

— Добър ден, господине — казвам.

Той ми отговаря само с кимване. Може би след като си изпия пиенето, ще ида да седна при него, може дори да го почерпя едно питие. Може пак да се превърна в бегълка — в циганка от Прага. Премятам студената резлива течност в устата си и я пускам да се излее в корема ми. Истинско вълшебство.

Времето минава. Музиката вече е заглушила телевизора и аз започвам да се чувствам добре. Всичките ми неприятности бавно се изплъзват надалеч. Джейми. Ще му се обадя веднага щом изляза от тук. Онова, което е помежду ни, е твърде силно и твърде красиво, за да му позволим да се изплъзне. Дори наистина да се оженят, това не означава, че ще го изгубя. Джейми не ми се струва човек, който ще зареже приятелите си заради една жена, дори и тя да е Ан Мари. Досега да го беше направил. По дяволите, аз съм му почти роднина. Аз съм като дъщеря на господин и на госпожа Кийли и нищо не може да промени това. Няма да го допусна. Ще му се обадя веднага щом изляза оттук, ще му кажа колко се радвам за него, колко много го обичам. Ще го направя, ще го направя. Ще му кажа, че някоя вечер дори ще изведа кучката да празнуваме. Ааа, това ме кара да се чувствам великолепно — великолепно! Представям си лицето му в този момент — цялото сбръчкано от щастие и от облекчение, че двете най-важни жени в живота му ще се разбират. Обаче след това веднага ще се разтревожи, защото ще се притесни, че Ан Мари ще се опита да се измъкне, да измисли някакво извинение, че няма да иска да дойде. Той така отчаяно иска двете с нея да се разбираме. Мамка му, ще го направя заради него. Ще заведа тази жалка повлекана в града. Но засега просто ще си седя и ще се наслаждавам на провлечения успокоителен глас на Ван.

Джейми

Когато съобщаваме новината на Шон, той се държи както обикновено — все едно му казвам, че съм спечелил награда от картичка с лента, дето се изтрива. Обаче след това освобождава Ан Мари до края на деня, а после се хваща за телефона и ни запазва маса в онова френско заведение на Ларк Лейн. Казва на човека от другата страна на линията, който явно е приятел на Лиъм, че трябва да ни поднесат от най-хубавото си шампанско и че той лично щял да мине през седмицата, за да плати сметката. Освен това ни казва, че ще ни купи билети за първа класа до скапаното Мексико. Отначало отказвам да приема каквото и да е. Не ме разбирайте погрешно, онова, което се опитва да направи, е чудесно, ама в крайна сметка мъжът си има гордост, нали така? Обаче тогава улавям погледа, който Ан Мари се опитва да скрие — разочарование, но всъщност и срам. Срамува се от себе си, задето се чувства по този начин. А после пък аз се чувствам като пълен нещастник. Чувствам се като скапаняк, задето за малко щях да позволя на глупавата си гордост да й попречи да получи нещо, което наистина, ама наистина иска. Приемам предложението с натежало сърце.

Френското местенце на Ларк Лейн е адски готино. Всъщност е толкова хубаво, че дори си позволявам да се зарадвам, че съм тук на разноски на Шон. Интимно и уютно е, а персоналът те кара да се чувстваш добре дошъл и е много по-приятно, отколкото онази нощ на Хоуп Стрийт 60. Искам да кажа, че онова си беше лудница и към края на вечерта Мили съвсем се отряза, а и аз самият не бях олицетворение на трезвеността. Обаче така става с малката Мили — с нея не можеш да прекараш приятно. Всичко с това момиче трябва да бъде страшно напрегнато. Ох, чувствам се зле сега, като казвам това за нея. Само че край с тия работи, сега съм с Ан Мари — приятно е.

* * *

Тя поръчва мешана салата за начало — никакви подправки, адски внимава за фигурата си — и пълнени патладжани за основно. Аз избирам френска лучена супа и телешко, обаче сервитьорката ни казва, че се е наложило да свалят телешкото от менюто, защото защитниците на животните им създавали големи неприятности. Опитвам се да се престоря на леко разочарован, обаче всъщност вътрешно се радвам. Това ми дава основание да си поръчам една хубава пържола! Ан Мари отчаяно вдига очи нагоре и клати глава. Тя винаги ми натяква да опитам нещо различно, когато се храним навън. Гледа на моята неизменна лоялност към добрия стар стек като на нещо изключително срамно, което издава произхода ми. Е, първо на първо, аз нямам нищо против произхода си — той е такъв, какъвто е. И второ, винаги й повтарям какво казва Мили — че напоследък съм се променил. Риба и чипс, наденички с картофено пюре, всякакви сладкиши и какво ли още не — такава е модата по най-добрите заведения. Очаквам да пусне някоя острота по адрес на Мили, само че тя свежда поглед, докосва годежния си пръстен и ме удостоява с онзи божествен поглед.

