Сара Шепард
Мис Безсърдечна (21)

20.
Истинско минно поле

Хана застана пред огледалото в банята, начерви се отново и започна да разресва косата си с кръгла четка за обем. След миг до нея цъфна Айрис и й се усмихна.

— Здрасти, кучко — рече тя.

— Как я караш, кранто? — отвърна Хана. Това се беше превърнало в обичайна сутрешна рутина.

Въпреки че бяха останали будни до късно, за да пишат любовни писма на Майк и Оливър, гаджето на Айрис, и да разглеждат списание „Пийпъл“, нито една от тях не изглеждаше недоспала. Както винаги, бледо русата коса на Айрис падаше на безупречни къдрици по гърба й. Миглите на Хана изглеждаха още по-дълги, благодарение на спиралата за очи „Диор“, която беше взела от бездънната чантичка с гримове на съквартирантката си. Само защото днес беше Петъкът на груповата терапия, това не означаваше, че трябва да изглеждат като жалки мърли.

Когато излязоха от стаята, зад тях тръгнаха Тара, Руби и Алексис.

— Хей, Хана, може ли да поговорим за минутка? — усмихна се престорено Тара.

Айрис се обърна рязко.

— Тя не иска да говори с теб.

— Не може ли сама да ми го каже? — сопна й се Тара. — Или вече и на нея си промила мозъка?

Приближиха се до пейките под прозореца, който гледаше към задната градина. На близката масичка бяха натрупани няколко розови кутийки с хартиени кърпички; очевидно това беше основното място, където момичетата идваха да си поплачат. Хана се усмихна подигравателно на Тара, която очевидно преливаше от завист и ревност, и се опитваше да настрои Хана и Айрис една срещу друга. Не че Хана й вярваше, мо-оля ви се.

— Опитваме се да водим личен разговор — сопна й се тя. — В който не се допускат смотанячки.

— Няма да се отървеш толкова лесно от нас — отвърна Тара. — И ние имаме групова терапия.

Залата за групови терапии беше точно зад голямата дъбова врата пред тях. Хана се обърна. За съжаление Тара беше права — всички момичета от етажа имаха днес групова терапия.

Хана не разбираше смисъла от терапията. Можеше да понесе частните сеанси — предишния ден отново се беше срещала с терапевта си д-р Фостър, но двете обсъждаха само маските за лице, които предлага „Убежището“, как е започнала да излиза с Майк Монтгомъри малко преди да постъпи тук, и ползите от сприятеляването й с Айрис. Нито веднъж не беше споменала Мона или А. и в никакъв случай нямаше намерение да разкрива тайните си пред Тара и нейната банда от тролове.

Айрис се огледа и забеляза начупеното лице на Хана.

— Не се притеснявай, всичко ще е наред — увери я тя. — Просто си седи спокойно и свивай рамене. Или кажи, че ти е дошъл месечният цикъл и не ти се говори.

Д-р Родерик — или „д-р Фелиша“, както искаше да я наричат — беше учтива, жизнерадостна жена, която отговаряше за груповите терапии. Тя подаде глава през вратата и се усмихна широко.

— Хайде, влизайте! — пропя весело тя.

Момичетата се събраха в залата. В центъра й бяха наредени в кръг удобни кожени кресла и диванчета. В ъгъла весело бълбукаше фонтан, а на махагоновия скрин бяха подредени бутилки минерална вода и сода. На масите имаше пакетчета с хартиени кърпички, а големият телен кош до вратата беше пълен със стиропорени топки, с каквито Хана, Али и останалите толкова обичаха да играят в басейна на Спенсър. Множество барабани „бонго“, дървени флейти и тамбурини бяха подредени по рафтовете в ъгъла. Да не се канеха да сформират група?

След като всички момичета седнаха, д-р Фелиша затвори вратата и също се настани на един стол.

— Така — рече тя и отвори огромния си, подвързан с кожа тефтер. — Днес ще говорим за това как е преминала седмицата ни и ще поиграем на минно поле.

Всички започнаха да охкат и да пъшкат. Хана погледна към Айрис.

— Какво е това?

— Упражнение за доверие — обясни Айрис и завъртя очи. — Тя разпръсква онези стиропорени неща из стаята, които трябва да представляват мини и бомби. Връзват очите на някое момиче и партньорката й трябва да я преведе покрай тях така, че да не пострада.

Хана се намръщи. За това ли баща й плащаше по хиляда долара на ден?

Д-р Фелиша плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички.

— Така, сега да поговорим за това как е минала седмицата. Кой иска да започне?

Никой не се обади. Хана се почеса по крака, обмисляйки дали да отиде да си направи маникюр или маска на косата. Едно момиче на име Пейдж, което седеше в другия край на стаята, си дъвчеше ноктите.

Д-р Фелиша постави ръце върху коленете си и въздъхна изморено. След това погледът й попадна върху Хана.

— Хана! — изчурулика тя. — Добре дошла в групата. Момичета, това е Хана, тя е за пръв път тук. Нека я посрещнем топло и гостоприемно.

