Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (6)

Глава 6

Боб и Стан седяха в дневната и разговаряха за бури и високопланинска пъстърва. И двамата вдигнаха глави, после извърнаха погледи, явно не искаха да се намесват, ако Алана имаше нужда от спокойствие.

Рейф взе един пуловер от закачалката до вратата, наметна го върху Алана и се обърна към двамата мъже.

Стан стана веднага.

Алана си пое дълбоко въздух и заотстъпва назад, докато не се опря в гърдите на Рейф. Над главата й Рейф се усмихна студено на русия мускулест гигант, който беше висок колкото Боб.

— Алана Рийвс, запознай се със Стан Уилсън — каза Рейф. — Стан, трябва да проявиш разбиране, но Алана не би искала да се ръкувате. Просто ти страшно приличаш на наскоро починалия й съпруг.

За един кратък миг Стан и Рейф сякаш се преценяваха един друг.

Стан кимна, рязко движение на главата, което беше почти като извинение. После главата му се наклони леко, когато погледна към Алана.

При вида на кобалтовосините му очи Алана издаде тих звук. Като Джак. Точно като Джак. Само топлината на Рейф зад гърба й и попречи отново да попадне в лапите на кошмара си.

— Съжалявам, мисис Рийвс — каза Стан. — Наистина не съм искал да ви изплаша така.

Някъде дълбоко в себе си Алана усети облекчение. Гласът беше различен, съвсем различен, по-дълбок, с лек югозападен акцент.

— Моля, наричайте ме Алана — каза тя. — Съжалявам, че…

— Няма за какво да се извиняваш — прекъсна я Рейф. — Сега, когато Стан разбра какво е положението, сигурен съм, че повече няма да те изненадва така.

Гласът на Рейф беше равен и вежлив, но твърд като стомана, непозволяващ никакъв спор. Очите му бяха присвити, вперени в Стан като погледа на ягуар, преследващ сърна.

Стан отново се поколеба, преди да отговори. После отново кимна леко, въпреки че изражението му беше толкова сурово, колкото и това на Рейф.

Алана погледна от единия мъж към другия, после към Боб, за когото се страхуваше, че сигурно се тревожи за съдбата на мечтите си за ранчото. Ако Стан Уилсън прекара една ужасна ваканция в ранчото Броукън Маунтин, едва ли щеше да го препоръча на богатите си клиенти.

Но Боб не изглеждаше разтревожен. Приличаше повече на човек, който се обзалага със самия себе си и печели.

Когато Боб разбра, че Алана го наблюдава, й се усмихна.

— Завръщане у дома, сестричке — каза той и поклати глава.

— Да — прошепна тя. — Завръщане у дома.

Боб се прозина и погледна към часовника на китката си, който носеше непрекъснато.

— Май няма никакъв смисъл отново да си лягам — каза той и се протегна. — Ще се заема с оседлаването на конете. Стан, нали каза, че искаш да видиш един истински каубой по време на работа? Готов ли си?

Лекото предизвикателство в гласа на Боб предизвика усмивка върху лицето на Стан.

Алана бързо извърна поглед. Усмивката му приличаше на тази на Джак, очарователна и момчешка. Стан беше много хубав мъж… и кожата на Алана настръхваше всеки път, щом погледнеше към него.

Не беше разумно, нито честно спрямо Стан, но не беше и нещо, което можеше да контролира.

— С удоволствие ще ти помогна — провлече Стан, — като те гледам какъв си недорасъл.

Боб се стресна за миг, после избухна в гръмогласен смях. Тупна Стан по рамото и го поведе към кухнята. Гласът му се чуваше и когато двамата мъже напуснаха стаята.

— Мери ни е оставила приготвено кафе. Ще имаме нужда от него. А аз имам едно яке, което сигурно ще ти стане, като те гледам какъв си недорасъл.

Слушайки го, Алана разбра, че брат й харесва Стан. Това беше по-различно отпреди, от Джак. Боб въобще не харесваше Джак. Никой от семейство Бурдет не го харесваше.

