Сара Шепард
Мис Безсърдечна (13)

12.
Дори лудницата си има елит

Хана стоеше в ресторанта на „Убежището в Адисън-Стивънс“, а в подноса й димеше печено пиле с варени зеленчуци. Заведението представляваше голяма, квадратна стая с дървен под с меднозлатист цвят, малки масички, блестящо черно пиано „Стейнуей“ до стената и големи панорамни прозорци, които гледаха към блещукащата на слънцето поляна. По стените висяха абстрактни картини, а прозорците имаха сиви плюшени завеси. На малка маса в дъното стояха две скъпо изглеждащи машини за капучино, висок диспенсър от неръждаема стомана, който предлагаше всички възможни видове газирани безалкохолни напитки и подноси, отрупани с божествено изглеждащи шоколадови кексчета, лимонови целувки и бисквити с карамел. Не че Хана въобще щеше да си вземе десерт. Тукашният готвач може и да е печелил наградата „Джеймс Биърд“, но последното нещо, от което се нуждаеше сега, бяха още пет килограма към теглото й.

Не можеше да не признае, че първият ден в психото въобще не мина зле. Първите няколко часа прекара в гледане на гипсовите отливки на тавана, като разсъждаваше за скапания си живот. След това в стаята влезе една сестра и й подаде хапче, което приличаше на бонбонче „Тиктак“. Оказа се, че това е „Валиум“, който можеше да взема когато си поиска.

След това имаше среща със своята терапевтка, д-р Фостър, която обеща, че ще се свърже с Майк и ще му обясни, че на Хана й е позволено да се обажда по телефона или да праща имейли само в неделя следобед, за да не си мисли той, че тя го пренебрегва. Освен това д-р Фостър й каза, че по време на сеансите може да не говори за Али, А. или Мона, ако не иска. И най-накрая терапевтката отново повтори, че никое от момичетата на нейния етаж не знае коя е Хана — повечето от тях са тук от толкова дълго време, че дори не са чували за А. и Али.

— Докато си тук, няма нужда да мислиш за тези неща — каза д-р Фостър, като потупа Хана по ръката. И всичко това запълни целия й терапевтичен час. Точка.

Сега беше време за обяд. Всички от момичешкото крило се бяха събрали по тройки и четворки около масите. Повечето пациенти носеха болнични престилки или фланелени пижами, косите им бяха разбъркани, лицата без грим, ноктите без лак. Забелязваха се обаче и няколко маси, на които седяха красиви момичета с тесни дънки, дълги туники и меки кашмирени пуловери, с блестящи коси и тен. Но нито една от тях не забеляза Хана, нито я покани да седне при тях. Всички те като че ли гледаха през нея, сякаш тя бе двуизмерен образ, нарисуван на стената.

Докато Хана стоеше на вратата и пристъпваше от крак на крак, тя изведнъж усети как се пренася в закусвалнята на „Роузууд дей“ в първия ден на шести клас. Шестокласниците официално бяха част от средното училище, което означаваше, че обядват заедно с учениците от седми и осми клас. Тогава Хана застана на вратата точно както сега, пожелавайки си да е красива и слаба, и достатъчно популярна, за да седи до Наоми Циглър и Алисън Дилорентис. Тогава Райли Улфи се блъсна в лакътя й и спагетите болонезе на Хана се разпиляха по пода и обувките й. И днес още можеше да чуе пискливия смях на Наоми, сдържаното хихикане на Али и апатичното и неискрено „извинявай“ на Райли. Хана беше избягала от закусвалнята, обляна в сълзи.

— Извинявай?

Хана се обърна и видя ниско, набито момиче с матова кафява коса и скоби на зъбите. Можеше да я помисли за дванайсетгодишна, ако не бяха огромните й гърди. Суичърът й с пъпешов цвят прилепваше плътно към тях, правейки ги да изглеждат като пъпеши. С внезапен пристъп на тъга Хана се сети за Майк. Той сигурно щеше да пусне някоя шегичка за гърдите й.

— Нова ли си тук? — попита момичето. — Изглеждаш така, сякаш си се изгубила.

— Ъ-ъ-ъ, да. — Хана внезапно усети бабешката миризма на сироп за кашлица, която като че ли се носеше от момичето, и сбърчи нос.

— Аз съм Тара. — Докато говореше, момичето леко пръскаше слюнка.

— Хана — отвърна равнодушно Хана и отстъпи леко встрани, за да пропусне една санитарка, облечена в розова униформа.

