Джийн М. Оел
Айла през равнината (8)

7

Не обичам да изхвърлям кожата на сърните. Толкова мека става, като се обработи — отбеляза Айла, докато прибираше и последното парче месо в торбата. — А видя ли козината на оная белка?

— Нямаме време сега да обработваме кожи, пък и не можем да носим повече багаж — отвърна Джондалар. Той издигаше триножника от колчета, на който окачваха торбата с месото.

— Знам, но все пак не ми се иска да я оставя.

Закачиха торбата. Айла погледна към огнището и се замисли за яденето, което току-що беше сложила да готви, макар че там не се виждаше нищо. То се печеше в нещо като фурна в земята. Тя представляваше дупка, облицована със сгорещени камъни, в която бе поставила сърнешкото месо заедно с най-различни подправки, гъби, млади листенца от папрат и корени от хвощ. Всичко това бе обвито в листа от подбел. След това отгоре бе прибавила още сгорещени камъни и един слой пръст. Трябваше да се пече така известно време и затова тя беше доволна, че бяха спрели достатъчно рано и имаха късмет да намерят прясно месо почти веднага, за да могат да го сготвят така. Това беше един от любимите им начини за приготвяне на храна, тъй като тя ставаше крехка и ароматна.

— Топло ми е. Времето е тежко и влажно. Ще отида да се поразхладя — каза тя. — Дори ще си измия косата. Видях, че покрай реката расте сапунен корен. Ще дойдеш ли да поплуваме?

— Да, ще дойда. Дори може да си измия косата, ако успееш да намериш достатъчно корени и за мен. — Джондалар присви засмяно сините си очи и вдигна тънък кичур мазна руса коса, паднал върху челото му.

Тръгнаха един до друг по широкия пясъчен бряг на реката. Вълчо подскачаше след тях, мотаеше се из храстите и разучаваше новите миризми. После хукна напред и изчезна зад един завой.

Джондалар забеляза следите от конски копита и вълчи лапи, които бяха оставили преди това.

— Какво ли би си помислил някой за една такава диря? — ухили се той.

— А ти какво би си помислил? — попита Айла.

— Ако следите на Вълчо бяха по-ясни, щях да предположа, че някой вълк е преследвал два коня, но на места е очевидно, че конските отпечатъци са върху вълчите, следователно не може да е вървял зад тях. Движел се е заедно с тях. Това би объркало всеки преследвач.

— Но дори и отпечатъците от Вълчо да бяха ясни, пак бих се учудила защо един вълк ще преследва точно тези два коня. Следите показват, че са здрави и силни. Освен това виж колко дълбоко са се врязали копитата. Човек би помислил, че са носили някакъв товар.

— Това също би объркало всеки.

— О, ето ги — посочи Айла, като видя високите пълзящи растения със светлорозови цветчета и копиевидни листа, които бе забелязала преди малко. С пръчката за копаене тя бързо разрови няколко коренчета и ги измъкна.

На връщане потърси твърд плосък камък или парче дърво и още един закръглен камък, за да смачка корените и да получи сапунин. Той се разтваряше във водата и се превръщаше в лека почистваща пяна. При един завой нагоре по течението не много далеч от бивака им малката рекичка бе изкопала дълбок до кръста вир. Водата бе хладна и освежаваща и след като се изкъпаха, те разучиха каменистата река, като плуваха или газеха срещу течението, докато най-накрая пътят им не бе пресечен от пенест водопад и бързеите, образувани там, където полегатите брегове се стесняваха и ставаха по-стръмни.

Този пейзаж напомняше на Айла за ручея в нейната долина с буйния пенлив водопад, който препречваше пътя му нагоре, макар че всичко останало й навяваше мисли за планинските склонове около пещерата, където бе израсла. И там имаше водопад — по-спокоен, покрит с мъх, който я водеше към една малка пещера. Тя я беше обявила за своя собственост и неведнъж бе намирала подслон в нея.

Те се оставиха на течението да ги върне обратно. По целия път се пръскаха с вода и се смееха. Айла харесваше смеха на Джондалар. Той често се усмихваше, но рядко се смееше с глас. Предпочиташе да се държи сериозно. И всеки път смехът му — толкова силен, сърдечен и жизнерадостен — я удивляваше.

Беше все още топло, когато излязоха от водата и се изсушиха. Тъмният облак, който Айла бе видяла преди, се беше разнесъл от небето над тях, но слънцето вече клонеше към черната мрачна грамада, чезнеща на запад, а мудното й движение се подчертаваше от струящата изпод нея светлина. Щом като огнената топка се спуснеше зад навъсените облаци и кацнеше над западния хребет, щеше бързо да захладнее. Айла потърси с очи конете и ги видя в една открита ливада на склона, недалеч от бивака — ако им подсвирнеше, щяха да я чуят. Вълчо не се виждаше никъде. Тя предположи, че още разузнава местността.

Извади гребена от слонова кост с дълги зъби и четка от твърда мамутова четина, която Диги й бе дала. После донесе постелята от шатрата и я разстла на земята, седна и започна да реше косата си. Джондалар седна до нея и също започна да се реше с един тризъб гребен, като се мъчеше и едва оправяше заплетените кичури.

— Дай да ти помогна, Джондалар — предложи тя, изправи се на колене зад него и разреса възлите. Косата му беше дълга, права, руса — малко по-светла от нейната. Айла се възхищаваше от цвета й — когато беше малка, нейната коса беше почти бяла, но сега бе потъмняла и със златистите си оттенъци приличаше на козината на Уини.

