Хелън Уолш
Кучка (10)

Мили

Най-напред виждам небето. Необятен простор от гробовни пасища. Надигам се и примижавам срещу прозореца на спалнята. В далечината са надвиснали десетина блока бетонно тревожно предчувствие. Две армии от високи постройки са поделени между севера и юга и са подредени в ничията земя на града, която бавно се разгръща под утринното слънце. На улицата долу хората поливат с топла вода заскрежените си коли, преди да тръгнат на работа. По тротоара преминава пощальон с ниско наведена глава. Целият град е плосък и потиснат.

Първото нещо, което чувам, е мама. Кара се с татко.

МАМА.

Върнала се е.

Долу в кухнята е.

Татко се бори за любовта си. Не мога да чуя какво му казва тя, обаче тонът на гласа й е твърд и непознат, напълно лишен от мама. Чувам трясъка на счупени съдове. И риданията на татко. Мама крещи. Татко плаче. Мама крещи. Татко плаче. Мама крещи. Татко плаче. Крясъци и плач. Плач и крясъци, докато гласовете им не се слеят и сплъстят в налудничава какофония — пронизителни викове, които стават все по-силни и по-силни, а след това изведнъж секват в нетрепваща тишина. Чува се единствено неравномерното туптене на сърцето ми, болезнено и ранено, което бие в гърдите ми.

Захапвам възглавницата си, а кавгата продължава, докато къщата не ни е отнета от същите призраци, които ни отнеха и предишната.

Моля те, мамо. Кажи нещо. Толкова отдавна не съм чувала гласа ти. Не ме напускай отново. Затънала съм в тази тишина. Не си отивай.

 

 

Възглавницата ми е мокра от сълзи, а вратът ми е лепкав от пот. През пердетата прониква бледа и мъглива светлина. Напрягам очи и се взирам в едно сивкаво петно светлина на стената. От другата страна на стената татко хърка силно. Мама не е до него.

Мехурът ми ще се пръсне, гърлото ме боли, а кокаиновата депресия си пробива път в главата ми. Опипом намирам пътя до банята, главата ми пулсира зад очите, и вътрешно простенвам при внезапната експлозия от дневна светлина през пердетата на банята. Тежко се отпускан на студената тоалетна чиния. Задникът ме боли и е подут, а когато пишкам, смъди — ужасно, разкъсващо химическо смъдене, което се повтаря и в гърлото и в носа ми. Издухвам остатъка от снощното прекаляване в една кърпичка — кръв, кокаин и порока на града. Избърсвам се отзад напред, помирисвам хартията и ми се повдига. Напълвам мивката с топла вода и прокарвам топла влажна кърпа през лицето си. След това търкам зъбите си, докато не ми прокървят венците, и изплювам в мивката пенливата гадост. Потапям ръката си във водата, махвам запушалката и пъхвам пръст в центъра на водовъртежа. Торнадото се завърта встрани от канала, премята се, трепти и се залепя за мивката, преди сифонът да го засмуче с войнствено клокочене. Изтривам лице и се осмелявам да погледна в огледалото. Отражението ми се хили злобно, бяло и грозно, стреснато под погледа ми. С мъка се помъквам надолу.

Отпускам се на кухненската маса и заровила брадичка дълбоко между дланите си, се опитвам да осмисля нощта. Сънищата ми до голяма степен определят настроението ми през деня. Границите в ума ми, които разделят осъзнатото от несъзнаваното, вероятно са несигурни и с помътен поглед, защото сънищата ми често се изсипват в действителността с такава плавна увереност, че нерядко живея в напълно измислен свят. Шон обаче не беше сън. Той ме изчука. Притежаваше ме. Негодникът ме имаше.

Наливам две чаши топла вода от чешмата. Издухвам си носа и включвам чайника. Разсеяно правя две чаши чай. Депресията ми се задълбочава.

Зарейвам поглед в потискащия двор и в главата ми пропълзяват лишени от смисъл мисли. Отвратителната скулптура на Шон, фойерверките, престрелката в дневната на Джейми, мацката на татко, синините по гърба на онова малко момиче.

Шон.

Търся си ключа на стълбите, вземам си вана, отварям бутилка скоч, изпадам в паника, напивам се с една чаша, търся си цигарите…

Напада ме друга поредица от спомени, сблъсква се с вълна от течна паника, която се надига някъде дълбоко от вътрешностите ми.

