Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (4)

Глава 4

Вече се бе стъмнило съвсем, когато Рейф зави на кръстопътя, водещ към къщата. Есенната луна грееше в небето, огромна и призрачна. Над главите им плуваха облаци, обвити в лунна светлина и мистерия, на свой ред забулващи луната.

Планините не се виждаха, но Алана знаеше, че се издигат — черни и огромни — пред нея. Те я успокояваха и плашеха едновременно, както детските спомени и сегашният страх я люлееха в една емоционална люлка, от която й се виеше свят.

Алана знаеше, че за последен път беше в ранчото само преди четири седмици.

Знаеше, че тя и Джак бяха отишли в планините.

Знаеше, че Джак е мъртъв.

Знаеше… но не знаеше.

Алана се бе събудила в болницата, натъртена и наранена, измръзнала и усещаща болки навсякъде. И изплашена. Всяка сянка, всеки звук караше сърцето й да подскача.

Беше необходимо огромно усилие на волята, за да позволи на доктор Джийн да я прегледа. Той се бе опитал да й обясни необяснимото с обикновени думи, казвайки й, че страхът й е нещо нормално, реакцията на човек, който никога не е преживявал физическа опасност, камо ли смърт. С времето умът и тялото й щяха да се приспособят към присъствието на опасността, към близостта на смъртта в ежедневието. Тогава тя отново щеше да се успокои. А дотогава доктор Джийн щеше да й предпише някои неща, които да й помогнат. Алана отказа успокоителните. Бе видяла достатъчно музиканти, зависими от наркотиците. За нея химичните разрешения въобще не бяха разрешения.

Но бяха изкусителни, особено в началото.

Присъствието на доктор Джийн я бе нервирало до сълзи. Дори Боб, любимият й брат, бе видял как Алана се отдръпва от всяко физическо докосване, от всеки жест на обич, който правеше. Боб беше наранен и много се тревожеше за нея, кафявите му очи се забулиха от противоречиви чувства.

И тогава, на третата сутрин след идването си в съзнание, Алана излезе тихо от болницата, качи се на един самолет и избяга в Портланд — град, в който никога не бе живяла. Не изчака шериф Мичъл да се върне от планината с тялото на Джак. Не бе поспряла да размисли. Просто избяга от черната дупка в мозъка си.

Портланд беше достатъчно голям, за да се изгуби в него, но не достатъчно голям, за да й напомня за Лос Анжелис и за живота й с Джак. И тук имаше планини, но в далечината.

Но въпреки всичко страхът остана с нея. Въпреки че никога преди това не се бе страхувала от летене или от високо, в момента на отделянето на самолета от земята тя изпита истински, неподправен ужас.

 

 

Земята се отдалечава, а тялото й се извива. Тя пада, пада, тъмнината се надига, за да я посрещне, и когато това стане, тя ще бъде откъсната от живота като листо на трепетлика от клончето си, ще се понесе безпомощно над бездната…

 

 

— Всичко е наред, Алана. Тук си в безопасност. Всичко е наред. Дойдох, за да те заведа вкъщи.

Алана смътно осъзна, че Рейф е паркирал джипа до пътя. Чу успокоителните му думи, усети топлината на ръката му върху стиснатите си пръсти, нежното докосване на другата ръка, галеща косите й. Усети тръпките, пробягващи по тялото й, болката от стиснатите зъби, опитващи се да спрат безполезния писък.

Рейф продължи да говори тихо, повтаряйки думите си. Те стопляха Алана, думи, изпълнени със светлина, прогонващи мрака, който я бе обгърнал.

Тя внезапно извърна глава и притисна бузата си до силната длан на Рейф. Но когато той понечи да я придърпа по-близо до себе си, тя рязко се дръпна.

— Аз… — Тя спря и си пое дълбоко въздух. — Съжалявам. Нещо… — Размаха треперещи ръце. — Понякога аз… откак Джак…

Алана затвори очи. Не можеше да обясни на Рейф онова, което тя самата не можеше да опише.

