Джуд Уотсън
В дълбините (20)

Глава 20

— Това е нелепо! — каза Шеп, докато се връщаха в хангара. — Аз също съм им братовчед!

— Виждате го как лъже най-безсрамно — подметна Ирина и притисна към очите си носна кърпа. Руският й акцент беше станал по-силен. — Моя морковка — извика тя на Ейми. — Морковчето ми! Как само копнееха очите ми да зърнат лицето ти!

Ейми сграбчи Шеп за ръката.

— Той е нашият братовчед.

— Мога ли да видя паспорта ви, господине? — попита сурово служителят Шеп.

— Допреди малко беше у мен…

— Ела, малкото ми съкровище — рече Ирина и се опита да прегърне Дан. — Аз съм като баба на тези деца. Те избягаха от настойницата си в Бостън. Ето, имам документи. Погледнете! Издирват ги от Социалната служба в Масачузетс. Пратена съм да ги върна у дома.

— Документите, изглежда, са редовни — отбеляза служителят, след като ги провери. — Както личи, Социалната служба в Щатите издирва двете деца.

— Тази жена е лъжкиня, убийца и шпионка! — изкрещя Дан.

— Опита се да ни убие! — викна и Ейми.

Ирина отново си избърса очите, въпреки че те бяха съвсем сухи.

— Открай време си имат проблеми с властите — обясни тя на служителя. — Знаете ги какви са децата в Щатите, ужасно разглезени. Но те са малките ми пирожки и аз ги обичам. Роднини са ми.

— Значи казвате, че сте им бавачка и братовчедка? — попита служителят.

— Оооооо — простена Ирина, като метна носната кърпа върху лицето си. — Сърце ми разбито на парчета като чаша за чай, само като видях отново ангелските им лица.

— А моето сърце ще изскочи през устата — завъртя очи Нели.

Дори служителят от охраната вдигна вежда. Ейми си помисли, че Ирина преиграва. Явно нямаше много опит с чувствата.

— Ако ми разрешите да се върна в самолета, ще ви донеса документите — намеси се Шеп. — Явно съм забравил къде съм ги сложил, но те едва ли са отишли далеч.

— Няма да мърдате оттук. — Служителят се обърна към Ейми и Дан. — Тази госпожа се казва Ирина Кахил и твърди, че…

— Не е Кахил — извика Ейми. — Всъщност е, но не се казва така!

Служителят избърса потта, избила по челото му.

— Ще спрете ли всички да крещите? Опитваме се да изясним случая.

От сградата при тях бързо дойде друг служител. Той пошушна нещо в ухото на шефа си. Ейми чу думата „Интерпол“.

Шефът се извърна към Ирина.

— Да познавате случайно Ирина Спаска?

— За пръв път чувам за такова лице — погледна неразбиращо Ирина. — „Спаска“ е често срещано руско име.

— Тя е Ирина Спаска! — викна Ейми.

— Лицето се издирва от Интерпол за… хм, за различни престъпления, извършени в много държави. — Служителят погледна списъка. — През 2002 година е пристигнала в Дубровник с фалшив паспорт. През 1999 година в София е парализирала с отрова мъж с неустановена самоличност. Шри Ланка… — Служителят пребледня. — Виж ти!

— Същата е — извика Дан. — Заключете я и хвърлете руския ключ!

Ирина се усмихна.

— Малки смешници. Я ми кажете, господа, защо не преследвате престъпници като тази Спаска, вместо да обвинявате една рускиня гувернантка, опитваща се да спаси деца от отвличане?

Служителят въздъхна.

— Така твърдите вие, госпожо.

Шеп му заговори, започна да му обяснява, че е братовчед на Артър Трент и почтен гражданин с летателен план и самолет, който трябва да излети. Той включи в спора и Нели.

Ирина се обърна към Ейми и Дан. Сниши глас до шепот.

— Тук съм, за да ви помогна. Отивате право в капан.

— Не може да бъде! Пък на мен ми се струва, че вече сме в капан — подметна Дан.

— Не пропускаш възможност да ме жилнеш — отбеляза Ирина. — Разбираемо.