О, Исусе! Не! Моля те, нека това да е поредният пиянски сън. В главата ми започва да се прояснява един образ — татко лежи гол до жена без лице. Опитвам се да прогоня образа, обаче той остава, безформен като зародиш. Отмествам поглед от студения сив двор и с разтуптяно сърце се насочвам към кабинета.

Всичко е както съм го оставила — счупеното чекмедже, кутията за пури. Причернява ми.

Нямам представа колко време съм била в безсъзнание. Секунди? Минути? С мъка се вдигам на колене. Навсякъде е пълно с улики за моето ровичкане. Дъщерята, която си вре носа в чуждите работи. Дори съм нащърбила едно чекмедже. Мама ще се ужаси. Тя спаси това приятелче от удавяне в Саутпорт. Най-скъпото от всичките й намеренийчета. Беше подгизнало, сцепено отзад и без чекмеджета.

— Губиш си времето, скъпа — каза й татко.

Макар да удостоих татко с усмивка, изразяваща несъгласие, аз си мислех точно същото. Месеци й бяха нужни, за да го възстанови. Вложи толкова много време и усилия. Време, от което тогава си мислех, че лишава татко. А сега, обръщайки поглед назад, съзирам грозната ирония на събитията. Че възстановяването на осакатените парчета дърво и метал по някакъв начин може да запълни емоционалната пропаст, която татко е изкопал със собствените си голи ръце.

Ето това мама умееше най-добре. Да бъде майка и съпруга. Да влага всичко от себе си, че дори и повече в грижите за нас.

Кутията за пури е празна, а съдържанието й е разпиляно по пода. Смъртоносен калейдоскоп от лъжи и измами, изровен при едно случайно откритие. Очите отказват да ме слушат, докато с мъка разглеждам болезнената купчина от размазани петна и точки. Дълбоката чернилка вътре в мен ме е подготвяла за нещо много по-лошо и сега то зейва пред очите ми. Мама ми е писала. Помня как извадих писмата от купчината и ги отделих от останалата мръсотия, защото не исках да повярвам. Щях да ги изгоря. Не исках да ги чета.

Някои неща, които снощи не съм забелязала, защото съм била твърде слисана, сега стават очевидни. Пощенският код на единия плик е размазан от дъжда и е неправилен. От предишния ни адрес е. Пликът е от един комплект, който й подарих за Коледа. Мама винаги предпочиташе да общува чрез писма — дори и за да си запази час при лекаря. Само че не използва нито един лист хартия от този комплект.

— Прекалено красиви са! — противеше се тя. И така те си лежаха на тоалетната й масичка като безценен накит. Просто листове. Безусловни и сантиментални в голотата си.

Взирам се в името си отпред на плика. Не мога да го отворя. Отварям го. Изваждам писмото и съм шокирана до сълзи — не само от познатия прецизен наклон на почерка й, но и от датата, деветнайсети юни. Изпратила е това писмо преди по-малко от шест месеца.

„19 юни

Скъпа Мили,

Повече от всичко на света ми се иска в момента да те гледам в очите. Това са неща, които трябва да бъдат казани, а не написани. Обичам те. Много те обичам и всяка минута мълчание помежду ни ме убива. Тръгнах си и изоставих най-любимото си нещо на света. Звънях ли звънях и чаках теб, мила. Умолявам те да ми дадеш още една възможност — моля те, нека ти обясня.

Колко ми липсваш, Мили. Все още се питам дали съм постъпила правилно. Толкова много ми се искаше да издържа, докато завършиш университета. Исках да съм там, когато си идваш от лекции, когато водиш приятеля си у дома, когато се прибираш пияна! Исках да съм там, когато получиш оценка на първата си курсова работа, когато се научиш да шофираш, когато се връщаш от изпит или от среща, които не са оправдали очакванията ти. Исках да съм там, когато завършваш.

Татко говори ли с теб, Мили? Обясни ли ти? Решихме, че той ще прецени кога е най-подходящият момент да научиш за нашия ужас, но вече минаха две години, момичето ми, и аз умирам тук без теб. Не мога да продължавам повече така. Не отговаряш на обажданията ми, късаш билетите за влака, които ти пращам. Обръщаш ми гръб и бягаш от мен на улицата. О, скъпа моя, толкова силно те нараних, нали? Може би трябваше да остана и да преглътна, както правят мнозина други. Може би баща ти е постъпил жестоко и егоистично, задето толкова време те е държал в неведение. Но скъпа, ти беше толкова малка, толкова мъничка — ако ти бях казала истината, никога нямаше да успееш да се съвземеш. Въздържах се колкото можах, до деня, когато минаха приемните ти изпити — тогава просто рухнах. Чаках седем години, скъпа, но ако знаех, че толкова дълго време няма да те виждам, никога нямаше да си тръгна. Щях да остана и да търпя като останалите нещастници, чийто съпрузи правят живота им на пух и прах. Толкова съжалявам, Мили.

