Айра Левин
Кулата на ужасите (5)

Глава пета

Тя нахлу черните джинси и бежовото поло и обу ниски черни обувки.

Разреса косата и леко начерви устните и бузите си. Не спираше да се чуди какво ли свързано със сградата е толкова спешно и на всичко отгоре не е за телефон. Дали не беше нещо за смъртните случаи? Надяваше се, че не е, не й се мислеше за тях. Угаси в банята, запали лампата в антрето и двата аплика до масата в хола, без да спира да си тананика.

В стаите още се чувстваше дъх от спрея на Дмитри. Отиде до прозореца, дръпна дясното крило, задържа го, защото се плъзна прекалено силно (браво, Дмитри), и го върна с няколко сантиметра. Небето беше тъмно, колите, с размери на кибритени кутийки и доста по-редки, отколкото в делнична вечер, се носеха плавно и спираха под розово-жълтото мъждукане на уличното осветление.

Наострила уши за асансьора, тя се върна в спалнята и отвори леко лявото крило на прозореца. Покрай нея нахлу хладен въздух с мирис на пръст. Върна се в антрето. Фелис я погледна от кухнята, изправена на задни лапи, впила нокти в корковата възглавничка.

— Добра писана! Умница!

Извади от шкафа котешките бисквити и й подхвърли една. Прибра ги и реши да се почерпи и тя. Измъкна от кутията със салата в хладилника едно доматче, лапна го, изплакна пръстите си и ги избърса в кърпата за чинии.

Върна се в хола и поразмести книгите и купата върху масичката за кафе. Вдигна догоре щорите и ги застопори.

Погледа как огромен ТИР с черен номер на розовозлатистия си покрив правеше опит да завие към Деветдесет и втора улица, маневрираше напред-назад и предизвика задръстване на булеварда. Негодуващи клаксони пронизаха въздуха. Фелис измяука.

Стоеше на прага на хола и мяукаше пред процепа под вратата.

Запъти се към нея и в този момент се позвъни. Надникна през шпионката, отключи и отвори вратата.

— Здравей — рече тя, усмихна се и протегна ръка.

— Здравей — отвърна Пит Хендърсън, ръкува се засмян и влезе. Беше облечен с яркожълт пуловер върху бяла риза, широк бежов панталон с остри като бръснач ръбове и новички бели маратонки. Фелис се зае да ги души, той клекна и я погали по главата и ушите.

— Това ли е прочутата скоклива котка? — Продължи да я гали и гъделичка отстрани по врата. — Страшна сладурана… — Фелис вдигна рижо-бялата си глава и примижа, докато той прокара пръсти под гушката й. По влажната му червеникавокестенява коса личаха следи от гребен. — На колко е години?

— Кара четвъртата — отговори тя с усмивка и затвори вратата.

— Как се казва?

— Фелис.

Сините му очи се стрелнаха от долу на горе.

— Като в „Котаракът Феликс“?

— Да. — Усмивката й се разшири. — Ти си вторият човек, който в продължение на двайсет и четири часа се сеща за това. Не е ли странно? Почти никой не обръща внимание.

— Тъй ли? — Притисна главата на Фелис към крака си.

— Снощи имах гости и един от тях се сети. При това я познава от четири години.

— Чудесно име за котка.

— На испански означава „щастлива“, но нямах това наум, когато я кръстих така.

— Разбира се, feliz. — Изправи се. — Виж ти… Каква картина! Страхотна е…

— Рисувала я е най-добрата ми приятелка.

— Тъй ли? Сигурен съм, че не е любителка.

— Не, имаше изложби тук и в Торонто, Роксан Арволд.

— Великолепно е уловила… грацията му, изяществото на всяко перце, но и не прикрива хищната му същност…

— Точно такава беше идеята й… — Погледна го.

Той се обърна към хола.

— Колко е приятно. Добре си го обзавела. Цветовете са разкошни…

— Има неща, които още не са пристигнали. — Тръгна подир него заедно с Фелис.

Застана пред картината на Цвик.

— И тази не е лоша. Усеща се влиянието на Хопър. И той ли ти е приятел?

