Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (9)

Глава 9

Алана отвори чугунената вратичка на печката с изплетените още от бабата на Рейф кърпи. Огънят бумтеше ярко.

— Засега всичко е наред — промърмори Алана.

Затвори вратичката, изми ръцете си и ги тръсна върху черната повърхност на печката. Водата засъска.

— Идеално.

Кухнята бе обляна от златистата топлина на керосинената лампа. До зазоряване имаше още поне половин час. Миризмата на бекон и кафе изпълваше къщата, излизаше навън и стигаше до другите бунгала, изкушавайки останалите да се измъкват от леглата.

Отвън, току до кухненската врата, се чуваха отмерените звуци на брадвата, с която Рейф цепеше дърва. Звукът беше странно успокояващ, едно обещание за топлина и напомняне, че Рейф е наблизо.

В главата й зазвуча ритъм на песен, опитваше се да стигне до гърлото й. Тя затананика почти безгласно, без сама да се усеща, че го прави. Това беше само намек за звук, по-скоро надежда за песен, отколкото истинска песен.

Алана взе тенджерата с палачинковото тесто и изля два кръга върху плочата на печката. Когато мехурчетата изчезнаха, тя обърна внимателно всяка палачинка. Не след дълго готовите палачинки образуваха цял куп близо до дебелите парчета бекон, които вече бе приготвила.

Докато сипваше върху плочата следващите две палачинки, тя усети, че някой застава зад нея.

— Още не ми трябват дърва, Рейф — каза тя, остави тенджерата и се обърна. — Не и докато не… О!

Стан, а не Рейф стоеше зад Алана. Тя инстинктивно направи крачка назад, забравила за нажежената печка.

— Внимавай! — извика Стан и посегна към нея, опитвайки се да я предпази да не се изгори.

Алана се дръпна и едната й ръка докосна чугунената печка. Тя извика от болка и отново се извъртя, избягвайки докосването на Стан с цената на ново изгаряне. Той отново посегна към нея, в опит да помогне.

— Не я докосвай.

Гласът на Рейф беше толкова студен, толкова див, че Алана едва успя да го разпознае.

Стан обаче го позна. Веднага отстъпи назад. Когато сините му очи забелязаха страха, изписан върху лицето на Алана, той отстъпи още, предоставяйки й повече място.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита го Рейф.

Гласът му беше равен и нисък, заплашителен. Дървата, които носеше, паднаха в сандъка с трясък, който беше страшен в заредената тишина.

Въпреки че Рейф не направи и крачка към Стан, русокосият мъж отстъпи заднишком към вратата между кухнята и трапезарията, преди да отговори.

— Съжалявам — изломоти той. — Боб и аз си помислихме, че Алана може да има нужда от помощ за… нещо.

— Боб и ти? Исусе! — озъби се Рейф. — Вие двамата сте един страхотен дует от идиоти.

Стан се изчерви.

— Виж какво, Уинтър…

— Иди и кажи на Боб, че ако Алана има нужда от онази помощ, която имаше предвид, аз ще бъда първият, който ще й я предложи. Схвана ли?

Устните на Стан се превърнаха в една права линия, но той кимна рязко с глава, приел заповедта на Рейф.

— Този път ще ти се размине — каза мрачно Рейф. — Разбираш ли ме добре?

Стан отново кимна.

Рейф му обърна гръб и отиде при Алана. Протегна ръка.

— Дай да видя изгореното — каза тихо той.

Промяната в гласа му беше почти шокираща. Топъл, нежен, успокоителен. Изглеждаше невъзможно тези думи да излизат от устата на същия мъж, който бе говорил така на Стан.

— Всичко е наред, цвете — промълви той. — Няма да ти причиня болка.

С дълга въздишка Алана протегна изгорената ръка към Рейф.

Той погледна двете червени линии, където кожата й бе докоснала печката, и усети как в него се надига безумна ярост. Той се завъртя на пета, отиде до хладилника и извади шепа лед. Намокри една хавлиена кърпа, уви леда и го подаде на Алана.

— Сложи го върху изгореното — каза й нежно. — Ще облекчи болката.

Алана се подчини като насън. Само след секунди болката й изчезна.

— Благодаря ти — каза тя и въздъхна. После добави: — Става все така, че непрекъснато ти благодаря.