Изпращам ти и пари за билет за влака. Трябва да те видя, Мили. Умолявам те. Моля те, недей да мразиш баща си. Независимо от случилото се между нас, той е добър човек и те обожава. Той живее заради теб. Знам го. И знам, че да се крие зад тези лъжи го наранява почти толкова, колкото мълчанието му наранява мен.

Моля те, прости ми, задето си тръгнах, но не съжалявам за стореното. Ако можех да върна времето назад, пак щях да направя същото, обаче щях да те взема със себе си. Прости ми, мъничката ми.

Толкова ми липсваш, че направо ме боли.

С обич от твоята любяща майка“

Сгъвам писмото на две и го пъхвам обратно в плика. Опитвам се да не плача, но безуспешно. Безпомощна съм. Разтърсват ме ридания и кълна се, ако имах пистолет, щях да си пръсна мозъка. Прокарвам опакото на ръката през лицето си, примигвам, за да прогоня сълзите, и подреждам писмата на мама. Мамка му. Мамка му. Това е… Просто не мога да го проумея. Как е възможно? Как е възможно да й го е причинил? Как е възможно да го е скрил от мен? Преглеждам остатъка от отровата — жалките спомени на татко. Писма от влюбени студентки, снимки, толкова много снимки, толкова много лица. Кутийки кибрит. Билети за влак. Ръчно изработена картичка с пощенска марка от Пензанс. Почеркът е крехък и много прилича на маминия.

„Господи, Джери, какво ти причиних?

Да си тръгна, да замина толкова надалеч.

Ужасно съжалявам — съжалявам за всички ви.

Не мога да спра. Не мога да спра да те обичам.“

Мо? Леля Мо?

Сърцето ми се раздува като балон, след това изчезва.

Връща се при мен, когато го бодва остра игла.

Има още една картичка. От Нова Зеландия. Тя е в Нова Зеландия. Ще го чака вечно. Значи леля Мо не е мъртва. Напълно съм съсипана.

Исусе, какво си направил, татко? Моля те, недей, татко. Моля те, кажи ми, че не си се чукал със сестра й. Аз там ли съм била? Всички ли бяхме там, на скапаната почивка? Какво си причинил на мама, татко? Студентките ти, всички други лица, тези усмихнати и красиви девственици — не мога да го проумея. В плен на измамната си и перверзна логика мога едва ли не да те поздравя. Да взема твоята страна. Но със сестра й? О, боже, не! По дяволите, татко — какво си й причинил?

Хуквам обратно нагоре по стълбите. Вратата му е открехната. Виждам как тялото му се издига и спуска, поти се на фона на белите чаршафи, виждам и лявата му буза, отпусната и плътна върху възглавницата. Обзема ме ярост, като го гледам, потънал в забравата на съня. Толкова много ми се иска да го ударя, че ръката ми едва ли не сама се вдига на юмрук. Мога да го убия още сега. Наистина бих могла. Просто ще се приближа, ще притисна палци към мършавото му гърло и ще стискам, ще стискам, докато лицето му се изпразни от живот. И след това да си тръгна. Мога да го оставя да лежи там, студен и с изцъклени очи.

Обаче в този момент той се прокашля и се обръща на една страна. Лека и уязвима кашлица, кашлицата на стар човек — и аз отново съм малка и безпомощна, и внезапно смалена, усещам как ме сковава страх.

Навличам си някакви дрехи и започвам да си събирам багажа с колеблива припряност — банкови карти, бельо…

Леглото му проскърцва и сърцето ми спира за един дълъг и мъчителен миг. Отново започва да бие, обърква ме, и изплюва малки частици от мен по стената.

Мамка му. Телефонът ми. Къде си оставих телефона? Очите ми обхождат стаята и спират на прозореца, за миг съблазнени от безгрижния ритъм на небето.

Телефон, пари, кокаин… кокаин? На тоалетната масичка, на пода на спалнята, в кухнята, в кабинета? Мисли. Мисли.

Чувам го как пърди. Кашля притеснено и след това леглото изскърцва решително — вече е буден. Чувам как всмуква огромна глътка въздух, когато се прозява. Усещам как сяда, събира мислите си, рошав и нищо неподозиращ. Няма никаква представа какво се е случило.

