Сара Шепард
Никога не казвай никога (30)

29.
Най-тъмното място на света

Ема надникна през тесния процеп.

— Габи!

Сигурно камъните се бяха разместили при падането й и тя се беше озовала вътре. Ема отстъпи назад и огледа с присвити очи тъмната клисура.

— Лоръл? Шарлът? — Никакъв отговор.

Откъм пещерата се дочу слабо покашляне. Ема отново се опита да набере 911, но телефонът й все така нямаше обхват. Откакто се беше спуснала в дерето, температурата беше спаднала поне с десетина градуса, но лицето и гърба й бяха плувнали в пот. Тя отново огледа процепа. Разстоянието между скалите беше достатъчно, за да се промъкне вътре. Можеше да се справи. Трябваше. Тя беше блъснала Габи от скалата. Макар близначките да бяха убили Сътън, Ема не беше убийца. Трябваше да постъпи както е редно.

— Идвам, Габи — извика тя.

Остави раницата си на земята и нави ръкавите си. Пое си дълбоко дъх, изкачи се до тесния процеп и се промъкна през него. Вътрешността на пещерата миришеше на мускус, като от животно. Камъните бяха хлъзгави и студени. Тя протегна ръце, опипвайки пътя си. Направи няколко крачки напред и хълбоците й се търкаха в стените на тесния тунел.

— Габи? — извика отново тя. Гласът й отекна в пещерата. — Габи? — опита тя отново. Но Габи не отвърна. Припаднала ли беше? Дали не бе получила нов пристъп? Или беше мъртва?

При всяка стъпка напред по главата й се посипваха мънички камъчета. Дробовете й се задръстиха от прахта. Когато отново погледна през рамо, едва успя да види тесния процеп, през който се беше промъкнала.

Аз пълзях редом с нея в тясното коридорче и се чувствах като затворена в ковчег.

— Габи? — извика отново Ема. Коленете й се удариха в някакъв камък. Раменете й се свиха между стесняващите се стени и тя изведнъж се озова в някакво разширение вътре в пещерата, където можеше стои дори изправена. — Габс?

Отново никакъв отговор. Къде ли се намираше? Дали слухът не й играеше номера?

Внезапно в пещерата се разнесе силен гръм. Облак прах се понесе към лицето й и напълни носа й. Ушите й заглъхнаха от силно свистене. Върху главата и раменете й се посипаха камъчета и напълниха гърба и пазвата й. Това е лавина, помисли си тя, покри главата си с ръце и се снижи край стената на тунела.

Звуците продължиха още няколко мига. Когато всичко утихна, Ема внимателно надигна глава и се огледа. Навсякъде се кълбеше прах. Тя се обърна и погледна назад към мястото, откъдето беше влязла. Процепът, през който се беше изкатерила, беше изчезнал. Тя беше затрупана вътре.

— О, Боже! — прошепнах аз.

В гърдите на Ема се надигна паника.

— Помощ! — изпищя тя, но като че ли гласът й не успя да преодолее дебелите, сближени стени. — Помощ! — извика отново тя, но напразно. Никой не й отговори от другата страна. Защо приятелките на Сътън се бавеха? Защо не я чуваха?

Ема погледна отново към разширението и се ослуша за някакъв звук от Габи.

— Габи? — прошепна тя, оглеждайки се на всички страни. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши вибрациите да не предизвикат ново срутване. Зрението започна да й изневерява, тя започна да вижда неща, които нямаше как да бъдат там. Стол. Седяща фигура. Облегната на скалата тенис ракета. Светът се завъртя пред очите й; сигурно въздухът в тясното пространство не й стигаше.

Тогава една силна студена ръка я сграбчи за китката.

Ема изпищя. Тя се опита да се освободи, но ръката не я пускаше. Светна фенерче и лъчът му освети долната половина на нечие момичешко лице.

— Г-габи? — заекна Ема.

Фигурата пред нея се усмихна. Но устните не бяха габините. Ема си пое дълбоко дъх. Това не беше ли…

— Здрасти, Сътън — каза момичето и се изкиска вманиачено. — Радвам се, че намина.

Влажният въздух охлади гърба на Ема. Тя опря свободната си ръка в земята, за да запази равновесие.

— Лили? — Гласът й потрепери. — К-какво правиш тук? — Нали я бяха оставили на бензиностанцията? Нали беше отказала да дойде с тях?

— Стига, Сътън. — Лили се изсмя. — Нали знаеш отговора на този въпрос?

Думите й опариха Ема. Изведнъж тя осъзна какво става: караницата между Габи и Лили, падането на Габи, стоновете на Лили от пещерата, дори стесняващите се около Ема стени — всичко това беше организирано от близначките само и само Ема да остане сама. Те не бяха сърдити една на друга. Габи не беше ранена. Близначките Туитър знаеха, че Ема ще пропълзи в пещерата, за да спаси момичето, което смяташе, че е блъснала — защото тя не беше Сътън, защото щеше да се чувства ужасно заради онова, което беше направила. И сега се намираше точно там, където искаха да я отведат. Бяха предупреждавали Ема, нали? Безброй пъти, по безброй начини. Продължавай да се правиш на Сътън. Спри да душиш наоколо. Сериозно говоря. Или следващата ще бъдеш ти.

Тя беше попаднала право в капана им.

— Моля те — промълви тя. Тялото й омекна и й се зави свят; догади й се. — Не може ли да поговорим за това?

— Че какво толкова има да се говори? — попита Лили с нисък глас.

— Моля те, пусни ме — примоли й се Ема, опитвайки се да се отдръпне от нея. Лили я стисна здраво. — Издъних се, Лили. Съжалявам. Но няма да се повтори, обещавам.

Лили цъкна с език.

— Предупредих те, Сътън. Но ти не ме послуша. — Тя се приближи до Ема. С едно бързо движение на ръката тя хвана медальона на Сътън, по същия начин, както в онази нощ, в къщата на Шарлът. Ема ритна с всички сили, удари си коляното в скалата и усети как по пищяла й потича кръв. Опита се да изпищи, но Лили запуши устата й с ръка и от гърлото на Ема успя да излезе само едно сподавено бълбукане. Лили дръпна медальона, притискайки синджирчето му към гърлото на Ема. Тя се закашля, размаха ръце и крака, заблъска с всички сили. Лили дръпна още по-силно, верижката се вряза в кожата на Ема.

— Моля те! — едва успя да изграчи Ема. Дробовете й се задъхваха за въздух, тялото й омекна и тя отчаяно се опита да си поеме дъх. Лили се изкиска.

Изведнъж синджирчето, което се впиваше във врата й, се скъса. Тежкият медальон се плъзна по ризата й и се закачи на колана на дънките й. Очите на Лили проблеснаха. Тя оголи зъби в крокодилска усмивка. На челото й запулсира вена, тя впери в Ема злобен поглед, изпълнен с омраза и желание за мъст.

Това беше лицето на убиец. Убиецът на Сътън… а скоро и нейният.

Исках Ема да побегне. Исках да се бори. Но вместо това се подготвих за най-лошото. Изведнъж като товарен влак ме връхлетя онова странно усещане, което предхождаше скорошната поява на спомен. Видях ярки въртящи се светлини. Широко отворени очи. Момиче на носилка. Думата СПЕШНО ОТДЕЛЕНИЕ, проблясваща в червено над входа на някаква сграда. Миризмата на антисептици и повърнато подразни обонянието ми. В ушите ми отекнаха стонове — може би моите. И точно в този момент се потопих в поредния спомен…