Хелън Уолш
Кучка (2)

Мили

Завиваме по Ъпър Дюк Стрийт и гледката изсмуква въздуха от дробовете ми.

Целият град сияе, а сградите на Ливър, окъпани в ярката лунна светлина, величествено властват на фона на безоблачното небе. Стрелвам я с поглед, за да видя дали и тя е прелъстена от гледката, но не — нагълтала се е с нещо, което е парализирало очите й. По-малка е от мен поне с три-четири години — според закона е още дете. Само че има похабената външност на жена, която открай време е живяла, дишала и плюла по тези улици. Освен това чертите й издават смесен произход — мургавата кожа подсказва средиземноморска жилка, а тесните й очи крият намек за Изтока. Лицето й е хубаво — странно, но при все това красиво. Мястото му не е по тези улици.

Запътваме се към катедралата, която пронизва нощта като величествена зла поличба, и тя препуска напред, за да се отдалечи, все едно не сме заедно. На портата на гробището се обръща и ми дава знак с вдигната длан да не се приближавам. Наблюдавам как крехкият й като на елф силует се спуска по няколко стъпала и най-неочаквано се разтваря в петроленосиния мрак. Съмнявам се, че ще се върне, и леко ме бодва облекчение. Въздействието на смъркането и на алкохола вече бързо отшумява и в подсъзнанието ми се мярка нещичко от предишната ми същност, което ме подканя да си плюя на петите и да избягам.

Нощта отново я изплюва на фокус — ето я, отново стои пред мен. Слаби крака и пълни гърди. Катраненочерна коса, опъната силно на висока опашка. Прималява ми.

Извива ръка в приканващ жест и аз тръгвам подире й по неравните стъпала, през един тъмен и нисък тунел към ширналото се отпред гробище. В миг на просветление ужас пробожда сърцето ми заради онова, което ме очаква отпред, но когато тръгваме отдясно на катедралата, която сега се извисява високо над нас, лунното сияние ни намира и опасността е неутрализирана от серума на желанието. Момичето наслуки избира гроб, разположен в най-отдалечения край на парцела. Плосък, широк и практичен. Съблича дрехите си със заучена пъргавина. Обслужвала е стотици други клиенти точно върху същата надгробна плоча от протъркан с времето бетон, но сигурно за пръв път ще го направи с жена.

— Не лижа — заявява тя на груб токстетски акцент. — Никой не пра’и т’ва.

И е права. Претърсила съм този град улица по улица в безмилостно търсене на чаври по много вихрени от наркотици купони, но ми провървя само един-два пъти. Обаче находката ми се огъна, след като я уверих, че всъщност тя не трябва нищо да прави — само да свали дрехите си, всичките, и да ме остави да си доставя удоволствие. После извадих петдесетачка и тя се предаде.

* * *

Изляга се по гръб и от изненадващия допир до студената плоча зърната на гърдите й щръкват и тя извива слабия си гръб. Гърдите й са големи и натрапчиви. Не подхождат на още незрялото й момичешко тяло. Бедрата й са като на двайсетгодишна. Прокарвам длан по пъпа й, който е твърд и лепкав и лъщи на лунната светлина, все едно е намазан с вазелин, после допирам устни до гърдите й, засмуквам силно тъмните й зърна и ги дразня, докато не станат твърди и почти черни. Усещам по кожата й вкуса на стара солена пот. На евтин лосион за тяло и на наркотици. Остър и почти неприятен вкус. Възбужда ме.

— Погледни си циците — прошепвам. — Докосни ги.

Тя се подчинява отначало неохотно, но иска да я насърча да продължи. Пъхвам ръка под тесния й гръб и прокарвам език по младия й корем.

— Харесва ли ти?

Не отговаря. Надигам глава и виждам как очите й кръжат в орбитите си. Устата й е отпусната и разкривена. По брадичката й се стича струйка слюнка. Бодвам я силно в пъпа и тя протестира с мудно потръпване.

Вече нетърпелива, разтварям краката й, покрити със скорошни синини. Пъхвам пръст в нея. Тя е суха и се сковава при допира ми. За момент ми се струва, че трябва да спра и да си плюя на петите, обаче когато устните ми докосват цепката й и миризмата на гума облизва лицето ми, възобновявам ролята си. Без вина. Точно като клиент. Твърдият ми език силно натиска клитора й, масажирам я кратко и целенасочено и успявам да я посъживя. Пъхвам още един пръст, след това още един и съпротивата й отстъпва място на съвсем леки, но все пак покорни тласъци. Движенията ми стават по-настойчиви и соковете й бликват върху лицето ми. Тялото й се извива нагоре и настрани и застива така, докато тя напрегнато посреща удоволствието.

Пъхвам ръка в панталона и търся путката си.

Цепката като че ли е станала съвсем безчувствена, обаче клиторът ми се подува в лепкавото гнездо на дланта ми. Докосвам се силно и егоистично, а курвата става за мен просто едно тяло. Путка в списание. Кулминацията ми е силна, но веднага щом кратките мощни вълни отминават, ми се приисква да офейкам. Чувствам се отрезвена и някак нелепо. Отдръпвам от тялото й ръце, мокри от потта ни, и ги изтривам в бедрата си. Тя се понадига с отнесено изражение, лъснало от вонята на последното й изпълнение, и вперва поглед в мен. Лицето й вече не е упоено и безизразно, а се е раззинало за множество въпроси. Очите й се взират в мен огромни и уплашени, а зад тях за миг съзирам момичето, което се крие зад курвата. Опитва се да каже нещо, но думите се спират на устните й. Половината от мен иска да я прегърне, но другата ми половина я презира. Още веднъж оглеждам детските очи и женските гърди. Насилвам се за една прощална усмивка и хуквам през гробището, тласкана напред от неповторимия гъдел и от еуфорията, която човек изпитва след оргазъм.