— Какво ще кажеш да отида с момичетата в Лондон за едно женско парти? — пита ме тя малко притеснено. Между другото, това й е останало от последния й приятел. Никъде не я е пускал мръсникът. Гаден ревнивец — знаете ги тия. Казвал й какво да облича, с кого може и с кого не може да се среща и всякакви такива простотии, и според мен тя още не е свикнала с факта, че аз не съм такъв. Аз мисля, че ако обичаш някого, трябва да искаш да е щастлив, дори и това да означава той да ходи на големи луди купони с приятелите си. Аз нямам време за тия глупости с ревността. Не съм от типовете, дето държат птиченцата си под ключ и други подобни.

— Много хубаво, момиче, налудейте се — отвръщам. И наистина го мисля. — Ще помоля Лиъм да ви запази места в онзи бар „Мет“, ако искате.

— О, страхотно, момичетата направо ще откачат! Нали там ходи Роби Уилямс, в бар „Мет“?

— Мамка му! Когато не е в Ел Ей и не се преструва, че не е задник.

— Честно казано, аз бих живяла така — с всичките тези мангизи.

След това ми мята един страхотен влюбен поглед, за да покаже, че само се е майтапела с мен, притиска ръката ми между своите и много искрено казва:

— Ами ти, миличък? Искам и ти да отидеш някъде и да се позабавляваш. — Разбирането й трае само пет секунди. — Обаче не си мисли, че ще ходиш на някое щуро място. Като начало, забравяш за Амстердам!

— Не, миличка, доста шантав ми идва този град. Имах предвид някое по-спокойно местенце — например Тайланд.

— Какво? Нали не говориш сериозно, Джеймс?

— Напротив, момиче! Лиъм вече предложи да купи билетите за самолета. Ще прекараме една-две нощи в Банкок, а след това седмица на някой от островите. Мисля, че се казва Пуняни.

— В Тайланд! Да си го избиеш от главата! Можеш веднага да идеш при този Лиъм и да му кажеш да си гледа работата. Тайланд!

— Че какво му е лошото на Тайланд, миличка? Лиъм ще плаща. Мислех, че ще се зарадваш.

— Съжалявам, Джеймс, обаче ти няма да отидеш. Ще се женим след шест месеца. Ще прекараме три седмици в Мексико, мамка му! Как ще отсъстваш от работа, за да ходиш в Тайланд? Ако си мислиш, че ще съкратиш медения ни месец заради…

В гневния й глас вече се усеща акцентът й от Северен Лондон. Лицето й се напряга и пламва, тя започва да гримасничи и аз разбирам, че съм попрекалил с шегата. Правя широк помирителен жест с ръка. Тя ме гледа с ококорени очи.

— Ан Мари, курдисвам те.

Изражението й омеква облекчено.

— Ти нагло… — Веднага снишава глас и се навежда към мен. — Ти нагло копеле. Хванах се. Е, къде ще отидеш всъщност?

— Не съм мислил сериозно, честно казано. Не бях сигурен дали изобщо ще се съгласиш. Вече мога да започна да планирам. Може би просто ще вечеряме някъде на спокойствие в града, а после ще обиколим баровете или нещо подобно.

— А, сега вече наистина се чувствам виновна! Не може ли поне да отидете в „Съсайъти“ или нещо подобно?

— О, да бе — дори си представям как моят старец се възторгва по скапания Дейв Греъм. Не, миличка, ще го караме по-спокойно. Аз, татко, Били, Шон, Лиъм, Мили и един-двама приятели от службата.

— Мили ли?

— Аха.

— Извинявай, Джеймс, майтап ли си правиш?

Лицето й отново се напряга. Как да й кажа, че това не е шега?

— Защо? Какво има?

— Не можеш да поканиш Мили на ергенско парти.

— Защо не?

— Просто не можеш. Тя е момиче.

— Е, и?

— Как така „е, и“? Не ставай глупав, Джеймс! Как ще ми се отрази това според теб?

Акцентът й отново се е появил, плътен и крещящ, напрегнат от презрение.

— Честно казано, не съм поглеждал на нещата по този начин. Мили е просто приятелче. В такъв случай може пък да дойде в Лондон с теб и с момичетата.

— Съмнявам се. Нямам нищо против това момиче, Джеймс, знаеш го, обаче присъствието й ще е малко неловко. Тя не познава никого.

