Айра Левин
Кулата на ужасите (10)

Глава десета

Наблюдаваха семейства Уогнъл, Бейкър и Острау, човека от „Йошивара“ с гостите му.

Гледаше го как наблюдава.

Той усети и се извърна към нея.

— Знаеш ли какво бих искала да видя? — Усмихна се.

— Какво?

— Нас двамата.

— Вече се опасявах, че няма да се сетиш — ухили се той. Наклони се към нея и я целуна. — Стой тук.

Завъртя креслото, стана и отиде в антрето.

Завъртя се и тя и се измести встрани, докато креслото й опря в неговото. Гледаше как мина през антрето и влезе в задната стая. Лампата светна, докато заобикаляше кашоните и другите боклуци. Сви вляво и изчезна.

Завъртя креслото и протегна ръка, докосна средния бутон тринайсет А и бутон две.

Видя го да се движи в мрака, в долния десен ъгъл на втори монитор. Запали лампата в разхвърляната си спалня и затвори вратата. Обърна се към стената и клекна между вратата и първата секция на дрешника. Направи движение, сякаш повдигаше нещо.

Главата и раменете му скриваха какво точно върши.

Изправи се и се обърна, с тъмна касета в ръка.

Докосна друг бутон и бутон две, ръката й трепереше. Хвана я и я задържа с другата. Загледа как семейство Грюън играят бридж с двама мъже.

Прегледа всички екрани. Видя Дениз да спори с Ким в хола на пет Б и ги включи на първи монитор.

— … работа, нямам намерение да я проваля за някакви си петстотин долара — говореше Дениз. Захвърли салфетката си на масата, стана и отиде към прозореца. — Да не мислиш, че съм се видиотила?

— Започва нещо интересно — отбеляза Кей, когато той влезе. Вдигна ръка.

— Дениз, не можеш ли поне веднъж да помислиш малко — запита Ким и си наля кафе. — Пит седна, завъртя се и измъкна касетата от черния калъф. — Можеш набързо да спечелиш четири-пет хилядарки. Даже повече. Без никакви данъци. Мога ли да запаля една от твоите цигари?

Погледаха Дениз и Ким.

Сетне семейства Бейкър и Коул.

Наблюдаваше го как натиска някакъв бутон на дясната видеоуредба, слага касетата, натиска друг бутон и щрака превключвателя към централния пулт.

Започнаха да се гледат на втори монитор.

— Олеле, колко съм дебела!

— Нищо подобно, прекрасна си…

— О, мили, колко ми беше хубаво — шепнеше тя, легнала напряко на кревата, ръката му галеше дясната й гърда, главата му почиваше на лявата.

Взе ръката й, тя стана и се намести на коленете му.

Наблюдаваха Кей и Пит.

 

 

На другата сутрин реши да си остане вкъщи, макар че бе петък и не го бе планирала за домашен ден, но просто не можа да стане навреме.

— Следобед ще излизам — заяви той, облакътен на барчето. Следеше кифлите в микровълновата фурна. Фелис се бе изкатерила на гърба му и душеше шкафовете.

— Толкова по-добре. — Наля кафе. — Имам страшно много работа. Къде ще ходиш?

— Амиии… в центъра. — Усмихна се. — Коледни занимания. Не е свързано с някого, когото познаваш.

Помогна й да разтребят. На вратата се целунаха.

— Обади ми се, преди да излезеш.

— Обичам те.

— Аз те обичам, Пит! — Загледа го в очите.

Целунаха се.

Обади се на Сара и я помоли да отложи срещите й, да я извини и да ги определи за друг ден.

— Да не си болна?

— Не. Просто съм по-изостанала с четенето, отколкото си представях.

Без да се смята параноята.

Не беше започнала да купува и подаръците за Коледа.

Седна да чете на бюрото. Фелис спеше на кревата.

Обади й се в един часа и трийсет и седем минути.

— Как е положението?

— Напредвам.

— Имам лоша новина. Алекс го изхвърлиха.

— По дяволите! Какви мръсници!

— На практика целият отдел се съюзи срещу него.

— Как го приема?

— Спокойно, но Бабет е в истерия. Аз излизам. Ще се върна към пет.

— Тъкмо смятах да сляза и да погледам, докато изям едно кисело мляко.

— Искаш ли? Ще ти оставя ключа зад огледалото.

— Ако го оставиш, ще дойда.

— Нали знаеш как да я включиш?

— Да.