Когато се озовавам на Ъпър Дюк Стрийт, отново усещам как ме залива сиянието на града. Още е рано и във въздуха се усеща полъх от вълнение, докато такситата помпят живот в сърцевината на града. Обожавам петъците. Има някакво заразително опиянение, което никога не се усеща в събота вечер. Стане ли осем, улиците на Ливърпул се изпълват със състуденти, с ученици и с работяги — до един замаяни от свободата на уикенда, — които се опитват да удължават нощта до безкрай.

Имам среща с Джейми на Хоуп Стрийт, номер шейсет, на по-малко от петдесетина метра от мястото, където забърсах курвата. Мисълта отново да мина през района й ме прави неспокойна, затова избирам заобиколен път по Родни Стрийт и отново по пулсиращата от живот Лийс Стрийт, която вече гъмжи от народ. Луната е останала зад гърба ми — огромен жълт балон, който се мандахерца на хоризонта и бавно разбужда и пали звездите. При следващото пълнолуние ще кацна на върха на някой хълм — я във Фродшам, я в Уелс. И ще се надрусам. Само аз и тази стара голяма луна. Ако имах кола и цигара, сигурно щеше да ми се прииска да отпраша веднага и да устоя на изкушението на града, само че няма как да изфирясам, когато край мен се случват толкова много неща. Всъщност това си е абсолютно мъчение. Задушният ден тъкмо захладнява, уикендът тепърва започва и възбудата от всичко това залива града като лава. Обожавам това чувство. Обожавам го.

Джейми

Мамка му! Закъснявам, сигурно тя ми звъни на мобилния, затова просто ще го оставя на поща. Между другото, направо си я представям. Сигурно седи на бара с наполовина ядосано, наполовина прецакано изражение и намига:

— Той ми открадна трийсет минути. Трийсет минути! Можех да ги прекарам в „Блу бар“ и да опитвам новия медец.

Ох, направо съм луд по нея, по тази бездомна малка бунтарка. Тя ми е като сестра. Яли сме тупаника на живота заедно цели седем години. Това е една трета от нейния живот и една четвърт от моя. Преживели сме големи гадости двамата с Мили. О, да. Неща, които биха съсипали повечето приятелства. Само че нас ни направиха по-силни. Почти неуязвими.

Трябва обаче да призная, че малката Мили понякога е наистина гадна.

Аха, направо няма милост, честно. Молете се да не оплескате работата пред Мили О’Райли.

Таксиджията обаче направо ме вбесява. Направо се е сраснал с мобилния си. Някакъв скапан сомалийски говор се влива безспир в дървеняшкия му апарат. По лъскавото му дърто теме избиват капчици пот. В скапаната му кола мирише на умрели лебеди. Наистина — вони ужасно, искам да сляза, веднага. Свалям стъклата на прозорците, подавам глава навън и вдишвам димния летен въздух като през инхалатор. Той рязко се извърта назад, неохотно се откъсва от нескопосания си апарат и ми мята гневен поглед.

— Ей, я затвори скапания прозорец, брато! Пуснал съм климатика.

Климатик, как ли пък не! Тази барака сигурно е на двайсет-трийсет години.

Обръща се към волана точно навреме, за да забележи, че е светнало червено, обаче въпреки това минава и излива порой от ругатни в слушалката. Не му обръщам внимание. Прозорците остават отворени. Само че да ви кажа, не искам да имам никакви неприятности със сомалийците. Тия най-добре да не ги закачаш. Заядеш ли някой сомалиец, ще си имаш работа с всички тези скапаняци. Така стоят нещата. Неотдавна се наложи Шон да захапе оня тип по сурата, преди да го тръшне на пода. Шон е откачен пич, преди се е боксирал за Англия в юношеската категория, обаче просто не можеше да просне оня сомалиец и това си е. Шон го цапардосваше как ли не, обаче оня не пада и не пада. И го дразни с всякакви глупости от сорта на „Само толкова ли можеш?“. И тогава Шон превъртя и отхапа парче месо от лицето му, а цялата шибана армия сомалийци се нахвърли отгоре му. Казвам ви, най-добре не се забърквайте с тях. Това е само един дърт таксиджия и точка, само че няма да му се дам. А и не искам да си цапам новия панталон „Джил Сандър“. Между другото, малката Мили направо ще лудне по него. Адски е готин.

В момента минаваме покрай предишния ми апартамент на края на Парли и ме наляга носталгията. Такъв съм си и това е. Страшно съм сантиментален. Адски се прехласвам по всичко — например от ония от „Буена Виста Соушъл Клъб“. Малко ми идва в повече — както когато Ибрахим Ферер се разхождаше из Ню Йорк. Направо ме стисна за гърлото. Такива неща просто ме скапват. Винаги е било така — хубави филми, книги, песни, които ти напомнят за миналото, каквото и да е. Не знам, приятел — просто съм си такъв. Още ми се насълзяват очите, когато зърна оная кобалтовосиня врата, покритите с мъх рамки на прозорците и скелета на първата кола на нашия Били в двора. Хиляди пъти се е налагало да нощувам в тази кола. Беше само преди няколко години, ама просто не мога да се овладея — ето, размеквам се. Все едно си е заминало безвъзвратно. Все едно онези времена са си отишли завинаги.

