Айра Левин
Кулата на ужасите (13)

Глава тринайсета

Усети, че по ръката я докосна плат и инстинктивно го сграбчи. Увисна. Хвана се и с другата ръка. Въртеше се във въздуха, вкопчена в кретона, краката й ритаха безпомощно. Рамото й удари тухлите, едната маратонка се плъзна по стъклото. Видя го над главата си. Гледаше я. Пердето изпращя. Тя погледна нагоре към корниза.

Закатери се с ръце по плата и видя как крайната кукичка се откачи, последва я втората, а след тях увисна цял ред. Успя да достигне перваза и се улови най-напред с едната ръка, сетне с другата. Изтегли се нагоре, опряла колене в тухлите. Изтласкваше се с бедра и колене, издърпваше се с ръце и пръсти. Вятърът я блъскаше откъм гърба, пердетата плющяха извън прозореца, вратата вътре се затръшна.

— По дяволите! — Той клатеше глава и гримасничеше към нея. — По дяволите… — Висеше от металния перваз, втренчена в него нагоре. — Нямам друг изход! — Проплака. — Трябва да помисля и за себе си! — Отдръпна се от прозореца.

Загледана в потъмнелите мокри тухли, с притиснати към мазилката колене и изтръпващи от болка ръце и пръсти, тя помести пръстите на лявата си ръка с няколко сантиметра към рамката на стъклото. Само да можеше да се хване здраво за основата й и да се покатери по тухлите… И да не мисли за двайсетте етажа стъклен небостъргач под себе си, за вятъра и снега в черната бездна. По гърба й се стече ледена струйка. Потрепери. Започна да се изтласква с бедра и колене, придвижи пръсти наляво по студения метален перваз, без да гледа надолу. Просто поредното изтощително упражнение в клуб „Вертикал“…

— И така може.

Погледна нагоре. Той седеше странично на перваза и примижаваше от снежинките. Ръцете му в лъскави хирургически ръкавици забърсваха отпечатъците от пистолета.

— Той се е сбил с теб, догонил те е в спалнята, блъснал те е през прозореца и се е застрелял. Трябва да дойде след четири минути. Само дано не закъснее. — Пъхна пистолета под якето си, примижа и се намръщи от снега. — А може би трябва да блъсна и него…

Впи пръсти в основата на рамката и се изтегли с треперещи от болка ръце, помагаше си с дясното коляно, вече безчувствено под мокрите джинси. Издигна се до следващия ред тухли и се опря на лявото коляно. Изтласка се едновременно с двете колене и се вкопчи във вътрешния перваз с пръстите на дясната си ръка.

Стана и посегна към телескопа. Хвана го с хирургическата ръкавица за окуляра, клекна и започна да отлепя средните пръсти на ръцете й от перваза с ръба на долната му, по-масивна част. Успя.

— Никога няма да те забравя. — Викаше, за да заглуши воя на виелицата. — Имам касетите. От снощи, от първата вечер, когато дойде тук, и от онази съботна нощ… преди шест седмици. Имам всичко, почти до последната минута… — Усмихна се, без да спира да отлепя неясно пръстите й, за да не остави белези от насилие. — Със сигурност мога да кажа, че използвахме всички възможности. Бог ми е свидетел, че не исках такъв край. Ще те гледам, докато съм жив. Махай се, Фелис. — Беше скочила на перваза. — Махай се!

Фелис спря, погледна го и тръгна към впитите в ъгъла на прозореца пръсти. Подуши ги. Изгърби се, изфуча и козината й настръхна. Той се изправи.

— Разкарай се. Мамчето е заета с падането си.

Фелис наведе глава, подуши вкочанените пръсти и изсъска. Пристъпи напред и подаде глава от прозореца. Стресна се от вятъра и снега. Погледна вдигнатото нагоре лице.

Дръпна се и отново подуши пръстите. Обърна се, съскайки, и се сниши на перваза.

— Спокойно — рече той. — Аз съм, татко.

Тя се озъби, очите й се превърнаха в цепнатини. Изфуча, опъна опашка и приклекна на задни лапи.

— Измитай се, Фелис. — Замахна с телескопа към нея. — Да не искаш…

Тя се хвърли от ръката към лицето му, впи зъби в носа и заби нокти в очите му. Той захвърли телескопа и я сграбчи, лъскавите му ръце се плъзнаха по гърба й. Простена сподавено в козината й и рухна назад.