Той взе шпатулата от ръката й и махна палачинките от плочата, защото бяха започнали да загарят.

— Смешно — промърмори Рейф. — Става все така, че непрекъснато ти причинявам болка.

— Ти не си виновен. И Стан не е виновен. Всичко стана заради моята глупост.

— Глупости — каза Рейф с леден глас. Стържеше остатъците от палачинките с къси злобни движения. — Ти нямаше да си тук, ако не бях аз, а също така и Стан.

Алана беше прекалено изненадана, за да може да каже нещо.

Рейф изсумтя, хвърли шпатулата на масата и се обърна към Алана. Очите му бяха станали почти черни от силните чувства, които горяха там.

— Прощаваш ли ми? — попита просто той.

— Няма какво да се прощава.

— Ще ми се да беше истина.

Рейф рязко се обърна отново към печката и започна да маже плочата с мазнина.

— Аз ще довърша приготвянето на закуската — каза той.

— Но…

— Сядай и дръж леда върху изгореното. Не си се изгорила много лошо, но ще започне да те боли, ако не държиш леда върху раните.

Алана седна на едно малко столче и се загледа в Рейф. Той готвеше така, както правеше и всичко останало — с точни движения, без нищо излишно. Купът с палачинки порасна още.

Когато всички се настаниха около масата в трапезарията, палачинките вече бяха достатъчно, за да се нахранят два пъти повече хора. Поне изглеждаше така, преди да започнат да се хранят. Надморската височина и чистият въздух сякаш бяха удвоили апетита им.

Дори Алана преяде. По предложение на Рейф, Боб изми чиниите. Стан настоя да помогне, както и Джанис. Рейф се зае да оправя риболовните си такъми, докато Алана приготвяше и опаковаше обяда на групата.

По небето все още имаше звезди, когато Рейф поведе всички към мястото на риболова, като им даде съвети за най-ефективната стръв и техниките, които да използват в изключително чистата вода.

Когато Боб понечи да последва Рейф и Алана обратно по пътеката, Рейф го изгледа продължително.

— Обещах да науча Алана как да лови на муха — каза той. — А за това определено няма нужда от публика.

— Няма да се смея… — каза Боб, а устните му се изкривиха леко — много.

— Въобще няма да се смееш — каза равно Рейф, — защото няма да си наблизо.

Боб погледна бързо към Алана, но тя поклати глава. Той сви рамене и прие факта, че няма да риболовства с по-голямата си сестра.

— Е, добре — каза той. — Обещах на Стан, че ще му покажа как да използва Прекрасната лейди! Обзалагам се, че ще хванем повече от вас двамата.

— И ще спечелиш — отвърна Алана. — Рейф използва кукички без зъбци. Дали въобще ще ядем пъстърва, зависи само от теб, малко братче.

— Без зъбци? — повтори Боб и хвърли бърз поглед към Рейф. — Откога?

— Откак започнах да се бръсна.

— Страхотен начин да ловиш риба, няма що! — Боб се обърна. — Човек би могъл да пукне от глад.

— Ловенето на риба е нещо повече от начин да си напълниш къркорещите черва — отбеляза Рейф.

— Зависи от това, колко си гладен — отвърна през рамо Боб и тръгна по пътеката.

— Или за какво си гладен — добави тихо Рейф, после се обърна към Алана: — Готова ли си?

— Ами…

— Избрал съм едно място на езерото. Просторно е и нищо няма да ти пречи да хвърляш въдицата и да оплиташ кордата.

— Значи допускаш, че ще хвърля достатъчно корда, за да се оплете? — попита Алана с крива усмивка.

Тихият смях на Рейф се сля с ромона на потока.

Въпреки че слънцето още не беше осветило билата, първите отблясъци на зората вече осветяваха земята и морените изглеждаха така, сякаш са обгърнати от сребристо кадифе. Пъстървата подскачаше във водата, оставяйки след себе си концентрични окръжности.

Безмълвно, позволявайки спокойствието на земята да проникне в Алана, Рейф я заведе при дългата тясна скала от полиран от ледника гранит, която почти разделяше езерото на две. Когато тя се качи на скалата, Рейф докосна леко рамото й и посочи оттатък езерото.