Онези дни бяха щастливи. Аз, Шон и хлапето — живеехме си царски, мамицата му. Разбира се, благодарение на Шон. Нашият Били беше безработен, а аз харчех половината от заплатата си във „Форд“ за онова нелепо вечерно училище. Обаче Шон се въргаляше в мангизи и гледаше всички да се възползваме от плодовете на труда му. Хладилникът винаги беше пълен с бира и с готина кльопачка от „Теско“ и от „Маркс енд Спенсър“. Не че някога ядяхме от нея. Програмата ни беше от ясна по-ясна. Половината от времето се друсахме, а през останалата половина бяхме в следнаркотична депресия. Кариерата на Шон се развиваше шеметно и през двете години, докато бяхме заедно, той сигурно ни е доставил достатъчно дрога за цял „Гарландс“ в събота вечер. Що се касае до дрогата, не спазвахме никакви формалности. Никакви. Можехме да се надрусаме дори в понеделник следобед. Шон беше най-зле. Толкова свикна, че трябваше да дръпне една-две линийки, преди да прочете спортните страници на „Ехо“. Чиста зависимост или чист кеф, а, приятел? Истинско чудо е, че след всичко това черният му дроб е все още здрав. А също и главата му. Тогава едва ли имаше сутрин, в която Били и Шон да не се събудят с вкуса на стара мед в устата си, а сърцето им да блъска в ушите. Ако не прекарвах повечето си вечери в колежа или в стаята си, зубрейки Кийтс и Харди, сигурно и аз щях да затъна. Обаче въпреки това, когато свършех, слизах при тях, понеже не исках нищо да пропусна, понеже си исках своето като идиот. През повечето нощи бях ужасно мекушав. Шон надничаше през вратата към шест и половина, тъкмо когато си пишех някое домашно. Много добре знаеше, че не искам да ме разсейва, обаче въпреки това заставаше там, размахваше пликче с кока или с ЛСД и това беше краят. Много бях мекушав.

* * *

Жените винаги са си падали по Шон. И все още е така, между другото, обаче тогава още повече. Без дори да си мръдне пръста. Апартаментът винаги гъмжеше от страхотни птиченца със страхотна кожа и с безукорен изговор, които той беше забърсал отнякъде. Направо го обожаваха, мамка му, така беше. Смятаха, че няма друг като него. Разбира се, никоя не обръщаше внимание на мен или на хлапето. Само че аз нарочно винаги седях при тях и попивах всичко. По онова време Шон излъчваше надменност, която с времето май е поотслабнала. Тогава си мислех, че е нещо като лустро, че е само външно, заради жените, обаче като че ли не беше само това.

Шон винаги е бил доста своенравен скапаняк, обаче тогава нямахме представа колко дълбоко е затънал. Не издаваше мислите си дори когато се бе натъпкал с екстази. Нищо не издаваше нашият Шон. Просто си седеше и мълчеше. Тъмните му безизразни очи оставаха непроницаеми за еуфорията, от която бузите му поруменяваха, а челюстите му започваха да тракат.

Обаче като се обърна назад, си давам сметка, че по отношение на Шон съм бил истински лицемер. Смътно знаех как изкарва мангизите, обаче изобщо не се замислях. Умът ми просто прескачаше този въпрос. Това беше Шон, моето приятелче, един тип, с когото бях израсъл. С най-голямо удоволствие му помагах да харчи парите. О, да. Обаче вече не е така. Сега винаги деля наполовина с Шон и вече не приемам от него никакви подаръчета. Само по някоя и друга линийка от време на време, но дори и тогава винаги се чувствам длъжен да го почерпя с питие или нещо подобно.

Така че прекрасно знам какво става във владенията на Флин. Обаче скарах ли се с него, когато предложи на гаджето ми работа в един от салоните си? Разсмърдях ли се? Че защо да го правя?

Това си е съвсем законен бизнес, а тя е козметичка, точка. Прави това, което винаги е искала да прави. Щастлива е като идиотка в салона му, малката Ан Мари. Отива на работа с бодра стъпка и се връща у дома ухилена като хлапе. И преди съм го казвал — аз съм двуличен парцал. Птиченцето ми работи за Шон Флин, а аз се правя, че нищо не забелязвам. Опитвам се да мисля за него, за себе си тогава, какъв бях. Какъв бях, когато се запознах с Мили.

Вълшебни бяха онези времена. Клубовете бяха истински и земни. Там се говореше особен език, а онези, които го владееха, споделяха обща тайна, която ни свързваше като с лепило. Там стигах твърде далеч, по-далеч, отколкото можете да си представите. Невъобразимо далеч. Не просто си почивах след работната седмица. Беше не просто бягство или развлечение. Беше начин на живот. Когато през 1991 г. затвориха „Стейт“ заради ония проблеми, част от мен също завинаги се затвори. Отвориха го отново само след няколко месеца, ама не беше същото. Беше изчезнала цялата енергия, цялата загадъчна магия. Напълни се със стари муцуни, отчаяно вкопчили се в спомена. Опитваха се да проумеят всичко. Обаче не успяваха. Пълна трагедия. Все още виждам някои от тези лица да се мотаят из града. Жертви на собствената си младост, така и не са успели да преживеят факта, че историята им е отнела нещо, на което са били посветили живота си. Дали ще продължат напред, мамка му? Надали. Направо ми пламва мозъкът, когато видя някое празно лице от миналото. Наляга ме тъга, каквато човек изпитва, когато срещне бивше гадже, което наистина е означавало много за него. Същинска лудост. Да бъдеш толкова близък с някого и да му позволиш да дълбае толкова дълбоко в душата ти. Отвеждаш човека до далечни непознати места, караш го направо да полудее, изследваш всяка вдлъбнатинка и гънка, докато не остане нищо за изследване, докато си съвсем разголен и изчерпан. И един ден изведнъж се оказвате непознати. А цялата ви история и близост просто увисва на тъничката нишка на спомена.