Исусе, вече е спуснал крака на пода. Тромав, некоординиран, пристъпва тежко към спалнята ми. Отивам на пръсти до вратата и дръпвам резето. Прикляквам и се спотайвам зад ключалката. Спокойно, Мили. Стегни се. Той няма да влезе. Никога не влиза.

Краката му вече са на прага. Пред скапаната врата е. Чувам пушаческото му дишане, лекото свистене, което почти заглушава силното туптене на сърцето ми.

Започвам да прегрявам. Металното жилене на адреналина пари в устата ми.

— Мили? Будна ли си? — гласът му звучи изкривено, все едно говори по радиото.

Опирам се на дланите си и спускам задника си на пода, след това се сурвам обратно към леглото.

— Мили?

Разкарай се, копеле!

— Ако искаш да занеса курсовата ти работа, само ми викни, миличка!

Ти я прогони, накараме да я презирам и криеше писмата й от мен. Ти, нещастно копеле — ти си скрил всичко от мен!

Заравям лице дълбоко във възглавницата си и запушвам уши, за да не чувам гласа му, затова все още чувам туптенето на сърцето си. Лежа неподвижно, твърде уплашена, за да дишам или да мигам.

Минава време.

— Мили, добре ли си там вътре?

Преглъщам дълбоко, като се опитвам да погълна възможно най-много кислород, колкото могат да поемат съсипаните ми дробове. Стаята се размазва пред очите ми.

— Днес нямаш лекции, нали?

Копеле такова. Ти просто си продължил напред, нали? Продължил си, все едно нищо не се е случило, все едно си нравствен, почтен и изпълнен с обич човек. Все едно си моят баща.

— Мили?

Гласът на татко звучи по-ясно.

— Добре ли си вътре? Искаш ли да ти донеса аспирин или нещо подобно?

— Не, татко, добре съм.

— Искаш ли да предам курсовата ти работа днес, миличка?

— Не.

— Сигурна ли си, че си добре? Звучиш, все едно имаш пристъп на астма.

— Нямам астма. Остави ме на мира. Спя.

* * *

Той се запътва към тоалетната и аз чакам да чуя звука от падащо в дупката лайно. Тогава премятам крака през леглото, подпирам се на гардероба, за да запазя равновесие, и бавно се повдигам. Изчаквам да премине внезапно обзелото ме замайване, след това грабвам сака си и се промъквам тайно на площадката, където като мъгла е увиснала миризмата на изпражнения. Смъквам се на долния етаж и забелязвам кокаина върху кухненската маса. Пъхвам го в задния джоб на джинсите си и излизам през задната врата. Хуквам по Глоувдейл, завиван надясно по Бридж Лейн, където неподвижното зимно слънце изкрещява в лицето ми и аз отскачам към една улична лампа. Олюлявам се, но не падам и продължавам да тичам чак до Алъртън Роуд, докато не се озовавам в безопасност насред жуженето на оживеното сутрешно движение. Пред „Теско“ махвам на едно такси и си давам сметка, че не знам накъде бягам. На Катерин Стрийт, полуизпаднала в транс, промърморвам на шофьора да спре. Къде да отида? Къде? При мама? Още не, още не — трябва да помисля. Трябва да премисля всичко това. Чудя се с помътен поглед и пребледняла, докато вървя по Парли.

Влизам в една телефонна кабина и се обаждам на Джейми.

Джейми

— Можеш ли да дойдеш при мен? — казва ми тя. Плаче, мамка му! Страхотна актриса е, трябва да й го призная. — Случи се нещо ужасно.

О, ще дойда, само почакай! Говоря възможно най-студено — нека да си знае:

— На работа съм, Мили. Ще изляза в почивка чак в дванайсет. Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа по телефона, скъпи. Но е… лошо.

Лошо значи. Така ли му викаш? Не си дори наполовина близо до истината. Нещо повече е. Гадно е. Такава е тя — гадна и зла. Направо е побъркана. Ще й дам аз на нея една среща.

— Можем ли да се видим в „Номер седем“? В дванайсет и половина?

— Добре, ще дойда.