Докато тя се занимаваше с косата му, Джондалар притвори очи, но усещаше топлината на присъствието й зад гърба си, когато голата й кожа от време на време докосваше неговата. И след като тя приключи, той вече чувстваше топлина, която съвсем не се дължеше само на слънцето.

— Сега е мой ред да разреша косата ти — каза той и се изправи зад нея. — За миг тя понечи да откаже. Не беше нужно да прави това само защото тя му бе помогнала, но когато той вдигна гъстата й коса и я разпиля между пръстите си, сякаш я галеше, Айла се съгласи.

Косата й беше леко чуплива и лесно се заплиташе, но Джондалар пипаше много внимателно и оправяше всеки възел със съвсем леко дърпане. После продължи да я реше, докато стана гладка и почти суха. Айла притвори очи — изпитваше някаква особена трепетна наслада. Когато бе малко момиченце, Иза бе разресвала косата й, внимателно бе издърпвала разбърканите кичури с дългата, гладка и заострена пръчица. Но никой мъж не бе правил това до този момент и сега тя изпитваше силното чувство, че е обичана.

Джондалар усети, че това се харесва на Айла. Тъмнозлатистият цвят му напомняше сухи треви, макар на места да имаше просветлели от слънцето, почти бели кичури. Беше красива, гъста и мека. Допирът до нея бе толкова чувствена наслада, че събуждаше у него желание за още. Когато свърши, той остави четката, после вдигна все още влажните коси и се наведе да целуне раменете и шията й.

Айла остана с притворени очи, тръпнеща от топлината на дъха му и меките устни, които едва докосваха кожата й. Джондалар нежно захапа шията й, а ръцете му се плъзнаха от раменете към едрите й гърди, после ги обгърна с длани и усети приятната им тежест и твърдите изпъкнали зърна.

Целуна шията й отпред. Айла повдигна глава и леко се извърна. Тогава почувствува твърдото му възбудено копие, опряно в гърба й. Завъртя се и го взе в ръце — харесваше й допира до нежната му кожа. Тя постави ръцете си плътно една до друга и започна да ги движи нагоре-надолу, а Джондалар усети как у него се надига желанието, но когато топлата й влажна уста го обгърна, това чувство нарасна безмерно.

Той въздъхна шумно и се отдаде на блаженството. После премрежи очи, за да гледа, и протегна ръка към красивата мека коса, изпълнила скута му. Когато тя го пое още по-навътре, за миг той си помисли, че няма да може да се въздържи и ще свърши веднага. Страшно му се искаше да изчака, желаеше да изпита върховната наслада, когато я дарява с Удоволствието. Харесваше му да прави това и бе щастлив, че умее да й доставя радост. Може би беше готов да се откаже от собственото си Удоволствие заради нейното Удоволствие… може би.

Айла не усети как се озова по гръб върху постелята, а Джондалар изтегнат до нея я целуваше. Разтвори устни само колкото езикът му да проникне вътре, и обви ръце около Джондалар. Обичаше да чувствува устните му здраво притиснати към нейните, а езикът му внимателно да я изучава.

Той се отдръпна от нея и я погледна.

— Айла, можеш ли да си представиш колко те обичам?

Тя знаеше, че това е истина. Разбираше го по погледа му, по тези искрящи, живи, невероятни, сини очи, които я милваха с поглед и дори от разстояние я караха да тръпне. Те изразяваха чувствата, които той толкова силно се опитваше да владее.

— Знам колко много аз те обичам — промълви Айла.

— Все още не мога да повярвам, че ти си тук с мен, а не си в Летния Събор, и Ранек е твой стопанин. — Като си помисли, че едва не я изгуби заради очарователния, тъмнокож резбар на слонова кост, той изведнъж я притисна силно към себе си, обладан от страстна любов.

Айла също го прегърна, доволна, че дългата зима на тяхното неразбирателство беше свършила. Искрено бе обичала Ранек — той бе добър човек и щеше да бъде добър стопанин, но не беше като Джондалар, а любовта й към високия мъж, взел я в обятията си, не можеше да се опише с думи.

Сега топлината на тялото й до неговото разсея силния страх, че ще я изгуби, и го замени с пламенно желание да я притежава. Започна да целува шията, раменете, гърдите й, сякаш не можеше да й се насити.

После спря и дълбоко пое дъх. Искаше това да продължи и да използува цялото си умение, за да й даде колкото може повече от себе си — а той наистина беше способен в това отношение. Беше го учила много опитна жена, силно влюбена в него. Бе искал тя да е доволна и затова учеше с готовност. Бе достигнал до такава вещина, че хората от неговия народ често се шегуваха, като говореха, че е специалист в две неща; второто бе да прави отлични сечива от кремък.

Джондалар я погледна. Наблюдаваше я как диша, възхищаваше се на налетите й женски форми и бе щастлив заради самия факт, че тя съществува. Сянката му падна върху нея и закри топлината на слънцето. Айла отвори очи и погледна нагоре. Блестящото огнено кълбо зад него огряваше русата му коса и ограждаше засенченото му лице със златист ореол, желаеше го, беше готова да му се отдаде, но когато той се усмихна и се наведе да целуне корема й, отново притвори очи и се предаде — знаеше какво иска той; познаваше Удоволствията, които щеше да я накара да изпита.