— Ще се видим към пет. — Прозвуча целувка.

— Обичам те. — Върна му целувката.

— И аз. — Целувки.

Затвори телефона.

Поседя, загледана в страницата пред себе си.

Замисли се какво да му купи за Коледа. Може би нещо за прекалено голите стени на апартамента.

Чете още няколко минути, изгаси лампата и включи телефонния секретар. Стана, отиде в банята и се изми. Взе ключовете.

Каза на Фелис, че скоро ще се върне.

Слезе пеш до тринайсетия етаж.

Напук на всичко не изглеждаше зле. Повдигна долния ъгъл на позлатената рамка на огледалото от стената на черно-бели карета. Не успя да улови ключа и той изтрака на масата, като одраска лакираната й повърхност. Наплюнчи пръста си и потърка драскотината. Не можа да я махне.

Отключи тринайсет Б и влезе.

Като затвори вратата, запали лампата в антрето и пъхна ключа в джоба си. Погледна зеления блясък на екраните в хола, надникна в кухнята и през открехнатите врати на тъмната баня и сумрачната задна стая. Влезе в нея. През тесните ленти на щорите се процеждаше слънчева светлина и осветяваше работната маса с разхвърляните по нея инструменти и части от разглобени монитори, металната кутия на трансформатора в ъгъла до прозореца, бучащата машина, кашоните, дървени стърготини и парчетии…

Приближи към средния дрешник и разтвори сгъваемите врати. Посегна и бутна шперплатовата врата. Наведе се и мина между дрехите и през другата сгъваема врата. Озова се в слънчевата синьо-бежова спалня. Щорите бяха вдигнати почти догоре, прозорецът бе отворен по няколко сантиметра от двете страни.

Огледа разпръснатите из стаята дрехи.

— Пит?

Запъти се към вратата. Надникна през антрето в хола — видя края на кожения диван и синьото небе над сградата срещу парка.

Затвори. Обърна се към стената и клекна.

Опипа паркета пред себе си. Дървените парчета бяха гладки и плътно прилепнали. Започна да ги бута и натиска. Нищо не помръдна и не поддаде.

Пробва лайстната до стената над паркета — висока десетина и дълга около осемдесет сантиметра, хвана я и я задърпа. Не помръдна, въпреки че се появи тънка цепнатина, която я отдели от стената. Натисна единия и край, сетне другия.

Припомни си движението му. Повдигна.

Лайстната помръдна и излезе. От двете й страни имаше улеи, които се плъзгаха в металните езичета на вратите към антрето и дрешника.

Остави я на пода до себе си, улови сивата метална дръжка, която надничаше от отвора, и изтегли широко и плитко чекмедже от сив метал. Вътре видя пари — пет пачки с книжен бандерол — три със сто и две с петстотиндоларови банкноти. Имаше и кафява кожена чантичка колкото кутия за пури и пликове с касети.

Най-отгоре лежаха три черни калъфа.

Взе единия — на етикета на гърба му пишеше К.

Следващата касета с надпис К2 бяха гледали предната вечер. Отмести я. На долната пишеше Р. Роки?

На долния ред лежаха четири касети — Н, Н2, Н3 и Б.

Което я озадачи, докато се сети, че Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, беше Били Уебър.

Стоеше клекнала и гледаше касетите в ръцете си.

Боеше се, че в крайна сметка страда от параноя.

 

 

Трябваше да си определи повече от двайсет минути за път. Беше петък и наближаваше Коледа, минаваха едва по Седемдесет и втора улица, а часовникът вече показваше два без пет.

Слава Богу, поне таксито беше от старите модели — просторно, а на свалената допълнителна седалка можеше да си сложи краката. Радиото се чуваше добре. Е, и да закъснееше, щяха да го почакат…

Отиваше в галерията „Пейс“ да избере между две картини на Хопър. След това щеше да се отбие в „Тифани“.

Усмихна се, краката му бяха вдигнати, ръцете скръстени.

Приятно беше да си я представя как гледа сама. Едната му любов се забавлява с другата…

Можеше ли някога да си представи, че ще намери жена, с която да я сподели, на която да я повери за известно време? Толкова съвършена и любеща жена. Колко прав се оказа, като пое риска да й покаже всичко. Въздъхна. Имаше ли по-голям щастливец от него?

А само преди няколко вечери трепереше на ръба на пропастта благодарение на оня мръсник Сам. Какво преживя само, когато изневиделица го заразпитва за Наоми. Ужас!