Алана чу смеха на Стан. Смях, толкова чаровен, колкото и усмивката му. Но за разлика от усмивката му, смехът на Стан не й напомняше за Джак. Джак рядко се смееше и никога на себе си.

Все пак Алана беше доволна, че не вижда Стан. Беше й неприятно да го вижда с периферното си зрение — русокоса сянка на Джак, промъкваща се към нея. Тя въздъхна дълбоко, когато вратата на кухнята се затвори, давайки й да разбере, че двамата мъже са излезли на път за обора.

— Добре ли си? — попита Рейф, усещайки въздишката й с гърдите си, тъй като гърбът й все още беше притиснат към него.

Алана кимна.

— Той… той е мил, нали?

Рейф изсумтя — звук, който не й говореше нищо.

— Боб го харесва — продължи тя.

— Двамата много си приличат — каза сухо Рейф. — Мускули, импулсивност в еднакво количество и на едни и същи места.

— Между ушите им? — предположи Алана.

— Понякога? — Рейф въздъхна. — Само понякога.

Алана се раздвижи леко. Движението й напомни, че е все още много близо до Рейф, че почти се е облегнала на него. Контактът между телата им не я безпокоеше. Той не я докосваше. Тя го докосваше.

Разликата беше малка и безкрайно успокоителна. Топлината на голите му гърди проникваше през пуловера и мократа й копринена нощница, топлина, естествена като тази на въглените в огнището.

За миг й се прииска да се обърне и да се сгуши в тази топлина, да прогони студа, който дойде в деня, в който й казаха, че Рейф е мъртъв.

Тя отново потрепери, но не от студ.

— Трябва да се опиташ да поспиш още малко — каза й Рейф. — Организмът ти още не е свикнал към местното часово време.

Беше толкова близо до нея, че тя усещаше вибрациите на гърдите му, когато говореше, лекото движение на мускулите му, когато се наведе леко към нея, и дъха му до ухото си. Тя затвори очи, наслаждавайки се на тази интимност, която не изискваше нищо от нея.

— Чувствам се по-сигурна тук с теб — каза просто тя.

Алана усети бързото му вдишване и чак тогава осъзна какво е казала. Напрегна се, разбрала, че ако Рейф приеме тази несъзнателна покана и я прегърне, вината щеше да си бъде изцяло нейна.

Най-лошото обаче беше, че частица от съзнанието й много искаше той да я прегърне.

А частица от съзнанието й изпадаше в паника при мисълта, че някой ще я прегърне.

Изведнъж се запита дали Джак не я бе прегръщал, докато са падали, дали затова не се страхуваше така от човешко докосване.

„Дали мозъкът ми не слага знак за равенство между прегръдката и падането, ужаса и смъртта?“ — зададе си безмълвно въпроса Алана.

Вцепени се, заслуша се, надявайки се да чуе вътрешен глас, който да каже да или не, надявайки се да разкъса булото на амнезията и да погледне само за миг онези шест липсващи дни.

Единственият отговор, ако можеше да се нарече отговор, беше внезапното усещане за студ върху кожата, свиването на стомаха, забързаните удари на сърцето й.

— Какво има? — попита Рейф, усетил промяната в нея. Не получил отговор, той добави тъжно: — Близостта до мен ли те плаши?

— Не, не е това. Мислех си за Джак.

Зад гърба й изражението му се промени, чертите му се изпънаха от гняв и чувство за поражение. Но гласът му беше равен, когато проговори:

— Обичаше ли го?

Алана затвори очи.

— Не — отвърна глухо. — Не го обичах.

— Тогава защо си се омъжила за него толкова бързо? Без да са минали и два месеца, след като…

Рейф бързо спря да говори.

— Казаха ми, че си мъртъв — каза накъсано Алана. — Единственото, което ми остана, беше музиката. А това означаваше Джак с неговия глас, който би накарал и ангелите да заплачат.

— Съжалявам. — Рейф отстъпи назад. — Нямах право да питам.

Гласът му беше равен, далечен, а на гърба й стана студено без топлината му. Тя се обърна, изведнъж изпитала гняв, спомняйки си неотвореното писмо, почерка на Рейф, казващ й, че той не иска да й каже нищо, дори сбогом.