Хана размърда пръстите на краката си, обути в черни боти „Проенца Шулер“.

— Благодаря — промърмори тя под носа си. Бълбукащият фонтан отекваше в ушите й. От звука му й се дохождаше до тоалетна.

— Харесва ли ти тук? — попита д-р Фелиша. Тя беше от онези хора, които никога не мигаха, но винаги се усмихваха. Това я правеше да изглежда като умопомрачена мажоретка, надрусана с риталин.

— Страхотно е — отвърна Хана. — Много е, хм, забавно, поне засега.

Докторката се намръщи.

— Добре е, че е забавно, но все пак има ли нещо, което би искала да обсъдиш с групата?

— Не — отсече Хана.

Д-р Фелиша сви устни и на лицето й се изписа разочарование.

— Хана ми е съквартирантка и си е съвсем наред — намеси се Айрис. — Двете с нея непрекъснато разговаряме — мисля, че това място твори чудеса с нея. Имам предвид, че поне не си дърпа косата като Руби.

При тези думи всички се завъртяха към Руби, която наистина беше хванала кичур коса. Хана се усмихна благодарствено на Айрис, доволна, че Фелиша насочи вниманието си другаде.

Но след като д-р Фелиша зададе няколко въпроса на Руби, тя отново се обърна към Хана.

— И така, Хана, искаш ли да ни кажеш защо си тук? Ще се изненадаш колко помага говоренето.

Хана потропа с крак. Може би ако просто седеше там, без да отговори, Фелиша ще се обърне към някой друг. В този момент чу някой в дъното на стаята да си поема дъх.

— Хана има най-обикновени проблеми — обади се Тара с писклив, насечен глас. — Има проблеми с храненето, като всяко идеално момиче. Баща й не я обича, но тя се опитва да не мисли за това. О, и е имала много гадна бивша приятелка. Дрън, дрън, дрън, нищо, за което да си струва да говори.

Удовлетворена, Тара се облегна назад, скръсти ръце и погледна Хана така, сякаш искаше да каже: „Сама си го изпроси“.

Айрис изсумтя.

— Леле, Тара, браво на теб. Шпионирала си ни. Имаш остър слух. И грозни малки плъхски уши.

— По-спокойно — предупреди я д-р Фелиша.

Хана също не искаше да достави удоволствие на Тара, но когато се замисли над думите й, лицето й изведнъж пребледня. В думите й имаше нещо, което не трябваше да е там.

— От к-къде знаеш за най-добрата ми приятелка? — заекна тя. В съзнанието й се появи лицето на Мона, която с пламтящи очи пали двигателя на джипа си. Тара примигна, хваната неподготвена.

— Много ясно — скочи Айрис. — Денонощно стои с ухо, долепено до вратата ни!

Сърцето на Хана биеше все по-бързо. Отвън изрева двигателят на снегорина. Звукът от стържещото по асфалта гребло я накара да примигне. Тя погледна към Айрис.

— Но аз не съм казвала нищо за гадна бивша приятелка. Ти помниш ли да съм казвала нещо такова?

Айрис се почеса по брадичката.

— Ами, не. Но бях изморена, може вече да съм била заспала.

Хана притисна ръка към челото си. Какво ставаше тук, по дяволите? Предишната вечер беше взела двойна доза валиум, за да може да заспи; да не би това да я беше накарало да се разбъбри за Мона? Усещаше съзнанието си като един тъмен, безкраен тунел.

— Може би не искаш да говориш за тази приятелка, Хана — намеси се д-р Фелиша. Тя стана и отиде до прозореца. — Но понякога телата и мозъците ни имат нужда да изкарат проблемите навън.

Хана я погледна.

— Аз не плямпам безразборно. Нямам синдром на Турет. Не съм идиот.

— Не е необходимо да се натоварваш така — рече нежно д-р Фелиша.

— Не се натоварвам! — извика Хана и гласът й отекна в залата.

Фелиша отстъпи назад и очите й изпъкнаха. Останалите момичета също се напрегнаха. Меган се направи, че кашля, произнасяйки думата „психопат“. Хана настръхна.

Д-р Фелиша се върна при стола си и разлисти тефтера.

— Добре. Да продължим. — Тя погледна към една страница. — Ъ-ъ-ъ… Джина. Миналата седмица разговаря ли с майка си? Как мина?

Но докато лекарката разпитваше останалите момичета за изминалата седмица, Хана не можеше да се успокои. Сякаш в съзнанието й имаше забодено някакво малко трънче, което трябваше да бъде извадено. Когато затвори очи, тя отново се озова на паркинга на „Роузууд дей“, а колата на Мона летеше срещу нея. Не, изкрещя тя наум. Това не трябваше да се случва отново, не тук, никога повече. Тя се насили да отвори очи. Стиропорените топки в ъгъла се вълнуваха и размазваха. Лицата на момичетата се разтягаха и усукваха, сякаш ги гледаше в криво огледало.

Неспособна повече да се сдържа, Хана посочи Тара с треперещ пръст.

— Трябва да ми кажеш откъде си разбрала за Мона.