— Искаш да кажеш, че приятелките ти няма да я харесат?

— Искам да кажа, че тя няма да се разбира с приятелките ми.

— Защо не?

— Хайде стига, Джеймс, наистина ли държиш да ти го кажа?

Тя извива вежди и помежду ни се вклинява напрегнато мълчание. Отстъпва първа:

— Тя е прекрасно момиче и всичко, не казвам нищо лошо за нея, обаче… тя е… ами нали си я знаеш… тя е…

Друга дълга пауза.

— Тя просто няма да се впише — предава се Ан Мари — Не и в местата, където искаме да отидем. Тя ще ни засрами, Джеймс. Ужасно странна е — мисли се едва ли не за мъж. Виждал ли си я как оглежда момичетата? Момичетата, Джеймс, не жените. Деца, ако щеш. Смахнато е. Ужасно е перверзно.

Изгаря ме обида. Все едно напада мен самия.

Минутите се нижат. Сервитьорката се връща с кошничка топъл хляб. Нахвърлям се, като избягвам погледа на Ан Мари. Тя изобщо няма да яде хляб — страхотна воля има. Мята ми онзи наполовина кокетен, наполовина „зрял“ поглед, докато си събува обувката, напипва ми го под масата и ме масажира със стъпалото си, с петата, с пръстите си. Възбужда ме през панталона, просто ей така. Аз съм лесен. Отново съм неин. След две бутилки шампанско решаваме, че Мили дори няма да дойде на сватбата. Както изтъква Ан Мари — кой е човекът, който не би проявил добро възпитание поне да ни поздрави? Знам, че е била заета с лекциите си, с началото на семестъра и с какво ли още не — обаче й изпратих съобщение да се срещнем в града и досега вече трябваше да е дошла.

Когато се прибираме, Ан Мари се отпуска в леглото, отблъсква авансите ми и ми казва, че е малко скапана от всички вълнения през деня и че мога да се отпусна и просто да я гледам как спи. Малката Мили не е отговорила — мога да я прикривам колкото си искам, да измислям всякакви извинения, но в крайна сметка това е истината — тя не ми отговори. А от това ужасно ме боли, мамка му.

Мили

Вратата се отваря и вътре влиза жена. Слабо хищно лице и тъмна твърда коса, ужас. Курва. Застава на входа и погледът й пробягва из помещението, преди да се прикове върху гърба на младия кюрд. Той седи на бара, приведен над притурката за конните надбягвания. Барманката го смушква, той обръща глава бавно като бухал, и й дава някакъв знак с глава. Тя му казва нещо беззвучно, само с устни, след това изчезва. Той се връща към вестника си. Краката й, бели и слаби — краката на курва — се запечатват в съзнанието ми. Възбудена съм, обаче съм твърде пияна, за да тръгна след нея.

Губи ми се нещо. Не помня кога е влязъл този кюрд, нито пък старите дами от лявата ми страна, нито мъжете с анцузи, които играят на табла в другия край на бара. А моето старче отсреща е вдигнало кафеникавата си плешива глава от гърдите и незабелязано е потънало в нощта. Кога изобщо се е стъмнило? До неотдавна по това време навън все още меко светеше слънцето — обаче сега прозорците са обвити в мрак. Паля си цигара, странно уплашена и откъсната от всичко. Трите празни халби на масата, препълненият с фасове пепелник, бръмченето на телевизора и скупчените безформени тела под плътната мъгла на стелещия се цигарен дим — всичко това ми изглежда някак далечно.

Поръчвам си още една бира и си купувам цигари. Сядам на друга маса, срещу един пияница с отпуснато лице и със закърнели пръсти. Мисля си, че новата гледна точка ще ми вдъхне увереност, ще ми припомни защо обичам това задимено помещение. Нищо подобно. От бирата просто ставам безчувствена и вече дори не мога да си спомня защо се наливам. Всичко се превръща в мешавица от лица, страхове и опасения — просто мешавица. Джейми. Университетът. Самотата. Някакво далечно и мъчително усещане, че това е началото на края. Джейми. Мама. Татко. Джейми. Ан Мари. Мама. Разбъркани мисли и проблясъци, които нахлуват в съзнанието ми едновременно от една и съща посока. А след това отново се спуска черна пелена и аз се вцепенявам.

