Хелън Уолш
Кучка (11)

Мили

Не познавам тази кръчма. Не помня как съм се озовала тук. Сядам на високото столче на бара и си поръчвам „Талискър“ и халба „Стела“. Гаврътвам малцовото уиски още щом ми го поднасят. Поръчвам си още едно — този път двойно. Пия го бавно, за цигара и половина време. Оставям бирата да се пени съвършено. В кръчмата вече има ранни посетители, мозайка от сурови и нелюбезни лица, потънали в размисъл под плътни облаци дим. Отпивам няколко глътки от бирата си. Това помага да усетя въздействието на второто уиски и внезапно се чувствам общителна и искряща. Въпреки прелестната мъгла, с която уискито е покрило всичко, в кръчмата несъмнено се долавя някаква потиснатост, която не дава никакви признаци, че ще се разсее, затова насочвам мислите си към самата мен. За миг се изкушавам от мисълта да се обадя на Джейми, обаче дълбоко в себе си усещам, че ми е все тая. Наистина, наистина не ми пука. Не го искам в живота си, не искам никой от тях в живота си. Нито него, нито татко, нито Шон. Приключих с всички тях.

Изпивам остатъка от бирата, поръчвам си още едно уиски и главата ми постепенно и неотклонно започва да се свежда под тежестта на надвисналата депресия, която се разраства и се просмуква в помещението, докато вътре се изсипва група костюмари, за да обядват и да напомнят на всички, че извън тези стени животът все още продължава. Гаврътвам уискито и с мъка излизам в студения и светъл ден. Китайският квартал е съвсем наблизо. Прекрасно — следваща спирка „Нук“. Минавам покрай група студенти, които пушат джойнт с големината на дамски тампон, притиснати един до друг на тротоара, парадиращи с оригиналността си, все едно животът им зависи от това. Смеят се стеснително. Вероятно дори не знаят защо и на какво се смеят. На някаква скапана студентска шега, която всъщност никой не е разбрал, обаче със сигурност ще разказват отново и отново. Минавам агресивно покрай тях, разбутвам няколко момичета и се усмихвам вътрешно, когато цялата оригиналност се изпарява от лицата им и те отново стават част от сивкавата безлика маса. Пред „Нук“ чувам как отвътре се носи самоувереното дърдорене на костюмарите. Обръщам се и си тръгвам — далеч от центъра на града, не знам накъде и не ми пука откъде минавам — пресичам кръстовища, завивам наляво, решавам в последния момент. Наляво или надясно? Насам или натам? Имам чувството, че току-що съм си тръгнала от рейв парти, продължило цяла нощ, и отчаяно се нуждая да си взема душ и да се сгуша на някое топло и познато местенце до някой познат човек. Обаче до кого — кого си имам? Никого. Затова продължавам да вървя — далеч от тълпата и към водата, където въздухът е кисел и влажен. Отдалечавам се още повече от цивилизацията и минавам покрай промишлени предприятия — крепости от внушителни сгради, проснати в здрача, който се е втвърдил като гел.

Небето вече се променя — мрачно, зловещо и издуто. Още не е тъмно, но не е и ден. Забелязвам някаква кръчма в края на някаква дъскорезница и ускорявам крачка, закопняла за тъмния й и опушен уют като за наркотик. Вътре е празно, ако не броим барманката със сурово лице, която не иска да съм там. Не иска никого, още по-малко някаква мърлява студентка, която й казва „моля“, „благодаря“ и „задръжте рестото“. Такава съм в нейните очи. Скапана студентка.

Гаврътвам няколко джеймисъна. Вътрешностите ми се бунтуват и краката ми омекват, затова си поръчвам една „Стела“ и се надявам мехурчетата да ме извадят от вцепенението. Обаче вместо това зрението ми се замъглява и опиянението расте и ме блъсва като огромен и безразборен прилив. Седя на бара и се хиля на жената подигравателно. Тя е невзрачна и кльощава и има огромни цици. Настанява се в другия край на бара и леко се извръща настрани, за да прикрие гърдите си, обаче така виждам отпуснатия й корем. През съзнанието ми преминава един образ — бременната курва, която веднъж видях да влиза в една кола на Парламънт Стрийт, като се опитваше да не обръща внимание на издутия си и шаващ корем. Изглеждаше ужасно тъжно и съвсем сама, все едно си няма никого на този свят. А сега в нея растеше онова нещо и спъваше бизнеса й — още едно гърло без баща, което трябваше да храни. Барманката вече ме гледа странно и аз се питам дали не съм говорила на глас, обаче съм твърде пияна, за да ми пука. Стаята започва леко да се поклаща, а мехурът ми е толкова болезнено препълнен, че се замъквам към тоалетната, като пътьом малко се изпускам в гащите.

