Линда Сю Парк
Бурята (10)

Глава 10

— Поръчай ми ти — каза Нели на Ейми.

За пръв път, откакто бяха тръгнали да пътешестват, Нели не погледна листа с менюто. Беше погълната от мислите си и не й бе до храна.

Бяха гостували на госпожа Алис към два часа — толкова време им трябваше, за да чуят разказа й от начало до край.

Преди няколко века една от прапрабабите на госпожа Алис работела в Куба като дойка. Някаква жена й поверила детето си — да се грижи за него — и й дала сребърни обици във вид на змийче. Заръчала й да пази и невръстното дете, и обиците.

После напуснала Куба и заминала при мъжа си. В открито море.

Двамата били пирати.

Детето починало още съвсем невръстно. Дойката била сломена от скръб и дала обет каквото ще да прави и да струва, но да опази обиците. През годините едната се загубила. Но предците на госпожа Алис пазели като зеницата на окото си другата. Където и да ходели, носели със себе си сребърното змийче. Предавали го близо три столетия от майка на дъщеря.

По неведоми пътища Грейс разбрала, че накрая втората обица се е озовала в Мексико, при хора от същия род, отишли да живеят там. Тя също била предавана от майка на дъщеря. Преди едно поколение не се родили дъщери, затова обицата била поверена на един от синовете. Когато пораснал и му се родили деца, той дал обицата на най-голямата си дъщеря.

Нели.

* * *

Нели прокара длан по тила си. Усещаше, че от напрежение мускулите й са се сковали.

— Щом Грейс е установила, че обицата е в семейството ми, излиза, че от години ме е държала под око — подхвана тя. — А не е казала и дума. Защо не ми е споменала?

— Е, сега вече знаеш какво е — отвърна Ейми.

Нели се вторачи в нея.

— Какво имаш предвид?

— Ти не ни каза цялата истина, точно както Грейс е постъпила с теб.

Нели усети как пламва.

— Изобщо не е същото!

Другото момиче вдигна вежда.

— Така ли?

Беше толкова спокойна, че Нели се разфуча още повече.

— Говоря ти за целия си живот! — стовари тя юмрук по масата. — За всичко. Например… например… за уроците по летене.

— Какви уроци по летене? — наостри уши Дан, озадачен от смяната на темата.

— Те струват скъпо, нали така? Татко обаче каза — няма проблем. Дали не ги е платила Грейс? Сега, като се замисля, дори не ми хрумна на мен… не аз, а татко настоя да съм ходела на тези уроци! Или може би Грейс… А дали това означава, че майка ми и баща ми са били посветени още от самото начало? — Нели затаи дъх — още малко и да се разхлипа. — Тук не става въпрос за някакви си тъпи ключове към загадката. Тук става въпрос за семейството ми!

Ейми я гледа дълго.

— От няколко месеца — „нашето семейство“ — това сме ние тримата… — каза тя бавно.

Фразата увисна във въздуха — като написана върху самия него.

Нели ги погледна в лицата — никога не ги беше виждала толкова сериозни.

„Така си е — помисли тя. — Вече си нямат майка и баща, нямат си баба, имат само една леля, която не ги иска.“ Отново я плисна вина, задето ги лъже, и още повече заради участието й в онова, което щеше да се случи скоро…

Тя се прегърби и след като се хвана за главата, се наведе напред.

— Добре де, разбирам — пророни тихо. — И преди ми се струваше, че съм наясно, но чак сега проумявам истински нещата. Какво ви е било… и предполагам, още ви е, задето работя за Грейс и Макинтайър. Имате чувството, че са ви изиграли, сега и аз имам такова усещане.

Мълчанието започна да става тягостно. Спаси ги сервитьорът, който дойде с трите поръчани от Ейми чинии пиле по ямайски.

Изведнъж Нели изпита вълчи глад. Нахвърли се на пилето. То беше много вкусно.

— Страхотно е, мой човек — похвали го момичето.

Пикантно, без да е люто. По него със сигурност има и мащерка… и може би суха кора от индийско орехче? Нели си каза, че ще бъде хубаво да научи рецептата и някой път също да сготви такова пиле.

Устата на Дан не беше чак толкова пълна, когато той каза:

— Може ли вече да хофорим за нещо друхо?

— Глътни каквото имаш в устата — нареди Ейми.

Телефонът на Нели иззвъня. Тя го извади от раницата и го погледна.

— Татко — съобщи.

Докато бяха у госпожа Алис, му беше изпратила съобщение по мобилния — искаше да го уведоми за роднината, която току-що е открила.

А сега имаше да обсъжда с него и други неща. Стана от масата и се поотдалечи, за да проведе разговора.

След няколко минути се върна, като клатеше глава.

— Тази Грейс! Никога не се предава.

— Моля? Какво има пък сега? — попитаха в един глас Ейми и Дан.

— Татко е получил писмо от Грейс. Няколко седмици преди смъртта й. То му се сторило странно, защото било съвсем кратко. В него пишело — ако намеря другарчето на змията си, той да ми съобщи…

— Да ти съобщи ли!? Какво? — чу се отново хорът на брата и сестрата.

Нели се понамръщи.

— Съобщението е още по-кратко. „Погрижи се за праведната, ненадмината детегледачка“ — каза тя.

— „Праведната, ненадмината детегледачка“ — повтори като ехо Ейми. — Охо! Още от самото начало Грейс те е готвела да намериш липсващата обица.

Сервитьорът дойде да им донесе сметката. Наля им още вода.

