Хелън Уолш
Кучка (12)

Мили

Събуждам се измръзнала и объркана и чувам свистенето и шума на дъжда. Очите ми са гурелясали и затворени, а лявата страна на тялото ми е безчувствена от съня. Сгушена съм върху някаква влажна и твърда повърхност, премръзнала до костите. Най-напред си казвам, че съм заспала на пода на кухнята и прозорецът е бил отворен, но свистенето на минаваща кола ми подсказва друго. Мамка му. На открито съм. Как за бога…

Колебливо отварям едното си око, примигвам и се оглеждам. Тъмно е, но различавам силуети. Лежа на пейка в някакъв тревист парк, на площадче, оградено с железен парапет и тънки дървета. Отвъд се вижда редица величествени къщи от епохата на крал Джордж. Толкова ми е познато и толкова чуждо. Изтривам с кокалчето на пръста си боцкащо гурелче от окото си и пускам краката си на земята. Площадчето се завърта и идва на фокус и отново ме обзема лепкава паника. Вратът ми е схванат и гърлото ми е възпалено от някаква противна инфекция.

Кашлям силно и дълбоко, бъркам в джоба си за цигари, обаче намирам само влажен и празен пакет.

Внезапно глас пронизва пустотата:

— Спящата красавица се събужда.

Завъртам се към него, катурвам се настрани и се стоварвам на земята. Замъглен очертан зад булото на дъжда, един млад мъж с вълнена жилетка с вдигната качулка върви към мен с чаша в ръка.

— Извинявай — казва той. — Не исках да те уплаша.

— Защо се промъкваш така към мен, мамка му! — крясвам аз.

Дръпвам се назад и се опитвам да се изправя. Коленете ме болят на стотици места, изтръпнали са и се огъват под тялото ми, принуждавайки ме да остана на земята. Непознатият сваля качулката си. По лицето му пробягва усмивка.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против нещо топло.

Прикляква пред мен и ми подава чашата, която мирише на неделен обяд.

— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

— Какво искаш?

Оглеждам питието крайно подозрително, а по лицето му пропълзява още една усмивка.

— Ето виж — казва той, взема чашата и отпива. — Съвсем безопасно е.

Навеждам глава над напитката и вдишвам топлината й. От нея се надига пара, която леко парва устните ми.

— Донесох ти и това — казва той и изважда едно десертче „Марс“. — Знам, че не си подхожда много с бульона, ама все пак…

— Ти какъв си — да не си някаква пътуваща сладкарница?

Очите му проблясват и флиртуват с мен. Отпивам една глътка, след това още една, а сетне се предавам на разяждащия ме глад и пресушавам чашата на няколко жадни глътки.

— Къде съм изобщо? — питам и му подавам обратно чашата. — Струва ми се някак познато.

— На малък старинен площад, до който лесно се стига пеша от центъра на града — обяснява ми той на изискан книжовен английски. — Между другото, аз съм Стан — казва и протяга тънката си силна ръка. — Живея в „Ембаси“. Видях те да се мъкнеш из парка и да крещиш мръсотии на гълъбите. — Млъква в очакване на някаква реакция, но лицето ми остава безизразно. — Ходих в града, върнах се и те намерих заспала на пейката. От много време се опитвам да те събудя. Не исках да пипнеш пневмония — не и на прага ми.

Успявам да се усмихна. Той ми подава блокче шоколад, топло и размекнато от джоба му. Разкъсвам опаковката и натъпквам в устата си възможно най-много от лепкавото пакетче. Захарта веднага ми въздейства, отрезвява ме, изостря зрението ми.

— Сигурно имаш ужасен махмурлук. В парка мирише като в пивоварна.

Не му обръщам внимание и продължавам да дъвча шоколада.

— Изкуших се дали да не ида да намеря камера да те снимам, докато беснееше преди. От години не съм виждал толкова смешно нещо. Нещо лошо ли ти се беше случило?

