Сара Шепард
Мис Безсърдечна (6)

5.
Духовно пробуждане

В понеделник сутринта Байрън предложи на Ариа да я откара до училище с допотопната си хонда сивик, тъй като субаруто й все още беше на ремонт. Тя прехвърли купчината папки, оръфани тетрадки и вестници на задната седалка. Под краката й се въргаляха празни чаши за кафе, пликчета от снаксове и пачка касови бележки от „Съншайн“, магазинът за екологични бебешки продукти, откъдето пазаруваха Байрън и приятелката му Мередит.

Баща й запали двигателя и старата дизелова машина се пробуди с ръмжене. От тонколоните гръмна есид джаз^[1]. Ариа погледна към мрачните и изкривени дървета в задния им двор. Над гората се кълбеше дим, на места огънят още тлееше. Цяла ролка жълта полицейска лента беше изхабена, за да се оградят дърветата, тъй като гората сега беше твърде опасна, за да се минава през нея. Сутринта Ариа беше чула по новините, че полицията претърсва терена, опитвайки се да намери улики за подпалвача. Предишната вечер я бяха потърсили от роузуудското полицейско управление — искаха да научат повече за човека с бензина, когото беше видяла в гората. След като се разбра, че той със сигурност не е Уайлдън, Ариа нямаше кой знае какво да им каже. Под голямата качулка можеше да се крие всеки.

Когато минаха покрай голямата къща в колониален стил, която принадлежеше на семейството на Иън Томас, Ариа затаи дъх. Ливадата беше покрита със сутрешен скреж, червеното знаменце върху пощенската им кутия беше вдигнато, а по тротоарчето към къщата бяха разпилени рекламни брошури. Върху вратата на гаража им се виждаше съвсем скорошен надпис „УБИЕЦ“, като боята беше абсолютно същата като надписа „УБИЙЦА“, който някой беше надраскал върху гаражната врата на Спенсър. Ариа инстинктивно бръкна в чантата си и напипа пръстена на Иън във вътрешното джобче. Предишния ден се беше изкушила да го даде на Уайлдън — не искаше да го държи в себе си, — но Спенсър беше права. Роузуудската полиция не го беше намерила, докато претърсваше горите; можеха да обвинят Ариа, че го е подхвърлила там. Но пък как така не го бяха намерили? Може би изобщо не бяха претърсили гората. И къде всъщност беше Иън? Защо им беше дал погрешна информация? И как така не беше забелязал, че пръстенът му липсва? Ариа се съмняваше, че просто се е изплъзнал от пръста му — тя беше губила пръстен само веднъж, докато миеше четките си след рисуване. Обикновено веднага усещаше, когато пръстените се изхлузваха от пръстите й. Възможно ли беше Иън наистина да е мъртъв и пръстенът да е паднал, докато някой е влачел тялото му през гората, след като Ариа и останалите хукнаха да търсят Уайлдън? В такъв случай с кого бяха разговаряли по месинджъра?

Тя въздъхна тежко и Байрън я погледна скришом. Днес баща й изглеждаше още по-рошав, косата му стърчеше на всички страни. Въпреки студа той не носеше палто, а на лакътя на дебелия му вълнен пуловер беше цъфнала дупка. Ариа се сети, че го беше купил, докато живееха в Исландия. В този миг си пожела семейството й въобще да не беше напускало Рейкявик.

— Как си? — попита я Байрън с нежен глас.

Ариа сви рамене. Подминаха ъгъла, където се бяха събрали група ученици, които чакаха училищния автобус. Те разпознаха Ариа от новините и започнаха да я сочат с пръст. Тя бързо вдигна качулката си, обшита с изкуствена кожа, и се сгуши в нея. Поеха по улицата на Спенсър. На завоя беше паркирал един голям общински камион, а зад него — полицейска кола. От другата страна на улицата Джена Кавана, придружавана от голямата си немска овчарка, се придвижваше бавно към лексъса на госпожа Кавана, избягвайки внимателно големите ледени буци. Ариа потръпна. Джена знаеше много повече за Али, отколкото показваше. Ариа се чудеше дали случайно не пази някоя ужасна тайна — в деня на празненството на Мередит Джена стоеше в двора на Ариа и сякаш искаше да й каже нещо. Но когато Ариа я попита какво не е наред, Джена се обърна и си тръгна. Освен това като че ли познаваше и Джейсън Дилорентис много добре — но защо предишната седмица той се е карал с нея в къщата й? И защо А. им го беше съобщил, щом Джейсън нямаше нищо общо със смъртта на Али?

— Полицай Уайлдън каза, че вие, момичета, се опитвате да разберете кой е истинският убиец на Али — обади се Байрън. Гласът му избумтя толкова силно и неочаквано, че Ариа подскочи. — Но, скъпа, ако Иън не я е убил, ченгетата ще разберат кой го е направил. — Той се почеса по врата; нещо, което правеше само когато се намира под стрес. — Тревожа се за теб. Ила също.

Ариа примигна при споменаването на майка й. Родителите й се бяха разделили през есента и двамата бяха завързали нови връзки. Откакто Ила започна да се среща с Ксавие, развратен художник, който се беше нахвърлил на Ариа, тя избягваше майка си. Баща й определено имаше право, но тя вече беше твърде затънала в разследването, за да се откаже изведнъж.

