Лилиан Глас
Той казва, тя казва (4) (Как да преодолеем пропастта в общуването между половете)

Трета глава

Еволюция на разликите в начина, по който общуват мъжете и жените

Само преди няколко часа Лийн била родила близначета — Джордж и Джорджина. Нейните две бебенца били абсолютно еднакви, само дето едното било повито в синьо одеялце. Другото било в розово одеялце, а на пухкавкото му кичурче черна косичка имало вързана розова панделчица. Следобеда съпругът на Лийн Джордж старши отишъл в болницата да види жена си и новородените бебенца. Когато видял Джордж младши, той веднага го вдигнал високо във въздуха, хванал малката му ръчичка и я раздвижил с жест на поздрав. После го сложил да легне и започнал да мушка лекичко с показалец тумбачето му, като му повтарял, че ще порасне и ще стане страхотен футболист, защото имал „такиииива“ широки рамене, дори започнал да го нарича „моят малък футболист“. После Джордж старши се навел над кошарката на новородената си дъщеричка. Изобщо не я взел на ръце. Тонът на гласа му моментално се променил. Говорел й тихичко и гальовно, леко докосвал с пръст гърдичките й и едва чуто „гукал“: „Толкова си красива, толкова си прелестна“. За малката Джорджина нямало оживени подвиквания, нито мушкане по коремчето.

Отначало Лийн била по-скоро обидена от факта, че малкото й момиченце не било посрещнато с такъв шумен ентусиазъм, с какъвто таткото приветствал Джордж младши. После обаче решила, че не си струва да го прави на въпрос.

Природата срещу възпитанието

Нито една книга, посветена на проблемите на общуването, не би била пълна, ако не засегне и въпроса защо мъжете и жените са различни. Някои причини са съвсем очевидни. Други са не толкова явни. Понастоящем доста се спори какво именно е породило тези различия в общуването. Дали са биологични, дали са обусловени от средата, или са резултат от взаимодействието между двете? Дали сме различни поради начина, по който сме били отгледани и възпитани, или разликите се дължат на нашата биология, на неврохимичния или на хормоналния баланс в организма?^[1]

Векове наред биолози, невролози, антрополози, социолози и психолози търсят и се опитват да дадат окончателен отговор на този въпрос. Но те са единодушни единствено в разбирането, че явно различни комбинации на всички тези променливи величини допринасят за разликите между половете.

Редица изследователи са стигнали до заключението, че хормоните обуславят вътрешноутробното оформяне на мозъка като мъжки или женски, водещо впоследствие до различния начин, по който момчетата и момичетата възприемат света.

Вероятно именно поради това мъжете и жените откликват по различен начин и на такива дразнители като стреса и агресивността. В стресови ситуации например е възможно мъжете да проявят по-голяма физическа активност и раздразнителност, отколкото жените, поради повишеното ниво на мъжкия полов хормон тестостерон в организма им.

От друга страна, жените стават по-силно емоционални и паметта им отслабва повече, когато се понижи нивото на женския полов хормон естроген в организма им. Според д-р Джил Милейковски — гинеколог и ендокринолог, специалист по въпросите на размножаването — повишаването на нивото на естроген в женския организъм води до повече задържане на вода, което пък причинява онази типична раздразнителност на жените, позната под името предменструален синдром.

Други аспекти от поведението не са обусловени от хормоналния баланс в организма. Способността на жената да проявява грижовност например, не може да бъде свързана по научен начин с нивото на естроген. Редица проучвания сочат, че грижовността е предимно заучено поведение. Та нали в организма на майките осиновителки не са настъпили никакви хормонални промени в резултат на износване и раждане на дете, но те въпреки това проявяват изключителна грижовност по отношение на своите осиновени деца. Посредством редица опити с женски маймуни изследователят Хари Харлоу от Университета в Уисконсин потвърждава мнението, че грижовността е заучено поведение, а не резултат от хормонална дейност. Той доказва, че женските маймуни, отгледани в изолация, не проявяват особена грижовност по отношение на своите малки, въпреки че са получавали допълнително количество женски хормони.

Накратко, хормоните действително оказват известно влияние върху поведението на мъжките и женските индивиди, но в никакъв случай не са единственият компонент, който обуславя поведенческите особености.

Свързани ли са разликите в начина, по който общуват мъжете и жените, с развитието на мозъка?

Да! Изследванията доказват, че мъжкият и женският мозък се развиват по различни пътища. А това определено води до редица различия между двата пола.

