Джуд Уотсън
В дълбините (17)

Глава 17

Змията се загърчи из малката стая. Дан си помисли, че тя не изглежда особено щастлива, задето е паднала от десетина метра на пода.

— Само без паника. Оставете я да си върши работата — пошушна Шеп.

— И през ум не ми е минавало да й преча — отвърна Нели и отстъпи назад.

— В отровата й има невротоксин, който причинява парализа — обясни Дан. — Тя обаче съдържа и микотоксин. Което означава, че може да разгради мускулната тъкан…

— Наистина ще минем и без подробностите — спря го Нели. — Как да я накараме да не ни хапе?

Оранжево-кафявата змия запълзя бавно към изхода за основния тунел. Ту подаваше езиче, ту пак го скриваше. Сигурно беше дълга към два метра. Надигна глава и всички затаиха дъх. Но змията само се нави отново на руло върху пода на мината. За да излязат, трябваше да я прекрачат.

Шеп се пресегна и взе един чук.

— Накрая ще се махне. Можем да почакаме.

Дан усети познатата тежест в гърдите. Задиша с хрипове. Закашля се и Ейми го стрелна угрижено с поглед.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Той едва изрече думата.

— Дан! Инхалаторът ти! — подкани припряно Нели. — В джоба ти е.

Той си бръкна в джоба. Вътре бяха напъхани опаковката от един шоколад, красиво камъче, което Дан беше намерил в градината на Шеп, и парче вафла, което си беше оставил за по-късно. Дръпна ги, а инхалаторът изскочи, изхвърча във въздуха и тупна на пода на рудника. Затъркаля се към змията.

Сърцата на всички сякаш спряха. Чуваше се само тежкото дишане на Дан.

Инхалаторът спря на сантиметри от тайпана.

Дан задиша още по-трудно и се хвана за гърдите.

— Аз ще го взема — каза Нели.

— Недей — спря я тихо, но властно Шеп, който вече беше пристъпил напред.

Беше вдигнал чука, в случай че змията го нападне. Приближи се още малко. Змията размърда език. Шеп изрита бързо инхалатора обратно към Нели. После отскочи назад точно когато змията се раздвижи. Припълзя още три-четири сантиметра и отново спря. Ейми въздъхна разтреперана.

Нели избута с обувка един паяк, качил се на инхалатора, който подаде бързо на Дан.

Той почувства как белите му дробове се разтварят. Дишането му се поуспокои. Но Дан още усещаше тежест в гърдите. Продължаваше да се бори. Пристъпът беше тежък. Във въздуха имаше много прах и нервите на Дан бяха изопнати в тази пещера, пълна с отровни твари. Пред очите му се появиха черни петна и той се наведе напред. Каза си, че ако изпадне в паника, ще стане още по-лошо.

— Просто дишай бавно и дълбоко, Дан — посъветва го Нели. Тя се обърна към Шеп. — Трябва да изведем Дан оттук. Налага се да го види лекар.

Дан се притесни, че няма да му стигне въздух да каже, че е добре.

По маратонката на Ейми запъпли един паяк, тя изписка и отскочи встрани.

— Не се притеснявай, не е отровен — каза й Шеп. После извика на Нели: — Вземи сандъчето с инструментите. Внимавай да не би нещо да пълзи по него.

Нели го вдигна предпазливо. Подаде го на Шеп.

— Хайде да посетим изненадващо Кен — рече той. — Достатъчно е да направим нова врата. Дръж се, Дан.

Шеп замахна с чука по стената. От нея се откърти парче, което падна на пода.

— Подай ми един чук — каза Нели. — Ще ти помогна.

— Вие двамата не изпускайте от поглед тайпана и паяците — подкани Шеп. — Ако тръгнат насам, ми кажете.

Замахна още веднъж към стената и тя се нарони на късове. Нели също заудря силно. След няколко минути двамата вече бяха отворили в стената дупка, достатъчно голяма, за да минат през нея. Дан се пъхна пръв, после и другите влязоха един по един в дрешника на Кен.

Дан седна на пода и се опита да си поеме въздух.

— Трябва да го прегледа лекар — заяви разтревожена Нели.

— Звънни на Джеф и му кажи, че е спешно — рече Шеп. — После му предай да се обади в полицията.

* * *

Когато отидоха при лекаря, Дан вече се чувстваше по-добре. Прегледа го и го предупреди да не влиза в рудници за опали. Дан се съгласи на мига.

— За пръв път те чувам да казваш на някой висшестоящ „да, сър“, и то най-искрено — отбеляза усмихната Нели, докато се качваха на колата на Кен. Тя го прегърна през раменете и дори го целуна по темето, но Дан не възрази. — Не ме плаши така, човече — рече момичето.

— Да — добави Ейми. — Май няма да е зле известно време да не включваме в маршрута си рудници.

Изрече думите весело, но едва се сдържаше да не се разтрепери при вида на брат си, който беше много блед.

Кен не беше особено щастлив, когато надзърна в свободната стая и видя, че зад гардероба тя е останала без стена. Да не говорим пък, че от другата страна се бяха спотаили цял гмеж смъртоносни твари. С помощта на специалисти в Кубър Пиди змията и паяците бяха хванати и отнесени. Полицаите започнаха да задават въпроси, но Дан и Ейми не знаеха отговорите. Кен явно не можеше да се отърси от притесненото си свъсено изражение. Накрая Джеф и Шеп предложиха да заведат Кен в пивницата, за да го успокоят.

Денят беше тежък. Но Ейми изгаряше от нетърпение да провери инициалите, които бяха открили върху кожения плик. Вечеряха набързо и тя включи лаптопа на Дан.

— И така — каза момичето с пръсти над клавиатурата. — Какво търсим? Ако напиша буквите РКХ, няма да стигнем доникъде.

— Според мен К е съкратено от Кахил — предположи брат й.

Ейми кимна.

— И аз си го помислих. И щом е бил през 1896 година в Сидни, значи вероятно е бил най-малко на двайсетина години, това означава, че е роден някъде през…

— През седемдесетте години на XIX век — каза брат й.

Ейми отвори търсачката.

— И така. Да започнем с „Робърт Кахил някой си“… в случай че Боб е било истинското му име. Ще опитам с… „Робърт Кахил“, „Сидни“ и „1890“. — Ейми простена — изскочи дълъг списък с резултати. — Нищо не вдъхва надежди — прошепна тя.

— Опитай „Дарвин“ — предложи Дан. — Този град е по-малък.

— Особено по онова време — съгласи се сестра му.

Тя написа „Робърт Кахил“, „90-те години на XIX век“ и „Дарвин“. Показа се още един поток с информация. Тя зачете списъка.

— Не става. Всички препратки са за Чарлс Дарвин… чакай малко… — Изведнъж Ейми изправи гръб. — Сигурно е това! Знам името му. То е…