Седя на тоалетната чиния с празен мехур и с отпусната между краката глава, а кабинката се върти пред очите ми. Ще ми се да не бях изпила последното уиски, защото остави в гърлото ми ужасен сладникав вкус. И тогава потръпвам от радост, когато си спомням коката, бръквам в джоба си и вадя малко дебело пакетче. Коленича и с потупване изсипвам малка купчинка върху казанчето. Смръквам, след това запушвам устата си с ръка и преглъщам, за да потисна рефлекса да повърна, когато в гърлото ми се надига химическа жлъчка. Стомахът ми бързо се успокоява и аз отново се чувствам нормално. Не друсана, а съвсем нормално. Връщам се на бара и установявам, че сега там има две барманки и че и двете ме гледат гневно, все едно са ме наблюдавали със скрита камера. Поглеждам през рамо, за да проверя дали този поглед не е насочен към някой друг, обаче кръчмата е съвсем празна. Поръчвам си още една половинка, сядам до прозореца и се опитвам да се държа толкова нормално, колкото се чувствам, обаче барманките продължават да ме гледат гневно и у мен се надига параноичен страх, който ме прогонва навън на ослепителната светлина на улицата, която прорязва очите ми като бръснач. Не спирам да вървя.

Залитайки, се озовавам на Ламбет Роуд — отвратителната клоака на града, където тийнейджъри с провиснали панталони се прокрадват колебливо край паркирани до тротоара автомобили, от които се носи бумтенето на съревноваващи се уредби. Две гаменчета с напрегнати и измъчени лица минават край мен и се хилят. Отново започвам да пропадам. Още кокаин. Още алкохол.

Влизам в друга кръчма, малка и претъпкана с бръмчащи машини за плодови сокове. Отивам в тоалетната, за да се презаредя, и след това се настанявам в един тъмен ъгъл. Забивам поглед в масата и накъсвам на парченца една мокра подложка за чаша. Пред мен стои питие, което не си спомням да съм купувала, а мястото е пълно с отвратителни лица — противни младежи с анцузи. Отпивам голяма глътка от халбата си. Тук се чувствам в безопасност. На сигурно място. Аз съм поредната развалина, която пропилява поредния си ден.

Часовникът над бара показва четири и половина и кръчмата е пълна с различни лица. Размазани лица — движещи се петна, но с ясни и бистри очи, които ме гледат като хиени. Устата ми е много пресъхнала, затова отпивам голяма глътка от бутилката. Празна е точно като трите половинлитрови халби на масата. Притеснявам се, защото знам, че не съм изпила всичко това и че някой или нещо в този бар се опитва да ме измами. Целият скапан бар е зъл и порочен и иска да ми размъти мозъка. Трябва да се махна. Отправям се към вратата, залитайки, като си проправям път през пискливи гласове и случайни ръце, които се опитват да ми попречат да си тръгна, а след това се озовавам на тъмната студена улица и се качвам на първия пристигнал автобус.

Вече съм обратно на Хоуп Стрийт, наблюдавам как небето надвисва над силуета на града и го натиска, и в главата ми нахлува ето този ред от песен: „… сгушен в утробата на вечната нощ, разбираш, че мракът носи ярка светлина…“.

Казвам това на някакъв скитник, който седи приведен на тротоара, и лицето му се разтяга в усмивка. Тежко се отпускам до него, двамата заедно пушим цигара и размишляваме над отминалите дни безмълвно, независимо един от друг.