Когато Джойс, трийсет и три годишна, майка на четири деца, дойде при мен, тя беше силно разтревожена за говорните умения на малкия си и единствен син Боби. Каза ми: „Доктор Глас, мисля, че Боби има проблем с говора. Начинът, по който той говори, няма нищо общо с това как говореха трите ми дъщери, когато бяха на неговата възраст. Той се развива много по-бавно, затова ми се струва, че нещо при него не е наред“.

След като направих задълбочен и цялостен анализ на говорните и на словесните умения на Боби, открих, че всичко при него е напълно в нормите за говорно и езиково развитие на момчетата от неговата възрастова група. Майка му бе безкрайно облекчена, когато я уверих, че нейният Боби си е напълно наред и й обясних, че повечето момчета обикновено развиват своите говорни и словесни умения по-бавно и по-късно от момичетата на същата възраст. Затова и няма смисъл да сравнява говорното и езиковото развитие на Боби с това на трите му сестри.

Изследванията показват, че лявото мозъчно полукълбо на момичето се развива по-бързо от това на момчето на същата възраст, поради което при момичетата се наблюдават и по-добри говорни умения. Вероятно поради тази причина малките момиченца проговарят по-рано, отколкото малките момченца, имат по-богат речников фонд, по-добро произношение, по-рано се научават да четат, имат по-остра памет в ранна възраст и много по-бързо учат чужди езици, отколкото връстниците им момчета.

От друга страна, дясното мозъчно полукълбо на момчетата се развива по-бързо от това на момичетата на същата възраст. Затова при тях се наблюдава и по-ранно развитие на уменията за визуално пространствено ориентиране, логическо мислене и свързаните с възприятията способности. Поради тази причина те се изявяват по-успешно и на по-ранна възраст, отколкото момичетата, в математиката при решаване на различни задачи, в заниманията с кубчета, конструктори и при решаване на пъзели.

Като допълнително потвърждение на това, че тези полово присъщи особености и разлики се дължат на неврологично развитие, редица изследвания сочат, че при развитието си бебетата момиченца се интересуват повече от играчки с лица, за разлика от момченцата. Пак във връзка с предпочитанията към играчки е доказано, че момиченцата обичат да си играят с плюшени животинки и кукли, докато момченцата са по-силно привлечени от кубчета и всякакви играчки, с които може нещо да се гради.

И все пак необходимо е да подчертаем, че тези различия в развитието на мозъка се забелязват само в ранна детска възраст. С израстването те се изравняват. Едно изследване на д-р Дейвид Шукард от Националната еврейска болница към Националния център за изследвания на астматичните заболявания в Денвър показва, че с навлизането в училищна възраст дейността на двете мозъчни полукълба се уравновесява. Посредством електрически сензори и електрограми той открива, че бебетата момченца и момиченца наистина използват различни мозъчни полукълба, когато слушат музика или приказки. Чрез същия метод д-р Шукард разкрива, че със съзряването на мозъка тези очебийни разлики в неврологичния отговор изчезват. Но макар да е доказано, че момченцата и момиченцата постепенно се изравняват в неврологичното си развитие, има изследвания, които сочат, че мъжете в много отношения запазват по-голяма способност да си служат с дясното мозъчно полукълбо, докато жените по-често използват лявото мозъчно полукълбо.

Неврологът д-р Роджър Горски от Университетската клиника в Лос Анджелис (UCLA) потвърждава структурните разлики между мъжкия и женския мозък. Очевидно е, че корпус калозум (сноп фиброви нервни окончания, които свързват лявото и дясното мозъчни полукълба) е по-гъст и по-широк при жените, отколкото при мъжете. Освен това има и полово присъщи разлики в клетките и в проводимостта на мъжкия и на женския мозък, поради което мъжете и жените могат да правят някои неща по един и същ начин, но по време на този процес използват различни части на своя мозък. Това е доказано от изследователите на мозъка Сесил Нейлър от медицинската академия „Боумен Грей“ в Уинстън-Салем, Северна Каролина, от холандския невролог Дик Сваабанд, от невролога Роджър Горски от Университетската клиника в Лос Анджелис (UCLA) и от Кристин де ла Косте от Станфордския университет.