— Имаш ли цигара?

Бръква в джоба си, изважда пакет „Регал“ и кутия кибрит и се опитва да запали клечка. След като и петата влажна клечка е угасена от вятъра, той изчезва, скрил цигарата в качулката си, и се връща с две запалени цигари.

— Е, какво беше — скъсаха те на изпит или какво?

Извивам вежди и смуквам продължително от цигарата.

— Приличам ли ти на студентка?

— Май не много, обаче не ми приличаш и на птиченце, което би се проснало парализирано на пейка в парка.

— Не бях парализирана, спях. Освен това не давех мъката, а празнувах.

— Празнуваше ли? Сама? Допада ми стилът ти? И какво празнуваше, ако смея да запитам?

Свивам рамене.

— Новият си живот.

Той отмята глава назад и избухва в кикот, все едно съм казала най-смешното нещо, което някога е чувал. Поглеждам го озадачено, но не мога да не се разсмея заедно с него. Той ми харесва. Хващам ръката му и дръпвам нагоре ръкава. Часовникът му е заспал по пладне.

— Късно е — казва той и изтрива една сълза от смях. — А ти къртиш като пън.

— Простудила съм се — отбранително го срязвам аз.

— Ще пипнеш и нещо повече от простуда, ако не влезеш вътре и не се изсушиш.

— Къде вътре?

Той кимва по посока на „Ембаси“, едно общежитие от другата страна на улицата.

— Приятно местенце. И евтинко. — Става и ми помага да се изправя. — Е, ще дойдеш ли?

Отговарям му с неопределено вдигане на рамене, което той приема за съгласие. Мълчаливо се влачим през парка. На портата спира и ми посочва една от белите тераси. Лунният сърп осветява главата му. Той изглежда прекрасен, дори ангелски, и аз мигом разбирам, че ще успея да се възстановя от болестта си.

— Ето — казва той с детинска гордост, все едно е собственик на сградата. — Това е „Ембаси“.

Бялата каменна фасада, голямата червена врата и нарисуваният надпис отгоре са се запечатали в някакъв далечен мой спомен, който не мога да възстановя съвсем точно. Съседните къщи са достатъчно представителни за адвокати или за знатни личности, обаче „Ембаси“ изглежда простонародно и гостоприемно и извиква представата за скупчени около масата изморени пътници, които до късно през нощта си разказват разни истории. Допреди малко бих се порадвала на подслона и на топлината, което такова място би могло да предложи, но внезапно отново се чувствам силна. Знам, че трябва да си вървя.

— Виж, аз ще си тръгвам — казвам, съзнавайки вината в гласа си. — Благодаря ти, че ме спаси, обаче наистина трябва да се прибирам у дома.

— Както искаш — казва той. По лицето му пробягва разочарование. — Ще ми позволиш ли поне да те изпратя до спирката?

— Не, тук е съвсем безопасно.

— Значи знаеш къде се намираш?

— Да, да. В центъра на червените фенери, на границата с Токстет. След час по улиците ще гъмжи от проститутки, сводници и наркопласьори.

Той овладява смайването си. Аз се смея на ококореното му лице.

— Е, благодаря за местната информация.

— В случай че те интересува, тарифата тук е между петнайсет и двайсет.

— Така ли? Снощи минах само с десет, освен това ми направиха безплатен масаж на главата.

Закачливо извивам вежди и двамата колебливо се засмиваме.

— Е, грижи се за себе си, Мили. Радвам се, че се запознахме.

— Ти също. И благодаря. За напитката.

Прегръщам го малко сковано и си тръгвам със смътното усещане за страх, сила и решимост. Вървя по посока на катедралата, която подобно на луната си стои с непоклатимо постоянство в променливия ход на нощта. Каква ирония на съдбата, че място, което излъчва такава красота и святост, гние в порок и падение. Колко ли от туристите, които се стичат тук, биха се върнали, ако знаеха, че то служи като маяк за проститутките и за техните клиенти? Ако знаеха, че гробището на катедралата е портативен бордей, в който се осъществяват най-безценните човешки взаимоотношения и от тях се трупа капитал — обаче сведени до безсмислена размяна на телесни течности и на пари.

