Джуд Уотсън
В дълбините (8)

Глава 8

Мъничкото електрическо фенерче осветяваше едва-едва паянтовото стълбище. Вратата отзад се тресна и се затвори.

— Може да срещнем някой и друг плъх — предупреди Ирина. — Иначе е напълно безопасно.

— Не се притеснявай — отвърна Ейми. — Свикнала съм с плъхове. Въдят се в рода ми.

— И ти ли като брат си ми се правиш на интересна, а? — подметна Ирина. — Този тунел се е използвал през XIX век. Ако някоя отрепка е прекаляла с пиенето в кръчмата, на другата сутрин се е озовавала на кораб в открито море. Прекарвали са я по този тунел до пристанището.

Слязоха по стъпалата. Подът долу беше пръстен, стените бяха от изронен камък. Ейми не виждаше какво има отпред.

— К-к-къде ме водиш?

Отврати се от себе си, задето пелтечи. Не биваше да го допуска повече.

— Ха! — ревна Ирина — не й беше до смях. — Ти какво си мислиш, че те отвличам ли? Спасявам те. Има неща, които не бих се унизила да направя.

— Виж ти! — възкликна Ейми. — Пък аз си мислех, че не се спираш пред нищо.

— Това шега ли е? Онова, което каза обаче, си е самата истина. Няма нищо, което не бих извършила, само и само да победя. Ала днес, Ейми Кахил, ти правя услуга. Давам ти съвета, от който имаш нужда. Ето го: страхуваш се от всичко друго, но не и от онова, от което всъщност трябва да те е страх.

— Благодаря — каза момичето. — Много ми помогна.

— Така например сега се страхуваш от мен. Разбираемо е, аз съм твой противник. Но в момента съм най-малкият ти проблем.

— Нима! — ахна Ейми. — Странно. Като се има предвид, че съм в тунел с плъхове и че току-що ме заплаши, че ще ме отровиш.

— Трябва да ти кажа и нещо друго: не помниш онова, което не би трябвало да забравяш никога.

— Това със сигурност внася голяма яснота.

— Продължавай, присмивай се. Но преди да се разделим, не е зле да проумееш, че онова, което не знаеш, те тласка към сигурна гибел. И теб, и света.

— Не преувеличаваш ли малко?

Кой знае защо, докато се подиграваше на Ирина, Ейми не се оставяше във властта на страха.

— Не, не преувеличавам. — Ирина се завъртя кръгом. Застана съвсем близо в тъмното. — Чуй ме, Ейми Кахил. Крайно време е да вдигнеш глава и да се огледаш. За брат ти трийсет и деветте ключа към загадката са нещо като игра, нали?

Ейми застина под свирепия поглед на Ирина. Дори в мъждивата светлина на електрическото фенерче очите й бяха леденосини, а миглите — стряскащо черни. Ейми не можеше да отрече онова, което тя беше казала. В много отношения издирването на ключовете беше за Дан игра.

— Но ти не си толкова лековерна. Точно заради това рискувам много, като разговарям с теб. Майка ти и баща ти загинаха заради това. Нима мислиш, че са искали да си отидат?

— Не говори за майка ми и баща ми!

На Ейми й идеше да си запуши с длани ушите, но тя се притесни, че ще заприлича на малко дете.

— Никой родител не би поискал да изостави детето си. Нима смяташ, че те ще изоставят любимите си деца заради някаква си игра.

— Престани!

— Нима смяташ, че майка ти те е зарязала сама и се е хвърлила в горящата къща заради съпруга си?

Ейми я погледна стресната. И вцепенена.

— Откъде знаеш какво е станало? — прошепна тя.

Ирина сви рамене.

— От вестника, разбира се. Всъщност не. Само ти знаеш със сигурност какво се е разиграло. Защото знаеш кой е бил там онази нощ. Била си достатъчно голяма да видиш. Не вярваш на онова, което ти разказват всички от рода Кахил, и постъпваш умно. Всеки от нас си има свой дневен ред. Затова би трябвало да си спомниш.

— Не помня нищо от онази нощ — отсече Ейми.

Но нещо в съзнанието й се размести и се понесе: студена трева, хвърчаща пепел, прозорец, който се чупи, разплаканият Дан…

— Не мога да не го призная, изобретателна си — продължи Ирина. — Мислиш и реагираш бързо, и ти, и брат ти. Но идва време, когато трябва да се замислиш още повече. Трябва да се изправиш лице в лице с онова, което не искаш да виждаш. Докато не прогледнеш за нещата, си уязвима.