— Ако си излееш душата, ще се почувстваш по-добре — каза Байрън, след като Ариа не отговори, и намали музиката.

Подминаха една ферма, в която се разхождаха шест упорити бели лами алпака, след това — край „Уауа“. Трябва да спрете да повтаряте, че сте видели Алисън, отекна в съзнанието й гласът на Уайлдън. Нещо в него не спираше да я тревожи. Той звучеше толкова… агресивно.

— Не съм сигурна какво видяхме — призна тя с тих глас. — Ще ми се да вярвам, че просто сме се нагълтали с твърде много пушек и това е. Но какви са шансовете всички едновременно да видим Али, която прави едно и също нещо? Не е ли твърде странно?

Байрън включи мигача и премина в дясното платно.

— Странно е. — Той отпи кафе от чашата си. — Помниш ли как преди няколко месеца ме попита дали призраците могат да пращат есемеси?

Ариа си спомняше смътно за този разговор, но определено беше разговаряла за това с Байрън, след като старият А. беше изпратил първото си послание. Преди тялото на Али да бъде открито в задния им двор, Ариа дълго време се беше чудила дали призракът на приятелката й не изпраща тези есемеси от отвъдното.

— Някои хора вярват, че мъртвите не могат да намерят покой, докато не предадат някакво важно послание. — Байрън спря на светофара зад една тойота приус, на чиято броня беше залепен стикер „ТИ ГОНИШ!“.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Ариа.

Минаха покрай Часовниковата кула, скъп жилищен комплекс със собствен голф клуб, и малкия градски парк. Неколцина смелчаци, облечени с дебели анораци, разхождаха кучетата си. Байрън издиша шумно през носа си.

— Просто искам да кажа, че… смъртта на Алисън е загадка. Арестуваха убиеца й, но всъщност никой не знае какво точно е станало. А вие, момичета, сте били точно на мястото, където Алисън е намерила смъртта си. Години наред тялото й е лежало там.

Ариа протегна ръка, взе чашата с кафе на баща си и отпи от нея.

— Да не би да казваш, че… сме видели призрака на Али?

Байрън сви рамене и зави надясно. Навлязоха в алеята на „Роузууд дей“ и се наредиха на опашка след колоната от автобуси.

— Може би.

— И смяташ, че тя иска да ни каже нещо? — попита недоверчиво Ариа. — Значи и ти не вярваш, че Иън го е направил?

Байрън поклати енергично глава.

— Не, не казвам такова нещо. Просто понякога определени неща не могат да бъдат обяснени по рационален начин.

Призрак. Като че ли баща й повтаряше хипарските приказки на Мередит. Но когато Ариа погледна към профила му, покрай устата му се бяха образували дълбоки бръчки. Веждите му бяха събрани и той отново се чешеше по врата. Явно говореше сериозно.

Тя се завъртя рязко към Байрън, изпълнена с милион въпроси. Защо призракът на Али е тук? Какво е недовършеното й дело? И как би трябвало да постъпи сега Ариа?

Но преди да успее да каже нещо, някой рязко почука по вратата й. Едва сега се усети, че вече са стигнали до входа на училището. Около колата се бяха събрали трима репортери, правеха снимки и притискаха лица към прозореца.

— Госпожице Монтгомъри? — извика единият от тях.

Тя ги погледна стреснато и се обърна отчаяно към баща си.

— Не им обръщай внимание — каза, Байрън. — Бягай.

Ариа си пое дълбоко дъх, отвори вратата и хукна към училището. Проблеснаха светкавици. Репортерите се развикаха. Зад гърбовете им Ариа забеляза няколко ученици, които открито се забавляваха с настъпилото объркване.

— Наистина ли видяхте Алисън? — викаха репортерите. — Знаете ли кой запали пожара? Дали са го запалили, за да прикрият някакви жизненоважни улики?

При последния въпрос Ариа рязко се обърна, но не каза нищо.

— Вие ли запалихте пожара? — извика тъмнокос мъж на трийсет и няколко години. Репортерите се приближиха още повече към нея.

— Разбира се, че не! — изкрещя Ариа, изпаднала в паника. След това си проби път с лакти, хукна нагоре по стълбите и се шмугна в първата врата, която водеше към задната стаичка на театралната зала.

Вратата се затръшна зад гърба й, Ариа въздъхна накъсано и се огледа. Голямата театрална зала с високи стени беше празна. Декоративните лодки от „Тихи океан“, последният училищен мюзикъл, бяха струпани безразборно край стената. Пред очите й се ширеха празните плюшени кресла в аудиторията. Там беше тихо. Зловещо тихо.

Когато паркетът изскърца, Ариа се вцепени. Една сянка се скри зад завесата. Тя рязко се завъртя и през ума й прелетя ужасяваща мисъл. Това е човекът, който запали пожара. Човекът, който се опита да ни убие. Те са тук. Но когато се приближи установи, че там няма никой. Ами ако това наистина беше духът на Али, който се луташе отчаян. Ами ако Байрън беше прав, че мъртъвците не могат да намерят покой, докато посланието им не бъде чуто? В такъв случай Ариа трябваше да намери начин да общува с нея. Може би беше дошло времето да разберат какво иска да им каже Али.