Слава Богу, успя да я убеди, че не крие нищо. Снощи го потвърди, беше толкова открита и съпреживяваща — поиска да види записа на тяхната любов и как хубаво откликваше на всяка сцена…

Две неща направи за първи път — видя себе си и него, а сега гледаше сама…

Свали крака от седалката.

Наклони се напред, сърцето му се вледени.

Извърна се и погледна навън. Срещна погледа на един доберман, който се возеше в лъскава черна лимузина, опрял лапи на отворения прозорец.

Обърна глава. Отдясно бавно се изнизваше Музея „Фрик“.

Би ли могла да го проследи, докато вади касетата?

Разбира се, глупако.

Затова ли бе пожелала да я гледа? Дали по някакъв начин не бе отгатнала истината за Наоми, цялата истина? Вероятно се беше досетила, че той бе записвал и нея и държи касетите на едно място, беше тъй дяволски умна.

А сега гледаше сама, в домашния си ден, също за първи път в петък, а бележката с адреса, деня и маса на срещата му стоеше на видно място. Не бе написал „Галерия «Пейс»“, защото щеше да се сети какво възнамерява да й купи.

По дяволите! Само допреди две секунди се чувстваше на седмото небе, а изведнъж се срути в бездната на параноята.

Наведе се и се втренчи през замъглената пластмасова преграда и предното стъкло към четирите лавинообразни потока от коли и автобуси, прострени надолу по Пето Авеню.

— Господи, какъв невероятен хаос!

— Днес е ден за спазване правилата за движение — обясни шофьорът.

Пое въздух и го издиша със свистене.

— Проклет град!

Облегна се. Вдигна крака на седалката. Заразглежда рийбоксите си. Поигра си с ресните на шалчето, заслуша се в музиката. Чувстваше се вътрешно вледенен.

Начинът, по който следеше ръцете му, когато сложи касетата и включи видеоуредбата към системата…

Дали точно в този момент не слагаше някоя касета. Може би Н3?

Клаксоните наоколо не млъкваха. Колите не помръдваха.

— Да завия ли през парка? — запита шофьорът.

 

 

Пусна касетата на бързи обороти, зад белите линии банята беше празна, бастунът стоеше облегнат на вратата на кабинката с душа. В горната част на екрана нещо се мярна и изчезна.

Спря и върна малко назад.

Банята беше празна, бастунът стоеше, облегнат на вратата на кабинката с душа, звукът на водната струя ясно се чуваше. От дясно на ляво пред вратата на антрето се появиха крака в джинси и маратонки.

Върнаха се и клекнаха.

Натисна паузата. Пит.

Стоеше, клекнал до вратата, облечен в раирана фланелка за ръгби, с ръка на пода пред себе си, сякаш търсеше паднала монета.

Включи видеоуредбата, без да сваля очи от него. Остави нещо, изправи се, мина встрани и изчезна.

Гледаше празната баня. Не можа да различи какво беше оставил на черния под, на няколко сантиметра от вратата, до изтривалката. Но каквото и да беше, той се криеше там, в апартамента на Хюбърт „Роки“ Шиър. Готов да го убие.

Пит! Нейната любов, нейното щастие!

Затвори очи.

Отвори ги. Видя как вратата на кабинката се отваря и ръката на Шиър сваля хавлията от закачалката.

Включи на бързи обороти, докато омотаваше хавлията около себе си, вдигна увития с найлонов илик крак над прага на кабинката, взе бастуна и го прехвърли в дясната си ръка. Пристъпи напред и спря на изтривалката с наведена глава. Наведе се, опрян на бастуна и левия крак, вдигна назад гипсирания и посегна надолу с лявата ръка. Обърна глава към вратата в момента, когато Пит с две ръце му нанесе удар с някаква блестяща палка. Изключи звука, затвори очи и завъртя креслото.

Дланта й бе свита в юмрук, хапеше кокалчето на палеца си.

Беше убил и другите, нямаше начин. Страхувал се бе, че Шиър, който бързо се ориентираше… щеше скоро да се добере до истината.

Отвори очи и видя синьо-бялото трептене на левите екрани. Крис и Сами, Пам, Джей, Лорън. На кушетката на доктор Палм лежеше непознат мъж.

Пое дъх.

Погледна втори монитор. Стоеше наведен над главата и раменете на Шиър, разкрачил крака от двете страни на гърба му. Шиър лежеше с разперени ръце и крака. Около главата му проблясваше нещо като ореол — лицето бе потопено в метален леген.