— Искаш ли да седнеш при нас? Гадно е човек да се храни сам. Всички сме минали през това.

Хана наведе очи към лакирания дървен под, обмисляйки предложението. Тара не изглеждаше луда — само смотана. А просяците нямат право да избират.

— Ами добре — каза тя, опитвайки се да се държи учтиво.

— Страхотно! — Тара — и гърдите й — подскочиха въодушевено. Тя започна да лавира между масите, докато водеше Хана към четворката в дъното. Едно слабо като фиданка момиче с продълговато лице и бледа като на мъртвец кожа ровеше с вилицата си в чиния с обикновена юфка, а една дундеста червенокоска с ясно забележимо плешиво петно над дясното ухо дъвчеше стръвно царевично хлебче.

— Това са Алексис и Руби — обяви Тара. — А това е Хана. Тя е нова!

Алексис и Руби я поздравиха срамежливо. Хана им отвърна, чувствайки се все по-неспокойна. Толкова й се искаше да попита момичетата защо са тук, но д-р Фостър изрично подчерта, че диагнозите не трябва да се обсъждат, освен по време на частните сеанси или груповите терапии. Вместо това пациентите трябваше да се преструват, че са тук по собствено желание, сякаш са дошли на някакъв странен летен лагер.

Тара се настани до Хана и веднага се нахвърли върху впечатляващата купчина храна, която беше натрупала на подноса си. Беше си взела хамбургер, парче лазаня, зелен боб в масло и бадеми, и гигантски къшей хляб, голям колкото дланта на Хана.

— Значи днес беше първият ти ден, така ли? — бодро попита Тара. — Как ти се стори?

Хана сви рамене, като се питаше дали момичето няма проблем с огромния си апетит.

— Малко ми е скучно.

Тара кимна, дъвчейки с отворена уста.

— Знам. И лишаването от интернет е много гадно. Не можеш нито да влезеш в Туитър, нито в блога си. Имаш ли си блог?

— Не — отвърна Хана, като едва се сдържа да не се изсмее. Блоговете бяха за хора, които нямаха личен живот.

Тара отново напълни устата си с храна. В ъгълчето на устната си имаше малък херпес.

— Ще свикнеш. Повечето хора тук са много мили. Има само две момичета, от които по-добре стой настрана.

— Те са истински кучки — обади се Алексис. Гласът й беше изненадващо дълбок за слабото тяло.

Другите момичета се захилиха цинично при думата „кучки“.

— Прекарват цялото си време в спа салона — каза Руби и завъртя очи. — И ден не минава, без да си направят маникюр.

Хана едва не се задави със салатата от броколи, убедена, че не е разбрала Руби правилно.

— Да не би да казваш, че тук има спа салон?

— Да, но се плаща допълнително. — Тара сбърчи нос.

Хана прокара език по зъбите си. Как така никой не й беше споменал за това? И на кого му пука, че се заплаща допълнително? За цялото лечение плащаше баща й. Така му се пада.

— Коя е съквартирантката ти? — попита Тара.

Хана побутна с крак под стола чантата си от шагренирана кожа.

— Още е съм я виждала. — Съквартирантката й не се беше прибирала в стаята си цял ден. Най-вероятно беше затворена в изолатора или някъде другаде.

Тара се усмихна.

— Е, можеш да останеш с нас. Страхотни сме. — Тя посочи с вилицата си към Алексис и Руби. — Измисляме си пиеси за болничния персонал и ги разиграваме в стаите. Обикновено Руби е в главната роля.

— Руби е родена за Бродуей — добави Алексис. — Много е добра.

Руби се изчерви и наведе глава. По лявата й буза бяха полепнали царевични зрънца. Хана имаше усещането, че единствената работа, която Руби може да получи на Бродуей, е касиерка в някой салон.

— Разиграваме и „Следващият топмодел на Америка“ — продължи Тара, нахвърляйки се върху лазанята.

Думите й направо пощуриха Алексис и Руби. Те запляскаха с ръце и запяха фалшиво тематичната песен на предаването.

— Искам да съм на върха! Нананана!

Хана се сви в стола си. Имаше усещането, че всички лампи в ресторанта са угасени, с изключение на онази, която висеше над тяхната маса. Две момичета от съседните маси се обърнаха и ги погледнаха.

— Вие се правите на модели? — попита със слаб глас тя.

Руби отпи от кока-колата си.

— Не съвсем. Общо взето правим комбинации от дрехите си и после обикаляме наперено по коридора, все едно е моден подиум. Тара има страхотни дрехи. Има и чанта от „Бърбери“!