Джондалар хвана гърдите й, после ръката му бавно премина от извивката на талията и пищната закръгленост на ханша надолу към бедрото. Айла потръпна от допира. Той прокара ръка отново нагоре от вътрешната страна на бедрото и докосна необикновено нежната плът и меките къдри върху нейния хълм. После погали корема, наведе се и целуна пъпа, преди отново да се протегне към гърдите й и да целуне двете зърна. Ръцете му бяха като приятен огън, топли и прекрасни, и я караха да гори от възбуда. Той я погали отново, а кожата й запазваше спомена за всяко местенце, докоснато от него.

Джондалар я целуна по устните, бавно и внимателно замилва очите, бузите, брадичката й. Тя усети дъха му в ухото си. Езикът му откри вдлъбнатината на шията и продължи надолу между гърдите. Взе ги в две ръце и ги приближи една до друга — наслаждаваше се на пълнотата им, на леко соления й вкус, на усещането от допира до кожата й и възбудата му нарастваше. Езикът му погъделичка първо едното зърно после другото. Засмука го и тя почувствува, че в нея се надига огромна пулсираща вълна. Езикът го опипваше, притискаше го, дърпаше го, хапеше го леко. После се премести на другото.

Айла се притисна към него, потъна в усещанията на тялото си и насочи цялото си внимание към центъра на Насладата дълбоко в нея. Горещият език отново откри пъпа й, обиколи го и се спусна надолу към меката къдравина върху хълма, после за миг към топлата цепка и твърдия връх на Удоволствието. Тя се притисна към него и извика.

Джондалар се настани между краката й и я разтвори с ръце, за да погледа топлото й розово цветче от листа и гънки. Потопи се дълбоко, за да вкуси от нея. Познаваше този вкус и го харесваше. После не можа да се въздържи повече и изцяло се отдаде на внимателното й изучаване. Езикът му откриваше познатите места, навлизаше в дълбокия кладенец и после отново се връщаше към малкия твърд връх. Играеше отгоре, смучеше го, хапеше го, а Айла отново и отново викаше, дъхът й се ускоряваше, възбудата й нарастваше. Джондалар разбра, че скоро ще свърши, и макар че вече едва се сдържаше, забави движенията и се отдръпна, като се надяваше да удължи играта, но тя се протегна към него, изгаряща от нетърпение. Когато блаженството наближи, страстта й нарасна още повече, тя се напрегна в очакване и застена от удоволствие.

Изведнъж се разтърси от мощните талази на облекчението, нададе конвулсивен вик и екстазът я връхлетя. Избухна в спазми и с тях дойде неописуемото желание да почувствува неговата мъжественост в утробата си. Протегна се към него и се опита да го придърпа към себе си.

Джондалар усети влагата, избликнала от нея, и разбра, че го желае, повдигна се и хвана нетърпеливото си копие, за да го насочи към дълбокия изгарящ от копнежа кладенец. Айла почувствува, че влиза, и когато той се потопи в нея, се надигна да го приеме. Горещите й гънки го прегърнаха и притиснаха и той проникна дълбоко, без страх, че неговите размери са по-големи, отколкото тя може да поеме. Това беше част от нейната прелест — напълно му подхождаше.

Джондалар излизаше, изпитвайки изключително блаженство от това движение, и после в пълна забрава отново навлизаше дълбоко, а тя се повдигаше и плътно прилепваше към него. Той почти достигна своя връх, но силата му леко отслабна и тогава пак излезе, след това се втурна напред отново, и отново, и отново, и с всеки тласък възбудата му нарастваше. Пулсираща от усещанията, събудени от тези тласъци, тя се чувствуваше цялата изпълнена от него — той се отдръпваше и после отново я изпълваше и тя вече не усещаше нищо друго.

Чуваше единствено учестеното дишане и на двамата, после виковете им се сляха. Джондалар извика името й, тя се надигна да го посрещне и в един преливащ изблик двамата изпитаха облекчение. По своя блясък и плам то можеше да се сравни единствено с огненото слънце, което хвърляше последните си ярки лъчи над долината и се спускаше зад тъмните провлачени облаци с искрящи златисти очертания.

След още няколко тласъка той се отпусна върху закръглените й форми. Айла винаги обичаше този момент с него, когато чувствуваше цялата му тежест върху себе си. Това беше приятен натиск и близост, които я стопляха, докато си почиваха.

Изведнъж един топъл език близна лицето й и някаква хладна муцуна започна да ги души.

— Махни се, Вълчо — заповяда Айла и отблъсна животното. — Хайде, махай се оттук.

— Вълчо, махай се! — рязко извика Джондалар и бутна студената влажна муцуна, но настроението вече беше развалено. Когато се отмести от Айла и се изтърколи на една страна, изпита леко раздразнение, но не се разгневи — чувствуваше се твърде добре, за да може наистина да се разсърди. Изправи се на лакът и погледна животното. То се беше отдръпнало на няколко крачки, наблюдаваше ги с изплезен език и дишаше тежко. Джондалар се усмихна на любимата жена — можеше да се закълне, че Вълчо им се хили.

— Ти го учеше да стои. А мислиш ли, че ще можеш да го научиш да си отива, когато му наредиш?

— Смятам да опитам.

— Доста работа създава един вълк — отбеляза Джондалар.