Изминавам едва няколко метра, когато ме връхлита една мисъл.

— Ей — обръщам се назад и викам, — аз не съм ти казвала името си.

Лицето му се разпуква в огромна усмивка.

Потупва левия джоб на палтото си и след това прави знак към моето. Бъркам и вадя отвътре банковите си карти и ключовете. Смаяна поглеждам първо тях, после него.

— Изглеждаше твърде красива, за да те обера — казва той.

Дарявам го със сияйна усмивка, съвсем искрена.

— Е, благодаря ти още веднъж. Задето не ме ограби или изнасили. Ти си истински джентълмен.

— Удоволствието беше мое.

Той прави знак за поздрав, обръща се и аз го наблюдавам как се изгубва нагоре по алеята към общежитието. За секунда, не повече, се питам какво ли ще предложи животът на Стан. След това се замислям за себе си.

Вървя бързо по Канинг Стрийт, зъбите ми тракат силно, дрехите са прилепнали към кожата ми, вятърът развява кичури коса в лицето ми. Главата ми вече ще се пръсне от болка. Трябва да хапна нещо, трябва да се измия, трябва да говоря с татко.

Запътвам се към „Джамакалишъс“, ямайското заведение на брега. Там винаги е пълно, а опашката се извива дори на тротоара и носи със себе си сладката миризма на къри с козе месо, свистенето и цвърченето на сладки питки. Опашката се придвижва напред и аз се озовавам вътре, далеч от студения вятър, насред топлата мъгла от бълбукащи тигани. Поръчвам си порция къри и кафяв ориз. Купувам си цигари от съседното магазинче, след това сядам под мъждукащата улична лампа и лакомо се нахвърлям на храната. Ям бързо, почти не дъвча. Облизвам соса от чинията, хвърлям я настрани за гълъбите утре и бръквам в джоба си за цигарите. Откривам, че нямам огънче, затова се надигам и се връщам към района на курвите, за да потърся някой пушещ минувач. Приближавам се към висок тип, който ми прилича на клиент. Той се смръщва, обаче все пак вади запалка, а когато се навеждам към огънчето, ме подушва и рязко се отдръпва. Тръгвам си с едно стеснително „благодаря“ и веднага щом се скривам от погледа му, бодвам брадичка в гърдите си и се помирисвам продължително и силно. Дори със запушения си от коката нос усещам, че воня ужасно. Отвратително — на пиячка, на пот, на наркотици и на мръсотията на града.

Вървя по Хоуп Стрийт с ниско наведена глава, крия лицето си от хапещия вятър и от острата светлина на дебнещите фарове. Вече съм се нахранила и сега трябва да продължа напред. Перспективата за гореща вана, за топло легло и за чисто бельо ме запраща към автобусната спирка на Катерин Стрийт.

Вървя с часове.

Краката ми са натежали и горят, прасците ми са схванати и ме болят. А главата ми ще се пръсне от празнота. Него го нямаше. Единственият път, когато имах нужда да си бъде у дома, да ме прегърне, да ми разкаже своята версия за нещата — а татко го нямаше. Взех му парите и му оставих бележка.

Небето ври в синкаво черно, влачи буря по хоризонти и аз го усещам, усещам как ме завлича във вътрешните територии на лудостта си, докато тялото ми се огъва и се бунтува срещу мен. Толкова ужасно съм уморена, че направо губя съзнание. В главата ми се блъскат блуждаещи мисли и странни проблясващи светлини. Студеният и безумен нощен въздух се е залепил за мен като нежелана кожа. А очите ми са толкова възпалени — толкова натежали и възпалени. Имам нужда от сън. Имам нужда да полегна. Трябва да си почина, преди лудостта да ме унищожи.