Убедително и ясно доказателство е и начинът, но който се възстановяват мъжете и жените, станали жертва на удар от лявата страна на главата. Макар че нанесените на мозъка поражения са в лявото мозъчно полукълбо, което контролира говорната и словесната дейност, за жените има по-голяма вероятност да възстановят повечето си говорни умения, отколкото за мъжете. Д-р Горски разяснява, че причината за това вероятно се крие във факта, че женският мозък е организиран не толкова разграничително, което означава, че жените обикновено използват за говор и лявото, и дясното мозъчни полукълба, докато мъжете си служат само с лявото, откъдето и по-бавното им възстановяване. Следователно жените използват и други части на мозъка, за да подпомогнат възстановяването си.

Докато едни учени продължават да спорят дали мъжете и жените мислят и действат различно поради биологични полово присъщи различия, има други, които са убедени, че това се дължи на различното им възпитание и на влиянието на околната среда.

Възможно е тези минимални разлики в мозъчната дейност, очевидни след раждането и през годините на детството, да са подсилени от средата, в която се развива детето. Възможно е да са повлияни и от самите родители. Нека разгледаме тази възможност.

Влиянието на средата — как се отнасяме към бебетата момченца и към бебетата момиченца

Един от най-показателните примери за това как едно дете е възпитавано и насочвано в една или в друга посока от родителите си е примерът със съпруга на Лийн и неговите реакции по отношение на новородените близначета — момченце и момиченце. Редица проучвания сочат, че подобно поведение е широко разпространено. Най-яркият и всъщност класически пример е проучването, осъществено от Харвардския университет.

Мъже и жени били въвеждани един след друг в стая с бебета момченца и момиченца. Почти във всички случаи и мъжете, и жените говорели по-звучно и по-високо на момченцата, отколкото на момиченцата, към които се обръщали с по-мек тон и повече гукащи звуци. Дори използвали различни думи. Забележки от рода на: „Толкова си сладичка“, „Ах, каква кукличка“, „Какво красиво носленце“, „Ти си едно мъничко слънчице“ били отправяни винаги към бебетата момиченца и почти никога към бебетата момченца.

От друга страна, момченцата били по-често и по-силно докосвани. Те били вдигани на ръце, въртени насам-натам и потупвани много повече, отколкото бебетата момиченца, които били повече галени и милвани. Към момченцата били отправяни забележки от рода на: „Хей, юначе“, „Ах, какъв голям мъж си ми ти“.

В друго проучване, което разкрива по колко различен начин биват приобщавани към социалната среда бебетата момченца и бебетата момиченца, психиатърът Майкъл Люис открива, че майките много по-често гледат и говорят на своите бебета момиченца, отколкото на бебетата си момченца. Освен това той отбелязва, че подобно поведение е в сила докъм двегодишната възраст на детето.

Керъл З. Малатеста, доцентка по психология в университета „Лонг Айлънд“ в Ню Йорк, прави видеозапис на мимиките на майки и техните бебета по време на игра. Тя забелязва, че майките показват много по-разнообразни емоционални реакции спрямо момиченцата, отколкото спрямо момченцата. Затова пък, когато бебетата момиченца започвали да се сърдят, техните майки им отвръщали с много по-силно изразена неодобрителна мимика, отколкото спрямо сърдитите бебета момченца. Изследователката предполага, че вероятно именно тези реакции на майките към техните деца е причината за това, че момичетата порастват като се усмихват повече, държат се по-общително и са по-способни да „разчитат“ или долавят емоциите на околните, отколкото момчетата.

Докато преглеждах други подобни проучвания в тази област, открих, че очакванията за полово присъщата роля на детето и родителските предвиждания често предизвикват точно определени реакции още преди раждането на детето. Нашите подсъзнателни усещания за начина, по който ще се държим към малкото си момченце или малкото си момиченце, са най-ярко онагледени от Били Биджелоу, който си мечтае за своето неродено дете в мюзикъла „Въртележка“.

Помните ли как пее „Бил, мое юначе“? Гласът му е енергичен, висок, изпълнен със сила. Стъпва уверено и бързо, докато пее за всички онези неща, които той и „въображаемият му син“ Бил ще правят заедно. Изведнъж обаче чуваме Били Биджелоу да запява по коренно различен начин — тонът му става деликатен, мек, тих, нежен — когато осъзнава, че нероденото му дете може да бъде и момиченце.

Следователно няма нищо чудно в това, че стереотипните родителски възприятия играят толкова същностна роля в начина, по който майките и бащите приобщават към социалната среда своите деца. Люлчените песни, мултфилмите и детските книжки също допринасят за просъществуването на тези стереотипи. Спомнете си следната люлчена песничка:

Имало едно малко момиченце

на челцето с мъничка къдричка.