— Не. Купих я от изложбата на площад Вашингтон.

Обиколи хола.

— Много е уютно. — Загледа се в дивана. — Как се казва този цвят?

Тя поклати глава.

— Кайсиев.

— Кайсиев. Забележително…

— И диванът беше забележителен, преди Фелис да се заеме с него. Като се научи да си остри ноктите на възглавничката, ще го претапицирам. Имам чувството, че в момента, в който вляза в асансьора, тя идва тук и започва да го дере.

— Май не си далеч от истината. — Усмихна се, клекна и почеса главата на Фелис, а тя се отърка о крачола му. — Котките имат особен характер… — Огледа се и се изправи. — Господи, каква разлика между тринайсетия и двайсетия етаж. — Отиде до прозореца и погледна през дясното крило. — Фантастично. Аз виждам единствено покрива на „Уелс“ и гърба на онази сграда.

— Внимавай. — Приближи се към него. — Плъзгат се много лесно. Дмитри смаза релсите днес сутринта.

— Онова там Куинс ли е или Бруклин?

— Куинс — отговори тя, загледана през лявото крило.

— Невероятна гледка. — Подсвирна и докосна опашката на Фелис, която минаваше по перваза.

Стояха и се взираха в блестящите небостъргачи, в сините и златистите гирлянди на мостовете, отразени във водата, в далечните морета от светлинки. По тъмното небе трепкаха звезди, някои от тях се движеха и пулсираха в червено и бяло.

— Онова там е летището.

— За какво искаше да говорим?

Той се обърна с лице към нея, пое дъх и я погледна с тревожни сини очи.

— Мъчи ме съвестта. Онзи ден, в перачницата, ти ме попита дали знам кой е собственик на сградата и аз ти отговорих отрицателно. Предполагам, че продължаваш да се чудиш, нали ми каза, че не можеш да разбереш защо апартаментите се дават под наем при толкова вложени средства. И понеже ми се струва — усмихна се, — че си човек, който не оставя въпросите без отговор… — Сви рамене. — Пък и не искам да живея с мисълта, че се отвличаш от работата си заради мен…

— Да не би да знаеш кой е собственикът? — Той кимна. — И кой е?

Докосна с пръст яркожълтия пуловер на гърдите си и леко го почука.

— Аз. Аз съм собственикът. — Тя се втрещи. — Почти израснах в този квартал. Родителите ми, освен къщите в Питсбърг и в Палм Бийч, имаха апартамент на Парк Авеню… — Въздъхна и се засмя. — Като станах на двайсет и една, наследих цял куп нари. Най-щастлив бях, когато живеехме тук, и затова се настаних в „Уелс“, докато изведнъж не ме осени тази идея. Беше преди пет години. Извинявай, Кей, имаш ли нещо против да затворя прозореца? Тук е доста хладно.

— Не, разбира се. И седни, за Бога!

Затвори прозореца. Тя седна в края на дивана с подгънат по себе си крак. Той се настани на един стол отстрани, кръстоса крака и заглади панталона на коляното си. Фелис се сви на възглавницата до радиатора под прозореца. Не сваляше очи от тях.

— Та както вече ти казах — наклони се към нея, опрял лакът на ръчката на стола, ръцете му бяха скръстени, — живеех в „Уелс“. Гледах от прозореца на шестия етаж как разрушават двете стари каменни къщи, които стояха на това място, как копаят основите и изливат бетона… И внезапно ми хрумна, че ще бъде много разумно да купя сграда с апартаменти и да живея в нея, толкова повече, че като бях малък, много ми харесваше да живея на номер единайсет осемдесет и пет. Сигурно знаеш къщата — голяма с вътрешен двор. — Тя кимна. — Пък и недвижимото имущество е изгодна инвестиция, нали така? И Доналд Тръмп е започнал по този начин. — Засмя се. — И тъй, накарах адвокатите си да я купят. Реших да я пусна под наем, защото, ако апартаментите се изкупеха и някой от собствениците се окажеше неприятен или шумен човек, щях да съм абсолютно безпомощен. А сега имам възможност да маневрирам. Не допускам да се разчуе, че аз съм собственикът. Ако щеш, вярвай, но дори Макевой и Кортез не знаят, защото не желая да ме безпокоят за щяло и нещяло и да идват непрекъснато да се оплакват от какво ли не, а в същото време персоналът да се надпреварва да ми лиже задника, извинявай за израза.

