Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка (4)

Средният брат отива да варди ябълката

На другата година доде ред на средния брат да варди златната ябълка. Той беше мъж едър и наклан. Коланът опасваше корема му като обръч на бъчва. Очите му час по час се затваряха за сън. Прозявката не слизаше от устата му.

Бащата му каза:

— Сине мой, миналата година брат ти не можа да уварди ябълката. Той изтърва и коня, с който отиде да убие ламята. Сега надеждата ми е в теб. Вземи втория кон от яхъра и тръгвай към Тилилейската гора!

Средният брат се почеса по тила и като бутна с лакът най-малкия, продума:

— Иди да ми доведеш коня!

Неохотно окачи лъка през рамо, намести стрелника на кръста си, дигна боздугана, но като усети колко тежък е, пак го остави на мястото му. Попита баща си:

— Тате бе, тази нощ къде ще спя?

Бащата тъжно отвърна:

— Няма да ти остане време за сън, синко!

Най-малкият брат доведе коня пред вратата. Средният брат запухтя, засили се и се опита да прехвърли единия си крак през седлото, но не можа да яхне добичето. Тогава най-малкият го хвана през кръста, повдигна го мъжки и го намести върху седлото. Подаде му калпака. Изтича напред и отвори портата.

Конникът потегли и излезе навън кандил-мандил. Когато навлезе в Тилилейската гора, за да не заспи, започна да си тананика:

Юнак върви през горица зелена,

той отива люта ламя да бие…

Ето я потайната полянка с ябълковото дърво и купата. Конникът пристигна едва-едвам, прозя се продължително, дигна ръцете си нагоре и се протегна:

— Аааах!

Изневиделица напреде му изскочи плашилото и се развика:

— Стоооой!

Средният брат му отвърна:

— Абе не видиш ли, че съм спрял?

Плашилото строго попита:

— Защо си дошъл?

— Дошъл съм да гоня Михаля — отвърна средният брат.

— А не те ли е страх да ходиш нощем в тая опасна гора?

— Тц! Не ме е страх — поклати глава конникът, — но страшно ми се спи. А ти кой си?

— Аз съм Петко Страшника! — отвърна плашилото.

— Какво правиш тука?

— Вардя ябълката.

— Кой те е наредил на тая служба.

— Дядо Върбан, стопанинът на ябълката.

— Баща ми значи — кимна с глава средният брат. — Чудесно. Слушай, Петканчо, тази нощ, както е казано в приказката, ще пристигне ламята от Долната земя. Аз трябва да й светя маслото, но как, когато умирам за сън! Моля ти се, бъди добър, убий я ти наместо мене! НЎ ти лъка, нЎ ти стрелите!

И като сне лъка от рамото си и извади стрелите от колчана, средният брат ги подаде на плашилото.

Петко протегна напред ръцете си, да хване лъка, но нали нямаше пръсти, го изтърва на земята.

Средният брат слезе от коня, взе лъка от земята и го окачи върху едната Петкова ръка. Колчана със стрелите надяна на шията му. Сетне занарежда:

— Ей там от оная купа ще си наскубя меко сенце, ще си го постеля и ще се изтегна. Щом месечинката ме погали със златното си перце — аз ще заспя, а ти убий ламята! Няма да я жалиш! Като я свършиш, ми донеси златната ябълка и не забравяй да наглеждаш коня ми. Ох, как ми се спиии!

Прозя се дълго и сладко. Сетне приближи до купата, наскуба си сено, постла го и легна възнак. Загледа се към месечината, която му се усмихна дяволито, и притвори очи. Захърка.

Петко Страшника стоеше замръзнал на пост и въртеше очи наоколо.

Настъпи полунощ. Под ябълката като видение преминаха безшумно кошутата и сърненцето й. Мушнаха се в гъсталака и слязоха към езерото.

Изведнъж тежък гръм и трясък разтърсиха гората. Месечината пробягна надолу, сянката на купата се удължи и закри заспалия среден брат. Над горските върхари се понесоха шест светлини, които бързо се уголемиха. Те бяха очите на приближаващата триглава ламя.

Петко се изправи срещу чудовището и с разтреперани ръце се опита да опъне тетивата на лъка, но нали нямаше пръсти, лъкът се изхлузи от ръцете му и падна на земята. Тогава той се уплаши здравата и се опита да извика, ала не можа да каже гък, защото езикът му се беше сковал.

Ламята зина, пое с огнения съскащ език на средната си глава ябълката от върха на дървото и се огледа наоколо. Видя коня.

— И тая година са ми докарали кон! — рече тя зарадвана и се спусна към животното. Отвори уста, рече ам! и го лапна. Протегна шия, удължи я, за да не заседне на гърлото й.

Сетне се обърна към Петка, който трепереше като лист, помириса го и запръхтя недоволна.

— Не си бил жив, а мязаш на човек! — викна тя презрително и се обърна назад.

Литна над горските върхари. Затрещяха клоните, приведоха се тревичките. Подир чудовищната гостенка остана лъкатушна огнена сянка.