Давеше го…

Завъртя се, посегна и спря касетата. Отвори касетофона и я извади. Сложи я в калъфа. Погледна другите касети на пулта.

Сините цифри показваха два часа и шест минути. Имаше достатъчно време да погледа малко от Н3 и Б, той тъкмо пристигаше на Петдесет и седма улица, където отиваше.

Все пак можеше да се върне бързо и да я изненада, както беше ставало в толкова готически и съвременни трилъри. Всичко бе възможно — отлагане или прекъсване срещата по някаква причина и какво ли още не. По-късно полицията щеше да гледа Н3 и Б, сега трябваше да се измъкне и да изнесе касетите — вън от апартамента и вън от сградата. Щеше да му остави бележка, че непредвидено й се е наложило да излезе, за да не се уплаши и избяга или да извърши нещо още по-лошо.

Очевидно бе луд. Нямаше друго обяснение. Социопат въпреки чара, чувството за хумор и любовта, която й бе дал, защото без съмнение той я обичаше. Убийствата вероятно са били предизвикани от необходимостта да запази камерите в тайна. Пазеше шестмилиондоларовата си играчка, своята рожба, която тя тъй леко и бързо бе възприела.

Наведе глава и леко я потърка.

Стана, прокара пръсти през косата си и пое дъх.

Погледна касетите.

Тръгна надясно и блъсна креслото му, за да го отмести. Отвори долното чекмедже и извади седем касети.

Размени касетите в калъфите им, без да спира да мисли какво да му напише в бележката и къде ли се намира най-близкият полицейски участък. Стараеше се да не си представя ареста му и реакцията на журналистите — заглавия, микрофони, публични разкрития. Провери още веднъж касети К1 и К2, те нямаше да отидат в полицията, щеше да ги скрие горе, а по-късно да ги унищожи. Взе химикалка и леко беляза новите им калъфи.

Пренесе купчината подменени касети през антрето в задната стая и през дрешника в спалнята му.

Клекна и нагласи плиткото сиво чекмедже, както го беше намерила — Н и Б на дъното, К и Р отгоре до кафявата кожена чантичка, пликовете и пачките със сто– и петстотиндоларови банкноти.

Надникна в чантичката — златни монети в специални легла. Затвори я и бутна чекмеджето на мястото му. Вмъкна лайстната и я натисна силно към пода.

Изправи се и отвори широко вратата. Чудеше се доколко парите му, никога необсъжданите му пари, бяха смекчили преценката й, бяха я заслепили за неща, които иначе би забелязала.

Върна се през дрешниците, като плътно затвори всички врати, през които мина.

Прекоси антрето, влезе в хола и приближи до пулта. Подреди една върху друга касетите, които й трябваха. Притегли листчетата и взе химикалката. Стоеше наведена над пулта и се мръщеше. Внезапно свикано съвещание, на което не можеше да не присъства? Съмнително…

Вдигна поглед, мъчеше са да измисли нещо по-убедително и внезапно срещна очите му — качваше се с асансьор две заедно с някаква жена. Видя палтото и раираното шалче. Вцепени се. Включи го и на втори монитор, но той остана тъмен. Напипа превключвателя.

Стоеше в асансьора с болезнен вид и разтриваше врата си. Палтото му бе разкопчано. Прислужницата на семейство Стангърсън се придвижи към вратата, готова за слизане на десетия етаж.

Изтърва химикалката, отвори долното дясно чекмедже, грабна касетите и ги сложи до останалите. Затвори го, подреди креслата и листчетата, включи доктор Палм на първи монитор, усили звука и тръгна към антрето. Върна се, наведе се и изключи видеоуредбата. Изтича и отвори вратата, в момента, когато той излизаше от асансьора.

— Какво има — запита тя.

Той премигна и потърка врата си.

— Таксито катастрофира. — Гласът му трепереше.

— Божичко! Добре ли си? — Пристъпи към него.

— Не знам. Приближи я, докато вратата на асансьора се затваряше. — Май съм добре. Ударих си главата и известно време виждах всичко двойно, но вече ми минава. — Примижа няколко пъти.

— Удари ли си врата?

— Да. Малко.

Обърна го с гръб към себе си. Той смъкна шалчето, докато тя леко заразтрива врата му.

— Ръцете ти треперят.

— Още като те видях в асансьора, разбрах, че е станало нещо. Пък и много бързо се върна. Как стана?