 

 

Във вестибюла на двайсетия етаж нямаше жива душа. Когато вратата на асансьора се затвори зад него, той погледна часовника си — точно девет, стрелките бяха под идеален прав ъгъл.

Зачуди се каква ли беше тази сложна организация на Пит Хендърсън. Хвърли последен поглед в огледалото — изглеждаше ужасно с тези зачервени очи. Притисна яката на сакото с надеждата да скрие поне в първия момент оръфаното място.

Приближи се до вратата на двайсет Б. Ослуша се. Никакъв звук. Позвъни.

Заразглежда украсената с панделки кутийка от антикварния магазин „Долхаус“. Надяваше се, че няма да излезе от добрия тон. Тъй или иначе, вече бе късно да мисли за това.

Наостри уши — сякаш чу сподавен вик.

Натисна бравата и тя поддаде.

Отвори няколко сантиметра. Лампите светеха.

— Ало? Имали някой?

Откъм спалнята долетя сподавен стон.

Отвори по-широко вратата. Кухнята му се стори мърлява. Странно, изглеждаше му чистница. На стената между кухнята и банята висеше ярка картина, изобразяваща ястреб, сокол или нещо подобно. Вратата на спалнята бе затворена.

Влезе и извика:

— Ало?

Сложи подаръка на викторианската закачалка и закрепи паянтовата лавица. Отскочи, когато изпод нея на пода падна нож.

Загледа го — остър кухненски нож, дълъг двайсетина сантиметра, с черна дръжка. Вдигна го, разгледа го отблизо и го остави на закачалката до кутийката.

Приближи се до вратата на спалнята. Под прага лъхаше студ. Почука.

— Кей — извика той. — Аз съм, Сам Йейл. Добре ли си?

Стенание.

Бутна вратата срещу напора на вятъра. Отвътре изхвръкна рижо-бяла котка и се втурна към хола, черното крайче на опашката й бе настръхнало.

Отвори по-широко. Видя гледка, която смрази кръвта му. На пода до леглото седеше мъж с окървавено лице и стенеше, притиснал покрити с кървава пихтия шепи към очите си. Пит Хендърсън. Пурпурночерни дупки зееха на мястото на очите му като на актьор, гримиран за последно действие на „Едип цар“. Част от разпокъсаното и усукано перде се точеше към прозореца, където… Велики боже! Някой се мъчеше да се покатери и вдигна към него чернокоса глава. Втурна се покрай Хендърсън и се отпусна на едно коляно. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Хвана колана на джинсите откъм гърба й и подложи ръка под нея. Тя бе вкочанена и трепереше в мокрото поло. Помогна й да се издигне до перваза. Преметна вътре краката си, претърколи се в стаята и замижа. Протритите колене на джинсите бяха подгизнали от кръв.

— Господи — промълви той.

Хендърсън простена.

Настани я да седне и затвори прозореца зад гърба й. Изправи се и затвори другото крило. Разкопча сакото си.

— Веднага ще извикам линейка. — Не усети, че вика.

— Не съм глух — промърмори Хендърсън.

Тя седеше задъхана и разтреперана, загледана в Пит. Притискаше ръце към тялото си, мушнала длани под мишниците. Косата й бе мокра и разчорлена, устните — посинели. Сам я наметна със сакото си. Обърна се към него.

— Къде е Фелис? Котката ми.

— Избяга в хола.

Отпусна ръце и с тяхна помощ се изправи.

— Искам душ.

Помогна й да се задържи на крака.

— Какво сте правили тук, за Бога?

Тръгнаха по пердето на пода, той я подкрепяше и гледаше как трепери и се задъхва. Хендърсън простена. Тя се придвижваше покрай дрешника, вперила поглед пред себе см. Сам я придържаше през кръста и раменете.

— Той… искаше… да убие и двама ни.

— Но защо?

— Убил е и другите. Наблюдавал е сградата. С видеокамери.

— Какво?

На прага отметна сакото от раменете си.

— Той е собственик на сградата. Телефонът е там. Внимавай, пистолетът ти е у него. — Подаде му сакото и го погледна. — Син е на Теа Маршъл.

— Допусках го! Но какво общо имат видеокамерите? Върви, върви, извинявай!

Тя влезе в банята и запали лампата. Затвори и заключи вратата.

Събу маратонките, като си помагаше с пръстите на краката. Влезе в кабинката.

Хвана крана „Ар Деко“ и пусна горещата вода.

Съблече се под водната струя и заразглежда ожулените си колене, ръце и пръсти. Замасажира се по ръцете.