— Винаги е трудно, когато видиш смъртта — каза тихо Рейф. — Колкото повече си била пазена от подобни неща, толкова е по-трудно.

Ръката му галеше косата й, докосването му беше нежно като думите му, като присъствието му, като топлината му.

След малко Алана въздъхна дълбоко, усещайки как оковите на ужаса се разхлабват, смъкват се, кошмарът се отдръпва. Обърна глава и погледна Рейф с очи, които вече не бяха потъмнели от страх.

— Благодаря ти — каза просто.

Отговорът му беше една лека милувка по бузата, когато ръката му се отдръпна от косата й.

Той отново запали джипа и го подкара по тесния път, покрит с чакъл, който водеше към фамилната къща на семейство Бурдет.

Къщата се намираше върху последното възвишение, което можеше да се нарече високи равнини. Зад селскостопанските постройки земята започваше да се издига все повече и повече, превръщайки се във верига от черни върхове, покрити с корони от звезди.

Постепенно квадратите жълта светлина от прозорците на къщата надвиха тъмнината. Тъмни огради вървяха успоредно на пътя, ограждайки пасища, в които преживяха бикове за разплод и расови кобили се разхождаха с грациозна походка.

Когато Рейф спря до алеята, входната врата на къщата се отвори, изпращайки ярък триъгълник от златиста светлина в двора като безмълвно приветствие. Три кучета скочиха с лай от верандата и се втурнаха към джипа.

Рейф слезе и тръгна към кучетата, като им се караше добродушно и ги потупваше нежно, докато спряха да изразяват толкова очевидно радостта си. Спряха се на едно място, седнаха и го загледаха с блестящите си очи, пъхайки студените си носове в ръцете му, докато всяко ухо не бе дръпнато поне веднъж. На лунната светлина козината на кучетата блестеше като разтопено сребро, променяйки се с всяко движение на мускулестите им тела.

Алана слезе от джипа с усмивка на устните, а приветственият лай на кучетата отекваше в ушите й. Тя застана тихо на едно място, за да ги наблюдава как посрещат Рейф. Усещаше студения вятър, който разбъркваше косите й.

Едно от кучетата рязко вдигна глава, подушило Алана. Изскимтя нетърпеливо и се втурна към нея. Алана веднага се наведе, за да го помилва, да го почеше зад ушите и да потупа мускулестото му тяло.

— Красавец — каза тя, възхитена от изящното тяло на кучето и силата му.

То подуши ръката й, после джоба на якето й, после отново ръката й.

— Какво искаш? — попита тя. Гласът й отекна в нощта, съвсем ясен.

— Вамп иска бисквитите, с които го разглези, когато беше тук предишния път — извика Боб, пристъпвайки на верандата. В гласа му се долавяше и присмехулна нотка, и съвсем мъничко раздразнение.

Алана вдигна празен поглед към него.

— Бисквити? — повтори въпросително тя.

Погледна отново към кучето. То я гледаше и подскачаше покрай нея.

— Бисквити — повтори Боб и протегна ръце към Алана, когато я наближи. — Помислих си, че си забравила… ъъ… помислих си, че сигурно няма да имаш бисквити в себе си, затова донесох една.

— Вамп? — попита Алана.

Взе бисквитата и се загледа в нея, сякаш никога преди не бе виждала нещо подобно. Вдигна я, кучето подскочи и я захапа с точността на добре обучен птичар.

— Вампир — каза Боб, сочейки кучето в краката на сестра си. — Нали си спомняш, заради острите зъбки, които имаше като мъничък.

Изразът върху лицето на Алана ясно подсказваше, че тя няма никакви спомени за името на кучето. Но беше също така съвсем ясно, че Боб й е разказвал историята и преди.

— Проклятие — промърмори на себе си Боб, после я прегърна и й каза толкова тихо, че само тя го чу: — Съжалявам, сестричке. Трудно ми е да мисля за всички неща, които си забравила.

