Линда Сю Парк
Бурята (7)

Глава 7

— Мноо е фкушно!

На Дан не му беше лесно да говори с грамадния залък, който беше отхапал от сандвича с телешка кайма и два резена сирене. Той се опитваше да каже „Много е вкусно!“.

Нели беше организирала всичко. Лекарката на курорта ги чакаше в хотела. Тя прегледа Ейми и й сложи диагноза „Разкъсване на тъканта, натъртване и може би леко сътресение на мозъка“. След като й смени превръзката, й каза до вечерта да почива.

Нели се беше обадила и на румсървиса и когато се прибраха в стаята, там ги чакаха сандвичи и шейкове. И този път Дан не знаеше какво да мисли. Ако Нели се опитваше да помогне на враговете им, със сигурност го правеше много завоалирано.

Сега отвън ги чакаше такси, което да ги откара на летището. Ейми и Дан Кахил бяха решили, че е време да посетят Ямайка.

След като се нахраниха, Дан замъкна при таксито багажа и клетката със Саладин, а Нели освободи стаята. Когато шофьорът отвори багажника, Дан изпита странното чувство, че някой го наблюдава. Обърна се бавно и се огледа.

В единия край на големия широк преден двор на хотела имаше нацъфтели бугенвилии. Побеснели цветове: розово, червено и нещо като оранжево. Красота, ако си падаш по такива неща.

Дан се взря в храстите.

Нямаше никого. Момчето тъкмо понечи да се обърне, когато видя двете очи, които го наблюдаваха през клоните в долния край на цветята.

Зелени очи.

Зелени котешки очи.

Дан изпусна раницата и се завтече.

— Ей! — извика сестра му. — Какво правиш?

— Котка — кресна той през рамо.

— Чакай, Дан!

Безполезно. Брат й хукна да гони котката, която се беше шмугнала някъде веднага, след като той бе тръгнал към нея.

Отведе го встрани от хотела, по дълга извита уличка, при наредени като за шествие магазинчета. Пъхна се някъде и момчето я изгуби от поглед.

Задъхан, той продължи да тича след нея. Беше заобиколен от красиви дървени къщи, боядисани в ярки тропически цветове, с веранди, шезлонги, камбанки… Всичко отпред светеше от чистота, като за туристи.

Отзад обаче имаше контейнери и кофи за боклук. Котешка територия.

* * *

Когато след двайсет минути Дан се върна пред хотела, Ейми се тресеше от притеснение, а Нели беше бясна. Всъщност той първо ги чу и чак след това ги видя.

— Не можеш да тичаш така!

— Къде беше?

— Опитах се да…

— Какво правеше?

— Само…

— Бива ли такова нещо!

— Реших, че може би…

Нели пъхна два пръста в устата си и свирна оглушително.

— Край! — ревна тя. — Можеш да ни разкажеш в колата.

Натовари ги на задната седалка и метна раницата на Дан върху коленете му.

— Ау! — изохка той.

Беше по къс панталон и раницата се беше приземила отчасти върху голите му крака.

— Сега вече знам какво означава болка — отбеляза тъжно той. — Изгоряла от слънцето кожа, издраскана от котка.

* * *

— Но това не беше каква да е котка — уточни той. Мъчеше се да обясни причината за внезапното си изчезване. — Беше шарена котка. Опитах се да я хвана, но тя ме издра целия и ми избяга. — Дан разтърка една от драскотините. — Според мен е рано да си тръгваме оттук — допълни той. — Още не сме изяснили това с котката, а Хамилтън каза…

— Защо, да го вземат мътните… ох!

Известно време Ейми мълча. След това прихна.

— Какво толкова му е смешното? — попита брат й.

Тя не отговори, по-точно не можеше да отговори. Превиваше се от смях. Дан я погледа няколко секунди — първо озадачено, после раздразнено.

— Ейми! — каза нетърпеливо.

Не беше забавно да наблюдаваш как някой ти се смее.

Накрая Ейми си пое въздух и си избърса очите.

— Джак Ракам — рече. — Пиратът. Върлувал е по тези места, а по-късно към него се е присъединила и Ан Бони, нали така?

— И какво от това?

— Той… името му… — прихна пак сестра му, но Дан я изгледа толкова свирепо, че този път тя се успокои по-бързо.

— Прякорът му… — Кикот, приглушен смях. — Прякорът му е бил Джак Шарения.

— Джак Шарения ли?

Ейми пак я напуши смях, но този път тя само се подсмихна.

— Хамилтън явно е казал Джак Шарения, а ти си помислил, че ти говори за котарак… шарен.

— Разбрах, не е нужно да ми го обясняваш.

Дан вече беше червен от слънцето и тичането, но усети, че се изчервява още повече.

Време да смени темата.

— Намира ли ти се, Нели, крем за изгаряне?

Докато потегляха с таксито, никой от тях не забеляза черния джип, който подкара след тях по улиците.

Както и сивата кола, който тръгна да следи и двата автомобила.

* * *

На летище „Монтего Бей“ в Ямайка Нели взе кола под наем, после намери и хотел. Още нямаше и осем вечерта местно време, но всички бяха капнали от умора. Дан заспа направо с дрехите.

На другата сутрин след закуска по указания на Ейми се насочиха към колата.

