Джуд Уотсън
В дълбините (9)

Глава 9

— Седни, Ейми — покани я Изабел, като посочи дългата тапицирана пейка на кърмата на катера. Беше облечена спортно, в раирана фланелка и тесни бели панталони, беше обута с бели маратонки. — Хайде да направим бърза обиколка на пристанището, а после ще ти покажа най-хубавия залив. Ще те върна след четирийсет и пет минути. Обещавам!

— Сигурно… — подхвана Ейми, но думите й не се чуха от двигателя, щом Изабел го включи.

Катерът се отдалечи шеметно от кея и мина точно покрай ферибота, когато той наду свирката. Ейми си запуши ушите.

— Опа, извинявай! — засмя се Изабел, после завъртя руля и се понесе през фарватера на друга моторница. Вълните заблъскаха отстрани по корпуса. — Я да се махаме оттук, много е населено. Не се притеснявай, Ейми, аз съм опитен мореплавател.

— В къщата ни на Бахамските острови мама си има и яхта — извика Иън в ухото на Ейми. — Участвала е и в регати. Нямаш причини да се тревожиш.

Ейми си представи как Дан имитира британския акцент и високопарните думи на Иън. Съжали, че брат й не е тук, за да го вземе на подбив. И да направи нещо, каквото и да било, само и само да разсее уплахата, заседнала в стомаха й.

Ейми се беше страхувала толкова дълго от мрачната, безцветна Ирина и семейство Холт с техните заплахи, че не можеше да възприеме Изабел като злодейка. Тя приличаше на фотомодел. Очите й искряха, усмивката й беше щедра и сърдечна. Изабел беше една от най-красивите жени, които Ейми беше виждала. Тя се беше настанила на високия капитански стол и клатушкаше весело бяла маратонка. Дали беше опасна? Изобщо нямаше такъв вид. Поредната лъжа на Ирина.

Сега вече морето пред тях беше чисто. Катерът се устреми напред и Ейми стисна зъби. Усети как носът се вдига над водата. Прекосиха пристанището със скорост, която според нея беше ужасяваща.

— Сега вече е по-добре! — извика Изабел. Когато се обърна, очите й блестяха от вълнение. — Не ви ли харесва?

— Харесва ни! — кресна Иън, но Ейми забеляза, че се е вкопчил в перилата.

Навътре морето в залива беше по-бурно и катерът запори високите вълни. Ейми заподскача нагоре-надолу, като се опитваше да се задържи на седалката. Вятърът развяваше косата й и тя я шибаше по очите.

Накрая, точно когато Ейми си помисли, че след толкова много клатушкане костите й ще се разпаднат и ще станат на прах, Изабел намали скоростта и навлезе в красиво заливче. Ейми видя бял плаж с формата на подкова. Забеляза и хора по него, както и неколцина плувци, навлезли в морето зад прибоя. Поотпусна се. Беше се притеснила, че Изабел ще я откара на някое напълно безлюдно място или навътре в морето. Ако се налагаше, момичето можеше да се гмурне във водата и да доплува до брега.

Катерът се поклащаше леко по вълните. Изабел дойде при Иън и Ейми и седна с лице към тях на един шезлонг. Хвана ги за ръцете.

— И така, вие двамата — подхвана тя. — Стига сте се карали. Тук сте, за да се сдобрите.

Ейми я погледна невярващо. Скарали ли? Мама Кабра явно и не подозираше, че синът й има наклонности на убиец.

Ейми издърпа ръката си.

— Не съм тук, за да се сдобрявам с Иън — заяви тя твърдо. Олекна й, че гласът й не е трепнал. — Тук съм, защото той ми каза, че майка ми и баща ми са били убити.

— Направо на въпроса, а? — Изабел пусна ръката на сина си. — Възхищавам ти се за това! Добре тогава. Ще ти съобщя някои неща и се надявам да ги пазиш в тайна. Не съм дошла в Австралия само за да прибера скъпите си деца. — Известно време Изабел мълча. — В клана Лусиан има предател. Според нас действа от доста време. На всяка крачка ни създава спънки.

Наталия, помисли си Ейми. Именно тя беше накарала Ейми и Дан да отидат в Русия. Беше от клана Лусиан, но им беше помогнала да открият още един ключ към загадката.