Обаче само като си помисля за „Стейт“, целият настръхвам. Там се запознах с малката палавница. С малката Мили О’Райли. О, да, такава беше тя. На никого не цепеше басма, дори тогава. Отиваше най-напред на опашката — между другото, без пари, без документи и без никакво търпение, тактичност или маниери. Просто цепеше напред. Винаги успяваше да се намърда някак. Малката бездомна бунтарка. Това красиво дете с мокра от дъжда коса и големи луди влажни очи, което се опитваше с дрезгавия си глас да изкрънка от портиерите да я пуснат. Година преди това външността й щеше да е достатъчна, за да се отнасят с нея като към ВИП персона, но по онова време клубът вече строго се наблюдаваше и една тринайсетгодишна, умряла от свръхдоза, щеше завинаги да му спусне кепенците.

Усети ли, че не постига нищо с театрото си, преминава на план Б, очите й се пълнят със сълзи и тя го удря на молба, пробутва им оня номер, че преди половин час е мушнала едно хапче, че започва да я хваща здравата и че трябва да влезе вътре при музиката. Ако и тогава не я пуснат, заплашва, че ще се нагълта с хапчета, ще откачи и ще я тикнат в лудница, а на тях ще им тежи на съвестта, че са прецакали красивия й млад живот. Какво? Страшно забавно, нали? Били направо ще се пръсне от смях, а на мен очите ми се пълнят. Нали ви казах — аз съм сантиментален шибаняк.

Колкото и да си я бива Мили, няма как типовете на вратата да я пуснат — не и след като им е казала, че е взела екстази. И правят онова нещо, по което горилите на входа адски си падат. Понеже те си прекарват доста скапано, много обичат да скапят нощта и на някой друг. Особено на някое момиченце. Между другото, всички знаем защо го правят. Тия тъпанари я хващат и викат ей сега ще се обадим където трябва. Затова ние с хлапето казваме, че я познаваме, хващаме я под ръка и тримата изчезваме в нощта — тя се хили като ряпа, аз се чудя как ли изглеждаме отстрани, отмъквайки това птиче, дето още не е стигнало пубертета. Пак ще ви кажа. В това няма нищо съмнително, нищо, от което да се шашкате. Просто импулс. Такива бяха времената. Така правехме тогава — ние и те. Добрите момчета и горилите на входа. Пък и Мили беше още дете. Беше си момиченце — с шини на зъбите и с конска опашка. Притежаваше онази неспокойна и неукротима енергия на безпомощните тийнейджъри. Ще ни убие, ако ни чуе, обаче точно такава си беше малката Мили. Дори тогава — с шините.

Не искаме да рискуваме да ни изгонят и от някой друг клуб, освен това виждаме, че тя вече отнася плувката, затова тръгваме обратно към апартамента. Казваме си: ще си пуснем малко музика, ще й направим чай, ще й поръчаме такси. Само че още преди да стигнем до „Блеки“, тримата подхващаме един от онези шантави надрусани разговори, които не ти се иска да свършват. Тя беше на тринайсет години и половина, а вече беше страшно прозорлива, забавна и цинична. Много добре разбираше нещата малката Мили — беше прекалено умна за собственото си добро. Обаче все още гледаше на света с детинска простота. Притежаваше онази невъзмутима наивност, която се дължи на грижите на добри и закрилящи родители. И на това, че си отраснал в хубав квартал. Веднага си личеше, щом си поговориш с нея. Беше от място, където не се случват лоши неща. Това страхотно самочувствие, то не идва от страх, приятел. Имаш го, защото никога не ти се е налагало да се тревожиш за нищо.

Цяла нощ останахме будни и разговаряхме. Трябва да призная, че двамата с нашия Били жужахме като пчелички около нея. А когато Шон се прибра и видя колко е млада, само кимна, изръмжа нещо и се качи горе. Твърде добре ни познаваше и знаеше, че тук, долу, не се шегуваме.

На следващия ден я закарахме и тя се разциври като бебе. Накара ни да се закълнем, че няма да я зачеркнем като някакво видение, предизвикано от екстази. Че когато се свестим, ще си спомняме това като нещо истинско и хубаво, а не като някакви пулсиращи проблясъци. Че плановете, които направихме за бъдещето, няма да се срутят под неизбежния срив след дрогата. Уговорихме се следващия петък да се срещнем за по едно питие в „Белведере“ — местното заведение, където двамата с Били ходехме още като хлапета. Само че според вас тя дали се появи? Честно казано, макар двамата с Били да не си казахме и дума по този въпрос, изпитахме известно облекчение. В крайна сметка, какво се опитвахме да започнем? Какво щеше да се получи — стабилно приятелство с едно дете? Затова през следващите шест месеца тя си остана точно това — пулсиращ проблясък, само че такъв, дето сияеше в главата ми като огромно огнено кълбо. И не щеш ли, шест месеца по-късно, през една ноемврийска сутрин тя цъфва на вратата, умилква се и се държи така, все едно просто е излязла за няколко минути. Все едно е изприпкала до денонощния за сокче и за шоколадово десертче.