— Един шофьор потегли от паркинга, без да се огледа, и ние се блъснахме в него. На Пето Авеню, близо до Седемдесет и девета улица. От Ню Джърси, разбира се. Таксито ми беше от старите и имаше достатъчно място да политна силно назад и да се ударя. — Тропна с крак и пое дъх през зъби.

— Горкичкият… — рече Кей и продължи да го разтрива.

— Колата беше чисто нов „Мерцедес“.

— Пострада ли някой?

— Пътничката в „Мерцедеса“. Кракът й беше счупен.

— Трябва да идеш на лекар.

Обърна се.

— Ако утре нещо ме боли, ще отида.

— Имаш ли добър лекар?

Кимна.

Спогледаха се. Докосна ръба на разкопчаното му палто.

— Бедният Пит. — Усмихна се и го прегърна.

Той се притисна към нея.

— Трябваше да отида да поседна някъде, докато се оправя. Глупаво беше да се връщам.

— Не. Постъпил си правилно.

Усмихнаха се един на друг и се целунаха.

Влязоха в тринайсет Б. Той затвори вратата.

— Изяде ли си киселото мляко? — запита Пит, докато си събличаше палтото. Примижа от болка.

— Ох, миличък — рече Кей и пое палтото зад него. — Не, току-що слязох. Веднага след теб се обади Норман. След малко трябва да ида в издателството.

— Тъй ли? — Обърна се и взе палтото от ръцете й.

— Тъкмо се канех да ти пиша бележка. Поканил е Ан Тейлър да дойде в четири часа и иска да присъствам. Не е доволна от досегашните си издатели.

— Ще бъде чудесно, ако успеете да я включите в списъците си. — Търкаше пуловера върху рамото си.

— Нали? Той смята, че имаме добри шансове. Познават я с Джун от години. — Отиде в кухнята.

— Дай и ма мен едно.

Погледна в хладилника.

— Лимоново или къпиново?

— Къпиново. Доктор Палм има нов пациент.

— Знам. — Извади две млека, затвори с лакът хладилника и взе лъжички и салфетки.

Когато влезе в хола, той седеше на креслото, прилепил телефонната слушалка в бузата си. Усмихна се, когато сложи пред него салфетката, кофичката с мляко и лъжичката.

— Обажда се Пит Хендърсън. В два часа имах среща. Да.

Тя седна и остави своите салфетка и лъжичка, загледана в големите монитори.

— Току-що претърпях злополука. — Говореше, притиснал с рамо слушалката. — На път към вас. Малко не съм добре. Не може ли да отложим срещата за понеделник по същото време?

Отвориха кофичките и погледаха големите монитори. Доктор Палм говореше:

— Щом всичко е толкова неопределено, защо сте тук?

— Идеята е на Линда — отговори мъжът от кушетката.

— Още по-добре. Съжалявам за днес. Довиждане. — Затвори телефона. Отбеляза нещо на най-горното листче. — Продават рисунки върху кадифе.

Тя подсвирна.

Изядоха киселото мляко. Гледаха доктор Палм, Лорън, Джей, Хофманови.

— Трябва да тръгвам. — Събра кофичките с лъжичките и салфетките. — Сигурен ли си, че си добре?

— Да. — Свали ръка от врата си, без да отмества поглед от мониторите.

— Очите ти в ред ли са?

Кимна.

— Ще се върна до шест часа, ако не отидем да пийнем нещо. — Наведе се и го целуна по врата. Вдигна лице към нея. Целунаха се по устните.

Отиде в кухнята, хвърли кофичките и салфетките в боклука, изми лъжичките и ги остави да съхнат. Мина през антрето и отвори вратата.

— А, ключът!

— Задръж го, скъпа. — Завъртя креслото. — Резервен е.

Погледна тъмния му силует пред синьо-белите екрани и зелената лампа, без да вади ръка от джоба си.

— Merci. Справедливо е, след като ти имаш ключ от моя апартамент.

— Точно това имах предвид. — Изпрати й целувка. — Надявам се, че срещата ще е успешна.

— Благодаря. — Върна му целувката. — Вземи една дълга, гореща вана. Иначе утре ще си схванат.

— Права си. След малко, само да видя как ще реагира Джей.

Усмихнаха се съучастнически. Тя отвори вратата и излезе.

Затвори отвън.

Отиде до асансьорите и докосна бутона. Пое дъх.

