Сара Шепард
Око за око (4)

3.
Как мога да кандидатствам за амиш

Емили Фийлдс стоеше пред гостилница „Сивият кон“, порутена каменна сграда, която по време на войната за независимост е била болница. Днешният й съдържател беше превърнал горните етажи в хотел за богати гости на града, а в приземния етаж бе отворил кафене за органично кафе. Емили надникна през прозорците му, за да види как съучениците й и техните родители седят вътре и похапват гевречета от пушена сьомга, препечени италиански сандвичи и огромни салати. Явно всички ги беше подгонил някакъв пост-погребален копнеж за солидно ядене.

— Успя, значи.

Емили се обърна и видя Мая Сен Жермен, която се беше навела над керамична ваза с божури. Мая се беше обадила на Емили, докато тя си тръгваше от люлките на Роузууд дей, и я беше помолила да се срещнат тук. Също като Емили, Мая все още носеше погребалните си одежди — къса черна рипсена плисирана пола, черни ботуши и черен пуловер без ръкави, с едва забележима бродерия край врата. Изглежда че и тя, също като Емили, се беше погрижила да изрови от гардероба си разни подходящи за жалейка дрехи.

Емили тъжно се усмихна. Семейство Сен Жермен се бяха нанесли в старата къща на Али. Когато работниците започнаха да разкопават незавършения градински павилион на семейство Дилорентис, за да направят място за тенис корта на Сен Жерменови, те откриха разложеното тяло на Али под цимента. Оттогава край имота денонощно имаше струпани телевизионни микробуси, полицейски коли и любопитни зяпачи. Семейството на Мая беше намерило убежище в гостилницата, докато нещата не се уталожат.

— Здрасти — Емили се огледа. — Вашите обядват ли?

Мая разклати гъстите си тъмнокестеняви къдрици.

— Не, отидоха в Ланкастър. Казаха, че са решили да се върнат към природата и разни такива. Аз лично смятам, че са изпаднали в шок, така че обикновеният живот сред природата може би ще им се отрази добре.

Емили се усмихна щом си представи родителите на Мая как се опитват да общуват с амишите, които живееха в малкото градче западно от Роузууд.

— Искаш ли да се качим в стаята ми? — попита Мая, като вдигна въпросително вежди.

Емили придърпа надолу полата си — краката й изглеждаха доста мускулести от плуването — и се поколеба. Щом родителите на Мая не бяха тук, значи те щяха да бъдат сами. В стаята. С легло.

Когато Емили срещна Мая за пръв път, тя бе като омагьосана. Отдавна си търсеше приятелка, която да замени Али. Али и Мая си приличаха по много неща — и двете бяха безстрашни и забавни, и като че ли двете бяха единствените същества на този свят, които разбираха истинската Емили. Имаха и още нещо общо — когато беше с тях, Емили се чувстваше някак си различна.

— Хайде — Мая се обърна и тръгна навътре. Емили я последва, без да знае какво друго да направи.

Тя започна да изкачва скърцащите вити стълби, които водеха към обзаведената в стил 1776 година спалня. Тя миришеше на мокра вълна. Имаше наклонен под от борови дъски, разклатено легло с четири табли и кралски размери, покрито с гигантско одеяло и някаква странна измишльотина в ъгъла, която приличаше на бито масло.

— Нашите взеха за мен и за брат ми отделни стаи — Мая се тръсна на леглото и то изскърца.

— Много хубаво — рече Емили, като седна на ръба на един разнебитен стол, който някога може би е бил собственост на Джордж Вашингтон.

— И така, как си? — Мая се наведе към нея. — Господи, видях те на погребението. Изглеждаше… опустошена.

Лешниковите очи на Емили се напълниха със сълзи. Тя наистина се чувстваше опустошена без Али. Последните три и половина години беше живяла с надеждата, че един ден Али ще се появи на входната врата, здрава и блестяща както винаги. И когато започна да получава бележките на А., тя вече беше сигурна, че Али се е върнала. Кой друг би могъл да знае? Но сега Емили вече знаеше със сигурност, че Али си е отишла завинаги. На всичкото отгоре още някой знаеше срамната й тайна — че тя беше влюбена в Али, и че изпитваше същото към Мая. И може би същият този някой знаеше истината за онова, което бяха сторили на Джена.

Емили се почувства зле заради това, че беше отказала да признае на старите си приятелки за какво е ставало въпрос в бележките на А. Но просто… не можеше да го направи. Едно от съобщенията на А. беше написано на гърба на старо нейно любовно писмо до Али. Иронията се криеше в това, че с Мая тя можеше да разговаря за всичко, за което пишеше в бележките, но се страхуваше да й признае за А.

— Мисля, че все още съм доста разтърсена — каза най-накрая тя, като усещаше, че главоболието й се завръща. — Но освен това… Просто съм уморена.

Мая си събу ботушите.

— Защо не си подремнеш малко? Няма да се почувстваш по-добре, ако продължиш да седиш в това жалко подобие на стол.

Емили вкопчи ръце в облегалките на стола.

— Аз…

Мая потупа с ръка по леглото.

— Изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от прегръдка.

