Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (3)

Глава 3

Рейф хвана ръката й и тя чак тогава осъзна, че се е олюляла. Топлината и силата му я обгърнаха. За миг се притисна към него.

И тогава разбра, че я докосват, че я прегръщат, и рязко се отдръпна. След Броукън Маунтин тя се ужасяваше от чуждо докосване.

— Наистина съм аз, Алана — каза Рейф, наблюдавайки я внимателно.

— Рафаел… — Гласът й се пречупи, когато чувствата взеха връх.

Тя протегна пръсти, сякаш за да го докосне, но не го направи. С усилие, от което я заболя, се бореше с емоциите, стиснали гърлото й. Разкъсваше се от противоречиви чувства.

Да се втурне към него. Да избяга от мъжкото му присъствие.

Да бъде прегърната от него. Да се бори, за да не бъде прегръщана от мъж.

Да го обича. Да не изпитва нищо, защото единствената сигурност идваше от безчувствеността.

Да си спомни какво е да си обичана. Да забрави, да забрави всичко, амнезията да я обгърне като балсам.

— Защо си тук? — попита го с дрезгав глас.

— Дойдох, за да те заведа вкъщи.

Незнайно защо, думите му я разстроиха още повече.

Затвори очи и се опита да си възвърне самообладанието. Допусна грешка, като дойде тук. Искаше й се сънят за любовта да уравновеси ужасния кошмар. Но Рафаел беше истински, не беше сън.

Както и ужасът.

Алана се опитваше да се съвземе, питайки се какво се бе случило през онези шест дни, че бе оставило след себе си толкова страх. Но най-вече се питаше дали кошмарът въобще някога ще свърши, дали ще я освободи, дали ще й позволи отново да се смее и да пее… или щеше просто да се предаде и да остави амнезията да забули целия й мозък. Цялото й същество.

Рейф я наблюдаваше внимателно. Когато заговори, гласът му прозвуча спокойно, съчувствено, съвсем нормално.

— Най-добре е да тръгваме — каза той. — Ще ми се да пристигнем в ранчото преди бурята.

Наведе се, за да вземе куфара от треперещата й ръка. С изящните движения на рис той се изправи и тръгна към джипа, паркиран недалеч от тях.

Алана го гледаше. Пое си дълбоко въздух, все още усещаше топлината на ръката му върху своята, когато й помогна. Само това. Помощ. Подкрепа. Нямаше от какво да се страхува.

Имаше ли?

Неподвижна, с препускащ пулс, с широко разтворени тъмни очи, Алана гледаше как Рейф се обръща към нея. Късното следобедно слънце осветяваше силните черти на лицето му и караше кехлибарените му очи да блестят. Когато се обърна, ризата му се изпъна на раменете, подчертавайки силата и мъжествената му грация.

Алана затвори очи, но продължаваше да вижда Рейф. Образът му беше като изрязан в съзнанието й и това би я шокирало, ако й бе останала способност да изпитва още чувства. Но не й бе останала.

Тя все още живееше в мига, в който той се обърна към нея с горящи кафяви очи, суетни, разтегнати в нежна усмивка.

Това беше Рейф. Мъжествен. Съвсем. Това го беше забравила дори в сънищата си.

Рейф се поколеба, сякаш искаше да се върне при нея, отново да застане до нея. Но не помръдна. Просто я наблюдаваше с очите си с цвят на уиски, които бяха едновременно нежни и напрегнати, поглъщащи я.

— Всичко е наред, Алана. — Гласът му беше нежен като усмивката му. — Дойдох, за да те заведа вкъщи.

Думите отекваха отново и отново в съзнанието й, предизвикващи нови усещания. Студ, вятър и сняг, страх и писъци, напиращи в гърлото й. Болка и ужас и…

Всичко е наред, цвете. Дойдох, за да те заведа вкъщи.

И преди бе чувала подобни думи, както и други, различни думи, невероятни думи, сън и кошмар, слети в едно.

Без да го осъзнава, Алана изстена и се олюля, заклещена между надеждата и ужаса, съня и кошмара.

— Какво? — попита задъхано тя, а сърцето й заби още по-бързо. — Какво каза?