Дали не лъжеше отново? Беше ли се върнал, защото се страхуваше да я остави да гледа сама? Но в такъв случай нямаше да й повери ключа, нито пък да й го даде сега. За лъжеца над лъжците не беше трудно да измисля обяснения…

Наистина изглеждаше раздрусан. И връщането вкъщи „при мама“ беше психологически издържано. Слава Богу, че не беше се изкушила да гледа по-дълго време и бе успяла да затвори скривалището. Касетите, истинските касети, бяха на сигурно място в чекмеджето, едва ли щеше да ги гледа сега.

Вероятно наистина е отивал към художествена галерия. Петдесет и седма улица беше пълна с тях. Без съмнение щеше да й купува Хопър или Магрит. Въздъхна и поклати глава.

Усмихна се на камерата в асансьора.

Трябваше да остане спокойна и да действа, сякаш отиваше на среща с Норман и Ан Тейлър, а може би и с други хора. Нищо не биваше да го разтревожи, ако я наблюдаваше. Изключено бе да се обади в полицията, щеше да се качи при нея, преди да вдигне слушалката. Пряк сблъсък беше последното нещо, което й се искаше.

Фелис се отърка в глезена й, докато залостваше вратата.

— Здравей, миличка. — Вдигна я, целуна я по нослето и я сложи на рамото си, потупа я по гърба и влезе в спалнята. Червената лампичка на телефонния секретар светеше. Ако я наблюдаваше, можеше да я види на монитора.

Пусна Фелис на леглото и отиде към бюрото. Индикаторът показваше едно съобщение. Натисна бутона, като се молеше да не е Сара с някаква издайническа вест.

Женски глас от „Блумингдейл“ съобщи, че за съжаление масичката за кафе ще закъснее още две седмици.

Пусна радиото и отиде до прозореца. Загледа се в сивото небе над кафеникавия парк. Фелис скочи на перваза и я побутна по коляното. Почеса я по главата. Говорителят съобщи за стрелба в метрото. Запъти се към дрешника, като разкопчаваше ризата си. Отвори вратите.

Избра синята вълнена рокля — подхождаше както за Ан Тейлър, така и за полицията. Положи я на леглото, като отмести Фелис. Извади от чекмеджето чорапогащник, пликчета и сутиен.

А душ?

Щеше ли да забележи, ако не се изкъпеше? Нямаше ли да му се стори странно? Нямаше ли да се зачуди защо пропуска проклетата баня?

Ако я наблюдаваше…

Съблече се. Говорителят съобщаваше за снежна вълна, задаваща се от Пенсилвания. Очакваше се обилен снеговалеж. Затвори радиото.

Влезе в банята. Сложи шапката на косата си. Фелис драскаше в панерчето.

Облегна се на вратата на кабинката, хвана крана „Ар Деко“ и го завъртя. Близнакът му от тринайсет А или Б положително беше блеснал на бухалката-убиец. Полицията вероятно ще съумее да открие следи по него, поне някакви микроскопични драскотини.

Опита водата. Направи я по-гореща.

Пристъпи в кабинката от черно стъкло и затвори вратата.

А сега — бързо. Докато се сапунисваше, се чудеше как можа този Пит, когото бе обичала и все още обичаше, мразеше и жалеше, да се превърне в човека, нанесъл зверския удар и заел се да дави Шиър на пода…

Вероятно бе организирал всичко и разчиствал следите часове наред — всичко беше записано. Важно събитие — в нощта преди прекрасната утрин, когато беше обикаляла езерото и срещнала Сам. Как ли щеше да го смае! Не намаля ли светлината зад замъглената врата?

Забърса я с ръка и надникна. Банята бе празна.

Въобразяваше си.

Изплакна сапуна. Спокойно. Отиваше на среща с Норман и Ан Тейлър. И с Джун, разбира се.

Отвори вратата и откачи хавлията от закачалката.

Избърса се, свали шапката, окачи я на крана и излезе. На пода до изтривалката нямаше нищо.

Доизсуши се пред умивалника и погледна в огледалото, а не към лампата зад себе си.

Отиде в спалнята, седна на леглото и обу чорапогащника. Изправи се и го опъна нагоре по краката и ханша си. Сложи сутиена, закопча го и отиде до прозореца.

Гледаше сивото небе. Положително бе на сняг. Повърхността на езерото се бръчкаше от вятъра. Няколко бегачи тичаха по пистата зад него.