— Дойдох да видя изгрева от доковете — заявява небрежно.

Освен че зората се е разтворила в светлината на деня още преди четири часа, навън вали като из ведро, мамка му! Някаква шантава силна буря се надига над Ирландско море и се промъква към града като злокобна мъгла. Въпреки това аз си обличам палтото и излизам навън в студената зимна сутрин, навъсен и махмурлия, ама сърцето ми направо ще изхвръкне от гърдите от щастие. Човек не мисли за химия, когато става дума за приятелите му, само че между нас двамата нещо става, приятел. Има някакво ужасно силно привличане, което няма нищо общо със секса.

През онази сутрин седяхме мълчаливо с часове и просто зяпахме морето, а вятърът ни връхлиташе откъм реката, блъскаше ни и ни показваше пълната си мощ. Седяхме и гледахме как от вихъра се разразява буря, зъбите ни тракаха като луди и уплашено наблюдавахме как бурята най-сетне връхлита и раздира огромното черно небе на Мърси със светкавици. Ако се бях оставил на напора на чувствата си онази сутрин, те щяха да ме понесат и да ме подмятат до смърт. Бях толкова дяволски щастлив. Онзи момент с нея — това беше върхът в онзи период на екстази. Беше първичен и непоклатим — знаех, че никога повече няма да се повтори. Вечерта като заспивах, ме обзе онази топла и прелестна отмала — както когато си дете, мракът се спуска, а ти знаеш, че има какво да очакваш: нощта на Вси светии, Коледа или нощта на огньовете и фойерверките^[1]. За мен това специално нещо беше Мили. Тази вечер, когато най-сетне се добера дотам, тя ще ме разкъса на парченца.

Мили

Той ужасно закъснява. Джейми винаги закъснява, когато е бил при нея. Тя сваля гащите веднага щом той прекрачи прага, защото смята, че ако изпрати мъжа си сексуално задоволен, той ще плюе в лицето на изкушението. Мило, обаче невероятно наивно. Няма значение колко широко се е ухилил твоичкият на излизане — в крайна сметка новата мацка си е нова мацка. Освен това тя е отвратително параноична по отношение на мен и на Джейми, или Джеймс, както го нарича, по отношение на нашето приятелство. Това просто не го проумявам, защото калъпът на дружбата ни бе отлят преди четири години и половина, още преди тя да се появи на сцената и да започне да разпределя времето, което двамата с Джейми прекарваме заедно. Преди, когато той имаше гаджета, ние винаги си оставахме гъсти. Нищо не можеше да се вклини помежду ни. Способни бяхме да издържим на всичко, а причината беше — само оная да отвори очи и да прогледне за нея, — че ние с Джейми не се привличаме. А тая тъпа повлекана, вместо да се вкопчи в това, се опитва да го прекърши. Исусе! До неотдавна двамата ужасно страдахме, ако минеше и ден, без да сме си поговорили. А сега минават не само дни, а седмици. И дори месеци. Тази година подлата хлебарка успя да ни държи далеч един от друг целия юни. Замъкна го в някакъв слънчев морски рай с две звезди в Марбела и източи всичките му спестявания.

На Джейми всичко му го пише на лицето, затова знам, че това лято не му беше никак лесно. Дори перспективата за секс на воля беше нищожна компенсация и много съжалявам, обаче това женище изобщо не е изобретателна любовница. Със сигурност знам, че тя не му смуче оная работа, а освен това здравата сгази лука, когато се натъкна на запасите на Джейми! Човек не може просто така да се „натъкне“ на запасите на Джейми. Той ги държи между купчина списания за коли и стари телефонни указатели в един шкаф на двора, така че онази трябва здравата да е ровичкала, което я прави и досадна, освен дето е фригидна. И точно заради тая егоистична кучка той трябваше тази година да пропусне ежегодното ни поклонение до Амстердам. Каза, че не може да си го позволи финансово, обаче бас ловя, че тя се е нацупила. В монолитната й външност има нещо заплашително и злокобно по отношение на приятелството между мъж и жена. Явно било, че сме изпитвали „латентно“ желание един към друг. Латентно! Сигурно го е прочела в „Космополитън“, тъпата кучка. Наистина мразя начина, по който той говори за нея — като за манекенка. Току го пробутва. Все едно фактът, че се клатушка по пътеката на едно-две нелепи местни ревюта, може по някакъв начин да оправдае горчивата истина, че оцветява дамски нокти, за да си изкарва прехраната.

Минават още двайсет минути, а аз продължавам да се мотая на бара, притисната между двама дебелаци с костюми, и мълчаливо се чудя дали да изпия трето уиски, което или ще затегне, или ще разхлаби тревожния възел, на който са се стегнали вътрешностите ми. Обикновено, когато съм попрекалила с коката, ми трябват само едно-две питиета, за да успокоя тремора и да накарам мислите си да спрат да препускат, а и нека да си кажем истината — била съм в това положение хиляди пъти досега и винаги съм успявала да се справя. Имало е случаи, когато съм вземала три пъти повече, отколкото тази вечер, и сърцето ми е думкало толкова лудо, все едно ще изхвръкне от гърдите, обаче, както казах, винаги съм се оправяла. Няма защо да се впрягам много, обаче не мога да отрека, че има нещо зловещо в начина, по който се чувствам. Може би се дължи на студената обстановка — премерен минимализъм, който подсилва необходимостта да се чувстваш и да изглеждаш нормален. Или пък се дължи на факта, че доста бързо изсмърках прахчетата. Както и да е, обаче по нервите ми пълзи едно противно и отрицателно усещане. Само че няма какво толкова да му мисля, най-добре главата ми да е бистра. Проблемът е там, че няма как да предвидиш затъмнението. Не и когато се дължи на наркотиците. Няма аларма. То просто те поваля с един мощен тласък. Сега като се замисля, май взех три дози, преди да тръгна — една малка в таксито на път за града и две в тоалетната преди пет минути. Няма и половин грам. Няма какво да му мисля. Половин грам кока не е свръхдоза. По дяволите, Мили, я се стегни! Поръчай си още едно малко и се вземи в ръце!