Направо нямам търпение, честно казано. А на нея ще й се иска да е отишла на по-дискретно място, като разбере какво имам да й кажа. Мили не си пада по публичните изпълнения. Помня когато с родителите й отидохме да празнуваме седемнайсетия й рожден ден — в някакво претенциозно заведение близо до Паркгейт на брега. Нейните старци започнаха да се карат като луди дали трябва да й разрешат да пие. Разбира се, Джери нямаше нищо против. Беше относително спокойно, не мятаха чинии, както често става, обаче Мили направо се ужаси. Никога не съм виждал лицето на това момиче толкова червено. Каза, че отива до тоалетната, и избяга. Избяга от собствения си рожден ден.

— Джейми?

— Аха?

— Добре ли си?

— Ще се видим в дванайсет и половина.

Прекъсвам разговора и отново опипвам пакета — пакета, който ми разби живота.

Мили

Докато стигна до „Номер седем“, небето се забулва от облаци — сивкави и непреклонни. Сядам на маса до прозореца в залата за пушачи и се заглеждам към павираната улица. Никога не съм обичала някого достатъчно, за да позная болката от предателството — дори и Тери, обаче точно такова е чувството заради стореното от татко. Тялото ми премина през всички обичайни реакции — ревност, омраза, гняв, скръб, чувство за безполезност, и онова, което ми остана, е съвсем ново и окончателно.

Скапана съм. Просто съм съсипана.

Две проститутки извън работно време минават край прозореца с бърза и скоклива походка. Имат си мисия. Мръсни анцузи и мъртвешки бледи лица. Едната от тях неистово смуче един джойнт. Притежава отблъскваща, неестествена увереност. Спират се и надникват вътре, притиснали лица към прозореца, очите им са пронизващи, но едновременно с това и оцъклени, заразени от мръсотията на улицата. Каквото и да търсят, не успяват да го намерят, затова се отдалечават с кльощавите си крака, които изглеждат ужасно на трезвата дневна светлина. Млада сервитьорка студентка, която бърше съседната маса, ме поглежда извинително. Удостоявам я с полуусмивка, след това се извръщам, преди да е подхванала разговор. Студентки. Мразя ги. Достатъчно лошо е, че татко си пъха оная работа в тях, но да харчи време и пари, нашето време и пари, за да вечеря с тях в любимия ни семеен ресторант, е вече непростимо. Пази дори касовите бележки и салфетките, върху които има целувки с червило. Скапаняк. Перверзник — какви мисли са се въртели в главата му, когато е пъхал оная си работа в тях? Как смее да лишава от стойност спомените ни с някаква безхарактерна кучка, която сигурно сега си лежи в стаята и е на седмото небе от възторг, че един от най-уважаваните университетски професори по криминология е избрал точно нея. Колко ли по-нависоко се чувства от простодушните си приятелки, до една попаднали на поточната линия на връзките за една нощ. О, татко, какъв шибаняк си само. И Мо, скъпата, прелестна, неукротимата Мо — какво си е въобразявала, по дяволите?

Джейми

Дожалява ми за нея, когато влизам и я виждам да седи така, сгушена до прозореца. Наистина изглежда ужасно. Бледа като тебешир и със зачервени очи. Направо ме съсипва, когато жените плачат. А тази сутрин се нагледах на това. Тя просто не можа да го приеме, човече. Лежа притиснат до тялото на любовта на живота си, меко и топло, а в следващия момент съм изправен пред съда за престъпление, което, трябва да го призная, малката Мили е планирала съвършено. За малко да ме накара да се усъмня в собствената си невинност, така добре се справи. И колко зор си даде само, човече. Ходила е в денонощното фото, за да прояви снимките. После се е върнала тук, за да бутне тоя боклук под вратата. Нищо чудно, че изглежда съсипана кучката.

И най-лошото, човече, е, че аз ги взех за онези неща. За майтапчийските покани за сватбата, това си помислих, когато видях пакета. Изобщо не се замислих защо е доставен на ръка и така нататък — нито за момент. Малко пакетче, което се появява на вратата, адресирано до нея, и да ви кажа честно, аз дори нямам нищо против. Тя вече е почти част от семейството ми — хората оставят разни неща за нея, защото знаят, че ще бъде тук.

Затова, когато се връщам от тоалетната и я заварвам да седи на кухненската маса вцепенена и вперила поглед през прозореца, изобщо не подозирам, че е свързано с плика. Мисля си, че е намерила нещо — нали се сещате, снимка или писъмце от бивше гадже.