Една кошута и две малки пристъпваха грациозно към водата. Докато малките пиеха, кошутата стоеше на пост и се оглеждаше. Зад тях гранитното лице на Броукън Маунтин бе започнало да порозовява от първите лъчи на зората. Небето беше ясно, една вълшебна кристална камбана, готова да зазвъни божествената си музика при първото докосване на слънчевата светлина.

Кошутата и малките й се оттеглиха в гората и развалиха магията. Алана въздъхна дълбоко.

Рейф я гледа известно време, после започна да сглобява въдицата си.

— Използвала ли си преди въдица с муха? — попита я той.

— Не.

Алана гледаше съсредоточено как дългата, гъвкава въдица придобива окончателната си форма пред очите й.

— Винаги съм се чудела как се лови риба с такава въдица — призна тя. — При другите тежестта на стръвта издърпва корда от макарата, но мухата едва ли тежи достатъчно.

— При въдиците за мухи е важна тежестта на самата корда. Водачът и стръвта не тежат почти нищо. Иначе щяха да цопват звучно във водата и да изплашат рибата.

Той завърза една муха на тънкия, почти прозрачен водач, после измъкна малко корда от макарата.

— Хвърлена правилно, кордата ще метне мухата и тя ще падне във водата съвсем леко. Целта е да се имитира действителността толкова добре, колкото е възможно. Водачът е прозрачен и достатъчно дълъг, за да не може пъстървата да свърже дебелата корда с мухата.

— Щом така казваш — каза тя.

— Виждаш ли как подскача рибата ей там? — попита Рейф.

Алана проследи пръста му и видя един нарастващ кръг във водата. Беше поне на петнайсет метра навътре в езерото.

— Да, виждам.

— Гледай сега.

С дясната си ръка Рейф хвана дръжката на въдицата близо до мястото, където бе прикрепена макарата. С лявата си ръка издърпа корда от макарата. Едновременно с това дясната му ръка започна да движи въдицата напред-назад, образувайки дъга.

С всяко движение на ръката му от върха на въдицата се измъкваше корда, все повече и повече.

Безмълвно, равномерно, внимателно, Рейф балансираше силата на кордата и въдицата, на силата и времето, на гравитацията и полета, докато между небето и водата увисна невероятно дълга корда. После изведнъж позволи на кордата да се развие. Бавно, съвсем бавно мухата накрая падна точно в средата на кръга, оставен от скачащата пъстърва. Повърхността на езерото почти не помръдна.

И тогава видяха как водата сякаш завря, когато пъстървата скочи към мухата.

Върхът на въдицата политна надолу в мига, в който Рейф започна да дърпа кордата обратно с лявата си ръка. Въдицата танцуваше и трепереше. Кордата се изплъзваше от ръката му, подчинявайки се на силата на пъстървата. Но бавно, внимателно, започна да се връща отново, докато не видяха как пъстървата плува почти пред тях.

Точно когато първите лъчи на слънцето заляха езерото, пъстървата отново скочи.

В почтително мълчание Рейф и Алана се възхищаваха на красотата, танцуваща в краката им. Нямаше да представлява никаква трудност Рейф да извади пъстървата и да я сложи в живарника, но вместо това той направи едно изкусно движение с ръка и рибата се освободи от куката.

Настъпи миг на внезапна вцепененост, после над водата се надигнаха пръски, когато рибата се отдалечи.

— Виждаш ли колко е лесно? — попита Рейф, обърнал погледа си към Алана. — Сега е твой ред.

Алана имаше чувството, че го прави за стотен път. Кордата се издигна във въздуха, но изведнъж падна върху скалата зад нея.

— Изчаках прекалено много при движението напред, нали? — промърмори Алана.

— Но извади почти два пъти повече корда — изтъкна Рейф. Гласът й усмивката му я окуражаваха.

— А преди това счупих три куки в скалата, закачих си дрехата, закачих твоя пуловер, пльоснах върха на въдицата във водата, завързах хубавия ти водач на безброй възли и направих едва ли не всичко възможно, само дето не се обесих на кордата.

Алана поклати глава, разкъсвана от раздразнението си и горчивия смях. Рейф беше невероятно търпелив. Колкото и смешни да бяха движенията й, той нито веднъж не се засмя, нито пък се ядоса. Беше внимателен, убедителен, окуражаваше я. Хвалеше я и й разказваше какви огромни възли по водача е правил самият той, когато се е учил да лови на муха.

