Сара Шепард
Никога не казвай никога (11)

10.
Като риба на сухо

Чук. Чук.

Ема се надигна рязко в леглото на Сътън. Луната хвърляше сребрист лъч върху килима. Скрийнсейвърът на компютъра на Сътън проиграваше слайдшоу от снимки на щастливите членове на клуба „Игра на лъжи“. По телевизията даваха епизод от „Дневното шоу на Джон Стюарт“. „Стъкленият похлупак“, която Ема препрочиташе, след като предишната седмица двамата с Итън бяха обсъждали Силвия Плат, лежеше разтворена върху нощното й шкафче. Вратата към коридора беше затворена. Всичко беше на мястото си, където Ема го беше оставила, преди да заспи.

Чук.

Звукът идваше откъм прозореца. Ема отметна завивките. Предишната седмица беше имала сън, който започваше точно така. И когато беше погледнала през прозореца, беше видяла Беки на алеята пред къщата. Тя я предупреди да внимава и изчезна.

Ема се приближи колебливо на пръсти до прозореца и надникна навън. Уличната лампа хвърляше златиста светлина върху настръхналия кактус до тротоара. Джетата на Лоръл беше паркирана точно отдолу. И разбира се, на алеята, която минаваше покрай баскетболното игрище, стоеше някой. Тя някак си очакваше, че ще види Беки, но човекът пристъпи на светло и замахна, за да хвърли нов камък по прозореца.

Беше Итън.

Тя рязко си пое дъх и се отдръпна от прозореца. Бързо навлече един спортен сутиен под прозрачната блузка на Сътън и нахлузи долнището на раираната си пижама. После се върна обратно, махна му с ръка и повдигна прозореца. Госпожа Мърсър още не го беше заключила и той се отвори с лекота. Нощният въздух беше горещ и задушен, не се усещаше и най-слаб полъх на ветрец.

— Да си чувал, че вместо камъчета може да се използва телефон? — подвикна му тихо тя.

Итън я изгледа накриво.

— Можеш ли да слезеш?

Ема се ослуша за звуците откъм коридора — за пускането на вода в тоалетната, тупкането на лапите на Дрейк по пода, нещо друго. Ако Мърсърови я усетеха, че излиза същия ден, когато са я хванали да краде, направо щяха да я убият. Но навред цареше пълна тишина. Тя повдигна още повече прозореца и се измъкна навън.

Един дебел клон се протягаше към покрива на къщата; Ема се хвана за него и увисна над земята. Нищо чудно, че Сътън го е използвала като маршрут за бягство. Приземи се върху чакъла и тръгна към Итън, ухилена до уши. Но той не отвърна на усмивката й.

— Какво ти стана, за Бога? Да не си си изгубила ума? Защо трябваше да…

— Ш-ш-т! — Ема се огледа. Кварталът беше потопен в зловеща тишина, навсякъде беше тъмно, колите стояха смълчани по алеите. — Само така можех да стигна безпроблемно до полицейското управление.

— И за какво ти е да ходиш там’?

Ема седна върху големия объл камък пред къщата на семейство Мърсър.

— Трябваше да видя полицейското досие на Сътън.

Докато Ема му разказваше за полицейските доклади и инцидента върху линията, очите му се ококорваха все повече.

— Сътън е застрашила живота на всички — завърши Ема. — Освен това онази нощ нещо се е случило с Габи. Била е откарана в болницата.

— Леле. — Итън приседна до нея на камъка. — И никой не я е издал?

— Според доклада, не. — Краката им се докосваха лекичко; през тънкия крачол на пижамата Ема усещаше грубата тъкан на дънките му.

Итън въртеше неспокойно телефона си в ръце.

— Защо според теб са замълчали?

— Не знам. Този номер е нещо сериозно. Всички са можели да загинат — каза тя, наблюдавайки сянката, която премина край прозореца на съседната къща. — Може би са искали да й го върнат по някакъв начин?

— Чрез нов номер… или нещо друго?

Полазиха я ледени тръпки.

— Ти сам каза, че онази нощ, когато е бил заснет филмът с душенето, приятелките на Сътън са изглеждали така, сякаш искат да я убият, нали?

Итън погледна надолу по улицата и прехапа долната си устна.

— Така ми се стори — отвърна най-накрая той. — Нищо, че според тях е било номер. Сътън изглеждаше истински изплашена.

— На мен ми прилича на отмъщение — рече Ема.