— Не аз, а ти жилиш с иглите си — напомни момчето.

— Няма да се хванем в капана ти — заяви яростно Ейми. — Сигурно си мислеше, че си ни убила в рудника…

— Не съм участвала — прекъсна я Ирина. — Не знаех какво е намислила Изабел, докато тя не го направи. Ако можех, щях да я спра.

— Лъжеш!

— Още ли не сте разбрали кой е истинският ви враг?

Дан я посочи.

— Бинго.

— Не ходете в Джакарта. Ако Изабел разбере, че сте там, ще ви убие, толкова ли не проумявате?

— И ни в клин, ни в ръкав ти се правиш на баба, а? — попита презрително Дан. — Я стига. Ако ти падне, ще ни убиеш, без да ти мигне окото.

— Ейми — изрече тихо Ирина.

Момичето не беше чувало никога от нея такъв тон. В началото не разбра какво я е смутило, но после схвана. В гласа й липсваше презрението.

— Изабел ти каза, че аз съм убила майка ти и баща ти. Нали?

Ейми само я изгледа.

Дан завъртя рязко глава от Ирина към сестра си и после обратно.

— Какво каза тя току-що?

— Изабел те е излъгала. Тя ще лъже за всичко, докато получи каквото иска. Спомни ли си още нещо от онази нощ?

— Мама и татко са били убити ли? — попита през шепот Дан.

Той погледна озадачен Ейми. Приличаше на малко момченце, което се е изгубило. Сестра му се беше страхувала да не види точно това изражение върху лицето му.

— Да — каза тя. — Помня теб.

Отправи обвинението хладно, с надеждата Ирина да се хване на въдицата. Дори и Ейми да не я помнеше, тя със сигурност е била у тях.

— Но не само мен, нали?

— Какво става тук?

Гласът на Дан трепереше.

— Защо? — попита Ейми. Едва изричаше думите, на гърлото й беше заседнала буца. — Как можа да го направиш?

— Не съм го направила — възрази Ирина. — Да, бях там.

— Това се нарича съучастничество в убийство — заяви момичето.

Дан беше толкова изумен, че лицето му сякаш се сгърчи и се сви. Изглеждаше така, като че ли някой го е ударил с все сила в стомаха.

Гласът на Шеп стана по-силен:

— Само ако ме пуснете в самолета ми…

— Мисля, че самолетът не е ваш — отсече служителят. — Взет е от някой си Грегъри Толивър и ние се опитваме да се свържем с него. За съжаление мобилният му телефон е изключен.

— Той ми е приятел — уточни Шеп. — Ще гарантира за мен.

— Е, няма как да го направи, не мога да го открия.

— Казвах само, че…

— Не, не съм съучастница — побърза да уточни Ирина. — Тръгнах си. Но поне един от нас остана. Помниш ли кой?

— Защо не ми кажеш ти?

— Защото ти трябва да си спомниш.

— Все намекваш, че е Изабел. Знам какво искаш да кажа. И каква е разликата между вас двете? Тя обвинява теб, ти обвиняваш нея.

Ирина пребледня.

— Каква е разликата между нас — повтори тя. — Точно това установявам.

— Може ли да се върнем в залата? — попита Нели служителя. — Децата се разстройват.

Ирина сграбчи Ейми за китката.

— Трябва да ми повярваш…

— Ей! Долу ръцете от братовчедка ми! — заповяда Шеп. — Нима ще допуснете да го направи? — попита той служителя.

Погледна за стотна от секундата Ейми. Вдигна юмрук и удари леко въздуха. Роднини, помисли си момичето. Шеп сякаш се сбогуваше.

Ирина пусна ръката на Ейми, но се приближи още повече.

— Не мога да ви спра — каза бързо. — Но не забравяй предупреждението ми, това е най-доброто, на което мога засега да се надявам.

— Така да бъде — съгласи се служителят, разсеян от Шеп, който започна да се кара с Ирина. — Но не излизайте от залата!

— Прекрасно! Не се безпокойте за нея! — подхвърли весело Нели и задърпа Ейми и Дан. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, прошепна: — Обратно в самолета.

— Моля? — попита Ейми.