— Непрекъснато ли живееш тук?

Кимна.

— Работя в компютърния бизнес и разните му яхти и резиденции въобще не ме вълнуват. Е, предполагам, че някой ден ще си купя голяма къща с игрална зала и басейн, но в момента малък апартамент напълно ме устройва. Мога да го поддържам сам, без някой да се рови из книжата и вещите ми.

— На твое място бих заела най-горния етаж.

— Вече ти казах — работя на компютър. По цял ден и почти по цяла нощ съм пред монитора. Ще бъде жалко за гледката. Затова се настаних на тринайсетия етаж. Той се наема най-трудно. Не можеш да си представиш колко са суеверни хората.

— Особено сега.

— Особено сега.

Кимна и въздъхна.

— Сигурно си затруднен. Цените паднаха ли?

— Съвсем малко. — Сви рамене. — Ще се оправят.

— Прав си. — Усмихна се. — Не съм спирала да се чудя. Дори питах госпожа Макевой, след като говорихме в перачницата.

— Тъй ли?

— Сега ми е малко… неловко.

— Не се излагай. Радвам се, че си толкова настойчива. Казах ти, че го усетих от самото начало.

Усмихнаха се.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Защо не? Благодаря. Джин с тоник.

— А водка? — Стана.

— Добре. — Огледа се. — Имаш страшно много книги. Колко от тях си редактирала?

Тя спря до дивана.

— Пит, Дмитри ми каза, че му е било наредено да полага особени грижи за мен. След като подписах договора. Защо? — Загледа го внимателно.

Той пое дъх. Разкръстоса крака и се наклони напред, опрял лакти в коленете си.

— Браво, Дмитри. — Обърна глава и я погледна. Кимна. — Когато дойде да огледаш апартамента, случайно бях в стаичката за пощата и те зърнах за секунда.

— Е?

— Чувала ли си за телевизионната актриса Теа Маршъл? — Гледаше го мълчаливо. Вдигна глава и се втренчи в нея, сините му очи горяха. — Боже мой, сетих се. Не може да не си чувала, сигурно хиляди пъти са ти казвали колко приличаш на нея. Не бях помислил за това. Господи… — Поклати глава, засмя се и се изправи. — Казвали са ти, нали? — Приближи се до нея. — Може би не толкова често напоследък.

— Понякога…

— И гласът ти е същият. — Наклони се към нея над дивана, хванат за извитата му облегалка, сияйно усмихнат. — Тъй че една секунда ми беше достатъчна. Предполагам, че си усетила колко ме привличаш. Доктор Палм твърди, че това е универсална реакция, без изключение. Имам предвид едиповия комплекс. Тя ми е майка. Теа Маршъл. — Закима с усмивка. — Чух го веднъж в асансьора. Доктор Палм от две А. Той е много известен психиатър. Работи в „Маунт Синай“.

Вдигна два пръста и го погледна въпросително.

— Два пъти водка с тоник?

Отиде в кухнята. Пое дъх. Извади чаши от шкафа.

Той дойде до барчето и облегна върху него ръцете си в яркожълтия пуловер. Наблюдаваше как слага в чашите кубчета лед.

— Беше невероятна актриса. Толкова неподправена. Участваше във всички големи предавания през „златния век“ — „Часът на Ю Ес Стийл“, „Театърът на Крафт“, „Пиесите на Филко“, „Студио едно“… В Музея на радиото и телевизията имат записи на три от пиесите й. В две от тях малки роли играе Пол Нюман. Ей, Фелис.

Фелис измяука и отиде към купичката с вода.

Кей сипа водка върху леда.