— Алана — каза тихо той, привличайки вниманието й. — Справяш се по-добре, отколкото аз, когато за първи път се опитах да го направя.

Тя се намръщи.

— Не ти вярвам. Чувствам се толкова непохватна.

— Не си. Грациозна си като онази кошута.

— Прекаленото ласкателство — каза усмихната тя, — само ще ти донесе още възли върху кордата.

Алана отново приготви въдицата.

— Ето как се прави нищо!

Не съвсем нищо. Получи се доста внушително оплитане. Рейф го оправи със същото търпение, което демонстрираше през изминалия един час.

Когато подаваше въдицата на Алана, той се поколеба.

— Ако това няма да те безпокои — каза й тихо той, — бих могъл да застана зад теб, да държа китката ти и да ти помогна да усетиш подходящия момент. В това е цялата работа. Подходящия момент. Всъщност не се изисква почти никаква сила. Риболовът на муха е въпрос на финес, не на мускули.

Алана облиза долната си устна, докато разглеждаше измамно простия вид на въдицата и макарата.

— Добре — отвърна тя. — Нека опитаме по твоя начин. С моя определено не постигнах много.

Рейф застана зад нея. Разделяха ги по-малко от два пръста. Той остана така няколко секунди, без да я докосва, позволявайки й да свикне с присъствието му толкова близо до нея.

— Добре ли е засега? — попита той.

— Да… Самата мисъл, че ти разбираш как се чувствам, ми помага — призна Алана с тих глас.

Пое си дълбоко въздух. Усети смесеното ухание на планината, на слънчевите лъчи и на Рейф. Топлината му беше някакво гъделичкащо усещане от раменете до коленете й. Усещаше дъха му до тила си, долавяше леките движения на гърдите му, докосването на пуловера му до нейния.

— Готова ли си?

Алана кимна. Страхуваше се да се довери на гласа си. Състоянието й в момента едва ли имаше нещо общо със страха й от докосване.

— Вземи въдицата — каза той.

Тя я нагласи.

— Ще хвана китката ти и въдицата едновременно — каза той. — Става ли?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Става.

Той го направи.

Контрастът на загорялата му кожа до ръката й беше вълнуващ. Това припомни на Рейф колко гладка беше кожата й, колко бяла там, където слънцето никога не я бе докосвало, колко невероятно мека, когато приемаше най-интимните му милувки.

Рейф затвори очи за миг и спря да мисли за каквото и да било.

— Добре ли е така? — попита той.

Гласът му беше прекалено дрезгав, но не можеше да направи нищо по този въпрос, както не можеше да контролира растящата болка и подуването в слабините си.

— Да.

Алана проточи думата така, че тя се превърна във въздишка. Топлината и силата на пръстите му, хванали ръката й, я омагьосваха. Прииска й се да сведе глава и да докосне с устни пръстите му. Само мисълта да усети кожата му под устните си я накара да пламне.

Рейф въздъхна тихо, надявайки се, че Алана няма никаква представа как близостта й заплашва толкова трудно постигнатото му самообладание.

— А сега, спомни си — каза той. — Въдицата трябва да се движи в дъга между десет и два на въображаемия ни часовник. Ако минеш по-нагоре или по-надолу, ще стане лошо. Готова ли си?

Алана кимна.

Рейф насочи ръката й и въдицата и започна да ги движи, броейки тихо.

— Едно, две, три, четири. А сега напред, две, три, четири. И назад, две, три, четири.

Бавно, леко, ритъмът се пренасяше от Рейф към Алана, а после и към въдицата. И тогава се чу тихото съскане на кордата точно преди въдицата да тръгне напред и кордата се понесе като в магия. Гласът на Рейф мърмореше тихо, броеше…

Алана усети как ритъмът я поглъща и тя забрави всичко, освен гласа на Рейф и топлината му.

Ритъмът продължаваше, без да се променя, спокоен, но някак вълнуващ.

— Сега — промълви Рейф, пренесе въдицата напред и спря точно на десет часа. — Пусни я.

И тогава кордата полетя грациозно и мухата падна в езерото. Съвсем мъничка вълна наруши гладката повърхност на водата.

Алана изпусна въздуха си.

— Това беше… невероятно — каза тихо тя. — Благодаря ти, Рейф.

— За какво?