— Е, да, нужни са малко усилия, особено след като той е толкова млад. И конете се нуждаят от грижи, но си заслужава. Харесва ми да имам коне. Те са като някакви необикновени приятели.

Поне, мислеше си Джондалар, конете се отплащаха по някакъв начин. Уини и Рейсър носеха и тях, и багажа им; благодарение на тях Пътуването им може би нямаше да трае дълго. А Вълчо май не им помагаше кой знае колко, освен дето от време на време подплашваше някое животно. Все пак мъжът реши да не споделя мислите си.

Когато слънцето се скри зад навъсените облаци, носещи се плавно в небето, и ги обагри в синьо-червено и мораво сияние, сякаш натъртени от удряне и блъскане, в гористата долина скоро захладня. Айла стана и се потопи отново в реката. Джондалар я последва. На времето, когато Айла все още израстваше, Иза — знахарката на Клана, я бе научила как да изпълнява пречистващите женски ритуали. Тогава Иза се съмняваше, че нейната странна, дори според нея грозна осиновена дъщеря някога ще има нужда от тях. Въпреки всичко тя се чувствуваше задължена да й обясни и между другото й бе показала как да се погрижи за себе си, след като е била с мъж. Тя подчертаваше, че винаги, когато е възможно, прочистването с вода е от особена важност за женския Тотем на Духа. Измиването с вода, колкото и студена да бе тя, беше ритуал, който Айла никога не забравяше.

Двамата се изсушиха и се облякоха, прибраха в шатрата спалните кожи и разпалиха огъня. Айла махна пръстта и камъните от фурната в земята и извади яденето с дървените щипци. По-късно, докато Джондалар пренареждаше багажа, тя направи необходимото за заминаване на другия ден. Подготви закуска от храната, останала след вечеря, която изяждаха студена с горещ билков чай. После постави готварските камъни да се загреят, за да кипне вода; Айла често правеше чай с най-различни съставки в зависимост от вкуса и нуждите им.

Когато последните лъчи на залязващото слънце обагриха небето, конете се върнаха при тях. Обикновено те се хранеха до късно вечер, тъй като през деня пътуваха твърде дълго и имаха нужда от големи количества прясна степна трева, за да издържат. Но тревата на ливадата беше изключително хранителна и свежа, а конете обичаха да стоят край огъня през нощта.

Докато чакаше камъните да се нагреят, Айла съзерцаваше долината на светлината на последните отблясъци преди здрачаване и прибавяше към наблюденията си знанията, придобити през нощта: стръмно спускащите се склонове, които рязко преминаваха в широкото плоско дъно с малката лъкатушеща рекичка по средата. Долината беше богата, напомняше й за детството в Клана, но въпреки това не й харесваше. Имаше нещо, което я правеше неспокойна и това чувство се изостри с настъпването на мрака. Изпитваше и някаква пълнота и слаба болка в кръста. Отдаваше тази напрегнатост на леките неразположения, които понякога се явяваха малко преди лунния й период. Искаше й се да се поразходи, защото движението обикновено помагаше, но вече беше много тъмно.

Слушаше вятъра, който стенеше в разлюлените клони на върбите, очертани на фона на сребристи облаци. Грейналата луна, оградена от ясен ореол, ту се скриваше, ту отново ярко осветяваше спокойното небе. Айла реши, че малко чай от кора на върба може да потисне неразположението й и бързо стана да отреже, накърши и малко гъвкави върбови клонки.

Когато вечерният им чай бе готов и Джондалар се присъедини към нея, нощният въздух вече бе станал влажен и студен, достатъчно студен, за да облекат връхни дрехи. Седяха близо до огъня и пиеха чая с удоволствие. Цяла вечер Вълчо се бе навъртал покрай Айла, и следваше всяка нейна стъпка и сега, изглежда, бе доволен, че може да се свие до краката й и край топлината на пламъците. За днес проучването на околността беше достатъчно. Жената взе дългите тънички върбови пръчки и започна да плете.

— Какво правиш? — попита Джондалар.

— Покривало за глава, да се предпазваме от слънцето. По пладне става много горещо — обясни тя, замълча за миг и после добави: — Смятам, че ще ти е от полза.

— За мен ли го правиш? — усмихна се той. — Как позна, че си мечтаех точно за такова нещо днес?

— Всяка жена от Клана се научава да предугажда нуждите на своя стопанин — засмя се Айла. — А ти си мой стопанин, нали?

Джондалар й отвърна с усмивка:

— Без съмнение, скъпа моя. Нали си жена от Клана. И ще съобщим на всички Зеландонии на Брачната церемония при първия Летен Събор, на който ще отидем. Но как можеш да предугаждаш нуждите? И защо жените от Клана трябва да се учат на това?

— Не е трудно. Просто трябва да мислиш за някого. Днес беше горещо и ми дойде наум да направя покривало за глава за себе си и така се сетих, че сигурно и на теб ти е топло — обясни тя и взе още една върбова пръчица, за да я вплете в широката конусовидна шапка, която вече бе започнала да се оформя.

— Мъжете от Клана не обичат да искат нищо, особено когато се отнася до техните собствени удобства. Смята се, че да мислят за удобствата, не е признак на мъжественост. Затова жената сама трябва да се досеща от какво се нуждае един мъж. Той я закриля от беди; а това е нейният начин да го закриля — като му осигурява подходящи дрехи и добра храна. Тя не иска да му се случи нищо лошо. Иначе кой после ще пази нея и децата й?