— Защо?

— Защото някой ще ти каже каквото искаш да чуеш — отговори Ирина. — Затова те питам отново. Какво се случи в нощта на пожара?

Ейми се давеше под студената мокра кърпа, която майка й й беше сложила на устата. Тя я стискаше много силно за ръката. Ейми чуваше пламъците, но не ги виждаше. Всичко беше потънало в пушек. Дан плачеше в ръцете на майка им.

— Не помня! Бях съвсем малка!

Страхът изтръгна думите от гърлото на Ейми. От проблясъците, изникващи в съзнанието й, й се гадеше и й се виеше свят.

— Странно — отбеляза жената, погледът й внезапно се беше замъглил. — Помня съвсем ясно онова, което ми се е случило, когато бях на седем години. Деня, когато ме разделиха с майка ми на улицата в Санкт Петербург… Помня с какво палто бях облечена, помня си обувките, какъв точно цвят беше реката, изражението върху лицето на мама, когато тя ме намери…

— Радвам се за теб — промълви Ейми и преглътна.

— Онази нощ някой беше ли дошъл у вас? — попита Ирина. — Ти чу ли нещо? Майка ти качи ли се горе да ви вземе? Как се измъкнахте от къщата?

— Престани!

Слизаха с усилие по стъпалата. Баща й беше в кабинета и хвърляше на пода книги.

— Изведи децата! — извика той.

— Татко! — изпищя Ейми.

Протегна ръце и за миг той спря.

— Ангел мой — рече й, — върви с майка си.

— Не! — Ейми се разрида, а майка й я затегли. — Не! Татко!

— Не — прошепна Ейми. — Не.

— Отърсваме се от лошите спомени — каза Ирина. От вледеняващата тъга гласът й беше станал глух. — Казваме си, че е по-добре да не помним. Не е по-добре. По-добре е да помним всичко, дори болката.

— Какво искаш от мен?

Погледът на Ирина отново стана бляскав и прям.

— Ела. Нямаме време, това място се наблюдава от клана Лусиан. Ако изчезнем и двете, не след дълго Изабел ще дойде да ни търси тук.

Те тръгнаха отново. На Ейми й се стори, че светлината става по-сива. Дали наближаваха края на тунела? Тя беше готова да хукне. Усети, че нещо претичва покрай тях, и подскочи.

— Плъх — каза Ирина. — Като някои в нашия род, а? Такива като него ще ти напълнят главата с лъжи.

— Престани! — спря я Ейми. — Щом не смяташ да ме убиваш и да ме отвличаш, най-малкото, което можеш да направиш, е да говориш без заобикалки.

Бяха излезли при вратата. Ейми видя тежката метална ключалка. Нямаше да успее да излезе без помощта на Ирина. Тя стоеше с гръб към вратата.

— Добре тогава, ще говоря без заобикалки. Изабел ти е определила среща, нали?

— Повика ме Иън.

Ирина махна пренебрежително с ръка.

— Иън служи само за примамка. Изабел мисли, че си глупава и ще дотичаш веднага щом той ти каже. Избрала го е за стръв. Знае, че ще дойдеш, ако искаш да разбереш кой е убил родителите ти.

— А тя знае ли?

Ирина вдигна рамо.

— Поставяш погрешно въпроса. Правилно е да попиташ дали тя ще ти каже истината. Разбира се, че не. Ще те излъже, за да се размекнеш. Лъжата ще прозвучи като истина. После ще ти предложи сделка.

— И нима ме мислиш за толкова тъпа, че да повярвам на онова, което ми казва Изабел?

Ирина вдигна пръст.

— Нет, не си тъпа. Сега си тук с мен, понеже съм наясно, че си умна. Но знай, че ако не получи каквото иска, Изабел може да стане и… неразумна. Откажеш ли сделката, може да си навлечеш лоши последици.

— И какво искаш да направя? — попита Ейми.

— Не ходи на срещата. Не ти трябва нейната версия за случилото се онази нощ. Ти имаш своя. Опитай се да си я спомниш. — Ирина хвана вратата. — Оттук се излиза на улица, която е на три пресечки от пристанището. Никой не те следи. Направо оттук можеш да се качиш на автобуса или да хванеш такси. Върни се, където и да си отседнала.