Затова я прегръщам през раменете, питам я какво се е случило, а тя се отдръпва от мен. Мята ми онзи поглед, от който целият настръхвам. Макар да си давам сметка, че ще започне свада, в очите й има някаква лудост, която не съм виждал преди. Просто си седи, гледа през мен, лепва си възможно най-високомерното изражение, и излиза. Излизам след нея смазан — нямам никаква представа какво става, — а тя коленичи пред входната врата и слага плика отново там, все едно връща времето назад. Направо откачам, като я виждам така, човече. Съсипана е — свършено е с нея. Тогава тя застива абсолютно неподвижно на вратата, виждам как си поема дълбоко въздух, казва ми довиждане и си тръгва.

Иска ми се да тръгна след нея, да я накарам да се върне, да оправим нещата, обаче краката ми са омекнали. Все едно съм пиян. Не мога да помръдна за нищо на света. Просто си стоя там като парализиран, мамка му. Зверя се в този плик на верандата и след цяла вечност отивам и го вземам. Почеркът ми е почти познат, въпреки, че пише само с главни букви. Познавам ги тези главни букви. Отварям плика и отвътре все едно ме цапардосва чук. Да паднеш — не вярвам на очите си. Обаче е истина, човече, случва се на мен, сега. След това се съвземам и в главата ми се върти само едно. Мили.

Цялата грейва, като ме вижда. Като дете в супермаркет, което забелязва майка си тъкмо когато си мисли, че се е изгубило. Право да ви кажа, видът й малко ме поразтърсва. Все едно наистина вярва, че по някакъв начин е станала жертва на всичко това. Може би най-сетне е откачила напълно — просто е прекалила и е изгубила мярката. Като онова хлапе, с което се мотаеше братчето ми — Сти Ръгби. Беше адски свестен пич, техните бяха готини, страхотно семейство и така нататък, обаче веднъж той отишъл на клуб, прибрал се и убил стареца си. Викаше, че някакъв глас в главата му го накарал да го направи. Може би точно това е станало с Мили — чула е някакви гласове и е била твърде отнесена, за да спори с тях.

Настанявам се срещу нея. Откакто ми се обади тази сутрин, разигравам наум следващите няколко минути, разиграх цялата сцена, наблюдавайки от разстояние като паяк на тавана, обаче сега, като седя тук, срещу тези огромни нещастни очи, които се мятат в орбитите си, ме обзема сценична треска, приятел. Били винаги ми казва, че позволявам на хората да ми се налагат, че все се опитвам да видя доброто във всичко. Дори когато хората са откровено зли, аз се опитвам да им сложа ореол на главите и да видя дали сиянието му няма да открои някое случайно петънце доброта. И е прав. Търся доброто у всеки. Дори и в хора като главорезите на Джеймс Бълджър, каквито са смахнати кретени, и в тях се опитвам да се поровя, да се върна назад, когато са били зародиши, безвредни купчини клетки, предпазени от този огромен шантав свят и от всички неща, които могат да ги накарат да вършат зло. Ето и сега например, макар да седя тук и прекрасно да знам какво е направила, каква непоправима вреда е нанесла, думите пак засядат на гърлото ми, пак търся някакъв изход. Опитвам се да й намеря извинение, да погледна на нещата от нейна гледна точка. Просто не мога да повярвам, че това момиче, което обичам толкова силно и лудо, моето друго аз, моят приятел по душа, ще ме думне по главата по този начин. Мразя се за това, но трябва да го направя.

Край нас минава сервитьорка с надуто лице. Привличам вниманието й и си поръчвам прясно изцеден портокалов сок. Тя си лепва гадно изражение и ме осведомява, че ще трябва да отида и да си поръчам на касата. Изражението на Мили става буреносно и тя се надига с изпъкнали вени на шията и на слепоочието. Пресягам се към китката й, тънка и крехка в ръката ми, и я дръпвам надолу.

— Студентки! — гневно изрича тя. — Мразя ги, мамка им.

Две момичета от съседната маса поглеждат към нас и Мили отвръща агресивно на погледите им. Те се обръщат, между лицата им като светкавица проблясва страх, и отново се заемат с кафетата си, мълчаливи и победени.

След случката в гърлото ми засяда бучка. Тя не направи нищо от това показно. Беше съвсем искрена. Действаше инстинктивно. Наистина ме обича. Чета го в очите й. Не обича никой да ме прави на глупак, винаги е било така. Винаги е заставала на моя страна, дори и когато е подозирала, че не съм съвсем прав. Винаги е била до мен. И до Били също, честно казано. Веднъж тръшна на пода в „Стейт“ негово бивше гадже, защото онази разправяла на приятелките си, че той я биел. Точно същото искаше да направи и със сервитьорката преди малко — да я фрасне, задето се държи така с най-добрия й приятел. О, не знам, това е чиста лудост. Да седим така. Адска ирония. Направо ме убива мисълта, че тя толкова ме обича, че е готова да умре заради мен, а в същото време е могла да направи такова нещо.