Вече вървя бързо. През парка и край моята пейка, където двама скитници се кикотят като вампири от приказките, подложили лица на дъжда.

Излизам през портата и пресичам улицата.

Почти стигнах. Отвъд червената врата бълбука пиянски смях. Хора. Топлина. Уют.

Стан.

Страхът и притесненията ми бързо отшумяват.

Ще вляза през вратата на топло и всичко ще се оправи.

Джейми

Седя на дока вече часове и наблюдавам как светкавиците се прескачат над Мърси. Всичко започна преди шест години. Точно на това място. И онази сутрин бушуваше буря. Реката направо беше пощуряла, човече — ревеше и виеше като бясно куче. Седяхме на брега, само двамата, точно тук, до водата.

Лицето й беше зачервено от дъжда. Тя с мъка идваше на себе си, със замъглен поглед, адски друсана. Аз бях в ужасно състояние — уморен като добиче и махмурлия. Цяла нощ с Били се наливахме с бира. Прибрах се едва на разсъмване и тъкмо се унасях, когато тази малка скиталка почука на вратата. Изникна просто ей така, след като беше изчезнала от живота ми за почти година. Никакво обяснение, нищо — все едно я е нямало само пет минути. Обаче да ти призная, направо ми спря дъхът, като я видях, човече. През тази година се бе превърнала от дете в страхотна красавица. Коремът ми се обърна, когато отворих вратата. Наистина, направо се омагьосах, човече. Косата й, устните й, тънката й крехка талия, обаче най-вече очите й. Изгубих се в тези очи, човече. Погледна ме с онзи поглед и аз отново станах на тринайсет, ей така, без да му мисля.

Замъкна ме на дока, точно където седя и сега. Тук започна всичко. Тук разбрах, че съм влюбен в нея.

Трябваше да й го кажа още тогава. Трябваше просто да послушам сърцето си. Ама аз не. Постъпих така, както смятах, че е правилно, нали? И точно това правилно предопредели всичко между мен и нея. Така стоят нещата и аз съм виновен за всичко.

Наблюдавам как се разразява бурята и си мисля за онзи момент, за секундата, когато очите ни се срещнаха, точно преди бурята да разсече небето на две и аз да разбера какво ми казват очите й. Тя копнееше да я целуна и да я прегърна и аз толкова исках да обгърна с ръце крехкото й тяло и да я изсмуча, да я погълна, да я целувам до безкрай. Ама аз не. Поех си дълбоко въздух и оставих мига да отмине. Не можех да го направя, човече — нямаше да е правилно. Момичето беше друсано, нали така? Тялото и съзнанието й бяха извън контрол. Все едно да го пъхнеш на упоен човек — щеше да е грешно. Щеше да е като кражба. Исках да ме погледне по този начин, когато не е друсана — когато съзнанието й не е в плен на предизвикана от екстази обич. Обаче този момент така и не настъпи и честно казано, не съжалявам, че допуснах да ми се изплъзне. Нищо не би се променило за мен и за нея — нищичко от нашата история. Обичам нещата точно такива, каквито бяха. Щях да се проваля напълно като нейно гадже. Никога не съм срещал такава жена и нямаше да знам как да се отнасям с нея. Тя бе жадна за живот — не бива нищо да отлагаш, направи го веднага. В света на Мили всичко беше възможно. Аз просто щях да превърна тези възможности в проблеми. Щях да я възпирам. Не, не съжалявам за начина, по който станаха нещата. Обаче ако я изгубя, ще се скапя съвсем. Край с мен. А май окончателно я изгубих.

Няма да твърдя, че не съм бесен заради Ан Мари — обаче ще я прежаля. Честно казано, вече почти съм я прежалил. Но малката Мили — как бих могъл?