— Недоумявахме откъде те получават информация, средства. И после се досетихме. От Мадригалите. Някой от нашия клан е преминал на тяхна страна.

Ейми не й повярва. Ако Изабел имаше предвид Наталия, значи грешеше.

— Какво общо има това с мен? — попита момичето.

— Според мен, по-точно според нас, хората на най-високо равнище, този човек, този шпионин, този предател е убил заедно с Мадригалите родителите ти.

Не. Изабел определено не говореше за Наталия. Имаше предвид някой друг. Наталия се беше изложила на голяма опасност, за да им помогне.

— Откъде знаеш? — попита Ейми и преглътна.

— Пожарът е бил умишлен. Палежът е извършен много хитро — обясни Изабел. — Ние проведохме свое разследване. Съжалявам, че се налага да ти кажа горчивата истина, Ейми, но трябва да я преглътнеш. Трябва да видиш срещу какво си се изправила. Мадригалите са безпощадни.

— Защо да ти вярвам? — възкликна предизвикателно Ейми.

Защо да вярва на когото и да било?

Изабел продължи с тих глас:

— Защото, първо, бях близка с родителите ти. Много скърбих за тях. Щом си дадох сметка, че шпионинът в клана Лусиан се е съюзил с Мадригалите, реших, че съм длъжна да се включа в издирването на ключовете. Спрях Иън и Натали. Искам да се обединим с теб и Дан. Ще ви помогна убиецът да бъде наказан.

— Кой е той? — попита Ейми и преглътна.

— Не само ще ви помогна — продължи Изабел, без да обръща внимание на въпроса й, — но вие с брат ти ще разполагате с всички възможности на клана Лусиан. С информацията. С бастионите. С парите му. Ще си разменяме сведения за ключовете и заедно ще победим.

— Стига с тия ключове. Кой е убил родителите ми?

— Ирина Спаска.

Слънцето се беше снишило на небето и бе обагрило в розово синята вода. От ярката светлина зад Изабел лицето й не се виждаше и чертите й се бяха заличили. Около нея сякаш се беше разгорял пожар. Ейми усети, че е замаяна.

Ирина я беше предупредила именно за това. За лъжата, която звучи като истина. Но дали беше лъжа? Или Ирина просто искаше Ейми да я помисли за лъжа?

— Аз и съпругът ми нямахме още и двайсет години, когато се запознахме с Ирина — продължи Изабел. — Тя се превърна направо пред очите ми от учен идеалист в хладнокръвен убиец. Но и през ум не ми е минавало, че ще посегне на кръвните си роднини. Настървила се е покрай издирването на ключовете. То я поквари. Съжалявам, Ейми. Сигурно не ти е лесно да го чуеш. Но е хубаво да знаеш кой ги е убил.

И Изабел изглеждаше така, сякаш наистина е покрусена. Бляскавите й очи с цвят на тъмен мед се изпълниха със състрадание.

— Обединим ли се, ще я разгромим — продължи Изабел. — Ще я изобличим. Тя се страхува най-много именно от това. Мадригалите… те дърпат конците. Какво знаем за тях? Само че са решили на всяка цена да унищожат всички кланове в рода Кахил… и въпреки това никой не знае кои са те и какво представляват. Подозираме, че шайката е била създадена преди столетия от негодници в рода Кахил, наумили си да изтребят всички в него. Човек би си помислил, че клановете ще се сплотят срещу тях. Но през всичките тези години те така и не успяха да се съюзят дори срещу общия враг. Досега. — Изабел преплете пръсти. — Ние, Ейми, можем да предначертаем бъдещето. Можем да намерим трийсет и деветте ключа и вие ще отмъстите за родителите си. Ако се сработим.

— Не разбирам какво ще получиш ти от всичко това — отвърна Ейми.

— Умът ти. Нюхът на брат ти. Трябва да призная, че се представихте по-добре и от собствените ми деца. И не забравяй едно, Ейми, нищо чудно и сега да си от клана Лусиан. Грейс предпочете да остане неутрална. Струва ми се, че приличаш най-много на хората в Лусиан — каза Изабел. Гласът й беше пресипнал, топъл. Тя разпери ръце. — Затова може би така просто ще се върнеш там, където ти е мястото. Предлагаме още едно, най-важното. Закрила. Ирина е коварна, от мен да знаеш. А Мадригалите са безпощадни.

