Джуд Уотсън
В дълбините (23)

Глава 23

Нели прокара сънено ръце през косата си. Погледна часовника. Не можеше да повярва, че е спала цели дванайсет часа.

Дан и Ейми бяха излезли, естествено. Този път дори не бяха оставили бележка.

Тя си провери електронната поща и както и бе очаквала, видя, че има две писма от clashgrrl. Написа паролата и ги отвори.

НЕ ГИ ИЗПУСКАЙ ОТ ОЧИ. ПОВИШЕНА ТРЕВОГА. УРЕДИ НЕЗАБАВНО ЗАМИНАВАНЕ.

— Ама че работа — каза тя на глас.

Саладин измяука умолително.

— И ти ли? — попита го Нели.

Наведе се да го вземе и го помилва разсеяно. Не можеше да повярва, че отново е изгубила Ейми и Дан. Реши да им даде час — час и нещо, преди да започне да си скубе косите.

Саладин се измъкна от ръцете й. Тя го беше стиснала много силно. Защото беше разтревожена. Тук имаше нещо гнило.

Ейми и Дан обикновено й показваха недвусмислено, че са скарани. Но тя беше забелязала как двамата се споглеждат, когато научиха, че знае да управлява самолет. Бяха започнали да я подозират. Клетите те. Не можеха да се доверят на никого.

Получи се още едно писмо от clashgrrl. В графата „Относно“ пишеше „Не бъди толкова смотана!“.

Това означаваше, че тя трябва да го прочете незабавно.

Нели изключи с бос крак лаптопа. Реши първо да намери Ейми и Дан и чак тогава да прочете писмото. Имаше лошо предчувствие.

* * *

Изабел влезе в магазина, а Ирина остана навън. Изабел беше взела кола под наем, но Ирина я проследи с мотоциклета. Беше се дегизирала, но Изабел не беше взела обичайните предпазни мерки, което означаваше, че в Джакарта се чувства в безопасност.

Носеше платнен сак — когато беше влязла в магазина, той беше празен, а сега се беше издул от покупките. Ирина беше успяла да я улови с обектива на фотоапарата и да види какво купува.

От последната покупка я побиха ледени тръпки. Точно както Ирина беше подозирала. Изабел беше хитра, но й липсваше въображение.

Така значи. Налагаше се Ирина да окаже именно тук последна съпротива. Могъществото на трийсет и деветте ключа не можеше да остане в ръцете на клана Лусиан, щом го оглавяваше Изабел Кабра.

Какви щяха да бъдат последиците, ако Ирина започнеше да действа срещу своята водачка? Тя знаеше прекрасно. Щяха да я изхвърлят. Всички в клана Лусиан щяха да знаят, че ги е предала. Изабел и Викрам щяха да се погрижат. Щяха да измислят някакви небивалици, да изопачат нещата. Ирина щеше да остане без всичко, което познаваше: пари, връзки, цел. Светът щеше да се превърне в безлюдно място, а самата тя щеше да стане призрак.

Нямаше избор. Трябваше да се опита. „Каква е разликата между вас?“, беше попитала Ейми.

Ето я разликата, Ейми. Има неща, които няма да направя. Има неща, които няма да допусна да се случат.

Ирина се обърна и се затича към Иън и Натали. Натали се усмихна. Ирина не видя очите й зад тъмните очила.

— Добра новина. По всичко личи, че никой не следи майка ви — каза Ирина.

Нямаше намерение и с мигване на окото да покаже на тези хулиганчета, че й лазят по нервите.

— И аз имам добра новина — отвърна Натали. — Днес сутринта мама получи нова заповед.

— Е, и?

Без никой да забележи, Ирина извади иглите от показалците си. Щеше да й бъде по-лесно да действа, ако тези двамата излезеха за дълго от строя.

Натали се хвърли толкова бързо, че Ирина има време само да се учуди за миг. Винаги беше смятала, че на това нацупено момиче му липсва живец. Ръката на Натали се стрелна напред, сграбчи нокътя на Ирина и го огъна почти изцяло назад. Ирина почувства ужасна болка — ставата на пръста й изпука. После иглата се заби.

* * *

Ейми и Дан оставиха кашоните на плажа и тръгнаха към пътеката.

— Защо пуснахме Дарма да си тръгне? — попита Ейми. — Ако не открием никого, ще се наложи да нощуваме тук.

— Жестоко! — възкликна Дан. — Като Робинзон Круизо.

— Робинзон Крузо — поправи го сестра му.

Бяха навлезли в гъстата тропическа гора и тръгнаха по пътеката.

— Сигурен съм, че Тропо ще ни се зарадва — каза Дан. — Ние сме едно голямо щастливо семейство, нали?

Ейми имаше лошо предчувствие. Слънцето беше залязло зад хълма и сенките се бяха удължили. Изведнъж тя се уплаши какво ще намерят.

Дан излезе на една поляна.

— Охо! — възкликна той. — Погледни.

До една палмова горичка се издигаше голям строеж. Всичко наоколо беше осеяно със строителни инструменти, големи парчета бетон, омотани на кълбо дебели жици, плочки теракот.

— Както личи, са смятали да строят хотел — каза Дан. — Виж, там има още постройки.

— Дан — викна Ейми. — Виж.

Тя посочи пясъка. По него се виждаха ясни стъпки. Дан сложи крак до тях. Стъпките бяха много по-големи, като на мъж. Изведнъж съмненията на Ейми за предположението на брат й бяха изместени от страх.

Те тръгнаха по стъпките и подминаха изоставения хотел и поляната. По-нататък при пътеката видяха малък плаж във вид на полумесец и с пясък, обагрен в розово от залязващото слънце. Около него се издигаха високи палми. Стъпките изчезнаха, сляха се с падинките по мекия пясък.

Ейми забеляза с крайчеца на окото, че нещо се движи. На две палми беше завързан хамак. Той се люлееше леко напред-назад. Момичето не видя кой лежи на него, мерна само бос крак, който се оттласкваше леко от земята, за да разлюлее хамака.

Затаили дъх, двамата се приближиха. Щом стигнаха при хамака, видяха идеално изгладени къси панталони от лимоненожълт лен. Снежнобяла риза. И братовчед си Алистър Ох, който лежеше със затворени очи и усмивка на лицето.