— Кингстън — каза тя.

— Хм — изсумтя Нели. Държеше ключа на запалването, но не го завърташе. — Толкова ли не можа да кажеш нещо от рода на „Скъпа Нели, би ли била така добра да ни откараш в Кингстън?“. А аз щях да отговоря: „О, да, Ейми, нямам нищо против. Страхотно е да работиш с такива невероятни деца“.

Ейми беше на път да се разкикоти, но се спря. Почти беше забравила, че трябва да държат Нели на една ръка разстояние. „Сигурно искам подсъзнателно всичко отново да е наред…“, помисли си тя.

— Бързаме — отвърна сковано.

— Кога ли не бързаме — промърмори Нели.

От Монтего Бей до Кингстън се пътуваше дълго, администраторът на рецепцията в хотела им беше казал, че вероятно ще им отнеме близо четири часа.

Ейми трябваше да поговори с Дан, но не пред Нели. Решението беше доста просто.

— Сложи си слушалките — каза тя — и пусни силно музиката.

Нели въздъхна, но се подчини. После Ейми се прехвърли на задната седалка. Забеляза, че Нели ги поглежда за миг в огледалото за обратно виждане, ето защо си закри устата с длан и заговори тихо с брат си. Нели едва ли умееше да разбира разговор по устните, но Ейми не искаше да рискува.

— Чета една наистина много интересна книга — подхвана момичето. — „Обща история на пиратите“, написана е на старовремски език.

— Ейми…

— Скрий си устата с длан.

Дан стрелна с поглед тила на Нели и се подчини.

— Бяхме на Бахамските острови около осем часа. Ти прекара над половината от това време на корабчето, а другата половина — в лекарския кабинет. Кога успя да намериш време, за да купиш и книга?

— Не съм я купувала. Свалих я от интернет в библиотеката на „Океан“. Докато ти беше на аквапарка. И току-що я прочетох в самолета.

— От кора до кора?

— Не, глупчо такъв. Само главите за Ан Бони и Джак Ракам. Та книгата е написана от човек на име капитан Чарлс Джонсън, но според мнозина това е псевдоним и автор всъщност е Даниел Дефо… нали се сещаш, човекът, написал „Робинзон Крузо“.

— О, да — отвърна момчето. — Знам. Но не всички са с мозък като библиотечен каталог, с какъвто можеш да се похвалиш ти.

Ейми не обърна внимание на последните му думи. Тя продължи:

— Ан Бони се присъединила към екипажа на Ракам. Обличала се като мъж, научила се да опъва платната, да се бие с меч и така нататък и никой освен Джак Шарения не знаел, че е жена.

— Яко! — възхити се брат й.

— В Куба им се родило дете. Но Ан е искала и занапред да остане пират, затова дала детето на дойка. После при тях дошъл още един пират и се оказало, че и той е жена — Мери Рийд.

— Не може да бъде — не й повярва Дан. — Нима твърдиш, че всички пирати от едно време всъщност са били жени?

Ейми поклати глава.

— Не, жени почти не е имало. Просто е страхотно съвпадение, че двете са попаднали на един кораб. И ако се вярва на мълвата, в битка не са отстъпвали на мъжете, а понякога са били дори по-добри. — Момичето замълча. „Сигурно са щели да се сприятелят с Нели…“ — Британската флота заловила кораба на Джак Шарения — продължи тя — и целият екипаж бил изправен на съд. Всички били признати за виновни и били осъдени на смърт чрез обесване. Но в последния момент Ан и Мари казали в съда, че чакат деца. Било противозаконно да екзекутираш бременни и смъртната им присъда била заменена с доживотна. И…

— Чакай да се досетя — прекъсна я Дан. — Затворът е в Кингстън, нали?

— Не — отговори момичето. — Той вече не съществува.

— Защо тогава отиваме в Кингстън? Пътува се ужасно дълго.

— Затворът е бил в Спаниш Таун. По онова време там е била столицата на Ямайка. По-късно обаче са преместили и нея, и целия държавен архив в Кингстън. Затова отиваме там. За да прегледаме архива и да проверим дали няма да открием нещо, което да ни помогне.

— Добре, разбрах — каза брат й. — Но не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Това тук — потупа се той по гърдите.

Ейми знаеше какво е „това тук“. Мечешкият нокът. Дан носеше верижката на врата си и се надяваше Нели да не се досети.

— Нямаме представа какво общо има той — допълни момчето. — Пиратите са големи авантюристи, дай им да се бият с мечове и така нататък и е логично някои от тях да са от клана Томас. А ние намерихме това в негова пещера — пещера на клана Томас. Но сме в задънена улица, това не ни отвежда никъде.

Ейми въздъхна.

— И аз се притеснявам от това — призна тя. — Нищо чудно да се наложи да се върнем на Бахамските острови и да продължим да търсим там. Но портретът с името на Ан Бони отзад… това също е следа, а ние знаем, че Бони е идвала в Ямайка.

Ейми извади от раницата си мъничкия портрет. Двамата с Дан се наведоха над него и се взряха в лицето с големи зелени очи и чипо носле.

Хоуп.

И двамата се изумиха колко много жената от портрета прилича на майка им Хоуп Кахил.