— Фалшива е — призна си Тара. — Мама ми я купи от Чайнатаун в Ню Йорк. Но изглежда абсолютно като истинските.

Хана усети как жаждата й за живот постепенно изтича през порите на краката й. Тя забеляза две медицински сестри, които разговаряха близо до масата с десертите и изпита огромно желание на мига да си изпроси от тях двойна доза валиум.

— Сигурна съм, че е така — излъга тя.

Внезапно погледът й беше привлечен от едно русо момиче, което ги наблюдаваше отстрани. То имаше царевично руса коса, бледа, прекрасна кожа и съблазнително излъчване. Хана изведнъж потрепери. Али?

Тя се вгледа по-добре и установи, че лицето на момичето е по-закръглено, очите й са зелени, а не сини, и чертите й са по-остри. Хана въздъхна от облекчение.

Но момичето изведнъж се устреми към тяхната маса, като лавираше гъвкаво между масите. На лицето й беше изписана същата усмивка, каквато използваше Али, когато се канеше да се подиграе на някого. Хана огледа унило събеседничките си. После прокара ръце по хълбоците си, почти вцепенена от панически ужас. Дали краката й не изглеждаха по-дебели от обичайното? Защо косата й беше толкова изтощена и разрошена? Сърцето й затупка лудо. Ами ако изведнъж си беше възвърнала някогашния си смотан вид само от близостта на тези загубенячки? Ами ако отново имаше двойна гуша и дебел гръб, ами ако зъбите й отново се бяха изкривили? Хана нервно протегна ръка към хляба в панерчето на масата. Тъкмо се канеше да го пъхне в устата си, когато се сепна ужасена. Какво правеше, за Бога? Великолепната Хана никога не ядеше хляб.

Тара забеляза момичето, което вървеше към тях, и смушка Руби. Алексис изведнъж се изпъна. Всички затаиха дъх, когато момичето приближи масата им. Когато докосна ръката на Хана, тя се стегна в очакване на най-лошото. До този момент сигурно вече се беше превърнала в някакъв ужасен трол.

— Ти ли си Хана? — попита момичето с ясен, мелодичен глас.

Хана се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото й. Тя издаде някакъв звук, който беше нещо средно между хълцане и оригване.

— Да — успя най-накрая да произнесе, а бузите й пламтяха от унижение.

Момичето протегна ръка. Дългите й нокти бяха лакирани с черен лак „Шанел“.

— Аз съм Айрис — каза тя. — Твоята съквартирантка.

— 3-здрасти — предпазливо произнесе Хана, загледана в бледозелените бадемови очи на Айрис.

Момичето отстъпи назад и я огледа възторжено от главата до петите. След това й протегна ръка.

— Ела с мен — пропя тя. — Ние не говорим с ненормалници.

Всички на масата въздъхнаха гневно. Лицето на Алексис се издължи като на кон. Руби подръпна нервно косата си. Тара яростно поклати глава, сякаш Хана се канеше да изяде нещо отровно, и беззвучно произнесе думата „кучка“.

Но Айрис ухаеше на люляк, а не на сироп за кашлица. Беше облечена със същата кашмирена жилетка, каквато Хана си беше купила две седмици по-рано в „Отър“, и нямаше оплешивяващи петна по главата си. Преди много време Хана се беше заклела, че никога повече няма да бъде смотанячка. Това правило важеше дори в психиатричната клиника.

Тя потръпна, изправи се и вдигна чантата си от земята.

— Простете, дами — каза Хана със сладък глас и им изпрати въздушна целувка. След това хвана Айрис под ръка и двете се отдалечиха, без да поглеждат назад.

Докато излизаха от ресторанта, Айрис се наведе към Хана и прошепна в ухото й:

— Извади голям късмет, че попадна в моята стая, а не при някой от другите откачалки. Аз съм единственият нормален човек тук.

— Слава Богу — промърмори Хана под носа си и завъртя очи.

Айрис се спря и я изгледа. Устните й се разтеглиха в усмивка, която сякаш казваше: „Да, ставаш“. И Хана осъзна, че Айрис може би също става. Дори нещо повече. Двете си размениха погледи, които само красивите, популярни момичета можеха да разберат.

Айрис завъртя един рус кичур коса около показалеца си.

— Какво ще кажеш за кална баня след вечеря? Предполагам, че вече знаеш за спа салона.

— Идеално — кимна Хана. Внезапно тя се изпълни с надежда. Може би в края на краищата това място нямаше да се окаже чак толкова зле.