— За търпението, че ме научи и сподели това с мен.

Рейф усети как тялото й потрепери леко, когато тя въздъхна. Искаше му се да я обгърне с ръце, да я прегърне. Искаше да усети тялото й съвсем близо до своето.

Поне да можеше да прокара езика си по кадифената линия, където започваше косата й, да вдъхне женственото й ухание, да вкуси плътта й.

Той безмилостно потисна желанието, което пулсираше в него, стегна тялото си.

— Приятно е да те учи човек — каза тихо той. — Но трябва да се отпуснеш още. Използваш мускули, които дори не знаеш, че притежаваш. Защо просто не седнем на слънце и не помързелуваме? Малко по-нагоре по брега има полянка с диви цветя.

— Звучи прекрасно.

Докато говореше, тя размърда раменете си. Не чу как Рейф тихо си пое въздух, когато тя, без да иска, се потърка в него.

— Но не е ли редно да помагаш на гостите ни? — попита го тя.

— Могат и сами да различат единия край на въдицата от другия.

Рейф й взе въдицата, махна кукичката и нави кордата на макарата. Започна да я разглобява на съставните й части с бързи движения на ръцете.

Алана наблюдаваше опитните му пръсти и движението на мускулите под навитите ръкави на пуловера му.

— Гостите не са такива, каквито очаквах — каза тя.

Рейф рязко вдигна глава и погледът му се заби в нея.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо.

— Например външния вид на Стан — отвърна тя, свивайки рамене. — Много ми е трудно да свикна да виждам призрака на Джак до себе си. Бедният Стан. Сигурно си мисли, че не съм съвсем наред.

— Ще го преживее — отвърна без капчица съчувствие Рейф.

— Знам. Само че е малко неприятно. — Алана въздъхна. — Той и Джанис са толкова търпеливи. Не се оплакват. Не очакват от нас да им прислужваме. Забавни са, интелигентни и в учудващо добра спортна форма.

Рейф само изсумтя.

— Не са много хората, които могат да яздят цял ден по пътеката за Броукън Маунтин и на следващия да станат, без да се оплакват — каза сухо тя.

Рейф сви рамене.

— И въпреки че се държа толкова странно — продължи Алана, — те двамата сякаш въобще не го забелязват. Дори Стан, когато аз буквално избягах с писъци от него, се държа така, сякаш той е виновен, не аз.

Рейф промърмори нещо нецензурно под мустак.

Алана изведнъж се разсмя.

— Май гостите ни са толкова необичайни, колкото и нашето ранчо за развлечения.

— Просто късмет — отвърна кратко той.

С бързи движения на ръцете Рейф прибра разглобената въдица в калъфа й.

— Фактът, че тези хора са ти приятели, не е просто въпрос на късмет — настоя Алана.

Рейф присви очи.

— Какво намекваш?

— Знам какво правиш, Рейф.

— И какво е то? — попита тихо той.

— Помагаш на Боб да започне.

Рейф не каза нищо.

— Знаеш колко много пари са му необходими, за да изплати частите на Сам и Дейв — продължи Алана. — Знаеш също, че Боб не иска да изтощава земята с много добитък. Затова си извикал приятелите си, които биха могли да помогнат на Боб да започне бизнеса си.

Рейф изсумтя.

— Не се безпокой — каза бързо Алана и сложи за миг ръка на рамото му. — Няма да кажа нищо на Боб. Просто исках да знаеш, че оценявам това, което правиш за него. Може и да не е много предприемчив, но е добър човек и аз го обичам.

С дълга, безшумна въздишка Рейф изпусна въздуха, който досега бе задържал. Усмихна се малко кисело на Алана, докато прибираше останалите си риболовни такъми.

Но не каза нищо относно Боб — нито потвърди, нито отхвърли заключението й.

В приятелско мълчание двамата тръгнаха по брега на езерото. Пролетта и лятото бяха дошли късно в планината тази година. Дивите цветя още бяха свежи на по-закътаните места и образуваха пъстроцветни рамки около гранитните скали.

В началото на третото езеро широк водопад поглъщаше канарите. Водопадът изтичаше от второто, по-високо езеро от веригата, но то не се виждаше, скрито зад каменната снага на Броукън Маунтин.