Джейми

В момента спирам пред номер шейсет на Хоуп Стрийт и честно казано, не съм особено очарован от това място. В крайна сметка обаче то е едно от любимите на Мили, а аз не съм виждал малката скиталка от дни. Тя на практика живее тук. Аз обаче не мога така. Вадя достатъчно пари във „Форд“ и не съм по-зле от всеки друг скапаняк тук, обаче всеки път се чувствам така. Направо ми иде да се изсера, докато слизам по стълбите, честно. Струва ми се, че някой шибаняк ме следи с поглед и ме разконспирира. Бих предпочел „Еврика“, онова кипърско местенце на Мъртъл Парейд. Там се държат ужасно приятелски и е много приятно. Освен това не е толкова изпаднало. Пълно е с професори и с всякакви други типове от университета на Мили, с приятели от Ливърпулския институт по сценични изкуства, с какви ли не хора. Но в крайна сметка е приятно. Много е земно. Не мога да отрека, че храната тук е направо страхотна, обаче мястото е ужасно претенциозно. Правя го само заради нея.

По позата й мога да отгатна, че здравата се е надрусала. Главата й е клюмнала към рамото, ръцете й са здраво стиснати зад гърба, а дясното й стъпало нервно потропва. Недвусмислен език на тялото. Ясно ми е още преди да се втурне към мен, грейнала в усмивка — която, между другото, скоро се превръща в гримаса, когато се сеща колко съм закъснял. Още преди да усетя миризмата на уиски в дъха й и да изтрия напоен с кока малък сопол от носа й, мога да ви кажа точно какво и колко е взела. Честно казано, малко съм разочарован, че се е докарала до това състояние, без да ме изчака. Нищо на света не може да се сравни с това да се надрусаш бавно и славно заедно с най-добрите си дружки, а разговорът да се лее съвсем свободно, защото пиете с едно и също темпо и сте на една и съща вълна. Очаквах тази вечер с нетърпение, обаче сега мога да ви кажа точно какво ще се случи. Ще хапнем по едно предястие, а след това тя небрежно ще предложи да прескочим основното и да отпрашим към града, а ако й кажа, че не искам, ще започне да се цупи и да прави сцени, а аз ще отстъпя, защото няма да ми се разправя. После тя ще започне да настоява за кока и забележете, че казвам настоява, защото точно така прави, когато се е докарала дотук и си е втълпила нещо, а ако не й намеря, ще изтърси някоя простотия от сорта на:

— Ами добре, тогава май просто ще трябва да взема такси до Гранби Стрийт и сама да си намеря.

Така няма да имам друг избор, освен да замъкна и Шон в града, а той няма да е много доволен, обаче въпреки това ще го направи, пък тя пък ще започне да ме моли и аз да смръкна една линийка:

— Моля ти се, Джейми, съвсем тъничка? Тъкмо ще напериш гребена.

И аз ще отстъпя, само и само да млъкне, обаче при нея няма такова нещо като „само една линийка“, братче? Точно затова напоследък правя всичко възможно да се въздържам, защото иначе се осафервам чак в десет сутринта в кухнята на Мили, дърдорим си пълни глупости, а всеки път, когато река да си тръгвам, тя казва:

— Моля те, моля те, моля те! Само още една. За из път.

Така става три следобед и аз вървя към автобусната спирка, защото таксито, което тя се кълне, че е повикала, така и не се появява, а сърцето ми е натежало от ужас, понеже си знам, че ще ме чакат стотици съобщения от разярената Ан Мари, чийто ден/ уикенд/ живот съм съсипал, и аз винаги се кълна в живота на хлапето, че никога повече няма да смъркам. Никога. Освен това е истинско чудо, че нашият Били изобщо е още жив.

Мили

Кльощава сервитьорка ни отвежда до масата ни. Има красиво лице и крехко тяло, обаче ръцете и брадичката й са покрити с кестеняв мъх. Истински приятел би я предупредил — това просто е грозно. Не ти е приятно да го виждаш — не и на такова място. Настанява ни на маса до прозореца с изглед право към Хоуп Стрийт, кървящото сърце на квартала на червените фенери. Правя несръчен опит да се настаним на по-централна маса, но силно ръгване в ребрата ме кара да замълча.

— Това е най-готиното място в заведението — заявява Джейми, когато най-сетне се наместваме. — Какви ги вършиш?

Свивам извинително рамене и впервам поглед в кадифения мрак на улицата, където фаровете дебнат хищно и издишат струйки от вълнение и страх във вече подплашената нощ. Безумен силует залита край прозореца и спира, за да ни погледне. Просто форма без лице. Може да е тя. Може да е всеки друг. Отмествам очи към Джейми, който ме наблюдава настойчиво, и изгълтвам ледените остатъци от уискито си. Стоварвам чашата върху масата по-силно, отколкото съм възнамерявала, и Джейми отмества очи от ляво на дясно. Мята стеснителна усмивка на двойката, чието внимание сме привлекли.