Всичко стана толкова внезапно. Седя си в „Глоуб“, съвземам се от скъсването с Мили, и нахлува Били, адски превъзбуден. Научил за мен и за Ан Мари и ме търсил из целия град. Казвам му, че не ми се говори за това, обаче след като бирата поразвърза няколко възела в гърдите ми, всичко започна да се излива навън. Всичко, човече. Мили, Ан Мари, Шон, сватбата — всичко просто се е таяло в мен и сега се изля като порой. Не знам какво съм очаквал, обаче никога не се бях замислял какво следва. Били стиска главата си с ръце.

— Мамка му, хлапе. Толкова ужасно съжалявам.

Той плаче, човече — плаче лошо. А когато се съвзема, просто ме поглежда в очите и казва, че той е изпратил снимките. Той — собствената ми плът и кръв. В онази нощ е бил адски друсан, останал е след мен и накрая е отишъл в „Теско“ за обилна закуска в пет сутринта. Прибрал е чантата на Мили, адски е скапан и ето че решава да прояви снимките. Така ми казва — искал да направи нещо щуро за нея, за малката Мили, една от нас. Щял да вземе такси до тях, да ги пъхне под прага, да седи и да гледа, докато тя се чуди как тези снимки, които е направила преди броени часове, сега са върху кухненската й маса. Такъв бил планът му, човече. Обаче като видял скапаните снимки, му хрумнала съвсем друга идея.

Нашият Били е знаел за връзката на Ан Мари с Шон още от самото начало — за деловата им уговорка и за какво ли още не. Знаел е, че тя е много повече от скапана козметичка. Знаел е, че всичко е само за фасада. Знаел и колко обича да се друса. Знаел и това, че аз също знам всичко. С две думи, той е знаел, че тя ще разбие сърцето ми, обаче не е смятал, че трябва да се хвърля да ме спасява. Направо бил съкрушен, човече. Не знаел какво да прави. Затова когато снимките паднали в скута му, видял лесен изход. Изобщо не му мислил повече — бил ужасно пиян и друсан и просто го направил.

Какви ги наговорих на Мили, човече. Иде ми да си издера кожата, като се сетя. Обаче всичко свърши. Ние двамата скъсахме. Не мога да го понеса, човече. Просто не мога да го понеса.

Мили

Мамка му, заспала съм! Чувствам го дълбоко в костите си, когато се събуждам — спала съм истински и непробудно. Другите легла са празни. Взирам се в излющения таван и подушвам отдолу миризмата на готвено. В другата стая три гласа разговарят на испански. Намирам малка баня надолу по коридора и идвам на себе си под топлата струя на душа.

Малко се притеснявам, когато намирам всички в кухнята. Някакъв висок риж тип ми предлага да ми сипе от една огромна тенджера. Ева Касиди мърка от тонколона, поставена на етажерка сред разпокъсани книги. В ъгъла момиче с жълтеникава кожа и дълги до кръста плитки седи с кръстосани крака в един люлеещ се стол и пуши ръчно навити цигари, а група студенти са се изтегнали около голяма дъбова маса, осеяна с кутийки от бира и с принадлежности за джойнт. Един от тях посипва марихуана върху хартийка. Момиче със сериозно изражение излива душата си в дневник, а пръстите й пишат бързо и грациозно. Стан вече е излязъл. Момичето в люлеещия се стол ми се представя и поставя началото на приятелски разговор. Повечето от присъстващите са пътешественици или са завършили университета и имат свободна година. Опитвам се да разкрия за себе си възможно най-малко, без да се правя нарочно на загадъчна, и те като че ли нямат нищо против да не разпитват повече. Неприятно ми е, че просто съм дошла, наспала съм се и ще си тръгна, обаче трябва да потеглям. Мислех си, че по това време вече ще съм на половината път.