— Защо?

Ирина въздъхна.

— Защото, както ти казах в началото, трябва да се страхуваш от онова, което наистина те застрашава. Нима си въобразяваш, че който е убил родителите ти, ще се поколебае да убие и теб?

— Не вярвам и на дума от онова, което ми наговори — отсече момичето. — Мисля, че се опитваш да ме манипулираш и да ме уплашиш.

В очите на Ирина блесна гняв или може би отчаяние, и Ейми не знаеше кое.

— Момиченце, мисли му. Би трябвало да се страхуваш. — Тя се подвоуми. — Ами ако ти дам ключ към загадката, от който да разбереш, че ти казвам истината? Искаш ли?

— Каква е уловката?

— Няма уловка — отвърна нетърпеливо Ирина. — Слушай сега. Все някога ще попаднеш на следа, която ще те отведе в метрото в Ню Йорк. Ключът е скрит там, в един стенопис върху плочите. Спирката на шеста линия, която е на Седемнайсета улица. Знам какво ще си помислиш: Ирина, на Седемнайсета улица няма спирка на шеста линия на метрото. Но именно заради това е толкова трудно да откриеш този ключ. Розмарин. Един стрък.

— И защо да ти вярвам?

Ирина сви рамене.

— Трийсет и девет ключа, давам ти един. Е? Сигурно ще си кажеш — чудо голямо. Но си струва, ако ми се довериш.

— И след милион години няма да ти се доверя — отвърна момичето.

— Не те моля за милион години — тросна се Ирина. — Моля те само за един ден. За днес.

— Защо го правиш? — полюбопитства Ейми. — Ако това наистина е ключ към загадката, ти предаваш своя клан.

Жената трепна.

— Правя го именно заради своя клан. Дано някой ден това стане ясно. — Тя отключи вратата и я отвори. — В края на уличката завий надясно. Върви.

Когато Ейми тръгна да излиза, краката й трепереха. Тя се озова на тясна тъмна пресечка. Видя отпред слънчева светлина и движещи се автомобили, зърна и едно такси. Щом излезе на улицата, се обърна. Ирина я нямаше.

Нима тя наистина я беше пуснала да си върви?

Ейми се поколеба. Защо да вярва на Ирина? Изведнъж я скова страх. Майка й и баща й бяха убити, това беше съвсем истинско. Дали и сега не я наблюдаваше някой? Ако Ирина я беше излъгала, тя й беше заложила и капан. В случай че Ейми спреше такси или се качеше на автобуса, някой щеше да я проследи чак до къщата на Шеп. Ирина беше казала — където и да си отседнала. Те още не знаеха.

Но ако Ирина не беше излъгала, Ейми вървеше към капана, заложен от Изабел.

Хората вече я гледаха любопитно. Дали й личеше, че е вцепенена? Ейми си наложи да продължи нататък. Когато стигна ъгъла, видя, че е само на няколко преки от музея. Под Харбър Бридж минаваше ферибот.

Дали това не беше спасението й? Никой не очакваше тя да си тръгне по вода.

Ейми видя, че фериботът се насочва към кея. Тя беше само на няколко преки от музея. Можеше спокойно да се слее с навалицата и да се качи на ферибота.

Хукна с все сили към спирката на ферибота. По мостика се качваха пътници. Ейми щеше да успее.

Тя излезе на пристанището и се запъти към ферибота. Най-неочаквано пред него се стрелна катер, който се насочи право към кея. В последния момент някой угаси двигателя и катерът се заклати само на сантиметри от Ейми. От носа точно пред нея скочи едно момче.

— Ето те и теб! — възкликна Иън.

Изабел й махна от палубата.

— Ейми! Качвай се!

Тя погледна назад. Ирина беше застанала в края на пристанището и беше препречила пътя, така че Ейми не можеше да се върне на Рокс. Рускинята беше с тъмни очила и момичето не видя изражението й.

Почувства се кръгла глупачка. Ирина беше обмислила всичко. Сигурно през цялото време беше вървяла след Ейми и се беше свързала по радиостанцията с Изабел.

Иън я хвана под мишница.

— Радвам се, че дойде — прошепна той. — Имаме да си казваме много неща.

Изабел махна с ръка от руля на катера.

— Какъв хубав ден, нали?

Ейми знаеше, че няма избор. Беше влязла право в капана. Бутна ръката на Иън и се качи на катера.