— Ти това ли правиш сега? Пазиш ме, та и аз да те пазя? — ухили се той. — И твоите деца? — На светлината на огъня сините му очи изглеждаха тъмновиолетови и искряха от щастие.

— Е, не е точно така — смотолеви Айла и сведе поглед към ръцете си. — Мисля, че всъщност това е начинът, по който жената от Клана казва на своя стопанин колко много го обича, независимо дали има деца или не.

Айла следеше чевръстите движения на ръцете си, но на Джондалар му се струваше, че тя можеше да върши тази работа и без да гледа. Можеше да изработи тази шапка дори и на тъмно. Тя взе още една дълга клонка и го погледна право в очите.

— Все пак искам да имам още едно дете, преди да остарея.

— До тогава има доста време — рече Джондалар и хвърли едно дърво в огъня. — Още си млада.

— Не, започвам да остарявам. Вече съм на… — тя притвори очи, за да се съсредоточи, притисна пръсти към крака си и започна да си казва цифрите, на които той я бе научил, за да се увери, че е намерила правилната дума за броя на своите години — … осемнадесет години.

— Толкова стара! — засмя се Джондалар. — А пък аз съм живял двадесет и две. Всъщност аз съм стар.

— Ако прекараме една година в пътуване, когато стигнем до твоя дом, ще съм на деветнадесет. В Клана щях да съм прекадено възрастна, за да раждам деца.

— Много жени от Зеландонии имат деца на тези години. Може би не първо, но второ и трето дете. Здрава и силна си. Не смятам, че си много стара, за да раждаш. Но ще ти кажа нещо — понякога очите ти изглеждат много мъдри, сякаш си живяла няколко живота през своите осемнадесет години.

Бе необичайно Джондалар да каже подобно нещо — тя прекъсна работата си и го погледна. Чувството, което събуждаше у него, бе така силно, че чак го плашеше. Бе толкова красива на светлината на огъня и я обичаше толкова много, че не знаеше какво би правил, ако нещо се случеше с нея. Захласнат от любов, той отмести поглед. И после, за да разведри обстановката, се опита да заговори за нещо по-весело.

— Би трябвало аз да се тревожа за възрастта си. Готов съм да се обзаложа, че ще бъда най-старият мъж в Брачните церемонии — засмя се той. — Двадесет и три години са много за човек, който се задомява за първи път. Повечето мъже на моята възраст имат по няколко деца край огнищата си.

Погледна я и Айла отново забеляза онзи израз на непреодолима любов и страх в очите му.

— Айла, и аз искам да имаш дете, но не и докато пътуваме. Не и преди да пристигнем благополучно. Още не.

— Не, още не — повтори тя.

След това продължи да работи мълчаливо, замислена за детето, оставено при Уба, и за Ридаг, който в много отношения й беше като син. Бе загубила и двамата. Дори Бебчо, който по някакъв необясним начин чувствуваше като своя рожба — или поне той беше първото мъжко животно, което бе намерила и обичала — дори и той я бе напуснал. Никога вече нямаше да го види. Погледна Вълчо и изведнъж изпита страх, че може да загуби и него. „Не разбирам — мислеше тя, — защо моят тотем ми отнема всичките рожби? Може би нямам късмет със синовете?“

— Джондалар, у твоя народ съществуват ли някакви специални предпочитания, когато искат деца? За жените от Клана винаги се предполага, че искат синове.

— Не, не. Всъщност струва ми се, че мъжете искат жената да ги дари със синове, но жените май предпочитат да имат първо дъщери.

— А ти какви искаш да имаш? Някой ден?

Джондалар се обърна и я загледа изпитателно на светлината на огъня. Вероятно нещо я тормозеше.

— Айла, за мен това няма значение. Каквото ти поискаш или с каквото те дари Майката.

Сега беше неин ред да го погледне внимателно. Искаше да е сигурна, че той наистина мисли така.

— Тогава струва ми се, бих си пожелала дъщеря. Не ми се ще да губя повече деца.

Джондалар не можа да разбере какво иска да му каже и не знаеше как да реагира.

— И аз също не искам да загубиш други деца.

Седяха смълчани, а Айла плетеше слънчобраните. Внезапно той попита:

— Айла, ами ако ти си права? Ами ако децата не се дават от Дони? Ами ако се зачеват, когато се споделя Удоволствието? Може в този момент в теб да се заражда бебе и ти дори да не знаеш за това.

— Не, Джондалар. Мисля, че не е така. Мисля, че наближава лунарният ми период, а това означава, че никакво бебе не е заченато.

Айла обикновено не обичаше да споделя такива лични неща с мъже, но Джондалар винаги беше около нея в такива моменти и я утешаваше, а не като мъжете от Клана. Всяка жена от Клана трябваше особено много да внимава да не поглежда нито един мъж, когато се намира в периода на своето женско проклятие. А сега, когато бяха на път, дори и да искаше, Айла не можеше да се усамоти или да избягва Джондалар. Чувствуваше, че трябва да го успокои. За момент се подвоуми дали да не му каже за тайното лекарство на Иза, което взимаше, за да се предпази от оплодителните сили, но не можеше да му го каже. Айла, също като Иза, не можеше да лъже, но тъй като въпросът не беше поставен пряко, би могла да се въздържи и просто да не споменава за лекарството. Ако сама не заговореше за това, едва ли един мъж би се сетил да пита дали тя прави нещо, за да се предпази от бременност. Повечето хора дори не биха повярвали, че съществува подобна могъща магия.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да, сигурна съм — отвърна Айла. — Не съм бременна. В мен не расте никакво бебе.