Алана се вцепени за миг в прегръдката на брат си, но след това положи усилие да се отпусне. Знаеше, че трябва да преодолее ирационалния страх от човешко докосване. Източникът на страха й беше в кошмарите й, творение на мозъка й, което нямаше нищо общо с настоящето, с действителността. Отдръпнеше ли се, щеше да нарани жестоко Боб, както го бе наранила в болницата.

Отвърна на прегръдката му малко прекалено пламенно, стисна го прекалено силно и го пусна твърде бързо. Боб я изгледа тревожно, но не каза нищо.

Докато не видя косата й.

— Какво, за Бога, си направила с косата си? — извика той.

— Отрязах я.

Алана разтърси глава, позволявайки на лунната светлина да прокара призрачните си пръсти през свободните къдрици на косата й.

— Защо? — попита Боб.

— Когато го направих, ми се струваше добра идея.

— Но ти винаги си имала дълга коса.

Гласът му беше изненадващо тъжен за мъж, висок повече от метър и деветдесет и почти на двайсет и три години.

— Нещата се променят, братче — каза рязко Алана.

— Не и ти, сестричке — отвърна Боб. Думите му бяха изпълнени с увереност. — Ти си като планините. Ти никога не се променяш.

Алана стоеше на мястото си, без да помръдва, без да знае какво да каже. В този момент осъзна, че за Боб тя е като майка, спокойно пристанище в бурите. Бе му дала любов и грижи, които така и никога не намери за самата себе си след смъртта на майка им. И за Рейф, който умря и след това възкръсна. Но той се бе върнал прекалено късно.

Като сега. Прекалено късно. Как можеше да каже на брат си, че вече няма спокойни пристанища, а само бури?

— Забравяш нещо, Боб — обади се Рейф. Гласът му беше спокоен, но в него се долавяше някаква заповедническа нотка.

— Какво? О, да! По дяволите. Казах ти, Уинтър, не съм…

— Сестрите също са жени — прекъсна го Рейф. — Някои сестри дори са красиви жени.

Кехлибарените очи на Рейф проблеснаха, когато хвърли един бърз поглед към Алана. Усмивката му отразяваше светлината, струяща от къщата.

Боб наклони глава и погледна Алана така, сякаш я виждаше за първи път.

— Въпрос на вкус, бих казал — каза безстрастно. — На мен ми прилича на стълб от ограда. В Портланд въобще ли няма храна?

Рейф бавно свали поглед от грациозната извивка на шията й към женствената издутина на гърдите й, тънката талия, леко заобления ханш, дългите, грациозни крака.

— Бурдет — каза Рейф, — сляп си като камък, който се търкаля надолу по планината.

Алана се изчерви под откровено одобрителния поглед на Рейф. Но се усмихна. Беше свикнала да й казват, че има красив глас. Що се отнася до останалото, никога не се бе чувствала особено привлекателна.

С изключение на времето, когато беше с Рейф и той я гледаше по начина, по който я гледаше сега, усмихнат.

— Предполагам, че Рейф ти е казал, братче — каза Алана, доволна, че думите й прозвучаха спокойно, малко подигравателно. Усмихна се на Рейф. — Обзалагам се, че също така яздиш бял кон и спасяваш девици, изложени на опасност.

Лицето на Рейф се промени, напрегна се. Гледаше я така, сякаш й заповядваше да направи… нещо.

Това изражение обаче изчезна толкова бързо, че Алана реши, че просто си е въобразила.

— Грешиш, сестричке — каза доволно Боб, вземайки куфара й от багажника. — Конят, който язди Рейф, е целият на петна като миналото му.

Алана погледна от Боб към Рейф, питайки се какво има предвид брат й.

Какво бе правил Рейф през годините преди и след като бе обявен за загинал в Централна Америка?

— Боб, трябва да си сложиш юзда на този твой език — каза Рейф.

Усмивката му беше тънка, гласът — равен.