Улицата е осеяна с отломки от бурята и с дълбоки локви черна вода. Вчера, снощи — всичко ми се струва толкова далече. Все едно не се е случило. С наведена глава за петнайсет минути успявам да стигна до Лайм Стрийт. Купувам си еднопосочен билет до централната гара в Глазгоу, след това се нареждам на опашката пред телефонната кабина на перона. Пъхвам петдесет пенса и набирам номера му, но сърцето ми се свива, когато се включва направо телефонният секретар:

— Здравей, аз съм. Наистина ми се искаше да си поговорим. Ще отсъствам за известно време. Не съм направил нито едно от онези неща. Не си разбрала правилно. Вече ми липсваш.

Джейми

Мобилният ми звънва. Непознат местен номер, затова оставям да се включи гласовата поща и продължавам да шофирам. Чувствам се направо ужасно. Изобщо не съм мигвал. Коремът ми е на топка — не съм хапвал почти нищо от вчера и всичко, което мине през устните ми, просто се изсулва през тялото ми. Непрекъснато карам, човече, обикалям в кръг с надеждата да я видя.

Мобилният ми звънва отново и този път е бащата на Мили. Малко ме е шубе да вдигна, обаче си поемам дълбоко въздух и се обаждам. Той може да знае нещо.

Не знае. И той е съсипан. Никога не съм го чувал такъв — направо е смазан. Знаеш ли какво, човече, може да се оправя с проблемите си по-късно. Старият Джери звучи така, все едно всеки момент ще откачи. Ще намина при него.

Телефонът ми избръмчава. Веднага прослушвам съобщението. Тя е. О, миличка! Тя е и е тъжна, но гласът й, човече — гласът й направо искри от нещо, което дори шибаняк като мен не може да сбърка. Тя е разчувствана и нежна и се кълна, че в този глас има любов. Наистина. Има любов. Не знам какво да правя със себе си. Сигурно отстрани хората си мислят, че ми се е родил син или че съм спечелил от лотарията. Направо съм на седмото небе, човече — и този път няма да проваля всичко. Ще отида при баща й и какъвто и да е проблемът, ще се постарая да му помогна.

Мили

Влакът пристига на централната гара в Глазгоу малко след седем. На гарата е пълно с пияни фенове на „Селтик“ — войнствена мътилка от изцъклени очи и почервенели заради загубата лица. Проправям си път през тълпа от зелено-бели фланелки, твърде изморена, за да реагирам на опипващите ръце и на похотливите коментари, които капят от разкривените усмивки. До багажното забелязвам служител от охраната и го питам дали тази вечер има влак за Инвърлокам. Няма, има само един неделен автобус утре, който заминава в седем без десет сутринта. Питам го дали наблизо има хотел. Той се смръщва, уморено прокарва ръка през лицето си и ме насочва към „Лолас“.

„Лолас“ е отвратително място. На рецепцията е пълно със задрямали нещастници и със скитници, които спорят, изтощени от безсъние. Зад стъклото на гишето служителят бърше потта от челото си със салфетка за бира. Очите му са приковани върху силиконови цици, изпълнили целия екран на телевизора. Звънвам.

Той се извръща рязко и ме преценява с един поглед.

— Останала ми е само една двойна стая — казва още преди да успея да продумам. — Обаче можеш да я вземеш на цената на единична.

Хили се, все едно е изръсил нещо невероятно смешно.

— Благодаря — казвам аз и пъхвам парите в процепа на стъклото. Той ми бутва обратно ключа и предлага да ме заведе до стаята. Категорично му отказвам, а когато се озовавам на стълбището, се втурвам към стаята си и се заключвам вътре. Във въздуха се носи тежката миризма на цигари и на мръсни тела. Отварям прозореца, подпирам вратата с един стол, след това се отпускам напълно облечена върху твърдото като стомана легло. Спя неспокойно, смътни привидения на ядосани невидими насекоми нападат кожата ми, а в сънищата ми току влизат и излизат зли мъже, които нахълтват в стаята ми. Най-накрая драскането под леглото окончателно ме събужда към пет часа. Очите ме болят и пулсират, обаче няма начин отново да заспя. Боли ме, като преглъщам. Изпикавам се, плисвам студена вода на лицето си и със замъглен поглед отивам на рецепцията. Джон Уейн язди, стъпил на гърбовете на два препускащи един до друг коня, и стреля с пистолет по някакъв дебел тип, който грухти като прасе. Давам ключа си на един бездомник, казвам му да влезе в стаята ми и след това излизам навън в мразовитото черно утро. Въодушевена съм въпреки студената и влажна ранна зимна сутрин. Днес е нов ден. Запалвам си цигара, дръпвам силно и се запътвам към автогарата.