— Споко, мамка му. Петък е — казвам аз.

Отваря уста, за да възрази, но се появява сервитьорката и му връчва едно меню. Аз поставям своето на масата, скръствам ръце и навеждам глава. Думите плуват пред очите ми, което ще рече, че очите ми са по-пияни от главата. Обаче не толкова, че да позволя косматата китка да се стрелне надолу и да вземе празната чаша. Изкушавам се да я дръпна настрани и да я попитам дали подозира за този свой огромен проблем. И дали знае, че един простичък курс на лечение с лазер ще я избави завинаги от него и ще я превърне от привлекателна жена, която никой не иска да чука, в абсолютна трошачка, която всички искат да изчукат. Ще й направя услуга. Стисвам китката й, докато отново пресушавам чашата. Може да го направя. По-късно.

Коремът ми се свива дори при мисълта за храна. Пропускам предястието и си поръчвам салата с козе сирене. Джейми поръчва две предястия и стек с пържени картофи. Объркано и смутено разглежда листата с вината и се спира на бутилка „Пюли Фуме“ — любимото ми. Не може да си го позволи, но просто сърце не ми дава да му кажа, че в състоянието, в което съм, не давам и пет пари какво пия. Отсега нататък всичко ще има един и същи вкус. Поръчвам си още едно уиски. Косматата сервитьорка изчезва, а Джейми ми мята неодобрителен поглед. Чувствам се като четиригодишна.

— Защо е това?

Той пъхва под носа ми чаша с вода, която аз на свой ред бутвам обратно.

— Знаеш — казва той през стиснати устни. Пали цигара и си лепва отчаяно изражение. Като на свестен мъж, женен за злобна продавачка на риба. — Е, не ме гледай така. Твоя беше идеята да излезем да хапнем по нещо, а си поръча само някаква заешка храна и толкова уиски, че можеш да упоиш банда скитници.

Извивам вежди — изпитания във времето дразнещ за него жест, до който прибягвам, когато Джейми използва думи, с които се опитва да ме впечатли.

— Да упоя ли!

Театрално забелвам очи и дяволито смигвам на съблазнителното невръстно девойче, дето седи срещу мен с родителите си. То свежда глава и неловко се размърдва на мястото си. Джейми се мръщи — а може би се усмихва. Лицето му ми е ту на фокус, ту е размазано. Обичам лицето му. То е смело и елегично. Просмукано е с история. Танцува, когато той говори.

— Хайде, Мили, дръж се прилично. Ще ни изгонят, ако не внимаваш.

— Тя си го търси.

— Тя е още дете. Освен това е с мама и татко.

— Обаче въпреки това си го търси.

— Ще ти го напомня, когато ти имаш дъщеря и спипаш някой дебел дърт развратник да я сваля.

— Някак си не мога да си се представя като майка. Като дебел дърт развратник може би, обаче не и като майка.

— Ааааа, видя ли! Точно същото казваше и Ан Мари! Не че си се представяше като дърт развратник. Просто никога не е имала майчински инстинкт. Обаче да я видиш сега!

О, боже! Грешен ход, Джейми, скъпи. Тъкмо си мислиш, че познаваш някого и той ти излиза с нещо толкова гадно, че направо се смайваш. Как изобщо може да му хрумне подобно нещо? Как изобщо може да ме слага в един и същ кюп с тази скапанячка с бронзов тен!

— Само да я видиш, бейби! Мине ли покрай бебешка количка, веднага й се насълзяват очите.

Лицето му влиза във фокус и излъчва обожание. Гади ми се.

— Да, обаче аз изобщо не приличам на Ан Мари. Ние сме от различни светове.

— Аааа, не, не сте чак толкова различни — заявява той отбранително.

— Напротив, така е. Различаваме се най-вече по това, че когато видя на улицата майка с хлапе, първата мисъл, която ми хрумва, е как юмрукът ми ще влезе много по-лесно в нея сега, след като се е разширила след раждането.

— Пфу! Е сега вече наистина няма да можем да ядем.

— Не ми се прави на светец, Джейми Кийли. Нали тъкмо ти ми вкара тези мисли в главата. Преди да се запозная с теб и с Били си бях примерно католическо девойче. Вие двамата ме направихте перверзница. Вие ме накарахте да гледам „Фермата на животните“, когато бях на колко, а… На четиринайсет — ето на колко! А това се равнява на сексуално малтретиране на дете, не е ли така? — Вече се забавлявам с него. Ще клъвне, ще налапа и кордата, и плувката. — Искам да кажа, не си ли помисли как ще се отрази на едно младо и впечатлително съзнание контактът с такава брутална мръсотия?

— Млъквай веднага! Ти открадна тази касета от детската стая. И ако се напънеш да си спомниш, ще се сетиш, че бях изключително притеснен, когато разбрах, че си я гледала. Изключително притеснен.

— Забелязах. Взе да държиш зверовете затворени, когато идвах.

Той чактисва и се разхилва. Обичам да го разсмивам. Не мога да си представя, че тя успява да го разсмее като мен.

Джейми

А така. Истинско чудо е, че тя успя да издържи толкова, честно.

— Джейййймиии! Гладен ли си? — пита ме с огромни томителни очи.

— Направо умирам — отговарям й. — Ще ми се да побързат с пържолата ми. Защо?

— А, нищо.

Погледът й мрачно пробягва из стаята, след това се спира южно от масата ни. Следва мълчание.