Боб трепна.

— Пак го направих. Съжалявам. Все забравям. Или…

— Той отново погледна извинително към Алана.

Тя въздъхна.

— Не можеш да пазиш тайни дори и по Коледа, нали?

— Не — съгласи се весело Боб. — Нито една. Само да чуя нещо и веднага го казвам.

Рейф изсумтя — нещо средно между гняв и учудване.

— Понякога не мога да повярвам, че си брат на Сам — каза сухо той.

Алана го погледна бързо. Нещо в гласа му й подсказваше, че Рейф е виждал Сам по-скоро от времето, когато Сам боготвореше по-възрастния Рейф от разстояние.

— Виждал ли си Сам? Искам да кажа — скоро? — попита го тя.

Боб щеше да каже нещо, но Рейф го изгледа предупредително.

— Срещнахме се в Централна Америка — отговори Рейф. — Сам пробиваше едни сухи дупки. Всъщност от известно време не съм го виждал.

Ъгълчетата на устните й се разтегнаха надолу.

— Нито пък аз. От години. Имах концерт във Флорида последния път, когато той беше в Щатите.

— Брат ми, призрака — каза Боб. — Ту го виждаш, ту — не.

— Какво? — попита Алана.

— Нищо — каза Боб.

Това, което каза Рейф обаче, бе заглушено от гласа на Мери, която сипеше заплахи върху съпруга си, оставил я да проспи пристигането на Алана.

— Скъпа — каза Боб, пусна куфара на сестра си и се втурна към стълбите. — Внимавай!

Кучетата хукнаха след него, лаейки весело. Алана не можа да сдържи смеха си, когато Боб вдигна Мери на ръце и я пренесе през тревата, проклинайки кучетата на всяка крачка. Мери също се смееше, заровила лице в рамото на съпруга си, докато кучетата подскачаха около тях.

Рейф сложи ръце на хълбоците си и поклати глава усмихнат. Обърна се към Алана и протегна ръка.

— Добре дошла в ранчото за забавления Броукън Маунтин — каза той. — Очакват ви тишина и спокойствие. Някъде тук. Така е написано на брошурата ни.

— Ще ти го припомня някой път — промърмори Алана.

Усмихната, тя пъхна ръката си в тази на Рейф, усещайки топлината на дланта му, когато пръстите му се сключиха около нейните. Докосването я накара да изпита едновременно удоволствие и страх.

Точно преди тя да се отдръпне, Рейф я пусна и вдигна багажа й. Тя тръгна бързо напред, отвори вратата с мрежата пред Рейф и Боб, който все още носеше кикотещата се Мери.

Кучетата спряха пред прага. Кехлибарените им вълчи очи бяха пълни с надежда.

Алана погледна към Боб.

— Не — каза решително той. — Никакви глезотии.

— Дори и Вамп? — попита умолително Алана.

— Сестричке — каза той. — Предишния път вече ти казах, че не искам да поемам риска Мери да се спъне…

Боб спря рязко, спомняйки си прекалено късно, че Алана не си спомня нищо от последното си идване в ранчото.

— Съжалявам — каза сковано тя и затвори вратата. — Забравих.

— Аз също. Отново. По дяволите.

Боб прокара пръсти през гъстата си черна коса, жест, който и братът, и сестрата бяха наследили от баща си.

— О, Алана — каза тихо Мери. Красивото й лице беше тъжно, когато погледна зълва си. — Боб не искаше да те нарани.

— Знам.

Алана затвори очи и отпусна ръцете си.

— Къде искаш да занеса куфара ти? — обади се Рейф в настъпилата тишина.

Гласът му беше делови, сякаш не бе усетил какво става с Алана. Но тя знаеше, че не е така. С всяка минута, която прекарваха заедно, Алана се уверяваше все повече и повече, че Рейф я разбира все по-добре и по-добре.

— Алана ще спи в спалнята на горния етаж в източното крило — каза Мери и пусна врата на Боб. — Пусни ме, великан такъв. Нищо ми няма на краката.