— Точно така — каза рязко тя. — Нямаш право. Ти дори не отвори писмото ми.

— Ти беше жена на друг мъж.

Гласът му беше дрезгав, устните — тънка линия на спотаен гняв под тъмните мустаци.

— Никога не съм принадлежала на Джак. Не и така.

— Ти беше негова съпруга. Това нищо ли не означаваше за теб?

— Да — отвърна рязко тя. — Това означаваше, че ти си мъртъв!

По бузите й внезапно рукнаха сълзи и тя се извърна. Искаше да остане сама, да не се разкъсва между миналото, което не можеше да промени, и настоящето, което се опитваше да я унищожи.

— Алана, моля те, не се извръщай.

Гласът му беше нежен, умолителен, караше името й да звучи като музика. Тя знаеше, без да се обръща, че той протяга ръка към нея, молейки я за нещо, което тя не можеше да му даде.

Доверие. Обич. Топлина. Страст. Любов. Всички онези неща, от които тя имаше нужда, но в които вече не вярваше. Не съвсем.

Тези неща й бяха отнемани прекалено често. Бе преживяла смъртта на майка си. Бе преживяла смъртта на любимия. Бе преживяла смъртта на съпруга си.

А сега Алана се опитваше да преживее една друга смърт, разтърсващата загуба на вярата в собствените й сили, в собствения й мозък, в музиката й. Сега тя се опитваше да не си задава въпроса, дали въобще нещо от това имаше значение, ако нямаше край на страха, на загубата и смъртта.

— Съжалявам, цвете. Не трябваше да говоря за миналото. Прекалено рано е. Ти си още съвсем близо до онова, което се е случило на Броукън Маунтин.

Рейф тръгна към Алана и не спря, докато не усети до гърдите си хладния, груб пуловер, който бе метнал на раменете й. Тя разбра, че ръката му се вдигна, и затаи дъх, очаквайки докосването му, без да знае дали трябва да избяга с писъци, или да остане, безмълвна.

Беше истинско наказание да не знае отговора, да не може да се довери на нищо, а най-вече на себе си.

— Не — каза дрезгаво тя и се отдръпна. — Не мога да понеса повече. Остави ме, Рейф.

— Заради писмото ли е? Това ли не можеш да ми простиш? — попита тъжно той.

— Не. По-лошо е от писмото, въпреки че и то си беше страшно, да те загубя за втори път…

Гласът й заглъхна.

— Ако не е писмото, тогава какво е? — попита Рейф тихо, настоятелно. — Какво съм сторил? Какво си спомняш?

В първия миг Алана си помисли, че няма да му каже, но думите се изляха като порой:

— След теб не можех да понасям да ме докосва друг мъж. Господи, как те мразеше Джак! Ти ме направи неспособна да понасям, който и да е друг мъж.

Изражението на Рейф се промени, гневът изчезна, остана само желанието. Посегна към нея и не можа да се сдържи, когато тя се отдръпна.

— Алана. Недей. Моля те.

Тя се обърна и го погледна с очи, диви и тъмни, засенчени от отчаянието.

— Джак обаче ми го върна тъпкано — прошепна Алана. — Той ме направи неспособна да понасям мъжете. Дори теб!

Тя се обърна и избяга нагоре по стълбите. Не спря дори когато Рейф извика името й с глас, дрезгав от чувства, един вик, излязъл от сънищата и кошмарите й.

Заключи вратата на спалнята след себе си и се взира в прозореца, докато се зазори, и новият ден донесе цвят и живот на черната земя. Гледаше как светът се променя, ражда се наново от празнотата на нощта.

Когато и последната звезда угасна, тя чу гласа на Боб.

— Сестричке? Будна ли си?

Алана осъзна, че трепери, че кожата й е ледена, настръхнала. Всички мускули я боляха от напрежението, което не я бе напускало от Броукън Маунтин. Ето, посрещаше още един ден от многото.