Рафаел я гледаше напрегнато.

— Казах: дойдох, за да те заведа вкъщи.

Изчака, но Алана само го гледаше с широко отворени, много тъмни очи. Изражението му се промени, отново стана нежно.

— Боб се закани да ме одере и да направи от кожата ми седло, ако не се приберем, преди Мери да е заспала. И… — добави Рейф с усмивка — тъй като тя заспива някъде между кафето и десерта, най-добре ще е да побързаме.

Алана гледаше Рейф със замъглен поглед, който определено изглеждаше див.

— Не това каза преди малко. — Гласът й беше напрегнат. Очите й бяха без фокус.

— Преди малко? — повтори Рейф. Очите му внезапно заблестяха. — Кога преди малко, Алана?

 

 

Беше тъмно, толкова тъмно, черен лед около нея, ледник, който я поглъща, а тя крещи и се опитва да избяга, но не може да избяга, защото е замръзнала и й е толкова студено…

 

 

Алана потрепери и се олюля. Лицето й пребледня неимоверно, лишено от живот от ужасния кошмар, който й се явяваше все по-често и по-често, преследвайки я дори през деня, ограбвайки й и малкото останал здрав разум и спокойствие.

Рейф незабавно дойде до нея и я докосна с топлите си, силни ръце. Макар и наслаждавайки се на топлината му, страхът отново я обзе, още по-страшен, и тя се отдръпна с всички сили.

И тогава осъзна, че не е било необходимо. Рейф не се бе опитал да я прегърне. Тя реагираше на нещо, което не се бе случило.

— Аз… — Алана го гледаше с диви, тъмни очи. — Аз не… Аз съм…

Разпери безпомощно ръце, чудейки се как да му обясни, че той я привлича, но въпреки това се страхува да бъде докосвана и че най-вече се страхува от това, че губи разсъдъка си.

— Изморена си — каза спокойно Рейф, сякаш Алана се държеше съвсем нормално. — Пътувала си дълго. Хайде. Боб и Мери те чакат като деца — Коледа.

Рейф отново се обърна и тръгна към джипа, но преди да стигне дотам, от друга кола излезе мъж и тръгна към него.

Приближавайки се, Алана разпозна доктор Джийн. Той се усмихна и протегна ръце към нея. Тя се поколеба, не искаше никой да я прегръща, дори мъжа, който я бе изродил, който бе лекувал всичките й детски болести, който бе плакал на смъртния одър на майка й. Доктор Джийн беше член на семейството й почти толкова, колкото баща й и братята й.

С усилие на волята си, от което потрепери, Алана му позволи да я прегърне. Над главата й лекарят погледна въпросително Рейф, който поклати отрицателно глава.

— Е, радвам се, че се върна — каза доктор Джийн. — Вече не куцаш, а? Изглеждаш по-красива от всякога, пъстървичке.

— А ти си много лош лъжец — отвърна Алана.

Но се усмихна, когато чу прякора от детството си, макар че бързо се отдръпна от прегръдката на лекаря. Бързината, с която го стори, граничеше с грубост, но просто не можа да се въздържи. Това беше най-лошата част от кошмара — да не може да се въздържа.

— Единственото красиво нещо, което някога съм притежавала, беше гласът ми — каза Алана.

— Нищо ли не те боли? — продължи лекарят. — Как си с апетита?

— Нищо не ме боли — отвърна равно тя, пренебрегвайки въпроса за апетита. — Вече дори не използвам еластичната превръзка.

И тогава зачака, изпълнена със страх, доктор Джийн да я попита за паметта й. Не искаше да говори за това пред Рейф.

Въобще не искаше да говори за паметта си.

— Подстригала си се — каза лекарят.

Алана вдигна нервно ръка, докосвайки късите копринени кичури, единственото, останало от дългите до кръста плитки.

— Да. — После, защото докторът явно очакваше още нещо, добави: — Днес. Подстригах се днес.

— Защо? — попита Джийн.

Гласът му беше толкова нежен, колкото прям бе въпросът.

— Аз… — Алана спря. — Бях… Исках да го направя.