В стаята настъпи мълчание. Гъстите вежди на Тара се сбърчиха.

— Моля?

— А. ли ти каза за нея? — попита Хана.

Тара бавно поклати глава.

— Кой А.?

Д-р Фелиша се изправи, прекоси стаята и докосна Хана по ръката.

— Изглеждаш ми доста объркана, скъпа. Може би трябва да отидеш в стаята си и да си починеш.

Но Хана не помръдна от мястото си. Известно време Тара успяваше да издържи на погледа й, но след това сви рамене и завъртя очи.

— Нямам представа коя е Мона. Мислех, че най-гадната ти приятелка е била Алисън.

Гърлото на Хана пресъхна. Тя се отпусна бавно в стола си.

Айрис изведнъж се оживи.

— Алисън? Това не е ли момичето, чието знаменце носиш? Защо е бивша най-добра приятелка?

Хана почти не чуваше гласа й. Тя гледаше Тара.

— Откъде знаеш за Алисън? — прошепна тя.

Тара неохотно бръкна в голямата си торбеста чанта.

— Оттук. — Тя й подхвърли един брой на „Пийпъл“, който Хана въобще не беше виждала. Списанието се плъзна по пода и спря до стола й. — Мислех да ти кажа за това преди груповата терапия. Но ти си твърде готина, за да говориш с мен.

Хана грабна списанието и отвори на отбелязаната страница. Там беше написано с големи букви: „Седмица на тайни и лъжи“. Отдолу имаше снимка на Хана, Спенсър, Ариа и Емили, които бягаха от пожара в гората. Надписът отдолу гласеше „Малките сладки лъжкини“ и бяха изредени имената им.

— О, Господи! — прошепна Хана.

След това забеляза каре с по-тъмен цвят в долния десен ъгъл. ДАЛИ МАЛКИТЕ СЛАДКИ ЛЪЖКИНИ СА УБИЛИ АЛИСЪН ДИЛОРЕНТИС? Бяха интервюирани сто души на Таймс скуеър. Почти всички — деветдесет и два процента — бяха отговорили с „да“.

— Между другото, харесва ми прякора ви — пропя Тара и кръстоса крака. — Малки сладки лъжкини. Колко сладко!

Всички се скупчиха около стола на Хана, за да четат. Тя не намери сили да ги спре. Руби изохка. Една пациентка на име Джули цъкна с език. А Айрис — е, Айрис изглеждаше ужасена и отвратена. Мнението на всички за Хана се смени за миг. От сега нататък тя щеше да е онова момиче. Психопатката, която според всички, преди години е убила най-добрата си приятелка.

Д-р Фелиша грабна списанието от скута на Хана.

— Откъде взе това? — сопна се тя на Тара. — Знаеш, че списанията не са позволени тук.

Тара се сви, смутена и стресната от това, че е загазила.

— Айрис винаги се хвали, че успява да си вмъкне последните броеве на списанията — промърмори тя, белейки етикета на бутилката с минерална вода, която държеше в ръка. — Просто исках и аз да видя последния брой.

Айрис се изправи рязко и едва не събори близката лампа на стойка. Бързо се приближи до Тара.

— Този брой беше в спалнята ми, кучко! Дори аз още не съм го прочела! Пипала си ми нещата!

— Айрис! — д-р Фелиша плесна с ръце, опитвайки се да си върне контрола. Една сестра надникна през вратата, очевидно искаше да разбере дали терапевтката има нужда от помощ. — Айрис, знаеш много добре, че стаята ти е заключена. Пациентите не могат да влязат вътре.

— Не беше в спалнята й — извика Тара. Тя посочи към коридора. — Беше на дивана до прозореца!

— Това е невъзможно! — извика Айрис. После се завъртя отново към д-р Фелиша. Очите й прескачаха от списанието в ръката на терапевтката към измъченото лице на Хана. — А ти. Ти се опитваше да се изкараш много готина, Хана. Но си също така побъркана като всички останали тук.

— Малка сладка лъжкиня — подразни я някакво момиче от другия край на стаята.

Хана усети голяма буца в гърлото си. Отново беше в центъра на вниманието. Искаше й се да скочи и да избяга от стаята, но сякаш беше залепнала за стола.

— Не съм лъжкиня — едва успя да промълви тя със слаб глас.

Айрис изсумтя и я изгледа с презрение, от което Хана усети как я побиват тръпки.

— Все тая.

— Момичета, престанете! — Д-р Фелиша дръпна Айрис за ръкава. — Айрис и Тара, и двете нарушихте правилата, така че здраво сте загазили. — Тя пъхна списанието в задния си джоб, накара Тара да стане, хвана Айрис за ръката и ги поведе към изхода. Преди да излязат, Тара се обърна и се усмихна самодоволно на Хана.

— Айрис — извика умолително Хана, — нещата въобще не са такива, каквито изглеждат!

Айрис се обърна на вратата и погледна безизразно Хана, сякаш виждаше някой напълно непознат.

— Съжалявам, но не говоря с ненормалници. — След което се обърна и тръгна след Фелиша по коридора, оставяйки Хана сама.