— Виждал ли си Шон напоследък? — пита тя, топва парче хляб във виното си и прави купчинка от пепелта, която е поръсила върху масата.

— Не, миличка, не съм го виждал. Не и след тренировката миналата седмица. Което ми напомня — защо не съм те виждал там вече повече от месец?

— Нали следващата седмица започвам в университета? Освен това трябваше да се заема с дипломната си работа.

— Какво представлява?

— Амиии… прилича на много дълго есе.

— Стига, Мили, скъпа. Много добре знам какво представлява една дипломна работа. Исусе! Не питам за това.

— Амиии, става дума за книги. Шантава теория, хм… за разпадането на устойчивата самоличност в съвременната литература.

— Лъжкиня.

Тя се захилва дръзко.

— Ама звучи добре, нали?

— Изобщо не си започнала да я пишеш, нали? Стегни се, Мили. Това е последната ти година. Вижда му се краят. Изобщо нямаш представа каква късметлийка си.

— Добре, добре!

— Сериозно, момиче! Живееш със старците си, които ти угаждат, дават ти мангизи и каквото си поискаш… Правиш каквото ти скимне… Между другото, дори не ти се налага да работиш, за теб всичко е ужасно лесно…

— Казах добре!

В очите й проблясва химически гняв. Веднага сменям темата.

— Между другото, направо го смазах на тренировката. Шон де. Изтресох му един страшно красив висок ляв.

— Знаеш ли дали ще идва в центъра?

— Ъ-ъ, съмнявам се, малката. Наистина се съмнявам. В петък ходи в „Келис“, нали така? Двамата с Били гледат да не се мяркат в града след онзи случай. Обаче да го беше видяла, Мили! Направо изстина! Скапаният О’Мали целият пребледня, момиче! Хич не му беше приятно…

— Искаш ли да отидем там след вечеря?

— Къде?

— В „Келис“.

— К‘во? Мислех, че не можеш да понасяш онова място. Каза, че е пълно с боклуци.

— С порядъчни боклуци.

— Но все пак боклуци…

Вече ми става забавно с нея. Познавам това хлапе достатъчно дълго. Разбира се, знам какво цели.

— Какъв е този внезапен интерес към Шон? Последния път, когато излизахме всички заедно, вие се дърлехте като деца, не беше ли така? Казала си на Били, че си пикала в питието му.

— Не е вярно.

Вглеждам се в нея продължително и настойчиво, бърча вежди и поглаждам брадичката си, все едно се опитвам да разплета някаква сложна загадка. След това бавно и театрално по лицето ми се разлива пророческа усмивка.

— А, разбирам. Вече схващам. Иска ти се малко от другото, така ли? Виж, Мили, ето какво ще направим. Двамата заедно ще се насладим на тази прекрасна вечеря, става ли? След това може да пийнем по няколко коктейла в „Платинум“. После ще те закарам където поискаш — в „Келис“, в „Пот“, в „Дриймърс“, където и да е, — само че аз отивам да си лягам. Трябва да стана в осем, за да закарам Ан Мари на работа, а аз самият утре ще работя извънредно. Така че тази вечер няма да има никакво голямо тъпчене на носовете.

Почти усетих как сърцето й се стоварва върху масата, обаче така стоят нещата — няма да й се дам. Тази вечер да се цупи колкото си иска. Няма да омекна.

— Хайде, Мили! Бъди по-отговорна! Помниш ли как Ан Мари ни наду ушите последния път? — Пауза. Няма да има по-подходящ момент. Минавам в настъпление: — Освен това трябва да е в добро настроение за другия уикенд, нали така?

— Защо? Какво ще има другия уикенд?

— Много добре знаеш! Ще я водя на езерата. На голямото езеро и така нататък.

— Чакай, Джейми! На голямото езеро? Какво искаш да кажеш с това голямо езеро?

— Онова, за което си говорихме у вас, след „Блу“.

— Какво? За какво сме говорили?

Лицето й вече не е унило.

— По дяволите, Мили! Не си ли спомняш нищо от онази нощ?

— Исусе, Джейми! Дори не си спомням, че онази нощ сме ходили в „Блу“, камо ли кога сме се върнали у нас!

— И? Как можа да забравиш нещо толкова важно?

— Какво, мамичката му?

Пауза. Ще го изтреса сега. Ето, казвам го:

— Ан Мари. Ще й задам големия въпрос.

Мили

Сърцето ми потъва дълбоко, почти до дъното на вътрешностите ми. Неволно стисвам със зъби хапката си и преглъщам гореща емоция, която заплашва да избухне вътре в мен. Очите му искрят въодушевено, а мургавата кожа на лицето му се разтваря, както се пука суха глина, когато той разцъфва в искряща и ужасена усмивка.

— Е? Кажи нещо, де! — сияе той.

Навеждам се напред, обгръщам го с ръце и топлината на тялото му се разлива в мен като огромна глътка „Джеймисън“. Отдръпвам се малко, уплашена, че ще усети колко силно тупти сърцето ми — толкова силно, все едно всеки момент ще се пръсне и ще даде права линия. Той отново ме придърпва към себе си, а когато ме пуска, впервам поглед в него и осъзнавам, че съвсем съм изтрезняла. Лицето му е на фокус, усмихва се и танцува от глупаво, глупаво щастие. Той се смее силно, аз също се смея и го обсипвам с целувки, но през цялото време усещам онова ужасно нещо в стомаха и в гърлото си и болезненото думкане на един орган, който заплашва да престане да ми служи.