Сара Шепард
Никога не казвай никога (25)

24.
Отмъщението на викинга

Гарет затръшна вратата зад себе си. На Ема й трябваха няколко секунди да привикне към слабата светлина. Над главата й имаше кош с червени топки. Вляво бяха струпани футболни мрежи, щеки за хокей на трева и лакрос. В мъничката стая миришеше на застояло, макар че по принцип не стоеше затворена. Най-яркото нещо в стаята бяха викингските рога на Гарет, които излъчваха зловеща, многоцветна светлина.

— Какво искаш? — попита Ема, опитвайки се да запази хладнокръвие. Та това беше просто Гарет. Той беше безобиден… нали?

Изведнъж, затворена в тесния склад, вперила поглед в оголените зъби на Гарет, установих, че не съм съвсем сигурна в това.

— Просто исках да те попитам нещо. — Гласът на Гарет беше адски напрегнат. Той пристъпи към Ема, като едва не я накара да се блъсне в рафтовете зад гърба й. — Вярно ли е това, което чувам, че вече излизаш с някой друг?

— К-какво? — заекна Ема.

— Не ме лъжи. — Пръстите на Гарет се затвориха като менгеме около китката й. — Чувам всякакви неща за него. Кой е той?

Гласът му звучеше толкова уверено, убедено. Някой му беше казал за Итън.

— От кого го чу? От Ниша ли?

— Значи е истина, така ли? — Дъхът му имаше сладникаво-кисел мирис, като от бира.

Ема се извърна.

— Не е твоя работа.

Гарет въздъхна. Хватката му се отпусна и пръстите му погалиха дланта на Ема.

— Сътън, с какво съм заслужил това? Лятото беше невероятно — знам, че и ти смяташ така. През цялото време не спираше да ме молиш да спя с теб, а в деня, когато поисках да го направя, ти откачи. Дали не изчаках твърде дълго? Нима намери някой друг? Затова ли ме заряза?

— Моля? — Ема се изпъна. — Според мен ти ме заряза. Ти беше човекът, който каза, че между нас всичко е свършено, забрави ли?

Гарет се намръщи.

— Да не ми се обадиш три дни, след като ме заряза гол, едва ли означава нещо друго, Сътън. Както и излизането с друг.

Ема притисна длан към бузата си.

— Ами ти и Ниша? Между другото, обожавам костюмите ви. Двамата сте много сладки заедно.

— Моля те. Доведох я само, за да те накарам да ревнуваш.

— Лошо — изръмжа Ема. — Очевидно Ниша е луда по теб.

— За разлика от теб? — Гарет хвана лицето й с грубите си, студени ръце.

Ема ги отблъсна встрани.

— Престани, Гарет.

— Нищо ли не изпитваш към мен? Не може да нямаш чувства, Сътън. — Той постави ръце на раменете й. — Не ти ли липсва онова, което имахме?

Ема леко въздъхна.

— Съжалявам. Вече нищо не чувствам.

Гарет отстъпи назад и я огледа изпитателно, поклащайки бавно глава, сякаш я вижда за пръв път.

— Значи всичко е било игра за теб? През цялото време си се забавлявала? Заради Шарлът ли е всичко това? Защото трябва да имаш всичко, което има тя?

— Не! Наистина ли смяташ, че съм такава кучка?

— Тогава си го направила просто, защото можеш? — продължи Гарет, приближавайки лице към нейното. От дъха му й се зави свят. — Така, както постъпи с Теър.

Името на Теър я прониза като с нож.

— Не знам какво имаш предвид… — започна тя, внимателно подбирайки думите си. — Какво смяташ, че съм му причинила?

Гарет се изсмя.

— Защо отричаш, Сътън? Всички ви видяха как се карате, точно преди да си тръгне. Той те обичаше. Беше готов да направи всичко за теб. А ти му разби сърцето. Точно както разби и моето. Накара го да избяга. Но той е късметлия, за разлика от мен, защото повече няма да те вижда.

Ема зяпна от изненада. Но преди да успее да зададе нов въпрос, Гарет отвори вратата и излезе, оставяйки Ема сама с гимнастическите дюшеци и коша, пълен с бейзболни бухалки. Думите му увиснаха тежко във въздуха. Знам какво е имало между вас. Но ти му разби сърцето. Ти го накара да избяга.

Отново видях как Теър ми крещи, очите му са пълни с чувства. Заради мен ли си тръгна? Какво му причиних? Има ли и други, които съм прогонила?

Ема прокара ръка през косата си и изпъна пешовете на сакото от туид. След миг излезе в салона, като едва не се блъсна в някакво момче, облечено като Робин Худ. По-точно един висок, широкоплещест, познат Робин Худ, който държеше за ръка момиче с къдрава кестенява перука, облечено в рокля от елизабетинската епоха.

Ема отстъпи назад и примигна бързо.

— Итън?

— Сътън… здрасти — рече Итън, пускайки ръката на момичето. Ема огледа стоманено сивите й очи, тънки устни и високи скули. Тя й беше позната… твърде позната. Последният път, когато Ема беше видяла това момиче, то се усмихваше самодоволно на полицаите, които вкарваха Ема в полицейската кола, спряла пред „Клика“.

— Здрасти, Сътън — изчурулика Саманта. Тя посочи Итън. — Харесват ли ти костюмите ни? Моята лейди Мериън допълва чудесно итъновия Робин Худ, не мислиш ли?

Саманта беше загадъчната дама на Итън.