— Няма значение — каза Рейф. — Знам къде е стаята. Не се качвай по повече стълби, отколкото е абсолютно необходимо.

— Ти също! — Мери завъртя драматично очи и започна да скубе дългата си руса коса, уж отчаяна. — Защо аз, Господи? Защо си ме наказал с мъже, които смятат, че бременността е някаква екзотична форма на счупен крак?

Рейф се усмихна, наблюдавайки борбата на дребната жена със силните ръце на съпруга й.

— Радвай се, Мери — каза Рейф. — Като дойде време за пелените, Боб ще си измисли някоя екзотична форма на счупена ръка.

— Клевета — промърмори Боб в ухото на Мери. — Не вярвай и на думица.

— Вярвай, вярвай — обади се и Алана. — Всеки път, когато има някаква не толкова чиста работа за вършене, Боб се изпарява яко дим.

— Хей, не е честно! — извика брат й с тъжно изражение.

— Не е честно или не е вярно? — попита Алана.

— Пораснах, след като онази хищна кокошка изпояде половината от ръцете ми.

— Шарка — извика Рейф точно преди да се скрие в коридора на горния етаж. — Спомняш ли си?

Боб изстена.

— По-лош е и от Сам, когато реши да забелязва всяка мъничка лъжа от живота. Мозъкът му не забравя нищичко. Няма никакво чувство за хумор.

Алана тайничко си помисли, че би било чудесно да има мозък, който не забравя нищо. Само ако си спомнеше онези шест липсващи дни, кошмарите щяха да изчезнат.

Или може би щяха да завладеят и дните й.

Може би доктор Джийн беше прав. Може би просто не беше готова да приеме случилото се, поне не всичко, не и всяка отделна ужасна подробност.

Височина, лед, падане…

— Изглеждаш уморена, сестричке — каза Боб.

Той пусна Мери с подчертано внимание и я погледна с любов, когато тя се прозина, махна за лека нощ и тръгна към спалнята на долния етаж. Боб отново се обърна към Алана.

— Искаш ли да си лягаш? — попита я. Зачака, но не получи отговор. — Сестричке?

Алана се изтръгна рязко от мислите си. Ръката й беше на шията, сякаш се опитваше да сподави писъка.

— Сестричке? Какво има? Спомняш ли си нещо?

Алана положи огромно усилие да не потрепери, когато Боб сложи голямата си ръка на рамото й.

— Не — каза тя, долавяйки грубостта в гласа си. — Опитвам се, но не си спомням нищо.

— Къде спират спомените ти? — попита колебливо Боб.

— В Калифорния. Когато си приготвях багажа за тук.

— Кога започват отново?

— Когато се събудих в болницата.

— Шест дни.

— Добре смяташ, братче — каза саркастично Алана. После добави по-меко: — Съжалявам. Просто… не е лесно. Не знам защо съм забравила и се… страхувам.

Боб я потупа несръчно по рамото. Не знаеше как да успокои по-възрастната си сестра, която винаги бе успокоявала него.

— Обичам те, сестричке.

В очите й запариха сълзи. Тя погледна лицето, което й беше толкова познато, колкото нейното собствено. Познато, но различно. Боб вече беше мъж, но в спомените толкова често беше само едно момче.

— Благодаря — прошепна тя. — Аз също те обичам.

Боб се усмихна срамежливо и стисна рамото й. Челото му се смръщи, когато усети костите под голямата си ръка.

— Дребна си почти колкото Мери — каза той с явна изненада в гласа.

Алана едва не се изсмя.

— По-висока съм с десетина сантиметра.

Боб махна с ръка.

— Не това имах предвид. Винаги съм те смятал за… по-голяма. Знаеш. Физически.

— А аз винаги съм мислила за теб като за по-малък. Май и двамата трябва да започнем да мислим по-другояче.