— Почти през цялото ми детство играеше в сериала „В очакване на бъдещето“. Театралните продуценти се бяха преместили на западното крайбрежие, а баща ми не й разреши да замине, тъй че бе принудена да играе в сериали — най-напред в „Пътеводна светлина“, а по-късно и във „В очакване на бъдещето“. Ако знаеш какъв труд е това. Сутрин репетиции, записи, снимки за предаването на следващия ден, връщане вкъщи и учене на ролята, на другия ден — пак същото, и така до безкрай. На практика я виждах само на екрана! Но беше фантастична. Все едно, че не играеше. Една година я гледах в „Пътеводна светлина“ и шест — във „В очакване на бъдещето“…

— А баща ти с какво се занимаваше? — попита тя, докато наливаше тоник.

— Беше председател на „Ю Ес Стийл“. — Хвърли му бегъл поглед. — Знам какво си мислиш. Че вероятно е използвал влиянието си да й дават роли. Но не е така. Нито в „Часът на Ю Ес Стийл“, нито в „Театърът на Крафт“, въпреки че и там притежаваше много акции. Никога не го е правил. Държеше на пълната независимост на кариерата й, и двамата държаха на това. Нямаше нужда от помощ, за да получи хубава роля, беше наистина страхотна актриса.

— Имаш ли братя и сестри? — Започна да реже лимон.

— Не. А ти?

— По-малък брат.

Фелис започна да остри нокти на възглавничката и я погледна.

— Добро коте — рече Кей и се обърна към шкафа.

— Не й давай току-така. Накарай я да подраска още малко. Тя просто те баламосва.

Погледна го и задържа вратата на шкафа, спря очи и на Фелис, застанала на задни лапи и опряла предните на възглавничката, като драскаше едва-едва.

— Прав си — затвори шкафа. — Съжалявам, Фелис.

Фелис започна да мести поглед от нея към него и обратно.

Засмяха се.

Фелис се пусна и изтича в антрето, като размахваше черното връхче на опашката си.

— Май си спечелих един враг.

— Ще й мине. Прав си, аз съм кръгла глупачка. Тя е толкова интелигентна… — Подаде му чашата през барчето.

— Благодаря. — Вдигна я към нея. — Наздраве.

— Наздраве. — Чукнаха се леко, усмихнаха се и отпиха. Тя се обърна и тръгна към вратата, като заговори през рамо: — След всичко, което ми разказа, не вярвам присъствието на Сам Йейл в сградата да е случайно.

Чу се трясък от разбито в паркета стъкло и изплискване на течност. Кей спря.

— По дяволите, колко съм несръчен…

— Не се тревожи. — Остави чашата и отиде да вземе хартиени кърпи. — И това се случва за втори път през последните двайсет и четири часа.

Ъгълът на килима и маншетите на панталона му бяха мокри. Клекнаха и започнаха да попиват паркета с кърпите. Събраха стъклата от локвата. Фелис приближи и занаднича.

— Съжалявам за чашата.

— Ще си я удържа от наема.

Засмяха се и продължиха да попиват паркета.

— Не. Сам Йейл не живее тук случайно. Близки ли сте?

— Познати. Проследи ме на опашката в „Мърфи“ в деня, когато се нанесох.

— Допусках, че рано или късно ще се запознаете.

— Не би могло да бъде по-рано. — Погледна го. — А ти случайно ли беше там?

— Тайна. — Ухили се, взе от пода едно стъкълце и го сложи върху кърпата. — Неговото присъствие в сградата се обяснява с факти, които не бих желал да коментирам.

— Каза ми, че се лекува от алкохолизъм. Спомена и за фондацията. — Той я загледа със затаен дъх. — Онази, която го издържа. „Карнеги Хил“ и тъй нататък. Сигурно я знаеш.

— И всичко това на опашката в „Мърфи“?

— Не, един ден се срещнахме в парка.

— Аха. — Продължиха да бършат пода. — Е, в такъв случай няма смисъл да крия повече.

Занесоха мокрите кърпи и увитите стъкла в кухнята. Той хвърли боклука в шахтата, а тя му приготви ново питие.

Влязоха в хола.