Мисля, че си тръгвам от кръчмата последна. Пияна съм и краката ми тежат, но есенната нощ е свежа и студена и това малко ме отрезвява. Небето е обсипано със звезди, ей там, на една ръка разстояние. Градът се простира пред мен в искрящи сини, червени и жълти сенки, танцува и примигва като китайски фенер. Тръгвам без конкретна посока. Гади ми се. Цял ден не съм яла. Поемам обратно към Фокнър Стрийт с намерението да се отбия в кебапчийницата на Лийс Стрийт, обаче знам, че и за това има пречка. Поглеждам часовника си. Почти полунощ е. Трябва да се прибирам. Понеделник е и улиците са празни и притихнали, само от време на време избръмчава някое такси и преминава самотна фигура на път за дома, обронила глава и пъхнала ръце в джобовете. В момента всички момичета свалят лъскавите маски — махат грима, къпят се, измиват мръсотията и жестокостта на улицата, отново се преобразяват в майки, съпруги, нечии приятелки, дъщери и съседки. Ще се изтегнат и ще гледат телевизия, ще си направят чаша чай, може би ще си препекат филийка. Вече няма да са курви. Мисълта как те се връщат към ежедневието си и към уютните си домове ме потапя в усещане за безпомощност. Перспективата за топло легло в собствения ми дом не ми носи утеха. Продължавам да вървя.

Привела съм се в един вход на Хоуп Стрийт и паля цигара. Умът ми безпомощно се лута между дома, пиячката и шляенето по улиците, за да видя какво може да се случи. Мисля си за Джако. Той не дава и пет пари за мен, обаче ми се иска в момента да съм с него. Цигарата парва палеца ми, преди да успея да си дръпна. Паля друга.

По улицата колебливо се влачи слаба фигура. Тази наистина е облечена като чавра — високи токчета, пола, страхотен задник. Пияна съм, обаче знам, че това е тя — момичето от „Блакбърн“, което видях преди малко. Върви към катедралата. Помъквам се подире й. Светлините на фаровете я карат да тръгне с олюляваща се съблазнителна походка. Шофьорът намалява и хубавичко и продължително я оглежда, обаче или не му харесва видяното, или просто не му стиска. Дава газ, а писъкът на гумите пронизва странната тишина на нощта.

Оставам от моята страна на улицата и се опитвам да я настигна. Дели ни само уличното платно и аз отново забавям ход. Вече я виждам съвсем ясно. Спира пред будката за вестници, повдига полата си и небрежно издава напред бедра — класическата поза на проститутка, все едно просто си почива.

Цепката ми пулсира. Поемам си дълбоко въздух и се готвя да пресека улицата. Цялата треперя, абсолютно готова съм и чакам удобния момент, обаче съм скована от страх. Правя го. Скачам. Пресичам, приближавам се до нея небрежно, доколкото ми позволява лудо биещото сърце и напрежението там долу.

Отблизо тя изглежда по-непреклонна, и е притеснена. Не е съвсем на себе си. Зад наркотичния поглед в очите й пулсира някаква мрачна потиснатост. Гримирана е ужасно, лицето й прилича по-скоро на маска — многобройни пластове, сякаш иска да се скрие от онези, които я зяпат. Секси е само защото е курва.

Неволно разтваря уста, когато ме вижда, но бързо се съвзема и лицето й се разкривява в гримаса.

— Е, какво има, момиче? — изръмжава тя.

Горната й устна се повдига и отдолу се показват едри зъби. Кой знае защо вече не ме е страх от нея.

— Имаш ли къде да отидем?

— К‘во?

— Имаш ли място, където можем да сме заедно?

Вперва поглед в мен. Оглеждам се наляво, надясно, на всички страни. Само нощ, кадифено мека и мъртвешки спокойна.

— На интересна ли ми се правиш? — смръщва се тя още повече.

— Не, съвсем сериозно. Имаш ли къде да отидем?

— На твое място, щях да си обирам крушите, момиченце.

Заставам пред нея. Мисля, че ако застана пред нея, ще промени мнението си.

— Чу ли ме, момиче? Разкарай се!

Все още не мога да се откажа.

— Сигурна ли си? — Опитвам се да снижа изкусително глас: — Парите са си същите, освен това с момиче е много гот. Кой ще разбере?

Ококорва очи презрително и с отвращение. Блъска ме, минава покрай мен и се запътва към улицата, където по врата й пробягва светлината от фаровете на полицейска кола. Ченгетата подминават, без да ни забележат, обаче това я изнервя. Обръща се рязко към мен. Тялото ми се сковава от страх, но тя хуква край мен подплашено. Чак в края на Пърси Стрийт се обръща гневно. В гласа й долавям обида и объркване — звучи по момичешки жално:

— Скапана извратенячка! — крясва и плюе тя. След това изчезва, нощта я поглъща.