Здрачът се сгъстява до мрак и аз съм безнадеждно друсана. Нахълтвам в „Блакбърн Армс“, рухвам на бара и обръщам уиски след уиски. Толкова съм щастлива, че съм се освободила от всички тях — от тези безхарактерни скапаняци. И най-вече от татко и от Джейми, ще ми платят те. Така ще ги заболи, че никога няма да забравят какво са ми причинили тези копелета, тези безхарактерни шибаняци. В следващия момент се озовавам в скута на някакъв тип, гледам изваяното кафеникаво лице с изцъклени очи, той ми казва да си ида у дома, от джубокса се носи гласът на Ван Морисън, аз се изправям и се поклащам в такт с „Момиче с кафяви очи“, и всъщност никой не ме гледа, а кафявият мъж клати глава и се усмихва развеселено и все пак някак пренебрежително, и аз може би ще му позволя да ме чука, защото той ме гледа и си мисли, че съм хубаво и свястно момиче, а само да знаеше каква мръсотия гние в главата ми, затова понечвам да го предупредя, но оставам парализирана от тази пареща агресия в гърлото си, връхлетяла изневиделица, която се опитва да ме сломи, да ми скапе вечерта, а пък музиката сигурно е спряла, защото типът ме води обратно към мястото ми, свива цигара с марихуана и я пушим заедно… Предлагам му малко кока и той изчезва в тоалетната, обаче не се връща, а на мен не ми пука, понеже джойнтът е тоооолкова готин. Точно за това съм копняла цял ден. Да си седя тук с тази чудесна цигара и с всички тези хора, които носят физиономията на града и зад мъртвите им очи се прокрадва адско отчаяние, обаче те могат само да си дръпнат от този джойнт… След това е време да се преместя, защото промяната на обстановката ще значи промяна в настроението, а аз вече започвам да се чувствам странно, ама не лошо странно… просто не ми харесва как се усмихвам на хората, като че ли умишлено, за да им докажа, че съм нормална, с тази глупава еластична усмивка, която да ги накара да престанат да ме зяпат. Излизам навън в кадифеночерната нощ, която е мразовита и пречистваща, и в същото време е несъмнено опияняваща. Мамка му, от зимния въздух се чувствам още по-друсана, затова притискам ръка към устата си, задържам дъха си и след това поемам по Бедфорд Скуеър с оформен в главата си план, а шумната глъчка на града е утихнала до тайнствено мърморене. Устата ми е пресъхнала, тялото ми е граниво, а дробовете ми са заразени с мръсотията на нощта. Парещото усещане се връща и се озовавам пред сградата „Елинор Ратбоун“, където е кабинетът на татко. Взирам се в огледалото в дамската тоалетна и не разпознавам отражението, търся си кокаина, обаче не го намирам, а и, мамка му, наистина се нуждая от някой, който да ми помогне да виждам ясно, защото този човек в огледалото не ми харесва. Ама ни най-малко, а Ван Морисън тихо звучи някъде отзад по този пронизителен и откачен начин, който ме кара да изпадна в истеричен кикот, после пак излизам в коридора, блъскам се в хората, едва не падам на пода от смях, а татко не е в кабинета си и онази жена с очилата и с отвратителното лице ме зяпа, наистина ме зяпа и това не е смешно, обаче аз не мога да не се смея, а тя казва нещо, ама кодирано, което е много гадно, понеже знае, че не мога да я разбера, не и ако не си намеря коката. Сега търся татко, нахълтвам в кабинети, в тоалетни и в класни стаи, пълни със смаяни и размазани физиономии. Къде е той, по дяволите? Блъскам се в студенти и възрастни хора с пепеляви лица и те ми говорят на онзи кодиран език, а аз се нуждая от дрогата веднага и тогава си спомням за плана си — спомням си, че последният час в петък е голямата лекция на татко, точно затова съм дошла, точно затова съм тук. Нещата вече ми изглеждат по-ясни.

* * *

Нахълтвам в лекционната зала и ми се иска да изкрещя нещо остро и блестящо, обаче оставам без думи. Виждам го — човек, когото всички боготворят, и мога само да му се изсмея. След това се разплаквам, неистово, и се махвам оттам, тичам, тичам. Татко тича след мен с навити ръкави на ризата и също плаче. Стиснал ме е и се опитва да ми помогне, обаче ме дърпа за ръката в погрешната посока и всички крещят на онзи кодиран език. Излизаме навън, той ме притиска към стената, а аз му крещя и му казвам, че знам всичко за леля Мо, чието лице вече не мога да си спомня, а след това той ми казва, че е болен, жалък и зъл, а после пък аз му казвам, че го обичам, макар да съм дошла да му заявя, че го мразя, и внезапно той залита назад, а на тревата се скупчват все повече и повече студенти. Лицето му се сбръчква като смачкан вестник и татко се отдалечава… или пък аз се движа назад… и започва да вали. Въздухът отново мирише промишлено, влажен и кисел, а аз излизам от територията на университета и се озовавам в напълно непознат квартал. Тичам, отчаяно искам да се махна оттам. Тичам и се нося право към сърцето на града, вдишвам на огромни глътки побъркания нощен въздух, в главата ми гръмовно отекват гласовете и злобните пиянски лица на курви и на скитници. Тичам, тичам, тичам. Напред ме тласка надигащият се в сърцето ми ужас.