Итън си спомняше по-добре онази нощ от мен. Когато го видях надвесен над мен, аз се почувствах замаяна и уязвима. Само да можех да си спомня часовете и дните след този инцидент… наистина ли се държах с приятелките си така, сякаш нищо не се е случило? Нима толкова лесно се бях отърсила от страховете си?

— Но според мен не трябва да отписваме и близначките Туитър — каза Ема. — Все пък Габи е била приета в болница — може наистина да е пострадала. Освен това те бяха и на гости у Шарлът онази нощ. Виждала съм ги да обикалят с джипа си по улицата и да ме следят. А и в училище ми хвърлят много странни погледи. — Тя затвори очи, сещайки се за Гарет. — Но пък всъщност много хора ми хвърлят странни погледи.

Итън кимна.

— Не можем да отхвърлим никого, докато не се окаже, че има алиби.

Ема вдигна лице към небето и изпъшка. Всичко й се струваше толкова… трудно.

— Родителите на Сътън ще ме убият, ако разберат, че съм навън — каза тя, поглеждайки към тъмните прозорци на къщата. — Наказана съм да не излизам от къщи.

Итън порови с крак в чакъла.

— Значи това е единствената ти нощ, когато все още можеш да се наслаждаваш на свободата?

— Може и така да се каже. Утре най-вероятно на прозореца ми ще има един грамаден райбер.

Итън се усмихна.

— Тогава нека се позабавляваме, вместо да говорим за убийството на Сътън.

Ема бавно повдигна глава и го погледна.

— Как например?

— В двора на съседа ти има басейн. — Итън посочи тухлената стена, която разделяше дворовете на мърсърови и съседите им. — Искаш ли да поплуваме?

— Ще ни видят! — възкликна Ема. Съседите на Мърсърови, семейство Полсън, бяха махвали с ръка на Ема няколко пъти. Те се обличаха в еднакви екипи на „Джей Крю“, караха еднакви лексуси с цвят на шампанско и лепваха името си върху всичко — голяма табела с надпис „СЕМЕЙСТВО ПОЛСЪН“ на пощенската кутия, „ПОЛСЪН, ПОСТРОЕНО ПРЕЗ 1968“ на каменна плоча в предната градина, дори колите им имаха регистрационни номера „ПОЛСЪН 1“ и „ПОЛСЪН 2“. Изглеждаха приятелски настроени, но Ема се съмняваше, че ще посрещнат мило неканени гости в басейна си.

Итън посочи към тяхната автомобилна алея. До пощенската кутия лежаха няколко вестника, обвити в син найлон. Къщата беше тъмна и на алеята нямаше никакви автомобили.

— Мисля, че са извън града.

Ема замълча. Знаеше, че трябва да се върне обратно и да си легне, но дяволското тъничко гласче в главата й не спираше да й говори за тъмните очи и изпълнената с надежда усмивка на Итън, като я припираше да се съгласи.

Може би това дяволче бях аз. Ема заслужаваше да се позабавлява.

— Навита съм — отвърна ухилено тя.

За отрицателно време двамата изкатериха стената на Полсънови и се озоваха до овалния басейн, който се намираше в центъра на вътрешния двор. Край него на платформа бяха подредени тубинг рингове и салове. Под перголата се виждаше черен газов грил, а малко по-нататък се намираше барбекюто с форма на кошер. Върху шезлонгите бяха метнати две кърпи с избродирани монограми „П“. Ема погледна с любопитство към тъмната къща на Полсънови. Нито една лампа не светна.

За по-малко от пет секунди Итън свали тениската и панталоните си, изрита маратонките от краката си и се гмурна в басейна. Когато излезе на повърхността, той се ухили на Ема.

— Водата е страхотна! Скачай вътре!

Ема събу единия крачол на пижамата.

— Ъъъ, не съм облечена подходящо за плуване.

Итън сбърчи вежди.

— Сваляй ги. Нямам нищо против.

Ема го погледна насмешливо, но събу панталоните на пижамата, благодарна за това, че отдолу носеше непрозрачни, черни памучни момчешки боксерки. Приближи се на пръсти до ръба и постепенно се потопи в басейна. Отблъсна се от стената и гмурна във водата. Блузката й се изду около тялото й като парашут. Когато изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, видя Итън в средата на басейна. Златистата светлина се отразяваше в лъскавата му черна коса и подчертаваше скулите, сухото му лице и широките рамене. Той улови погледа й и й се усмихна, но тя бързо сведе очи. Не искаше да си помисли, че го зяпа.

— Идеята беше добра — рече Ема и се отпусна по гръб във водата.