Направи водата още по-гореща.

Прегърна раменете си и се разрида.

 

 

Когато малко след два часа през нощта слязоха от полицейската кола пред „върха на ужаса“, от двете страни на входа грееха прожектори, между паркираните микробуси почти нямаше място за минаване. Откъм Деветдесет и втора улица още един микробус взе завоя със свистящи гуми. Към тях се насочиха черни камери, накацали по раменете на разни мъже. Сам им направи знак с ръка да дадат път. Появи се Уолт с греблото за сняг.

Добраха се до фоайето, където двайсетина обитатели на сградата стояха скупчени около транзистори и се договаряха за съвместим съдебни искове.

— Вярно ли, че апартаментите са били наблюдавани — запита Вайда.

— Да — отговори Кей.

— Той ли е убил Рафаел и останалите. — Гласът на Дмитри.

— Без Брендън Конахей — поясни тя.

— Изнесоха някакви касети. Ние ли сме записани на тях? — Стефан.

Кимна.

— Той ослепя ли? — Не можа да познае гласа.

— Да — намеси се Сам. — Приятели — заговори той, застанал с вдигнати ръце пред асансьорите, — дадохме интервю за журналистите, след като излязохме от участъка. Утре ще прочетете всичко във вестниците. Не искам да бъда груб, но преживяхме тежка вечер, особено госпожица Норис. Питър Хендърсън е в болницата „Метрополитън“ под полицейска охрана. Вече няма да може да наблюдава нищо и никого. Ако имате въпроси, обърнете се към инспектор Райт в Деветнайсети участък. Много приятен и вежлив човек. Благодаря.

Тръгнаха нагоре с десния асансьор.

 

 

Направи истинско кафе. Изпиха го на дивана. Фелис спеше, свита на кълбо в скута й.

— Ще стане най-известната котка в Съединените щати — отбеляза той. — Сигурно ще я сватосат с Морис от „Девет живота“.

— Ще е полезно и за двамата. — Отпи от чашката.

Усмихна се, загледан в нея. Пийна кафе и вдигна очи към полилея.

— Невероятно. Телевизионна маниакална лудост… Предполагам, че рано или късно трябваше да се появи и това.

— Той не е първият случай. Има и един хотел, който се наблюдава по същия начин, плюс още две жилищни сгради. Поне така ми каза. Слушай, Сам, искам да знаеш, че никога не съм те гледала. Поставих това условие — да изключи твоя апартамент и всички бани.

— Много мило.

— Нямаш идея колко е завладяващо. Човек просто не може да се откъсне. Непрекъснато се случва нещо и дори най-прозаичните случки стават интересни, защото са истински и никога не знаеш накъде ще тръгнат нещата. — Пийнаха кафе. — Ще отида там. Има касети, до които полицията още не се е добрала и които искам да унищожа. На тях съм записана аз. А и тези, които търсят, вероятно са там, ако не ги е изтрил. Все пак имам чувство, че не е, особено ако е записвал и тази вечер.

— Загубих връзката.

— Нищо. Въпросът е, че ще сляза в тринайсет Б. Искаш ли да дойдеш и ти? — Спогледаха се. — Да видиш, не да гледаш.

— Не е ли запечатано?

— Предполагам, че са сложили само лепенка. Имам ключ. Не се тревожи, ще кажа на инспектор Райт какво и защо съм направила, дори да не намеря касетите с убийствата. Сигурна съм, че ще ме разбере. Ако не, ще си понеса отговорността.

Той се почеса по ухото.

— Амиии… предполагам, че ще е по-добре да дойда. В случай че се осъществи минималният шанс да ми дадат да режисирам краткия сериал.

— Какво значи „минималният шанс“? — Облегна се и остави чашката. — Ще го направим част от договора. — Взе Фелис в ръце, стана и се обърна. Примижа и леко повдигна крака си. — Божичко, коленете ми!

— Ох, горкичката! — Сам примига съчувствено.

Тя остави Фелис във вдлъбнатината на възглавницата. Наведе се и я целуна по главата. — Добро коте. Най-доброто. — Целуна я по носа. — От днес нататък ще ядеш само деликатеси.

Фелис се намести на кайсиевото кадифе и замърка със затворени очи. Мустачките й потрепнаха.

Тръгнаха към антрето.

— Обзалагам се, че всички в сградата са на крак и коментират събитието — рече тя.

Сам отвори вратата на хола и й направи път.

— Няма да е зле да хвърлим по един поглед — рече той, излизайки подир нея.