Но не съвсем. Този ден щеше да я подложи на мъчението да бъде близо до единствения мъж, когото някога е обичала. Толкова близо и едновременно с това толкова далеч.

Сън и кошмар и нищо друго. Никаква сигурност, никакво пристанище в безконечната, яростна буря.

— Алана?

— Да — отвърна уморено тя. — Будна съм.

— Не ми звучиш особено щастлива — подразни я Боб.

Алана отвори вратата и разтегли устните си в нещо, подобно на усмивка.

— Добрутро, братче — каза тя, доволна, че гласът й звучеше по-добре, отколкото се чувстваше. — Време ли е да приготвя закуската?

— Не. Мери е удостоена с честта тази сутрин. Дойдох, за да ти взема багажа.

Алана махна към малката чанта на леглото.

— Можеш да го вземеш.

— Това ли е всичко?

— Едва ли на дърветата им пука как съм облечена — каза Алана и сви рамене.

— Ъъ… добре. — Боб я изгледа отгоре до долу, после попита тихо: — Сигурна ли си, че си готова за това?

— Какво общо има това? — попита саркастично Алана. — Готова или не, животът си е живот.

Тя се усмихна, за да намали жлъчта на думите си, но изражението на Боб й показа, че не е била много убедителна.

— Няма нищо. Боб. Не се тревожи. С мен всичко е наред. Наистина.

Той се поколеба, после кимна.

— Както казва доктор Джийн, хората от семейство Бурдет са се специализирали в оцеляването. А ти си най-силната Бурдет, сестричке. Ти научи всички ни как да оцелеем след смъртта на мама.

Алана преглътна сълзите, внезапно изпълнили очите й.

— Би ли имал нещо против, ако те прегърна? — попита тя.

Боб се изненада, но му стана приятно. Спомняйки си ясните инструкции на Рейф, Боб остави ръцете си да висят свободно до тялото, докато Алана го прегръщаше силно.

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш — каза й Боб и я потупа по рамото.

Алана се изсмя някак странно и поклати глава.

— Надявам се да е така, малко братче. Надявам се да е така.

— Спом… спомняш ли си нещо сега, когато се прибра у дома? — попита внезапно Боб, но изведнъж се опомни: — По дяволите, ето пак! Рейф ще закове кожата ми на обора, ако разбере.

Алана се вцепени при споменаването на името на Рейф.

— Това, което става между мен и брат ми, не е работа на Рейф.

Боб се засмя.

— Не си го и помисляй, сестричке. Той е много решителен мъж. Не отстъпва по инат и на товарно муле.

Тя го погледна с присвити очи.

— Не мразиш Рейф, нали?

Изненадан, Боб се втренчи в сестра си. Тъмните му очи, толкова приличащи на нейните, се присвиха, преценявайки емоциите, изписани върху лицето й.

— Рейф е изключителен мъж. Нямам нищо против да се уча от него. Разбира се — добави с усмивка Боб, — той е един много ревнив кучи син. Помислих си, че ще разфасова Стан и ще нахрани с него койотите.

Алана премига, гледайки на изминалата нощ през очите на Боб — един съвсем различен изглед.

— Ревнив? — повтори тя.

Боб щракна с пръсти и махна с ръка пред лицето й.

— Събуди се, сестричке. Стан не би имал нищо против да… ъъ… те успокои. А Рейф даде ясно да се разбере, че… — Свивайки рамене, Боб млъкна, но за кратко. — Рейф те обича, а Стан е по-едър, по-силен и по-красив от него. Нищо чудно, че Рейф ревнува.

— Стан е по-едър — съгласи се Алана, — но той беше този, който се озова на земята по гръб. А и в мъжката красота има нещо повече от руса коса, издути мускули и широка усмивка. Много повече.

Боб се ухили.

— Означава ли това, че си простила на Рейф, задето не отвори писмото ти?

Лицето й се промени внезапно. Чертите й се изкривиха от тъгата. Боб изпсува.

— По дяволите, сестричке. Съжалявам. Никога няма да се науча да си държа голямата уста затворена.

— Разбира се, че ще се научиш — обади се Рейф откъм вратата, — дори и ако се наложи да ти набивам този урок в дебелата кожа с десеткилограмов чук.