Там е пълно с нощни птици. Бездомници, пияници, страдащи от безсъние, непотърсени, нелюбими и необичащи. И аз ли бях една от тях? Такава ли съм искала да бъда? Намирам сектора си и сядам на една пейка до зъзнеща от студ тийнейджърка, изрусена и с много грим — с мимолетна хубост, която ще изчезне безвъзвратно след не повече от година. Чудя се дали да не се поразговоря с нея, обаче нещо в погледа й ми убягва. Бъбри ми се само колкото да минава времето.

Пътуването е дълго и тъмно. Момичето седи зад мен и спи, облегнато на прозореца, а аз наблюдавам откъслечно осветения пейзаж с маниакално ококорени очи. Армии от новопостроени къщи, натъпкани в пустеещи градски земи. Огромни общински имоти, надвиснали над безукорно красиви местенца — езера, хълмове, долини, които бавно се разкриват под променливата светлина на утрото. Навлизаме все по-дълбоко в провинцията, далеч, далеч от лудостта на града. Някъде там, далеч зад скованите от слана поляни и покритите с амфетаминово бяло планински върхове е майка ми. Това е земята на мама. Става ми леко при спомена за нея. За меките й ръце и за стеснителната й усмивка. За огнените й блестящи очи — очите на мама. Искрящи, вдъхващи доверие. Завинаги.

 

 

Следвайки указанията на шофьора на автобуса, прекосявам мудното село, завивам наляво при църквата и след това се спускам по склона, осеян с малки селски уютни къщи. Аз съм омагьосана и разчувствана. Предишните ми страхове и тревожни опасения по повод на неочакваното ми пристигане са нищо в сравнение с тази красота. Броя номерата на къщите и се насочвам към номер десет — това просто е твърде много, за да успея да го попия с поглед.

Къщата й е малка, съвсем обикновена, но красива, украсена с бодлива зеленика и със сплетени пълзящи растения. Спирам пред портата и сърцето ми започва да бие лудо. По стрехите горе чуруликат птички. Чисто и бяло зимно слънце сияе величествено над върховете. Чакам и гледам. Вече не се страхувам — просто искам този миг да продължи по-дълго. Искам да запомня минутите, преди отново да намеря мама.

След това прозорецът в кухнята светва и аз я виждам как пълни чайника от голям месингов кран. Тя е. Точно пред мен, още по-красива, отколкото я помня. Завладява ме истинска буря от чувства — вълнение, страх и една луда, луда тръпка, че аз я виждам ей там, а тя не знае, че съм тук. Дори само това, че пълни чайника, изпълва сърцето ми с толкова много обич, че просто не мога да спра сълзите си. Бутвам портата. Тя се прозява и прокарва ръка през косата си. Косата й е толкова дълга! Вече съм на алеята и, боже, виждам я — толкова красива и съвършена! Отдръпва се от прозореца и от внезапното й отсъствие коремът ми се стяга. Приближавам се към вратата и хрущенето на стъпките ми по чакъла я връща отново на прозореца. Очите ни се срещат, тя вперва поглед в лицето ми и всичките ми мисли отлитат, а главата ми остава бяла и празна — в нея е само нейният образ.

На мама. На красивата ми майка. Виж кой дойде.