Рейф спря на около триста метра от водопада. Борове, толкова тъмнозелени, че почти изглеждаха черни, образуваха защитна стена срещу вятъра. Жълтите листа на трепетликите горяха на слънцето и потрепваха и при най-малкото движение на въздуха, сякаш дърветата бяха живи и дишаха.

Рейф извади едно одеяло от раницата си и го застла на земята, защото знаеше, че е студена, въпреки слънцето. Одеялото беше достатъчно, за да седнат или легнат двама души.

— Гладна ли си? — попита Рейф, докато й помагаше да свали раницата от гърба си.

Алана тъкмо щеше да отговори отрицателно, когато червата й изкъркориха.

С почти беззвучен смях Рейф отиде до своята раница и извади две ябълки, твърдо сварени яйца и захаросани стафиди.

Стомахът на Алана продължи да настоява своето. Тя сякаш се смути.

— От въздуха е — каза й Рейф, прикривайки усмивката си.

— Ако правя всичко, което иска стомахът ми, няма да мога да вляза в дрехите си — промърмори тя.

— Тогава си купи нови — предложи той, докато отваряше термос със студен чай. — Още пет килограма няма да са ти излишни.

— Така ли мислиш? — попита тя със съмнение в гласа.

— Сигурен съм.

— Дизайнерката ми непрекъснато ми казва, че трябва да отслабна още.

— Дизайнерката ти е въздух под налягане.

Рейф раздели храната за Алана и за себе си.

Тя се усмихна блажено.

— В такъв случай ще си взема още една шепа стафиди.

— Ами аз? — попита Рейф. Гласът му беше закачлив.

— Ти — каза тя, извърнала поглед — можеш да вземеш твърдо свареното ми яйце.

Рейф се засмя на глас и прибута своята купчинка със стафиди към Алана, но й остави яйцето. Но когато Алана посегна към стафидите, той ги покри с ръка.

— Не — каза й усмихнат. — Не и преди да си изяла яйцето и ябълката.

— Експлоататор.

— Можеш да си сигурна в това.

Той взе ябълката си и отхапа шумно.

Ядоха бавно, наслаждавайки се на аромата на храната, подсилен от чистия въздух. Когато Алана изяде и последната си стафида, тя въздъхна и се протегна. Шумът на водопада създаваше стена от звук, която я разделяше от останалия свят. Нищо друго не проникваше през нея, с изключение на тихите думи на Рейф за риболова и фермерството и коприненото усещане на слънчевата светлина.

— Защо не си подремнеш? — предложи й той.

Алана спря по средата на прозявката си.

— Струва ми се направо грехота да спя преди обед.

— В такъв случай, ще го броим за грях. — Рейф се усмихна закачливо. — Поспи си, цвете. Снощи не спа достатъчно, а сигурно и много нощи преди това.

Той разкопча пуловера си и отдолу се показа тъмносиня тениска. С няколко бързи движения сгъна пуловера и направи хубава възглавница.

— Ето — каза й той. — Използвай това. На мен сега не ми трябва.

Алана се опита да спори, но от внезапно пресъхналата й уста не излезе и звук.

Дори и в сънищата й Рейф никога не бе изглеждал толкова мъжествен. Тениската му по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше добре оформените мускули. С всяко негово движение, с всяко поемане на въздух дори, загорялата му кожа се изпъваше върху тялото, чиято стаена сила едновременно я шокираше и очароваше.

Внезапно й се прииска да го докосне, да проследи с пръсти всяка извивка на плътта му, отново да усети мъжкото му тяло.

Затвори очи, но продължаваше да го вижда — слънчевата светлина се плъзга по него, гали го, гори в очите му и в кръвта й.

— Алана? — Гласът му бе станал дрезгав от тревога.

— Прав си. — Нейният пък трепереше. — Напоследък спя малко.

Рейф я гледа, докато се настани на одеялото, положила буза на пуловера му. Би предпочел да използва скута му за възглавница, но се страхуваше, че ако го предложи, отпуснатите ъгълчета на устните й ще се вцепенят от напрежение и страх.

Но въпреки това, в един миг, в който Алана го погледна така, сякаш никога преди не го бе виждала, Рейф изпита надежда…

— По-добре ли е така? — попита я.

— Да.

— Спи тогава, цвете. Аз съм тук.

Алана въздъхна и усети как се отпуска в сън, в който не я чакаха кошмари.