Алана се обърна и видя Рейф, облегнат на рамката на вратата. Гъстата му кестенява коса сякаш бе оживяла, осветена от слънцето, устата му — силна, но някак странно чувствена. Изражението му не изразяваше нищо, само кехлибарените му очи горяха от потиснати чувства.

Алана подсъзнателно се зачуди как е възможно Боб да смята Стан за по-красив от мъжествения Рейф.

И тогава се запита каква част от разговора им е чул.

— Добро утро, Рейф — каза Боб и се ухили, после се обърна и взе от леглото чантата на Алана, без да им обръща повече внимание.

Рейф просто я гледаше. Пуловерът, с който още беше облечена, висеше почти до коленете й, а ръкавите скриваха дори пръстите й. Това я правеше да изглежда много мъничка, много крехка. Силата й личеше само от лицето и движенията й — женска сила, изтъкана от грация и търпение.

Едно диво цвете с бледи бузи и замъглени очи, които го гледаха.

Звукът, който се чу, когато Боб отвори ципа на чантата й, прозвуча някак много остро в настъпилата тишина. Той порови в нея, промърмори си нещо под носа и отиде до гардероба, където бяха дрехите й, останали от последното й, катастрофално, посещение.

Боб разгледа критично съдържанието на гардероба, после започна да сваля от закачалките ярки блузи и панталони. Поколеба се между една алена рокля и индигов шал, избродиран със златисти нишки от ламе.

— Кое се опакова по-лесно? — попита той и погледна през рамо към сестра си.

Стресната, Алана отклони вниманието си от Рейф. Видя Боб пред гардероба, с натрупани върху ръцете му ярки коприни. До неговия едър ръст дрехите изглеждаха изключително женствени.

— Какво правиш? — попита го тя.

— Събирам багажа на по-голямата си сестра — отвърна търпеливо Боб. — Колкото и да си сладка с пуловера на Рейф, не това имах предвид, когато казах на клиентите ни, че се преобличаме за вечеря. Всичко трябва да е изискано, забрави ли?

Алана погледна големия пуловер, който я обгръщаше като топло одеяло.

Пуловерът на Рейф.

Тази мисъл я разтревожи. Незнайно защо, бе смятала, че блузата е на Боб.

— Сестричке? Да не би да си заспала?

— О! Тъмносиньото се мачка по-малко.

Боб започна да сгъва наметката с повече решителност, отколкото с прилежност.

Алана понечи да протестира, но само сви рамене. Каквото и да направеше Боб с коприната, в крайна сметка все щеше да се изглади. Но когато той се върна до гардероба за още дрехи, а после за още, тя най-после се обади:

— Колко време ще останем на Броукън Маунтин?

— Колкото е необходимо — отвърна лаконично Боб, сгъвайки ярките дрехи.

— Колкото е необходимо за какво?

— За да разберем какво…

Рейф бързо го прекъсна:

— Колкото е необходимо, за да убедим гостите ни, че Броукън Маунтин е едно прекрасно място, където да изпращат клиентите си. Нали така, Бурдет?

Боб изскърца със зъби.

— Точно така — отвърна той, без да спира да сгъва дрехите й. — Разчитам на готварските ти умения, за да ги спечелим, сестричке.

— Но… — започна Алана.

— Но нищо — прекъсна я внезапно Боб.

Тъмните му очи я гледаха с любов и зрялост, която беше нещо ново за него.

— Ти не каза нищо за продължителността, сестричке, затова свиквай с тази мисъл. Този път никакво бягане, независимо какво става. Ще тръгнем след теб, ако го направиш, нали, Рейф?

— Да. — Рейф присви очи към Боб. — Започваш да се учиш, Бурдет?

— А никакъв чук не виждам наоколо — усмихна се широко Боб.

Рейф погледна към Алана и забеляза обърканото й изражение.

— Най-добре се облечи — каза й и излезе в коридора. — Закуската изстива.

Боб закопча чантата на сестра си и излезе, оставяйки я с учудено изражение на лицето.