Една прегръдка щеше да й дойде добре. Емили отметна червеникаворусата си коса от лицето и седна на леглото до Мая. Телата им се притиснаха едно до друго. Емили можеше да усети ребрата на Мая през ризата й. Тя беше толкова дребничка, че на Емили сигурно изобщо нямаше да й е трудно да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си.

Те леко се отдръпнаха една от друга, разстоянието между лицата им беше само няколко инча. Миглите на Мая бяха катраненочерни, а в зениците й се забелязваха мънички златни точици. Мая леко повдигна брадичката на Емили. Първо я целуна леко, а след това — все по-грубо.

Когато ръцете на Мая леко докоснаха краищата на полата й, Емили усети познатия прилив на възбуда. Внезапно тя бръкна отдолу. Ръцете й бяха изненадващо студени. Емили отвори широко очи и се отдръпна рязко.

Пердетата с воали на прозорците бяха дръпнати настрани и Емили можеше да види кадилаците, мерцедесите и лексусите на паркинга. Сара Айлинг и Терин Ор, две момичета от класа на Емили, се появиха на входа на ресторанта, следвани от родителите си. Емили се сви.

Мая се отдръпна назад.

— Какво има?

— Какво правиш? — Емили придърпа с ръка разкопчаната си пола.

— Какво си мислиш, че правя? — ухили се Мая.

Емили отново погледна към прозореца. Сара и Терин ги нямаше.

Мая се търкулна напред-назад по скърцащия матрак на леглото.

— Знаеш ли, че тази събота ще се проведе един благотворителен бал, наречен „Кума Лиса“?

— Знам — цялото тяло на Емили трепереше.

— Мисля, че трябва да отидем — продължи Мая. — Сигурно ще бъде забавно.

Емили се намръщи.

— Билетите са по 250 долара. И трябва да бъдеш поканена.

— Брат ми намери билети. Има и за двете ни. — Мая се наведе към Емили. — Ще дойдеш ли на среща с мен?

Емили скочи от леглото.

— Аз… — Тя отстъпи назад и се спъна в набръчкания килим. Много хора от „Роузууд дей“ щяха да отидат на бала „Кума Лиса“. Всички популярни деца, всички спортисти… всички. — Трябва да отида до тоалетна.

Мая изглеждаше объркана.

— Ето там е.

Емили затвори скърцащата врата на тоалетната. Седна на тоалетната чиния и се загледа в една снимка, закачена на стената. Млада жена от амишите с боне и рокля до глезените. Може би това беше знак. Емили винаги търсеше знаци, които да й помогнат да взима решения — в хороскопа й, в курабийките с късмети, дори в произволни неща като това сега. Може би тази картина означаваше да бъде като амишите. Те не оставаха ли целомъдрени цял живот? Не беше ли животът им подлудяващо опростен? Не изгаряха ли те момичета на клада за това, че са харесвали други момичета?

Точно в този момент телефонът й иззвъня.

Емили го извади от джоба си, като се зачуди дали това не е майка й, която се пита къде ли е тя. Госпожа Фийлдс изобщо не беше доволна, че Емили и Мая бяха станали приятелки. Най-вероятно причината за това бяха расистките й настроения. Представи си какво би станало, ако майка й разбереше какво бяха правили досега.

Нокията на Емили примигна. Имате ново съобщение. Тя натисна бутона ПРОЧЕТИ.

Ем! Като гледам, продължаваш да се заиграваш със своите приятелки. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем, много е приятно човек да знае, че ти си си все същата! Ще разкажеш ли на всички за новата си любов? Или аз да го направя?

А.

— Не! — прошепна Емили.

Зад нея се чу силен шум. Емили скочи и си удари крака в тоалетната чиния. Просто някой пускаше водата в съседната тоалетна. После се чу шепот и тих смях. Звукът сякаш се чуваше през водосточната тръба.

— Емили? — извика Мая. — Всичко ли е наред?

— Ами… да. — Изграчи Емили. Тя се погледна в огледалото. Очите й бяха широко отворени и празни, а червеникаворусата й коса беше разрошена. Когато най-накрая излезе от тоалетната, лампата в спалнята беше угасена, а щорите спуснати.

— Пссст — изшътка Мая от леглото. Беше полегнала съблазнително на една страна.

Емили се огледа. Беше повече от сигурна, че Мая дори не беше заключила вратата. А на долния етаж една камара ученици от Роузууд похапваха сладко…

— Не мога да го направя — изтърси неочаквано тя.

— Какво? — Блестящо белите зъби на Мая проблеснаха в тъмнината.

— Ние сме приятелки — Емили се облегна на стената. — Аз те харесвам.

— И аз те харесвам. — Мая прокара длан по голата си ръка.

— Но в момента мога да ти бъда само приятелка — обясни Емили. — Нищо повече.

Усмивката на Мая се изгуби в тъмното.

— Извинявай. — Емили бързо нахлу обувките си, като в бързината обу лявата на десния крак.

— Това не означава, че трябва да си вървиш — тихо каза Мая.

Емили я погледна, докато протягаше ръка към бравата. Очите й вече бяха привикнали е мрака и тя видя, че Мая изглежда разочарована и объркана, и… красива.

— Трябва да вървя — измърмори тя. — Закъснявам.

— Закъде?

Емили не отговори. Обърна се към вратата. Точно както беше предполагала — Мая не си беше направила труда да я заключи.