Премести се в края на прозореца и дръпна шнура. Бяло-зелените кретонени пердета се съединиха в средата, като докоснаха ръба на перваза, на който нямаше нищо освен телескопа.

Върна се в банята и си сложи лек грим. Трябваше да му каже, че отива да помага на Рокси да мести мебелите.

Мислеше за хаоса, който й предстоеше — съдебен процес, пираните от информационните средства, изпаднали в еуфория от тлъстата плячка, ръфащи не само Пит, но и нея — жена на средна възраст, хлътнала по хлапак. С колко лицемерно съчувствие от страна на мъже и жени щеше да се сблъска, колко шушукания зад гърба си щеше да изтърпи. Копнееше да поговори с Рокси. („Възникна малък проблем, Рокс, Пит е убиец.“) Далечният вой на полицейски сирени се засили някъде откъм Медисън.

Открои се на фона на клаксоните и се задържа точно под прозорците. Сирената спря, чу се ръмженето на двигателите.

Запъти се към хола, като си разресваше косата. Застана до прозореца, опряла ръка в средата на бронзовата рамка. Прилепи чело към стъклото. Далеч долу святкаха червени лампи, пред „Уелс“ стояха пожарни, дребни фигурки се суетяха около входа.

Огледа червената фасада на хотела и покрива му — нямаше нито дим, нито пламъци.

Слава Богу, тревогата беше фалшива. А и шумът щеше да отвлече вниманието му.

Отиде до края на прозореца и дръпна шнура. Белите копринени завеси се съединиха, като докоснаха ръба на перваза.

Отби се в кухнята, затегна крана на чешмата и пак влезе в банята.

Както дооправяше косата си, се сети, че за случая сигурно щяха да се напишат много книги, жалко, че „Дайадъм“ нямаше истински автор на криминални романи. Макар че… ще не ще, като главно действащо лице, щеше да се окаже във фантастична позиция за преговори. Ако някое от големите имена склонеше да дойде при тях…

Положително и тази ситуация имаше добрите си страни…

Влезе в спалнята и взе пликчетата. Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката от апарата на нощното шкафче.

— Ало? — Готова беше да прекъсне Сара.

— Здрасти.

— Здрасти. Какво става долу?

— Фалшива тревога.

— Какво има?

— Кей… не ти разрешавам да излизаш и да разговаряш по телефона.

Остана права, здраво стиснала слушалката.

— Не разбирам.

— Мила, моля те… знаеш много добре. Касетите. Слушай.

Вслуша се. Чу мъркане.

Заоглежда се към прозореца и вратата.

Не беше виждала Фелис от… преди да влезе в банята.

Пое дъх. Обърна се и седна на ръба на леглото.

— Пит, моля те, не я мъчи.

— Лежи в скута ми и гъделичкам ушите й с японско ножче. Знаеш ги, нали? Приличат на химикалка, но на върха си имат фино острие. Използвам ги за етикетите. Клъц — рижото ушенце… Клъц — бялото ушенце…

— Пит, моля те…

— Не искам да го правя, но ако не изпълняваш нарежданията ми, ще бъда принуден. Нуждая се от време да премисля нещата.

— Добре. Ще имаш всичкото време, което ти е нужно. — Извърна се и погледна нагоре към полилея. — Само не я мъчи. Знам, че не можеш, та ти толкова я обичаш. — Гледаше в хромираната зеница към обърнатото си отражение, залепнало за обърнатото легло, хванало бялата точка на слушалката.

— Ако ме принудиш, ще го сторя, Кей. Обещавам ти.

— Ще имаш всичкото време, което ти е нужно — заяви тя на полилея.

— Канеше се да отидеш в полицията, нали? Ако се бях прибрал пет минути по-късно, онези сирени щяха да бъдат за мен.

— Не. Не бях решила какво да правя. Исках да изляза и да помисля, без да ме наблюдаваш.

— Не ме баламосвай, Кей. Смятала си да занесеш касетите в полицията и затова си ги разменила.

— Щях да ги скрия тук. Не знаех какво да правя. Исках да поговоря с теб, да чуя защо си извършил всичко това, да се опитам да разбера, но се уплаших. Стори ми се, че ако касетите са при мен, ще съм по-спокойна. Затова се канех да ги взема.

— Ще правиш каквото ти кажа, иначе Фелис ще пострада. Видях коя касета си гледала и докъде — не беше я превъртяла, значи вече знаеш, че ако трябва да свърша нещо, аз го върша.

— Да — рече тя на полилея. — Знам.