— Да, но защо? — настоя той.

Сините му очи бяха много бледи, много наблюдателни под сивата коса и сбръчканото чело.

— Плитките ме правеха… неспокойна — отвърна Алана.

Гласът й беше напрегнат, очите — изплашени.

— Неспокойна? Как по-точно? — попита доктор Джийн.

— Непрекъснато… се мотаеха около мен. — Алана направи внезапно движение с ръце, сякаш се предпазва от нещо. — Аз…

Гърлото й се сви и тя не можа да продължи.

— Алана е изморена — каза Рейф. Гласът му беше тих, но много убедителен. — Ще я заведа вкъщи. Сега. Извинете ни, доктор Джийн.

Рейф и лекарят си размениха дълъг поглед. Лекарят въздъхна.

— Добре — каза раздразнено той. — Кажи на Боб, че се опитвам да намеря малко свободно време, за да отидем за риба.

— Хубаво. В лагера на Броукън Маунтин винаги ще има място и за теб.

— Дори сега?

— Особено сега — каза саркастично Рейф. — Може и да не сме на едно мнение относно средствата, но целта ни е еднаква.

Алана погледна единия мъж, после другия.

— Целта?

— Просто една малка риболовна експедиция в планините — каза Рейф и се обърна към нея. — Добрият доктор обича да дави червеите. Аз, от друга страна, предпочитам да измислям нова стръв.

Доктор Джийн се усмихна бързо.

— Обзалагам се, че ще хвана повече пъстърва от теб, Уинтър.

— Аз искам да уловя една определена пъстърва. Много специална.

Алана се замисли за вълните от чувства, които сякаш си разменяха двамата мъже, но реши, че просто е свръхчувствителна в момента. След Броукън Маунтин бе започнала да се плаши и от сянката си и виждаше заговори там, където зад нея нямаше нищо, освен нощ и тишина.

Доктор Джийн се обърна към Алана:

— Ако имаш нужда от нещо, пъстървичке, винаги съм на твое разположение.

— Благодаря.

— Наистина, можеш да разчиташ на мен — добави той.

— Знам — тихо каза тя.

Той кимна, качи се в колата си и запали.

Рейф помогна на Алана да се качи на джипа и после я последва. Тя го наблюдаваше внимателно през цялото време, смесвайки спомените с действителността.

Този Рейф, който виждаше сега, беше по-възрастен, много по-овладян от онзи от спомените й. Когато не се усмихваше, лицето му беше сурово, почти страховито. Но все още се движеше с грацията и силата, които винаги я бяха очаровали. Гласът му все още беше нежен, а ръцете му… красиви. Странен начин да опишеш нещо толкова силно, бързо и загрубяло като ръцете на един мъж, но тя наистина не можеше да намери по-подходяща дума.

Не всички мъжки ръце правеха такова впечатление на Алана. Понякога поглеждаше нечии ръце и я обземаше истински ужас.

— Имаме късмет — каза Рейф, докато караше внимателно през полето, което минаваше за паркинг.

— Късмет? — повтори Алана, долавяйки леката нотка на паника в гласа си.

— Още не е заваляло. През последните няколко дни тук валя много.

Алана се постара да прикрие тръпката, преминала през тялото й при мисълта за светкавици, гръмотевици, планини и хлъзгав черен лед.

— Да — каза тихо тя. — Радвам се, че няма буря.

— Ти обичаше бурите — каза още по-тихо той.

Алана се вцепени, спомняйки си един септемврийски следобед, когато бурята изненада нея и Рейф, докато яздеха. Успяха да се доберат до рибарските колиби подгизнали и останали без дъх. Той бе съблякъл мокрото й яке, после блузата и ръцете му трепереха, когато я докосна.

Алана затвори очи, опита се да забрави. Мисълта Рейф да я докосва по този начин я караше да прималява от желание… и да полудява от страх, сън и кошмар, оплетени толкова здраво един в друг по начин, който тя нито можеше да обясни, нито да разбере.

Но дали Рейф си спомняше септемврийската буря, когато я съблече и милва, докато останаха само огънят и задъханото им дишане? По лицето му не пролича, че си спомня.