— Да, но не е съвсем в стила й, нали? — намеси се и Дан. — Звучи прекалено… прекалено спънато. „Праведната, ненадмината детегледачка“, хм…

Сервитьорът спря да налива от водата.

— О, да! — възкликна той. — Успяхте ли да отидете в Парка?

И тримата го погледнаха неразбиращо.

— В Парка на героите — уточни мъжът. — Статуята й е там.

Те отново се спогледаха неразбиращо, вече помежду си. Първа се окопити Нели.

— Чия статуя?

Сега вече беше ред на сервитьора да ги изгледа недоумяващо.

— Как чия, на Нани^[1]. Говорите за Нани, предвождала бегълците, нали? Викали са й Праведната, ненадмината Нани.

— Да не би това да е лично име? — попита невярващо Нели.

— Тя е сред героите на Ямайка — поясни сервитьорът. — Отидете да разгледате Парка на националните герои. В Кингстън.

И тримата скочиха от столовете.

* * *

Назад към Кингстън. В колата Ейми и Дан започнаха да си шушукат. Не след дълго Ейми се прехвърли отпред.

— Не ти трябват слушалки — оповести тя. — Решихме, че щом Грейс е предвидила и ти да участваш в издирването на този ключ, вероятно имаме нужда от присъствието ти.

Нели кимна.

— Не знаем какво точно търсим — продължи предпазливо другото момиче. Макар и да бяха решили на този етап от надпреварата да приобщят и Нели, Ейми пак не искаше да й разкрива много. — Но не е изключено да издирваме нещо, свързано с Джанъс. Смятаме, че Нани може би е била от този клан.

— В такъв случай нещото има някаква връзка с вълците — допълни Дан. — Може например да е зъб. Страхотно… голям зъб на стар вълк!

„На момчетата наистина им хрумват какви ли не ужасии…“

— Сигурно ще ти хареса, ако зъбът е олигавен — каза Ейми. Сетне побърза да смени темата, докато разговорът не е загрубял още повече. — Лаптопът, ако обичаш!

Докато пристигнат, тя проучваше тази Праведна, ненадмината Нани. Нани Шарп — известна още като Кралица Нани и Баба Нани — била заловена в Западна Африка и докарана в Ямайка като робиня. Но заедно с братята си избягала. Създали високо в планините на Ямайка селища за роби бегълци. Когато накрая англичаните ги намерили, Нани повела битката, за да не бъде поробена отново.

— Била е голям стратег — сподели Ейми. — Правела е всичко възможно в селищата да се влиза само от едно място, например от висока скала, така че нейните хора да следят кой идва и си отива. И… о, това тук ще ви хареса, карала е робите бегълци да си слагат по дрехите клони. Криели се, докато британците почти стъпвали по тях, и тогава скачали и ги нападали изневиделица. Тук пише, че в едно сражение англичаните имали значително числено превъзходство, но робите бегълци пак успели да ги избият до крак, спасил се само един.

Нели грейна в усмивка.

— Да бе, да, хареса ми. Първо млада жена пират, сега пък тази Нани. Страхотно, нали! — възкликна тя и погледна към Ейми.

— Какво толкова му е страхотното? — учуди се Дан.

— Жените — отговори Нели. — Тук се разпореждат жените.

* * *

Входът на Националния парк на героите бе доста внушителен за затънтен остров като Ямайка — с голяма статуя в памет на загиналите, пред която на пост стояха войници в екзотични униформи. Ейми, Дан и Нели повървяха няколко минути към източната част на парка и излязоха при три големи метални скулптури, високи колкото пилони за знамена. Дан изтича напред, за да прочете какво пише на плочата пред паметниците:

— Ето го! — извика той.

Момичетата побързаха да отидат при него.

ПАМЕТНИК

НА ПРАВЕДНАТА, НЕНАДМИНАТА НАНИ,

ПРЕДВОДИТЕЛКА НА РОБИТЕ БЕГЪЛЦИ

— Ами ако това тук е шифър? — усъмни се Дан.

Ейми посочи най-близката скулптура.

Отгоре имаше голям метален рог, наподобяващ празен рог на изобилието от Деня на благодарността.

— Рогът — рече тя. — Четох за него на една от електронните страници. Казва се abeng. Такива са се използвали от племето ашанти в Гана. В Африка. Нани е оттам. С него е предупреждавала бойците си по време на сражение.

Скулптурата беше изработена така, че освен да се вижда, и да се чува. При вятър рогът издаваше едва доловим, но зловещ звук, наподобяващ вой.

Дан понаклони глава и се ослуша. После се усмихна.

— Този звук означава, че рогът е кух.

Ейми ахна.

— Вътре може да има нещо.

И тримата се завтекоха към основата на скулптурата. Самият пилон беше метален и бе равномерно усукан, сякаш е въже.

— Откога си мечтая да се покатеря на пилон — заяви нетърпеливо Дан.

Сестра му се огледа. Наблизо се разхождаха няколко души, но никой от служителите не гледаше насам.

— Как според вас да го направя? — попита Дан.

— Гледала съм по телевизията начина, по който на тропиците берат кокосови орехи — намеси се и Нели. — Омотават около дънера въже и се катерят по него.

— Чудесно! — рече момчето. — Въже, ако обичате!

Никой от тях, разбира се, нямаше въже.

Дан щракна с пръсти. Извади мобилния си телефон, набра един номер и зачака.

— На кого се обаждаш? — полюбопитства Ейми.

Той вдигна пръст.

— Здрасти, Хамилтън, аз съм — каза Дан. — Искам да те питам нещо. Катерил ли си се някога по пилон?