Сара Шепард
Никога не казвай никога (34)

Епилог
Миг във времето

Докато стоя в някогашната си спалня и гледам момчето, което се е промъкнало през прозореца ми, времето просто… спира. Вятърът утихва. Птичките спират да пеят. Ема и Теър замръзват на местата си, неподвижни като статуи. Само аз мога да се движа, да обикалям наоколо, да мисля, да се ориентирам в обстановката, да си събера мислите.

Опитвам се да се вкопча във връхлитащите ме спомени за Теър, сякаш те са животоспасяващ сал в бурното море, но точно когато решавам, че съм се хванала здраво за тях, те просто изчезват, скриват се отново под повърхността. Наистина ли между мен и Теър е имало нещо — нещо истинско, нещо голямо? Емоциите, които ме връхлитат, изглеждат толкова истински, толкова първични, по-значими от всичко, което съм изпитвала към Гарет или което и да е друго момче. Ами ако споменът за отразените в очите му фарове е истина? Бях ли блъснала Теър? Беше ли истина този слух?

Връхлита ме друга, още по-плашеща мисъл. Възможно ли е в този миг да гледам лицето на моя убиец? След всичко, което си спомних, не искам и да помислям, че Теър може да ме е убил, но вече съм научила това-онова за сложния ми мъртъв мозък: не трябва да се доверявам на откъслечните проблясъци, а само на цялостната картина. Онова, което в началото ми се стори като ужасяващо отвличане, накрая се оказа просто опасна шега. Смъртоносната заплаха премина в уморен смях, след което всичко беше наред. Ами ако в следващия ми спомен за Теър аз губя тези чувства на истинска, безкрайна любов, която изпитвам към него? Ами ако съм умряла като негов заклет враг?

Няма как да разбера какво съм чувствала в последния си ден на земята — кого съм обичала и кого съм мразела. Няма как да знам на кого може да вярва Ема… и от кого да бяга.

Сега гледам в нейните широко отворени, стъклени очи. Сестра ми изглежда по-ужасена от всякога. След това се обръщам към Теър и поглеждам към спокойното му, самоуверено лице. Изведнъж си спомням нещо, което отдавна съм забравила. Той е чародеец. Хипнотизатор. Върти всички на малкия си пръст, също като мен, може да убеди всеки, че всичко което казва, е истина.

Тогава кой е бил по-добрият лъжец? Аз… или той?

Внимавай, искам да кажа на Ема. Вярно, тя си има нов приятел, но нещо ми подсказва, че Теър е от типа мъже, които могат да я подхлъзнат още преди да се усети от къде й е дошло. Имам усещането, че Ема ще започне една нова „Игра на лъжи“ с Теър. Но в този малък клуб само с двама членове залогът ще бъде на живот и смърт.

В стаята отеква силно тик-тик-тик, дългата стрелка на часовника, който виси на стената, изведнъж помръдва. Завесите се разлюляват. Когато се обръщам към Ема и Теър, установявам, че времето се е раздвижило и за тях, запращайки сестра ми към следващия й сблъсък с Теър.

Момчето, което някога може би бях обичала. Момчето, на което почти със сигурност не можех да се доверя. Момчето, което може би ме беше убило.