— Миналата седмица имаше голяма слана — продължи Рейф. — Листата на трепетликите пожълтяха. Сега приличат на късчета слънчева светлина, танцуващи на вятъра.

Той погледна бързо към Алана и видя следите от вътрешния конфликт върху лицето й.

— Още обичаш трепетликите, нали? — попита той.

Алана само кимна. Страхуваше се да се довери на гласа си. Планинската трепетлика с бялата си кора и треперещи листа беше любимото й дърво. През есента листата й ставаха жълти като… късчета слънчева светлина, танцуващи на вятъра.

Един кос поглед й каза, че Рейф я наблюдава.

— Все още обичам трепетликите — каза тя.

Стараеше се гласът й да звучи нормално, доволна от безопасната тема. Настоящето, не миналото. С миналото не можеше да се справи. Бъдещето беше немислимо. Всеки ден за себе си. Един час. Една минута. Можеше да се справи с всичко, но постепенно, минута по минута.

— Дори през зимата — добави Алана с глас, който беше почти шепот, — когато клонките са черни, а стъблата — като призраци в снега.

Рейф даде газ по тесния черен път. Погледна за миг към внушителния гранитен гръбнак на планината Уинд Ривър Маунтинс, извисяваща се от лявата им страна.

— Скоро няма да завали сняг в планините — каза той.

— Сланата обаче унищожи насекомите. После отново стана топло. Пъстървата сигурно умира от глад. Това означава добър улов за нашите клиенти… гости — поправи се бързо, усмихвайки се на себе си. — Никой не обича да го наричат клиент.

— Нашите клиенти? — повтори бавно Алана, вперила в Рейф тъмните си очи.

Един слънчев лъч се промъкваше през люка на колата и подчертаваше тена на Рейф и мустаците му, превръщаше очите му в златисти. Зъбите му проблеснаха в усмивка, но изражението му подсказваше, че това, което е смешно, ще си остане само за него. Отговори на въпроса й с друг въпрос:

— Боб не спомена ли нищо за мен?

— Не — отвърна Алана. — Ти беше истинска изненада.

Изражението на Рейф се промени.

За миг на Алана й се стори, че вижда болка, но тя се появи и изчезна толкова бързо, че тя реши, че само така й се е сторило. Отново ставаше свръхчувствителна. Прекалено. Но въпреки това й се искаше да докосне Рейф, да изтрие мига, в който усети, че го е наранила, без дори да разбере как.

Мисълта да докосне Рейф не я изплаши. Не така, както се страхуваше от чуждо докосване. За момент се запита защо е така, но в ума й имаше… нищо. Празнота.

Като онези шест липсващи дни.

— Изглежда, ще трябва да го направим по трудния начин — каза тихо Рейф.

В гласа му се долавяше неприязън и някакво много по-силно чувство, нещо, близко до гнева.

Преди Алана да каже нещо, Рейф продължи:

— Боб и аз сме партньори.

— Партньори в какво? — попита Алана.

— В бизнеса. Вилите и реките, в които ще се риболовства, са на моята земя. Конете и провизиите са на Боб. Той е водачът, аз съм инструкторът по риболов, а ти си готвачът. Когато доктор Джийн се появи — добави Рейф с крива усмивка, — той ще бъде главният удавач на червеи.

Изумена, Алана не знаеше какво да каже. Щеше да излезе в Броукън Маунтин заедно с Рафаел Уинтър. Сън и кошмар, оплетени в едно, заливащи я, потапящи я в ледена вода.

Седеше на мястото си, без да помръдва, всичко около нея се замъгли, докато се опитваше да събере мислите си.

„Нищо чудно, че Боб не ми каза за Рафаел Уинтър — помисли си тъжно тя. — Ако знаех, че Боб има съдружник, може би щях да ги оставя да се оправят с бъркотията.“

Особено ако знаеше, че съдружникът е Рафаел Уинтър.

Алана едва успяваше да се справи с миналото, с амнезията, с нещастния случай и смъртта. Боб сигурно се е досетил, че не би могла да се справи с едно настояще, в което се включваше и Рейф.

