Джоузеф Рок, Бари Дънкан
Да си го кажем направо: мъжете са задници (22) (А могат ли жените да ги променят)

Приложение А:
Кратък наръчник

Когато парите говорят, истината мълчи.

Руска поговорка

Както митовете за интимните взаимоотношения ограничават възможностите, с които разполагате за решение на проблемите, така и митовете относно душевното здраве намаляват възможностите ви за избор в областта на психотерапията. Мнозина, включително и някои терапевти вярват, че именно всемогъщият психотерапевт и неговите също тъй всемогъщи техники карат хората да се променят — митът за гуруто. За жалост, ако споделяте подобно убеждение, това намалява значимостта на собствената ви роля в процеса на промяната, изключва от него личното ви възприятие за нещата и може да ви повлияе да приемете определени методи на лечение, дори когато те не ви се струват особено подходящи за вашия случай и за вас самите. В своите книги „Бягство от Вавилон“, „Психотерапия на невъзможни случаи“ и „Душата и сърцето на промяната“ тримата лекари съавтори д-р Скот Милър, д-р Бари Дънкан и д-р Марк Хабъл анализират материала, събран в продължение на четиридесет години изследвания в областта на психотерапията и доказват, че промените, настъпили в резултат на проведеното лечение, не се дължат на някакви специални и могъщи сили на конкретен терапевт или конкретен подход. Настъпилите промени по принцип произтичат по-скоро от вас самите и от участието ви в процеса — вие сте героите на психотерапевтичната драма. Изследванията показват, че:

1. Промяната зависи много повече от вътрешните ви сили и способности, отколкото от коронния подход на терапевта. Добрата терапия използва именно тези ваши вътрешни сили, за да създаде възможности за постигане на решение.

2. Промяната зависи много повече от вашите възприятия по отношение на терапевта и връзката, която се установява между двама ви по време на терапията, отколкото от неговия коронен подход. Ако ви се струва, че двамата не си пасвате, незабавно си потърсете друг терапевт.

3. Промяната зависи от това какви са вашите цели, които искате да постигнете посредством терапията, както и доколко тя съвпада с вашите възгледи за проблема и за начина, по който той може да бъде решен, а не внушенията на използвания от терапевта поведенчески модел.

4. Промяната зависи от това дали терапевтът изследва заедно с вас различните възможности, а не от налагането на някакъв „правилен“ начин за подход към проблема.

Друго убеждение — в равна степен широко споделяно както от клиентите, така и от терапевтите — е, че използваните в психиатрията лекарствени средства осигуряват възможно най-доброто лечение за различните душевни проблеми — митът за вълшебното хапче. Вярата в този мит омаловажава значението на личното ви участие в промяната на собствения ви живот; внушава ви, че не е необходимо да правите каквото и да било друго по отношение решаването на проблемите ви; и ако получавате известно облекчение от лекарствата, може да ви подтикне да се примирите с неприемливите обстоятелства във вашия живот или с отровния си партньор. В своята книга „От плацебото до панацеята“ лекарите д-р Роджър Грийнбърг и д-р Сеймър Фишър анализират резултатите от провеждани в продължение на десетилетия изследвания и доказват, че ефективността на използваните в психиатрията лекарствени средства е силно преувеличена. Изследванията сочат, че:

1. Когато става дума за облекчаване на депресивни състояния, лекарствата са толкова ефективни, колкото и краткосрочната психотерапия. При това психотерапията има по-малко странични ефекти, а постигнатите резултати са значително по-дълготрайни.

2. Когато става дума за облекчаване на депресивни състояния, антидепресантите са толкова ефективни, колкото и плацебото. Това не означава, че от тях няма полза (понякога може и да има), а просто, че не са чак толкова ползотворни, колкото твърдят фармацевтичните компании. А когато знаете, че играта е честна и без измами, това открива пред вас нови възможности за постигане на решение.

3. При по-дълговременен прием лекарствените средства за потискане на чувството за тревога всъщност започват да увеличават както тревожността, така и пристъпите на остра паника. Те могат да помогнат в краткосрочен план, но в дългосрочен предизвикват лекарствена зависимост и апатия.

4. Няма научни доказателства за ползата от приемане на психиатрични лекарства от деца (освен може би на риталин). Някои учени смятат, че предписването им на деца е неетично.

5. В стандартните учебници по медицина се казва, че душевните проблеми не могат да бъдат обяснени с нещо толкова просто като „нарушение на биохимичното равновесие в организма“. Но защо в такъв случай навсякъде чувате да се говори за това? Защото фармацевтичните компании искат да опростят сложния комплекс от душевни проблеми до простички затруднения, „лечими“ посредством техните продукти. От лекарства се печели страшно много. „Нарушение на биохимичното равновесие в организма“ е фраза въдичка, каквато е например и „Някой не каза ли Макдоналдс?“.