Поемам си дълбоко въздух и бръквам в джоба на якето си. Вадя снимките и без да свалям поглед от нея — дори не мигвам, човече, — ги слагам в средата на масата. Седя и очаквам едва ли не от устните й веднага да се отрони признание през сълзи, обаче вместо това тя ги вдига и ги разглежда с донякъде палава усмивка.

— Кои са тези негодници? — пита. Бърчи вежди на първите три снимки, но на четвъртата и на петата по лицето й се изписва объркване. Разглежда ги набързо и когато приковава поглед на последната снимка — която съм сложил там, за да предизвика най-силно въздействие, — цялата застива от смайване и ужас. Адски е добра, човече — много убедително си изигра картите.

— Това си ти — съвсем делово отбелязва, — а това е Сюи, момичето от снощи. Как…

Отново преглежда снимките, спира на последната и ги бутва настрани, все едно не означават нищо за нея. След това скръства ръце и се навежда към мен.

— Джейми, имаш ли представа какво се случва в живота ми в момента? — Изражението й се бори със сълзите и с гнева. — Пука ли ти изобщо?

— Какво? — изсумтявам аз, неспособен да повярвам на чутото.

— Извинявай, глупав въпрос. Разбира се, че ти пука — продължава тя. — В живота ми се случи нещо, което промени всичко останало, а аз нямам никаква представа откъде идвам и накъде отивам. Имам чувството, че ще полудея. Сериозно. Усещам как нещата ми се изплъзват, Джейми, и това ме ужасява. Нуждая се от помощ. Нуждая се… Нуждая се от човек, който да ми каже какво да правя.

Не мога да й повярвам. Ако беше мъж, щях да я фрасна. Отново побутвам снимките пред нея.

— Някой е пъхнал тези снимки под вратата ми тази сутрин. Адресирани до Ан Мари. Тя ме напусна. Разбираш ли какво ти казвам?

Дръпва лакти и отново взема снимките.

— Какво? Някой ги е изпратил на Ан Мари? Защо? Кой?

Наблюдавам я внимателно, обмислям какво да правя и решавам. Ще го направя.

— Наистина си откачила, Мили. Веднага трябва да направиш нещо с главата си. Честно. Потърси помощ, човече.

Прибирам обратно снимките, правя ги на купчинка и ги пъхвам обратно в джоба си. Тя ме поглежда ококорена и пребледняла. Отваря уста да каже нещо, обаче успява само да изфъфли.

— Сериозно, Мили — казвам аз, слагам ръце на масата и се изправям. — Между мен и теб всичко е свършено.

Тя залита след мен, катурва една чаша с кафе от масата и десетина души обръщат поглед към нас. Почти чувам как сърцето й се стоварва на пода. Цялата трепери, истински силен тремор. За малко да се размекна, наистина — за малко да я прегърна и да й кажа, че й прощавам, обаче тя продължава да ме преследва, казва, че не разбира за какво говоря, по дяволите — просто ме лъже. Лъже ме мръсницата. Обръщам се към нея и казвам:

— Как можа да й причиниш това? Знам, че според теб тя не е достатъчно добра за мен. Държеше се с нея високомерно, нали? Обаче аз обичах това момиче, Мили. Тя ме правеше щастлив. Беше ни хубаво заедно. Ти така и не го разбра. Няма как да знаеш какво е, когато сме само двамата. Беше съвършено. Бях толкова щастлив с нея, Мили. Как можа, момиче? Как можа да направиш нещо толкова лошо?

Вече плаче. По лицето й се търкалят сълзи. Всички я гледат. Оная нахакана сервитьорка ни зяпа и прави огромна сцена. Мили е съсипана — смазана е. Точно като Ан Мари сутринта.

Мили

Тръгвам след него и всички глави в стаята се обръщат подире ни. По бузите ми се стичат гневни сълзи — във вените ми тече необуздан гняв, тласка ме подире му. Странното е, че не ми пука какво ми каза. Пет пари не давам — знам, че не съм направила нищо нередно. Просто не искам да ме зареже така.