Дали Ейми беше стояла в тунела заедно с убийцата на родителите си? Тя си спомни отново какво е видяла в очите на Ирина при сблъсъка в криптата на църквата. Знаеше, че Ирина е способна на какви ли не ужасии…

Освен ако… Ирина не беше казала истината, а Изабел лъжеше. Ейми усети как й се повдига.

Макинтайър беше предупредил да не се доверяват на никого. За пръв път тя наистина разбра какво е имал предвид. Залогът беше много по-голям, отколкото си беше мислила. Лъжите я пронизваха много по-дълбоко. Чак в сърцето.

— Какво ще кажеш, Ейми? — попита Изабел и я погледна угрижено. — Не ми е приятно, че трябва да ти го стоварвам наведнъж, но се налага да побързаш, ако искаш да се спасиш.

Защо ли беше решила, че Ейми ще й повярва? Защото Иън я беше измамил толкова лесно ли? Ейми го погледна. Той се беше вторачил в майка си и беше извърнал към Ейми красивия си профил. На катера почти не беше казал и дума. Нито веднъж не я беше погледнал в очите.

Беше я лъгал отново и отново. Дали беше споделил с майка си колко лековерна е Ейми?

Все едно, помисли си момичето. Ако истината беше такава, двамата с Дан щяха да решат какво да правят. Заедно. Бяха отбор. И бяха стигнали чак дотук.

Ейми вдигна брадичка.

— Двамата с Дан можем да се справим и сами с трудностите. Затова благодаря, но няма нужда.

Върху страните на Изабел се появи лека руменина. Ейми забеляза, че над горната й устна са избили капчици пот.

— Трябва да си сигурна — рече сковано Изабел. — Не мога да ти направя още веднъж същото предложение.

— Това е окончателният ми отговор — отсече момичето.

Изабел се позамисли за стотна от секундата. После се усмихна.

— Ясно. Ще те откарам обратно. — Тя се изправи и отиде на перилата. — Но първо нека се полюбуваме малко на този прекрасен залив. В Австралия са най-хубавите плажове по света, нали? Е, човек трябва да се пази от мъртвото вълнение, мухите и акулите, но те едва ли ще се доберат до теб. Всъщност акулите нападат много рядко. Намирам ги за красиви. Бялата акула е истинска машина, която постоянно търси храна. Има една цел в живота, знае прекрасно каква е тя и как да я постигне. Само с едно отваряне на устата може да ти отхапе ръката или крака, но не можем да я виним. А после, щом кръвта се разпени във водата, какво друго й остава, освен да продължи да се храни?

— Мамо, много те моля… — подхвана Иън, но Изабел го прекъсна на секундата.

— Била ли си в аквариум с акула? Аз съм била. Поглеждала съм я в очите — все едно гледаш самата смърт.

Изабел отиде при товарното отделение в другия край на палубата. Вдигна капака и извади голяма бяла кофа. Ейми забеляза как мускулите на ръцете й се изопват, когато тя вдигна кофата и я прехвърли през перилата. Пресегна се и започна да излива нещо във водата.

Ейми усети миризмата и разбра какво е. Изабел мяташе в морето нарязана на парчета риба. Ейми видя слузестите бели късове, окървавените краища. Чу плисъка на падащите късове във водата.

Долови, че до нея Иън се напряга. Той се вкопчи в краищата на възглавничките по седалката.

Изабел не погледна към Ейми. Подсмихваше се, докато изливаше зловещата каша.

Ейми се взря в спокойната синя вода. Видя перката. Движеше се напред-назад по права линия на няколко метра от катера. Малко по-нататък момичето видя и втора перка. Акулите явно бяха надушили кръвта. Сега кръжаха наоколо и всеки момент щяха да се насочат към катера.

Изабел се изправи. Отиде при един рафт до руля и си пръсна малко антибактериален гел върху дланите. Разтърка ги бързо.

— И така — подхвана тя бодро. — Ще ми кажеш ли всички ключове към загадката, които вие с брат ти сте събрали? Или предпочиташ да поплуваш?