— Побързай, сестричке. Както обичаше да казва татко — „Не можеш да караш планината да те чака.“

Тази фраза от детството й върна някои спомени. Спомни си първото си пътуване до Броукън Маунтин. Беше само на девет и се пукаше от гордост, че баща й я взема на риболовна експедиция, само те двамата. Прекараха страхотно, правиха огньове и дълго разговаряха под звездите.

Но не така беше последния път, когато тя и Джак отидоха в планините.

Шест изгубени дни.

Шест празни дни, отровили миналите спомени, отравящи всеки ден, отравящи нея; Броукън Маунтин се извисяваше с нечовешко търпение, чакаше, чакаше.

„Какво чака — попита безмълвно Алана. — И аз ли да умра?“

„Не можеш да караш планината да те чака.“

Алана потрепери и прогони мислите си, облече се бързо и слезе долу. Не й се ядеше, затова не отиде в трапезарията, откъдето се чуваше смях и непознати гласове — на Стан и на жената, с която Алана още не се бе запознала официално. Не й се запознаваше и с Джанис Симпсън в този момент.

Измъкна се тихо навън и отиде до обора, където товарните мулета чакаха търпеливо.

До тях бяха вързани пет коня. Единият беше великолепен индиански жребец. Други два бяха нелоши дорести коне с лъскава козина. Четвъртият беше черен като нощта, а петият — едър сив кон.

Алана отиде до черната кобила и застина за миг, позволявайки на кадифената й муцуна да я подуши. Когато кобилата се успокои, приемайки присъствието на Алана, тя прокара ръка по мускулестите крака на животното и вдигна всяко копито, проверявайки за камъчета или разхлабени пирони в подковата.

— Е, Сид — каза тя, когато свърши и се изправи, — готова ли си за дългото изкачване и онзи сипей накрая?

Сид изпръхтя.

Алана провери и юздата, като непрекъснато говореше тихичко и не чу приближаването на Рейф.

— Хубава кобила — каза равно той.

Алана отстъпи назад, за да вижда по-добре коня.

— Сид е красавица, наистина, но най-хубавото нещо в нея е начинът, по който се движи. Стръмните планински пътеки за нея са като равен път.

— Сид? — повтори глухо Рейф.

— Съкратено от Обсидиан — обясни Алана и се върна на юздата. — Нали се сещаш, онова лъскаво черно вулканично стъкло.

— Да, сещам се — тихо каза той. — Казваш, че има хубава походка?

— Да — отвърна разсеяно Алана, съсредоточила вниманието си повече върху кобилата, отколкото върху разговора. — Истинско удоволствие е да я язди човек.

— Изкачва се и по сипея, така ли? — продължи Рейф. Гласът му беше напрегнат.

— Да. Онзи сивият обаче не го обича много — отвърна Алана.

— Сивият?

— Конят на Джак — отвърна равно тя, посочвайки едрия сив кон. — Той…

Алана премига. Изведнъж ръцете й започнаха да треперят. Завъртя се и погледна Рейф.

— Той се изплаши — каза бързо тя. — Сивият се изплаши. И тогава Джак… Джак…

Тя затвори очи, очаквайки спомените да се върнат. Но не се получи нищо. Тя изстена.

— Изчезна! — извика. — Не мога да си спомня нищо!

— Ти си спомни нещо — каза Рейф. Кехлибарените му очи блестяха. — Това е добро начало.

— Конят на Джак се подплаши. Шест секунди от цели шест дни. — Алана стисна юмруци и ноктите й се забиха в плътта. — Шест скапани секунди!

— Това не е единственото, което си спомни.

— Какво искаш да кажеш?

— Сид. Ти дойде тук днес и я избра сред други пет коня, без да се поколебаеш нито за миг.

— Разбира се. Винаги съм яздила… — Алана спря. На лицето й бе изписана изненада. — Не си спомням кога за първи път съм яздила Сид.

— Боб я купи преди два месеца. Не я кръсти, докато не дойдохте ти и Джак. Ти й даде това име, Алана.

И след това я язди към Броукън Маунтин.