— Шеп ми подаде скришом документите. Бяха в панталона му. Можем да тръгваме.

— Можеш ли да управляваш това чудо? — поинтересува се притеснена Ейми.

— Фасулско — отвърна Нели.

— Ами мъжете от охраната? — попита Дан.

— Точно заради тях трябва да се изнесем бързо — обясни Нели. — И нехайно.

— Как се краде самолет нехайно? — полюбопитства момчето.

— Ето така.

Нели отиде при самолета. Обърна се бързо, после се втурна нагоре по стълбичката. Ейми и Дан я последваха.

— Затегнете коланите. Аз ще се свържа по радиостанцията с диспечерската кула. Шеп ми каза, че по всяка вероятност още не са отменили полета. Между другото… — допълни тя и след като се обърна, ги озари с усмивка. — Ви пожела успех.

Притеснени, Ейми и Дан завързаха коланите, докато Нели говореше с диспечерите. Самолетът излезе на пистата. Ейми долепи нос до прозореца. Шеп ръкомахаше и разговаряше със служителите от охраната, които и не подозираха, че самолетът се готви за излитане.

Ирина стоеше, без да се помръдва, вторачена в самолета. Ейми очакваше тя да предупреди всеки момент служителите. Но жената продължи просто да стои и да гледа.

Защо ли ги оставяше да заминат?

— Излитаме! — провикна се Нели, докато самолетът набираше скорост.

Не след дълго те вече се носеха по пистата. Ейми се вкопчи в страничната облегалка. Надяваше се много Нели да не е преувеличила за пилотските си умения.

— Дали имаме парашути? — попита тя Дан.

Брат й не отговори. И той се беше вкопчил в страничната облегалка.

Самолетът излетя плавно. Извиси се във въздуха, направи кръгче над град Дарвин и се насочи към зелената вода.

Нели каза по високоговорителите:

— И така, пътници, облегнете се и се наслаждавайте на полета. Следващата спирка е Ява.

Ейми се надвеси по-близо до Дан.

— Странно, колко много нови неща научаваме за Нели — каза тя. — Сякаш е била обучена за това. — Брат й не отговори. Гледаше с напрегнато сериозно лице през прозореца. — Вече се питам дали изобщо я познаваме.

Дан се извърна ядосан към нея.

— Знам какво е.

— Кое? — попита Ейми.

— Изабел ти е казала, че Ирина е убила мама и татко? А ти не си ми и споменала.

Ейми забеляза, че в горния си край ушите на Дан са пламнали до червено и устата му се е изкривила. Очите му се напълниха със сълзи.

— Щях да ти кажа, просто…

Просто получавам тези проблясъци. И понякога не знам дали са истински. И съм уплашена, Дан. Много уплашена. Ами ако аз съм виновна за смъртта им?

— О, и кога щеше да ми кажеш? — Дан стисна устни. — Утре ли? Другата седмица? Или никога?

— Стори ми се, че е по-добре да изчакам.

Дори на Ейми обяснението й прозвуча неубедително.

— Мама и татко са били убити, ти си разбрала кой го е направил и не си ми казала?

— Не сме сигурни, че го е направила Ирина!

— И ти й вярваш?

— Е, не че можем да се доверим на Изабел. Тя се опита да нахрани с мен акулите, забрави ли? И се опита да ни убие в рудника. Така де. И Изабел не е от хората, на които можеш да се довериш.

— Заслужавам да знам. Държиш се с мен, сякаш… сякаш съм малкото ти братче!

— Ти си малкото ми братче!

— Не съм малък! — Лицето на Дан се беше сгърчило като юмрук. — Колко пъти спасявам тъпата ти кожа! Не веднъж и два пъти си разчитала да те измъквам от места, където те беше страх и да помръднеш. Защо тогава реши, че трябва да ме пазиш?

Защото си малкото ми братче, искаше й се на Ейми да каже.

Но не можеше да го направи. Изречеше ли го, Дан като нищо щеше да скочи от самолета със или без парашут.

Затова тя само го погледна безпомощно.

— Тайни и лъжи — каза той. — Поздравления, сестричке. Вече официално се превърна в Кахил.