Чак тогава Джондалар се успокои.

Тя почти завършваше слънчевите шапки, когато усети дъждовни капчици. Побърза да приключи работата си. Внесоха всичко в шатрата и оставиха само торбата с месото, провиснала на колчетата. Дори мокрият Вълчо изглеждаше щастлив, че може да се сгуши краката й. Жената остави отворен входния капак на шатрата, за да може вълкът да влиза и излиза, но закриха димоотвода, когато заваля по-силно. Отначало се свиха един до друг, после се обърнаха — и двамата не можеха да заспят.

Айла беше неспокойна, всичко я болеше, но се стараеше да не се мята и върти прекалено много, за да не пречи на Джондалар. Вслуша се в барабаненето на дъжда върху шатрата, но и това не я приспа като друг път и не след дълго, вече й се щеше да съмне, за да стане и излезе.

След всичките си тревоги и след като Айла го бе уверила, че не е благословена от Дони, Джондалар потъна отново в размисли. Този път се питаше дали пък имаше нещо, което да не е наред. Лежеше и се чудеше дали неговият дух — или каквато там „същност“ вземаше Дони от него — е достатъчно силен и дали Майката му е простила младежките неблагоразумия и ще позволи да има деца.

Може би причината беше у нея. Тя каза, че иска дете. Но ако след всичкото време, прекарано заедно, не е забременяла, възможно бе тя да не може да има деца. Серенио не успя да си роди други… освен ако не очакваше, когато той замина… Заслушан в дъжда, Джондалар се взираше в мрака на шатрата и се чудеше дали някоя от жените, които е познавал, бе родила и дали някои от бебетата са имали неговите сини очи.

Айла се катереше… катереше се по една стръмна каменна стена, също като стръмната пътека към нейната пещера в долината, но много по-дълга, а тя трябваше да бърза. Погледна надолу към реката и водовъртежа при завоя, но това не беше река. Беше водопад, който се спускаше в широка струя от издадени скали, обрасли с дебел зелен мъх.

Погледна нагоре. Креб беше там! Махаше й и й правеше знак да побърза. Обърна се и също се заизкачва, като тежко се подпираше на тоягата си. Водеше я нагоре по стръмна, но проходима пътека покрай водопада към малка пещера в скалата, притаена зад лескови храсти. Над пещерата, на върха на една скала имаше огромен сплескан каменен къс, наклонен над ръба, готов да падне всеки момент.

Внезапно тя се оказа навътре в пещерата и вървеше през дълъг тесен проход. Появи се светлина! Една факла с примамливия си пламък, после още една, и после — ужасен тътен на земетресение. Чу се вой на вълк. Тя почувствува замайване, световъртеж и после дочу гласа на Креб. „Излизай! — заповяда той. — Бързо! Излизай веднага!“

Тя стресната скочи, отметна кожените си завивки и се втурна към изхода на шатрата.

— Айла! Какво има! — извика Джондалар и я сграбчи.

Изведнъж през кожите на шатрата проблесна ярка светкавица и очерта бляскави петна около шевовете на капака на димоотвода и процепа при входа, оставен отворен заради Вълчо. Почти мигновено последва силен трясък. Айла изпищя, а Вълчо зави отвън пред шатрата.

— Айла, Айла. Няма нищо — нареждаше Джондалар и я прегръщаше. — Това са само светкавици и гръмотевици.

— Трябва да се махаме оттук! Той каза да побързаме. Излизай веднага — извика тя, докато навличаше дрехите си.

— Кой е казал? Не можем да излезем навън. Тъмно е и вали.

— Креб. В моя сън. Пак сънувах оня сън с Креб. Той заповяда така. Хайде, Джондалар! Трябва да побързаме.

— Айла, успокой се. Това е било само сън. А може би е заради бурята. Вслушай се. Сякаш навън има водопад. Ти не искаш да излезеш в тоя дъжд. Да почакаме до сутринта.

— Джондалар! Аз трябва да тръгвам. Креб ми каза така и освен това не мога да понасям това място. Моля те, Джондалар! Побързай! — Сълзи се стичаха по лицето й, но тя не ги забелязваше и бързо тъпчеше разни неща в кошниците за багаж.

Джондалар се съгласи. Беше очевидно, че тя няма да чака до сутринта, а той едва ли щеше да заспи отново. Пресегна се за дрехите си, докато Айла отвързваше покривалото на входа. Дъждът се изсипа вътре, сякаш някой го бе излял от мех. Тя излезе и изсвири високо и продължително. Последва още един вълчи вой. Жената почака малко и свирна отново, после започна да измъква колчетата на шатрата.

Чу тропота на конските копита и като видя животните, заплака от радост, но солта на сълзите й се разми в изсипващия се порой. Пресегна се към Уини — приятелката, която й се бе притекла на помощ, и прегърна яката шия на прогизналата от дъжда кобила. Усети, че подплашеното животно трепери. То размахваше опашка и подскачаше в кръг; в същото време въртеше глава и мърдаше ушите си и се опитваше да разбере откъде идва безпокойството й. Уплахата на коня помогна на Айла да овладее собствения си ужас. Уини имаше нужда от нея. Тя й заговори с нежен глас, започна да я гали и успокоява. После усети, че и Рейсър се е облегнал на тях, още по-уплашен от майка си.