— Казах ти. — Итън заплува към трамплина за скачане. — Трябва да ти призная нещо — каза той след минута, докато силните му ръце пореха водата. — Аз съм сериен използвач на чужди басейни. Когато бях по-малък, непрекъснато се промъквах в басейна на съседите.

— Е, аз съм все още девствена по въпроса — каза Ема, надявайки се, че е достатъчно тъмно, за да не види Итън как се изчервява при произнасянето на думата девствена.

— Винаги съм искал да имам собствен басейн. — Итън се протегна и се хвана с две ръце за трамплина. — Нашите така и не се навиха. Мама смяташе, че ще стане като с онези деца от новините, които се удавиха.

Ема си помисли колко малко знае за живота на Итън.

— Що за хора са вашите?

Итън сви рамене.

— Те са… ами майка ми страда от хронично безпокойство. А баща ми… го няма.

— Напуснал ли ви е? — Може би двамата имаха нещо общо.

Итън въздъхна.

— Не точно. Просто пътува много. За него работата е всичко. Има апартамент в Сан Диего, който е близо до офиса на компанията му, и повечето време е там. Сигурно му харесва да е по-далеч от нас.

— Не бива да си правиш шеги с това.

Итън повдигна едното си рамо. За миг изглеждаше, че ще добави още нещо, но той само разтърси яростно глава, сякаш се опитваше да изтрие всички мисли, и се пусна от трамплина.

— А ти имаше ли басейн, Ема?

Тя се засмя, бързо запляска с крака, порейки водата.

— Хранениче с басейн? Смятах се за щастливка, ако имах чиста вана. Но често ходех в градските басейни. Когато бях малка, един социален работник ме водеше на безплатни уроци по плуване.

— Много хубаво.

— Предполагам. — Щеше да е много по-хубаво, ако Беки я беше научила да плува. Или ако някоя от приемните й майки си беше направила труда да дойде и да я гледа как се учи. Докато беше във водата, Ема обичаше да гледа към пейките за зрители с надеждата, че ще види някой, който е дошъл заради нея, но винаги оставаше разочарована. Най-накрая спря въобще да поглежда натам.

— Като малка имаше ли любима игра в басейна? — попита Итън.

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че „Марко Поло“. — Обикновено я играеха в края на уроците по плуване.

— Искаш ли да поиграем? — попита Итън.

Ема се изкиска, но лицето му остана сериозно.

— Ами да — отвърта тя. — Само че тихичко. — Тя затвори очи, завъртя се няколко пъти във водата и прошепна: — Марко!

— Поло! — отвърна Итън с нисък глас. Ема се плъзна в посока към гласа му, протегнала ръце пред себе си.

Итън се изкиска.

— Приличаш на някое зомби.

Ема се засмя, но някак си всичко това й се струваше нередно. Ами ако в този момент трупът на Сътън също се носеше някъде по вода?

В съзнанието ми се появи картина на студена, мрачна вода. Вълни подмятаха труп, обвит в мокри дрехи. Не можех да се приближа достатъчно, за да различа фигурата, която лежеше по лице в реката. Възможно ли е това да бях аз, мъртва?

Без особено желание Ема продължи да плува към гласа на Итън, опитвайки се да се отърси от ужасното чувство, което караше стомаха й да се свива. Ръцете й не успяха да хванат нищо.

— Аз съм майстор на „Марко Поло“ — подразни я Итън. Сега звучеше така, сякаш се намира на плиткия край на басейна. — Гадно ли е да си хранениче?

Ема се прокашля.

— Доста — отвърна тя и стисна по-силно очи. — Но тъй като вече съм на осемнайсет, предполагам, че всичко това приключи. Марко!

— Поло — отвърна Итън, този път отляво. — Приключи и защото вече си тук и живееш живота на Сътън. Щом разгадаем какво се е случило, ти пак ще си станеш Ема.

Ема размърда пръсти в студената вода, обмисляйки думите му. Трудно беше да не мисли какво ще се случи с нея, след като убийството на Сътън бъде разрешено — ако бъде разрешено. Повече от всичко искаше да остане тук, да се разкрие пред Мърсърови и да ги опознае в истинската си самоличност, но какво щеше да стане, щом разберат, че се е представяла за мъртвата им дъщеря?

Итън наруши мълчанието.

— Не знам как си живяла през всичките тези години в приемни семейства и си останала толкова… нормална. Аз не бих успял.

— Ами криех се в главата си. — Ема заплува напред, съсредоточена върху гласа на Итън. — Създавах си свой свят.

— Което означава?

— Водех си дневници и пишех разкази. И си създадох вестник.

— Наистина ли?