— Трябва ми време да помисля. Можеш да се облечеш и да работиш, ако искаш. На леглото, за да те виждам по-добре. Ако позвъни телефонът, няма да го докосваш. Включи телефонния секретар. Ще вдигаш слушалката само ако съм аз. Разбра ли?

— Да.

— Ще можеш ли да чуеш кой се обажда?

— Да.

— Ще поговорим след малко. Сложи си джинсите или нещо друго.

— Таксито ти наистина ли катастрофира?

— Не. Внезапно ме осени прозрение какво възнамеряваш да правиш. А знаеш ли къде отивах? Да ти купувам Хопър. Разбра ли сега докъде я докарахме.

— Не хвърляй вината върху мен.

— Защо не, не си ли позволи да си навираш носа в личните ми работи? Каква ирония! Е, поне сега сме горе-долу квит. Хайде, обличай се. И помни, не пипай телефона, ако не съм аз. Няма да ставаш, без да питаш. Няма да правиш нищо… което би могло да… разклати лодката. Ще те наблюдавам неотлъчно.

 

 

Горе-долу квит…

С изключение на няколкото убийства от негова страна и заплахата срещу Фелис с ножчето, стига отново да не лъжеше.

Едва ли, щом бе намерил сили да постъпи така с Шиър.

Потрепери. Надяваше се, че може да мине за реакция на книгата, която бе разтворила пред себе си. Спокойно…

Докато имаше желание да говори, докато премисляше, всичко можеше да свърши мирно и тихо, без да пострада нито Фелис, нито тя, нито пък той. Не можеше да си позволи да я убие и да го представи за нещастен случай или самоубийство. Смъртта на Шиър бе твърде скоро. А ако възникнеше съмнение за убийство, той, любовникът й, щеше да е главният заподозрян. Щяха да открият, че е собственик на сградата, да намерят екраните в тринайсет Б и камерите, всички смъртни случаи щяха да се разследват отново. Не можеше да не се сети сам, ако не, тя щеше да го подсети. Единствената му възможност бе да се предаде, да наеме някой суперадвокат и да пледира невменяемост в съда.

Но би ли разсъждавал така луд човек?

Ако побегнеше, щеше да я настигне по стълбите или в асансьора. Ако се обадеше в полицията или хвърлеше стол през прозореца, щеше пръв да дотича с резервния си ключ…

А Фелис мъркаше в скута му…

Проклет да е. Не можеше да няма начин да го надхитри, ако не се съгласеше с доводите й…

Мислѝ като в готически роман…

 

 

Гледаше я как се преструва, че чете.

Можеше да се обзаложи, че крои как да го накара да отиде с нея в полицията и да се предаде. Да пледира невменяемост.

За какъв дявол й трябваше да си тика носа където не й беше работата? Можеха да имат всичко на света и изведнъж — край.

Нямаше съмнение как трябва да постъпи, независимо от това дали го искаше, или не.

Тя просто не му оставяше място за избор.

Но как?

Вероятността да се измъкне с нова инсценирана злополука или самоубийство толкова скоро след смъртта на Роки беше под едно на милион. А в момента, в който ченгетата започнеха да душат за убийство, той щеше да е първият заподозрян. Приятелят и съпругът винаги се смятаха за най-съмнителни (и не без основание, нали, татенце?). Всичко щеше да излезе наяве, всичко…

Освен ако…

… ченгетата не решат, че я е убил някой друг… Трябваше да бъдат сигурни, че друг е…

Погледна наляво.

Докосна бутона на три Б и бутон едно.

Фелис се размърда в скута му. Вдигна ръка, котката скочи на пода и започна да души наоколо.

Остави японското ножче на пулта. Лапна няколко желирани бонбона.

Облегна се, дъвчейки, и се загледа в големите монитори.

Сам на първи, тя на втори…

Една-две минути му бяха достатъчни да състави схемата.

В общи линии, без подробности.

Съществуваха два основни проблема — можеше ли да я остави без наблюдение за петнайсет-двайсет минути вечерта, когато Сам щеше да ходи на театър. И щеше ли да успее да я задържи под контрол до утре вечерта — най-краткия срок, в който можеше да се организира.

Успехът значеше спасение. И то много елегантно, в пълния смисъл на думата. С един куршум — два заека.

Наблюдаваше ги.

На първи монитор Сам блъскаше по клавишите на вехтата пишеща машина. На втори — Кей обръщаше страници.