Айла се опита да го укроти, но жребецът скоро се отдръпна и заподскача ситно. Остави животните и забърза към шатрата да вземе хамутите и кошниците. Джондалар беше навил кожените постели и ги бе сложил в своя багаж, преди да чуе тропота на копитата. После бе приготвил хамутите и юздата на Рейсър.

— Конете са много уплашени, Джондалар — каза тя, като влезе в шатрата. — Струва ми се, че Рейсър всеки момент ще побегне. Уини донякъде го успокоява, но той я изнервя още повече.

Джондалар взе юздата и излезе. Дъждът се изливаше като из ведро, вятърът го шибаше — едва не го събори на земята. Толкова силно валеше, направо имаше чувството, че е застанал под водопад. Положението беше по-лошо, отколкото предполагаше. Не след дълго шатрата щеше да се наводни, а подът и завивките им да се намокрят. Джондалар беше доволен, задето Айла настоя да станат и да се махнат оттук. Проблесна нова светкавица и той я видя, че се мъчи да върже кошниците върху Уини. Червеникавокафявият жребец беше до тях.

— Рейсър! Рейсър, ела тук. Хайде, Рейсър — повика го той. Силен грохот разцепи въздуха, сякаш самото небе се разкъсваше на парчета. Младият жребец се изправи на задните си крака и изцвили, после заподскача и започна да се върти в кръг. Облещи се и обели очи, ноздрите му горяха; размахваше бясно опашка; мърдаше уши във всички посоки и се опитваше да се съсредоточи върху източника на страха си, но той бе необясним и навсякъде около него, а това бе ужасяващо.

Джондалар се пресегна към коня. Искаше да обгърне шията му, да му поговори, да го умири. Между тях се бе изградила здрава връзка и доверие и познатите ръце и глас му действуваха успокоително. Мъжът успя да му постави оглавника, после взе ремъците на хамута и се молеше следващите раздиращи светкавици и гръмотевици да се забавят малко.

Айла отиде да вземе последните вещи от шатрата. Вълкът беше зад нея. Когато се беше върнала от конусовидния кожен заслон, не го беше забелязала. Вълчо нададе вой, затича към върбовата горичка, после се върна обратно и отново започна да вие към Айла.

— Заминаваме, Вълчо — успокои го тя и се обърна към Джондалар. — Празна е! Бързо!

Втурна се към Уини и изтърси нещата, които носеше, в една от кошниците. Беше му предала своята тревога и Джондалар се страхуваше, че Рейсър няма да стои мирно много дълго. С прибирането на шатрата се справи бързо. Изтръгна подпорите през дупката на димоотвода, като разкъса капака, после ги прибра в една от кошниците, събра на вързоп тежките прогизнали кожи и ги натъпка отгоре.

Подплашеният кон завъртя очи и отстъпи назад, когато Джондалар се хвана за гривата му, за да се качи. Макар че подскочи малко неумело, все пак успя да го възседне, но Рейсър се изправи на задните си крака и без малко да го хвърли на земята. Мъжът обгърна с две ръце шията на жребеца и успя да се задържи.

Докато се качваше на гърба на Уини, Айла дочу вълчи вой и някакъв особен далечен грохот. Обърна се и видя Джондалар, хванат здраво за изправения жребец. Щом Рейсър стъпи обратно на земята, тя се наведе напред и смушка Уини. Кобилата се спусна в бърз галоп, сякаш нямаше търпение да се махне, също като Айла. Вълчо се носеше пред тях направо през храстите, а Рейсър и Джондалар плътно ги следваха. Заплашителният тътен се усили.

Уини полетя през гората по равното дъно на долината, като заобикаляше дървета и прескачаше препятствия. Айла я остави сама да си намери пътя. Вкопчи се здраво в шията й и наведе ниско глава. В тъмнината и дъжда тя не виждаше нищо, но усещаше, че се насочват към склона, който водеше нагоре към степите. Изведнъж проблесна нова светкавица и за миг долината се озари. Бяха стигнали до буковата гора и склонът не бе далеч. Погледна назад към Джондалар и ахна.

Дърветата зад него се движеха! Преди светлината да угасне, тя видя, че няколко бора се наклониха едва-едва, после стана тъмно. Ослуша се да чуе шум от сгромолясването им и чак тогава осъзна, че тътенът се бе усилил и звукът от падането им бе заглушен от страхотно боботене. Дори трясъкът на гръмотевицата сякаш се стопи в ечащия бумтеж.

Вече бяха на склона. По промяната в хода на Уини тя позна, че се изкачват, но все още не виждаше нищо. Трябваше да се довери единствено на инстинкта на животното. Усети, че то се подхлъзна, после отново стъпи здраво на крака. След това излязоха от гората и се озоваха на открито. Дори през дъжда Айла успя да види облаците, които се влачеха по небето. Сигурно бяха на оная поляна върху склона, където конете бяха пасли, мислеше си тя. Рейсър и Джондалар се изравниха с тях. Той също се бе прегърбил над врата на коня. Беше твърде тъмно, за да види нещо повече от силуета им — две черни сенки една върху друга.