Ема кимна, без да отваря очи.

— Беше нещо като… всекидневник „Ема“. Рисувах и пишех за неща, които ми се бяха случили така, сякаш са статия от първа страница. Нали се сещаш, „Момиче приготвя поредния самун вегетариански хляб за приемните си родители-хипари“. Или пък „Приемна сестра чупи играчката на Ема Пакстън просто защото й е кеф.“ Това ми помагаше да се справя. Дори сега продължавам да си съставям заглавия на ум.

— Защо?

Ема избърса водата от лицето си.

— Предполагам, че това ми помага да се чувствам… значима. Все едно заслужавам да се появя на първа страница — дори да е в собствения ми измислен вестник.

— Аз също се скривах в моя малък свят — призна Итън. — Когато бях малък, непрекъснато ме тормозеха.

— Тормозили са те? — Ема искаше да отвори очи и да го погледне. — Защо?

— Защо по принцип тормозят по-малките? — Гласът на Итън се пречупи. — Просто така се случва. Само че вместо да пиша вестници, аз рисувах лабиринти. В началото бяха съвсем елементарни, но постепенно започнах да ги правя все по-сложни, докато накрая сам не можех да ги разгадая. Потапях се в тези лабиринти. Представях си, че са лабиринти-градини, в които мога да изчезна завинаги.

Изведнъж тя усети движението на крака под водата. Протегна ръка напред, докосна кожа и отвори очи. Итън се беше притиснал към ъгъла до вградената гореща вана.

Ема несъзнателно докосна малкия белег от порязване на брадичката му.

— Боли ли?

Итън се изчерви.

— Не.

След това я хвана през кръста и я привлече към себе си. Краката им се преплетоха и Ема почувства топлината на кожата му. Тя погледна към мокрите му устни, капчиците вода по миглите му, луничките, обсипали раменете му.

Щурците пееха в топлата нощ. Мескитовите дървета шумоляха от вятъра. Точно когато Итън се наведе към нея, един лунен лъч попадна върху сребърния медальон на Сътън и отразената му светлина заблестя по повърхността на басейна.

Внезапно водата й се стори студена като лед. Всичко се случваше твърде бързо.

— Ъъъ… — промърмори тя, извърна се и бързо отплува.

Итън също се извърна смутено, бършейки водата от лицето си.

— Их! — извиках им аз. Какво разочарование!

Ема се приближи до стълбичката.

— Може би трябва да излизаме.

— Да. — Итън се измъкна от басейна. Погледът му се рееше към цветните лехи и конусовидната къщичка за птици, която висеше на брезовото дърво — навсякъде, само не към Ема.

Двамата стояха мокри, треперещи и почти голи на подиума. Ема се опитваше да измисли нещо, което да разсее напрежението, но умът й беше напълно блокирал.

Силен стон я накара да се обърне. През процепите на оградата пробяга светлина. По улицата се задаваше кола. Ема хвана Итън за ръката.

— Тук има някой!

— Мамка му. — Итън грабна обувките и дрехите си, пъхна ги под мишница и хукна бос към оградата. Ема нахлузи долнището на пижамата, изцеди набързо блузката си и хукна след него. Той й помогна да прескочи оградата, после сам се изкатери по нея. От другата страна на полсъновия заден двор имаше пресъхнал поток, чието корито беше затрупано с камъни, тръни и гигантски кактуси. Къщата на семейство Мърсър се намираше отляво, но Итън сви надясно.

— Трябва да се прибирам — каза той.

— Пеша ли си дошъл дотук? — попита изненадана Ема.

— Всъщност тичах. Обичам да правя джогинг нощем.

Двигателят на колата боботеше на улицата. Ема се взря в тъмнината. Пустинята продължаваше безкрайна.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Всичко ще бъде наред. Ще ти се обадя.

Ема го изпрати с поглед, докато вече не виждаше светлоотразителните подметки на маратонките му. След това се върна при сътъновия заден двор, промъкна се през счупената дъска на оградата и се озова на алеята до фолксвагена на Лоръл. Когато погледна над оградата, тя очакваше да види кола пред къщата на семейство Полсън, може би дори самият господин Полсън да обикаля имота си с бейзболна бухалка в ръка. Но алеята беше празна. Вестниците лежаха на същото място, където ги бяха забелязали преди час. Къщата беше абсолютно тъмна.

Една ужасна мисъл накара кожата на Ема да настръхне. Колата не принадлежеше на никой от семейство Полсън. Човекът, който се криеше в двора и тайно ги наблюдаваше, беше някой друг.