И когато то ми било добричко,

било много, ама много добричко.

Но когато ставало лошо,

то било страшно, ама страшно лошо.

Е, какво ли пък чак толкова „страшно лошо“ е направило малкото момиченце? Дали е пищяло и крещяло, или е скачало като побъркано, или е хвърляло и чупело разни предмети, или се е инатило? Дали е блъснало или бутнало някого? И дали ако това дете беше малко момченце, вместо малко момиченце, пак щяхме да го наречем „страшно лошо“ заради същите неща? Или — което е по-вероятно — щяхме да проявим повече търпимост към неговото по-„агресивно“ поведение?

Дори без да го осъзнават, родителите отново и отново напяват това стихче на своите момиченца и така то се предава от поколение на поколение. А това допринася за просъществуването на стереотипите на очакванията ни за поведението на малките момиченца и на малките момченца. Тези предпоставки са очевидни не само в повечето люлчени песни и стихчета, но същите очаквания за полово присъщите роли модели присъстват и във всички детски мултфилми.

В действителност психоложката Сюзън Б. Кейзър от Калифорнийския университет стига до заключението, че твърде често пресъздаваните в мултфилмите женски образи утвърждават такива обидно несправедливи стереотипи като „отчаяната госпожичка“, „свадливата домакиня“, „безпомощния старец“, „героинята секси мацка“.

Освен мултфилмите, детските книжки са друга област, в която стереотипните полово присъщи разлики са напълно очевидни. И макар понастоящем провеждани проучвания да показват, че в детските книжки вече се забелязва доста голям напредък, най-добре ще бъде, ако всички стереотипни обрисовки на мъже и жени бъдат напълно заличени.

Очаквания по отношение на полово присъщите разлики — когато детето израства

С израстването на децата родителите продължават по различен начин да приобщават към социалната среда своите синове и дъщери, както недвусмислено сочи и показателното изследване на Берко Глийсън и Естер Бланк Грийф. В книгата си „Начинът, по който хората говорят на малките деца в обществото на полово ориентираното слово“ двамата изследователи представят резултатите от своето проучване, според което бащите използват по-често и повече „командни“ термини от майките. Освен това мъжете отправят повече заповеди към синовете си, отколкото към дъщерите си. Затова вероятно и по време на игра малките момчета използват повече такива термини и са по-малко учтиви от момичетата.

Момчетата често си служат с фрази от рода на: „Ела тук“, „Махай се“ и други подобни, докато редица проучвания сочат, че момичетата по-скоро биха казали: „Моля те, би ли ми подал това“ или „Моля те, престани да ми досаждаш“. Вероятно малките момчета свикват да издават команди още в най-ранна възраст, защото именно по такъв начин са били възпитавани. От своя страна, присъщите на малките момичета словесни и говорни навици се отличават от тези на момчетата, защото са били възпитавани по различен начин. Всъщност доказано е, че още на около четиригодишна възраст те вече са включили в своя словесен начин на общуване редица „женствени“ обрати, които вероятно са „попили“ от майките или възпитателните си. Неотдавнашно лингвистично наблюдение над трийсет и пет студентки в школа за бавачки и детски учителки недвусмислено доказва устойчивото присъствие на „женски“ словесни и говорни навици. Малките момичета редовно използват и така наречените „опашати“ въпроси (напр. „Тя има хубава рокля, нали?“). А при игрите си с кукли си служат с много нежни обръщения и ласкави фрази.

При по-нататъшното израстване на децата родителите продължават да се държат с тях по различен начин, съобразно половата им принадлежност. Те са склонни да търпят някои постъпки на синовете си, които никога не биха допуснали при дъщерите си, и обратното. Накратко, малките момчета и малките момичета получават съвършено различни послания за това кое е допустимо и приемливо като поведение и език и кое не е.

Двегодишната Шона ще бъде смъмрена, ако удря и хапе, като й бъде внушено, че подобно поведение от нейна страна е неприемливо и недопустимо, докато двегодишният Шон също ще бъде възпрян и смъмрен, но никой няма да му каже, че държанието му е неприемливо.

Сузана, четирийсетгодишна, много прогресивна и социално осведомена майка на едно здраво, будно и живо шестгодишно момиченце, непрекъснато получавала бележки от учителката на дъщеря си: „Днес Дженифър беше прекалено шумна“, „Днес Дженифър беше прекалено бъбрива“, „Дженифър винаги много вика, докато играе с другите деца“, „Дженифър не може да седи спокойно на едно място“ и т.н. и т.н.