Седнаха в двата края на дивана, обърнати един към друг, с подгънат по един и същи начин крак. Протегнаха чашите и се чукнаха усмихнати. Той отпи и се загледа във водката.

— Подозирам, че й е бил любовник, но не му се сърдя. Какво от това, щом е била щастлива. Баща ми си го търсеше. Беше истински гадняр, а и не пропускаше фуста. — Наблюдаваше го как пое дъх и отпи. — След смъртта й Сам пропадна някъде, цели десет години не чух нищо за него. Няколко месеца след като купих сградата, мярнах името му — изнасяше лекция в „Ню Скул“ за режисурата по времето на „златния век“ на телевизията. Отидох, разбира се. Беше жалка гледка — полупиян, залиташе и забравяше въпросите, на които трябваше да отговори. — Тя въздъхна и поклати глава. — Проверих някои неща. Живееше в пълна с плъхове дупка на Блийкър Стрийт и преподаваше актьорско майсторство в някаква скапана школа. Реших, че сигурно няма да приеме нищо, ако разбере, че му помагам с парите, наследени от баща ми, и затова накарах адвокатите си да регистрират фондация. Не е кой знае какъв проблем. Наеха човек да контактува с него, който го настани в Центъра „Смидърс“, съвсем наблизо. Когато сградата беше готова, фондацията му нае апартамент.

— Постъпил си невероятно щедро и деликатно.

Сви рамене.

— Той постави едни от най-хубавите пиеси с участието на Теа Маршъл. Знам, че тя би се радвала да му помогне, дори и да не й е бил любовник. А и да е бил, какво от това?

— Невероятен си.

Размениха усмивки и пийнаха.

— Е, поотклонихме се малко. Просто исках да ти кажа, че аз съм собственикът, за да спреш да се чудиш. Впрочем тогава те излъгах и за друго. Знаех, че имаш котка от формуляра ти. Въобще не съм бил в „Мърфи“ миналата събота. Просто допуснах, че след като си ходила на пазар, си купила и храна за котката.

— Бива си те. Прощавам ти и двете лъжи. И то с удоволствие.

Сръбнаха по малко водка. Фелис скочи на дивана между тях. Тръгна по мекото кайсиево кадифе и подуши пръстите му. Поглади я по главата.

— И тя ми прости.

— Не се ли боиш, че ще кажа на другите наематели?

— Не. — Поклати глава. — Точно ти няма да кажеш. Ти… би пазила правото ми на уединение.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Сви рамене, живите му сини очи я пронизваха. — Ти си от този тип хора. Или греша?

Поклати глава.

— Не грешиш.

Пийнаха.

Фелис се сви на кълбо до коляното му. Поглади с пръсти рижото й ухо и я помилва по главата.

— Много е мила…

— Гладен ли си — запита тя. — Хладилникът ми е пълен с мариновано пиле и салата, имам и страхотен ягодов мус…

— Звучи съблазнително. — Усмихна се. — Аз пък имам бутилка много специално шампанско — „Дом Периньон“, любимото на Джеймс Бонд. Да изтичам ли да го донеса?

— Защо не — усмихна се тя.

* * *

— Алекс е шестнайсет години по-възрастен от мен. Преподава история на архитектурата в университета на Ню Йорк. Когато започнахме да излизаме, работеше в Сиракуза. Бях в подготвителната година.

— Да пусна ли по-гореща вода?

— Разбира се. — Измъкна ръката си иззад гърба й, потопи я, напипа крана на душа и усили топлата вода. — Оженихме се чак когато навърших двайсет и девет години. Така е добре. А Джеф е дванайсет години по-голям, тъй че не си единственият с родителски комплекс. — Целуна го по врата, а той близна капка вода от веждата й.

— Ти поне го преодоляваш. — Целунаха се, засмяха се и пак се целунаха.

— О, господи! — Обърнаха се, без да разделят устните си. — Ще счупим рекордите на Гинес…

— Поизправи се…

— Чакай малко…

Тя измъкна ръката, с която го беше прегърнала, потопи я, намери крана и пусна още по-гореща вода.