— Да, май е така. — Боб прокара пръсти през косата си. — Много мислих, откак Мери забременя. Това някак ме плаши. — Изведнъж се ухили. — Но е фантастично.

Алана се усмихна, въпреки треперещите си устни.

— Ти ще бъдеш добър баща, Боб. Както си и добър фермер.

Очите на Боб се разшириха леко, разкривайки ясните си кафяви дълбини.

— Наистина ли мислиш така, сестричке? Че съм добър фермер?

— Ти си добър със земята. Личи си. И Рейф така смята — добави.

Боб се усмихна доволно.

— Високи оценки и от двамата, а? Това значи много за мен. Знам колко много обичаш ранчото. А и Рейф… Е, той е корав кучи син, но направи чудеса с „Лейзи Дабъл Ю“, Ранчото му наистина бе започнало да отива по дяволите, след като баща му получи последния удар.

— Откога живее Рейф в „Лейзи Дабъл Ю“?

Боб сякаш се смути, очевидно спомняйки си времето, когато Алана му беше на гости и той й каза, че Рафаел Уинтър е жив.

— Боб? — настоя Алана.

— Отпреди две години — призна той.

— Толкова отдавна?

Преди, когато беше с Рейф, когато го обичаше и беше сгодена за него, работата му често го отвеждаше на дълги пътувания до най-невероятни места.

— Преди пътуваше много — добави тя.

— Да. Преди около четири години той беше… ами… случила му се е неприятност в някакво забравено от Бога място. Тогава умря баща му. След това Рейф остана за постоянно в „Лейзи Дабъл Ю“. Мисля, че добре прави. Освен ако нещо не се прецака някъде в чужбина и Сам отново изпадне в беда и има нужда от Рейф да му вади кестените от огъня.

— Сам? В беда? Как? И какво би могъл да направи Рейф за него?

Боб се усмихна кисело.

— Сестричке, Рейф ще…

— Ще занесе на Сам четка за зъби — обади се Рейф от стълбището.

Алана вдигна поглед. Рейф се беше облегнал на стената, пъхнал ръце в джобовете си, мускулите му изпъваха ризата. Въпреки съвсем обикновената му поза, Алана усещаше, че Рейф е ядосан.

Боб изпсува тихо.

— Предупредих те, Рейф — каза той, — въобще не ме бива да…

— Бурдет. — Гласът на Рейф беше властен. — Млъкни. Ако не можеш, говори за времето.

За миг настъпи тишина, сякаш заредена с електричество. Алана погледна от Боб към Рейф, после обратно. Въпреки че брат й беше по-висок и по-тежък от Рейф, Рейф не изглеждаше ни най-малко притеснен от евентуална схватка.

— Идва буря — каза най-после Боб. — Ще започне в планините към полунощ, а тук ще завали по-късно. Но времето ще се оправи по изгрев. Част от студен фронт, преминаващ през Скалистите планини. А сега, ако питаш мен, мисля, че трябва да размърдаме онези заспали туристи горе и да тръгнем на път на зазоряване, или поне веднага щом спре да вали.

— Това — каза отчетливо Рейф — е една страхотна идея. Мислиш ли, че ще можеш да държиш устата си достатъчно дълго затворена, за да стигнем до колибата при Петте езера?

— Нали знаеш, че съм добър ездач? — Усмивката на Боб беше широка и опрощаваща.

— Който е боледувал от шарка — отвърна Рейф, но той също се усмихваше.

— Е, сега ме хвана — каза одобрително Боб. — Мисли за това, преди да заспиш. А аз ще се постарая да си държа проклетия език зад зъбите. Но само за малко.

— Ще ти го напомня.

— Да. Но ти също трябва да внимаваш. Не го забравяй. Лека нощ.

Зад привидно закачливите думи на Боб имаше нещо по-сериозно.

Алана го долови, но не знаеше дали Рейф също го е доловил.

И тогава тя се запита защо Боб, който обикновено беше безгрижен, се осланя на Рафаел Уинтър.