Най-сетне на Сузана й дошло твърде много и решила да отиде в училището и да поговори с учителката на дъщеря си за така наречените „поведенчески проблеми“ на детето. Но преди още да е седнала и да си е отворила устата, Сузана била стъписана от почти враждебното изявление на учителката: „Дженифър е истински кошмар! Непрекъснато вика и крещи, не спира да говори. Това не е поведение на малко момиченце. Тя се държи като лошо малко момче“.

Макар Сузана да не била доволна от факта, че дъщеря й пречи на работата на класа, поведението на момиченцето всъщност не я разстройвало чак толкова много. Спокойно приемала „момчешките“ постъпки на дъщеря си и отхвърляла с презрително свиване на рамене определението „мъжкарана“. Но вероятно би била много по-разстроена, ако вместо дъщеря имаше син, който проявява „женско“ поведение и бива наричан с „унизителното“ определение „женчо“.

Накратко, ако едно момиче не се вмества в стереотипните стандарти за полово присъщо поведение, то пак ще бъде прието от връстниците си, което се доказва от редица проучвания в тази област. Докато връстниците и обществото ще са много по-нетърпими към момче, чието поведение е извън рамките на общоприетото.

Животът на едно срамежливо момче, което е твърде чувствително, склонно да плаче и предпочита да си играе по-скоро с момичетата, отколкото с другите момчета, може да бъде превърнат в пълен кошмар от връстниците му. Следователно още в най-ранна възраст от живота на детето се наблюдава огромна разлика относно това кое е обществено приемливо като начин на поведение и общуване за момче или за момиче.

За какво говорят момчетата, за какво говорят момичетата

По време на периода на приобщаване към социалната среда малките момченца не само играят по различен начин от малките момиченца, но и говорят за различни неща. Още от най-ранна възраст момиченцата вече говорят най-вече за хора — кой на кого се сърди, кой кого харесва. По принцип говорят за приятелките си. Тъй като повечето малки момиченца най-често играят две по две или на съвсем малки групички, те обикновено си споделят „тайни“, посредством които закрепват приятелството си. И всички тези „тайни“ са свързани с хора и междуличностни взаимоотношения.

Освен това редица проучвания сочат, че момичетата на възраст между осем и дванайсет години говорят повече за училището, за желанията и за нуждите си.

От своя страна, момчетата на същата възраст говорят за предмети и дейности. Обикновено малките момчета биват приобщавани към социалната среда на групи и говорят предимно за съвместните си дейности — какво правят заедно и кой е „върхът“ в съответната изява.

Наблюденията показват, че като подрастващи момичетата говорят най-вече за момчета, дрехи и диети, докато момчетата говорят предимно за спорт, машинарии и принципът на действие на разни неща.

Това мнение е потвърдено и от разработките на една нюйоркска фирма за проучвания и консултации в областта на детско-юношеския пазар (Икстрем Инкорпорейшън).

От тяхно неотдавнашно проучване на близо 2000 подрастващи на възраст между дванайсет и осемнайсет години става ясно, че най-голямото събитие за момичетата е да си имат гадже и да „ходят“. Докато момчетата, макар също да се интересуват от секс, проявяват равнозначен интерес и към коли и спорт.

Много често тези разлики се поддържат и пренасят през пубертета и в зрялата възраст. Тогава съдържанието на разговорите на жените обикновено продължава да е съсредоточено към хората и междуличностните взаимоотношения, диети, дрехи и външен вид. А вече зрелите мъже продължават да говорят за дейности (спортни или делови), коли, новини, музика или механика. Това се потвърждава и от проучването на психоложката д-р Аделаида Хаас от Щатския университет в Ню Йорк.

Подобно изследване на социолингвистката д-р Черис Крамъри от Илинойския университет осветлява допълнително това твърдение. В проучването си тя открива, че представителите и на двата пола характеризират „мъжкото слово“ като по-силово, по-налагащо се, по-командно, по-безпардонно, по-авторитарно и по-директно от „женското слово“, което възприемат като по-дружелюбно, по-внимателно, по-бързо, по-емоционално и по-ентусиазирано, ориентирано към по-банални теми, отколкото това на мъжете.

При тези големи и същностни разлики още от най-ранна детска възраст не само в начина, по който общуват, но и в съдържанието на разговорите, няма нищо чудно, че вече като възрастни на мъжете и на жените им е толкова трудно да говорят едни с други.