Уини намали ход. Айла чуваше тежкото й дишане. Горичката от другата страна на ливадата беше по-рехава и Уини вече не препускаше безумно покрай дърветата. Айла се поизправи, но все още стискаше кобилата за врата. Рейсър бе избързал малко по-напред, но скоро забави крачка и Уини го настигна. Дъждът стихваше. Дърветата отстъпваха на храсти, треви и накрая склонът премина в равнина, а пред тях се откриха степите, обгърнати от мрак, който слабо се смекчаваше от облаците, осветени през дъждовната завеса от невидимата луна.

Спряха и Айла слезе от коня, за да остави Уини да си почине. Джондалар отиде при нея. Застанали един до друг, те се взираха в тъмнината под тях. Проблесна светкавица, но по-надалеч и гърмът се чу по-късно като ниско ръмжене. Стояха като замаяни, вторачени в черната бездна на долината, и макар да не виждаха нищо, се досещаха, че там става нещо страшно. Разбираха, че бяха избегнали на косъм едно ужасно бедствие, но все още не можеха да осъзнаят размерите му.

Айла усети, че кожата на главата й настръхва, и чу леко изпукване. Сбърчи нос от острата миризма на озон — тя беше особена, като на изгоряло, но не от огън, нито нещо друго така земно. Изведнъж се сети, че това сигурно е миризмата на струящия в небето огън. Отвори очи, учудена и изплашена, и обзета от паника, се вкопчи в Джондалар. Един висок бор долу на склона, скрит от режещите ветрове зад гола скала, който се извисяваше над степта, гореше с тайнствена синя светлина.

Джондалар я прегърна, уж да я защити, но и самият той изпитваше същите чувства, същите страхове и знаеше, че тези свръхестествени огньове са извън неговата власт. Можеше единствено да притисне Айла към себе си. Точно в този миг една назъбена мълния изпращя и се изви над пламналите облаци, разпиля се като мрежа от огнени стрели, спусна се надолу с ослепителен блясък, прониза високия бор и огря долината и степта като в ясен ден. Жената трепна при рязкото пукане — толкова силно, че чак ушите й писнаха, и се сви, когато бумтящият грохот прокънтя в небето. В мига на заревото те видяха разрушението, от което едва бяха успели да се измъкнат.

Зелената долина беше опустошена. Цялото равно дъно се бе превърнало в мрачен водовъртеж. На отсрещния склон една лавина от кал бе натрупала камара от камъни и паднали дървета, препречили буйните води, които бяха изровили ивица червеникава пръст.

Причината за това яростно нахлуване на пороя бяха ред съвсем обикновени обстоятелства. Всичко бе започнало в планините на запад с атмосферни смущения над вътрешното море; топъл, натежал от влага въздух се бе завъртял нагоре, бе се сгъстил и образувал бухлати облаци с бели, брулени от вятъра върхове, които бяха надвиснали неподвижно над скалистите хълмове. В топлия въздух бе нахлула студена вълна и сблъсъкът на тези явления бе предизвикал гръмотевична буря с необикновена сила.

Дъждът се бе излял над падини и долини, от които рукваха реки; бе се разпръснал върху скали; нахлул в потоци, които бяха прелели почти мигновено. Разбушувалата се вода бе набрала скорост и подпомагана от непрекъснатия порой, вилнееше надолу по стръмните хълмове, избликваше нагоре, когато срещнеше препятствие, блъскаше се в други потоци и всичко се сливаше във водна стена с побесняла, унищожителна мощ.

Когато пороят достигна зелената долина, той изригна над водопада с нечуван грохот и я погълна напълно, но тучната, злачна падина криеше изненади за разпенените води. По време на цялата ера земните движения, обхванали обширни площи, бяха повдигали цели пластове и издигнали нивото на малкото вътрешно море на юг. Така се бе открило пространство за едно по-голямо море още по на юг. През последните десетилетия промените в земната кора бяха затворили долината и оформили плитък басейн, който себе изпълнил от реката и се бе образувало малко езерце зад естествен бент. Но преди няколко години се бе отприщило изворче. Малкият водоем се бе пресушил, но бе останала достатъчно живителна влага за съществуването на гориста долина насред сухите степи.

Още една кална лавина наново бе препречила извора по-надолу по реката. Тя бе спряла буйните води на наводнението в долината и предизвикала обратно течение. Джондалар си мислеше, че гледката пред него е сигурно от някакъв кошмар. Не можеше да повярва на очите си. Цялата долина представляваше една дива, развълнувана, бушуваща каша от кал и камъни, която се плискаше напред-назад, а из нея се блъскаха храсти и цели дървета, изтръгнати от корените им и нацепени от жестоките удари.

Жива душа не би оцеляла там и Джондалар потрепери, като си помисли какво щеше да стане, ако Айла не беше се събудила и не бе настояла да тръгнат. А освен това се съмняваше, че щяха да се спасят, ако не бяха на коне. Той се огледа — и двата коня стояха с наведени глави и изглеждаха ужасно изморени. Вълчо беше до Айла и като видя, че Джондалар гледа към него, вдигна глава право нагоре и започна да вие. Тогава мъжът смътно си спомни, че някакъв вълчи вой бе нарушил съня му точно преди Айла да се събуди.

Нова светкавица се появи в небето и той усети как Айла се разтрепери в ръцете му при звука от гърма. Още не бяха избегнали опасността. Бяха мокри и премръзнали, всичко бе прогизнало и както бяха насред открито поле в такава гръмотевична буря, той нямаше никаква представа къде биха могли да намерят подслон.