Тръгвам след него. Студентката сервитьорка се втурва към мен с това омразно сестринско изражение и ме пита дали съм добре. В гърлото ми се надига гняв и избухва в нов порой от сълзи — не съм тъжна, но просто не мога да се овладея. Не мога да спра да плача. Изскачам на Фокнър Стрийт точно пред някакъв микробус, който ме заобикаля с пронизително пищене на спирачки. Джейми обръща глава, стиснал устни в тревожно възклицание — обаче лицето му отново се навъсва, когато стигам непокътната на отсрещния тротоар. Той ускорява крачка и почти хуква по Хоуп Стрийт. Виждам колата му, паркирал е пред номер шейсет, нашия ресторант. Отново излизам на платното, без да се огледам, отново скърцат спирачки и още коли рязко завиват, но този път той не се обръща. Няма търпение да стигне до колата си и веднага да се махне оттук. Пробягвам последните няколко метра, шмугвам се на предната седалка и затръшвам вратата зад гърба си, преди той да успее дори да пъхне ключа. Очите ни студено се срещат.

— Излез, Мили. Излез от скапаната кола!

Моите очи се заравят в познатото му лице — в чистото и волево очертание на челюстта, в малките бръчици край очите и устата му, в меката му мургава кожа — нещо средно между бадем и маслина. Черти, които не отговарят на спотаилия се вътре непознат. Поемам си дълбоко въздух, преглъщам поредната порция сълзи и го нападам на свой ред.

— Мислиш, че аз съм изпратила тези снимки.

Звукът на гласа ми — спокоен и сдържан, донякъде ме шокира. Вътрешно зверски треперя.

Той отваря уста, за да протестира агресивно. Огромната група гълъби, тълпящи се на тротоара пред нас, внезапно политат. Той ги проследява с поглед, а когато се обръща, изражението му е различно и гневът е заменен от нещо друго, много по-лошо. Лицето на Джейми излъчва неподправена омраза.

— Знам, че си ти.

— Какво?

— Не можеш просто да си признаеш, нали, страхлива кучко?

— Джейми — казвам аз с треперещ глас, — наистина ли мислиш, че аз съм направила това?

— Е, нали точно затова ме извика тук — за да ми го кажеш? Че е било само шега. Да не мислеше, че тя ще погледне на нещата откъм смешната им страна? Какво ти стана? Умът ли си изгуби?

От дълбините на съществото ми се изтръгва пронизително ридание и литва през устата ми.

— Съжалявам, момиче, този път сълзите няма да ти помогнат. Ти направи тези снимки. Ти си ги проявила и си ги изпратила на Ан Мари, за да може всичко между нас да свърши, нали? Това е истината!

— Джейми! Не знам нищо за тези снимки. Помолих те да дойдеш, защото имах нужда от теб.

— Направи ми услуга, става ли? Не ми говори, все едно съм глупак. Може и да не съм голям учен като баща ти, обаче не се дръж с мен като с тъпак, ясно?

Между нас зейва огромна празнина.

— Копеле!

Отварям вратата и изваждам единия си крак навън, но ръката му ме дръпва обратно вътре.

— И още нещо — казва той гневно и ме стисва по-силно. — Дори и никога да не я бях срещнал, пак нямаше да ме имаш. Ако исках да те чукам, щях да те изчукам, както правя с всяка друга шунда. Чат ли си?

Смаяна и уплашена, аз се отскубвам от него и търкам ръката си. Очите му са огромни и безмилостни и ме поглъщат цялата.

— Да не мислиш, че съм се въздържал заради някакъв морал? Да не мислиш, че съм скапаняк, на когото и през ум не може да му мине да тресне някоя ученичка? Я си помисли пак, момиче. Никога не съм те харесвал, точка по въпроса. Ако искаш да знаеш истината, поддържах приятелството ни само защото се бях размекнал. Разбираш ли? Жал ми е за теб, мамка ти. Или поне преди беше така. А сега се омитай и никога, ама никога не ми се обаждай и не идвай в дома ми.

По бузата ми се стича блудкава сълза. Съсипана съм. Няма нищо по-лошо от това — не мога да падна по-ниско. Тук свършва всичко. От този момент нататък нито той, нито татко, нито някое друго копеле могат да направят нещо, за да ме наранят. Никой не може да ме нарани. Никога вече няма да бъда цяла като преди — тези последни часове и дори минути ми отнеха неща, които завинаги ще ме оставят накърнена.

Стоя насред Хоуп Стрийт и гледам как той изчезва, завинаги. Чувствам се изгубена, самотна и напълно съкрушена. Не знам накъде да се обърна и какво да направя, затова просто си стоя.