Преди година Боб й каза, че Рейф е жив. После занесе писмото й до ранчото на Рейф. Върна се с неотвореното писмо, с написано от ръката на Рейф „Покойник“ върху плика.

Боб бе видял болката и гнева й, после отчаянието й. А сега я молеше да отиде в Броукън Маунтин с Рафаел Уинтър, да се изправи отново пред любовта и загубата от миналото. И пред кошмара на настоящето.

Алана потрепери, опитвайки се да спре да мисли.

— Алана… — започна Рейф.

Тя беше сигурна, че той ще й говори за миналото, за това, че е умрял, но не съвсем, за това, че е оцелял, но не напълно, за нея и Джак и за плика с надпис от ръката на един „мъртъв“ човек, който разби сърцето й.

Не беше достатъчно силна, за да понесе това. Нито достатъчно силна, за да понесе миналото. Не беше достатъчно силна за нищо, освен за тази минута. Сега.

— Боб и Том Сойер доста си приличат — каза бързо Алана. — Не се приближавай до тях, ако наоколо има ограда за боядисване. Освен ако не обичаш да боядисваш огради, разбира се.

Рейф се поколеба, явно не искаше да премълчи това, което имаше да казва. Но напрегнатото, бледо лице на Алана и изплашените й очи го убедиха.

— Да — каза бавно той. — Боб е в състояние да очарова и игличките на бора.

Успокоена, Алана отново се облегна назад.

— Единственото същество, което някога си го върна на Боб, беше кокошката, която заля с мармалад и я пусна между осем кутрета — каза Алана. — Кокошката му кълва ръцете, докато се измори така, че повече не можеше да вдигне глава.

Смехът на Рейф беше богат като слънчевите лъчи, облели земята. Алана се обърна, без да иска, към него, привлечена от хумора и силата му, от смеха, който я бе преследвал в сънищата й.

— Значи от това са белезите по ръцете му — каза Рейф, като продължаваше да се усмихва. — А той ми каза, че са от шарка.

Алана се усмихна истински, за първи път от толкова време насам. Погледна към Рейф през гъстите си черни мигли и улови кехлибарения блясък на очите му в мига, в който той извърна поглед от нея и се загледа в пътя. Сърцето й спря за момент, после заби по-бързо. Той я бе наблюдавал.

Запита се дали и той като нея сравнява миналото и настоящето. Дали и той си спомня.

— Как те убеди Боб да му боядисаш оградата? — попита бързо Алана. Искаше да чуе гласа на Рейф, дълбок и уверен като смеха му.

— Лесно. Аз съм страстен рибар и прекарвам голяма част от времето си в планините. Защо да не изкарам някой долар от това?

— Земята е бедна — промърмори Алана.

— Аз съм по-добре от Боб — каза Рейф, свивайки рамене. — Нямам двама братя, на които дължа пари.

Алана си помисли за Дейв и Сам, другите й двама братя. Сам работеше за голяма корпорация с клонове по целия свят. Дейв беше компютърен програмист в Тексас. Нито един от двамата нямаше намерение да се връща в ранчото, освен за кратки посещения. От четирите деца в семейство Бурдет, само тя и Боб обичаха живота в ранчото.

Джак Рийвс също не обичаше този живот. Толкова бързаше да се махне от Уайоминг. Бе жадувал за градските улици и аплодиращите го тълпи.

— Джак мразеше Уайоминг.

Стресната, Алана чу думите, отекващи в колата, осъзнавайки, че ги е казала гласно.

— Той е мъртъв — добави.

— Знам.

Тя се втренчи в него.

— Как… — започна.

И тогава разбра, че Рейф знаеше. Боб сигурно му е казал. Те бяха съдружници. Но колко му бе казал? Дали знаеше за амнезията й? Дали знаеше за кошмарите, които се появяваха и денем, предизвикани от някоя дума, миризма, от светлината дори? Дали знаеше, че се страхува, че полудява?

Знаеше ли Рейф, че тя се държи за спомените и сънищата си за него така, сякаш те бяха пъпна връв, способна да я измъкне отвъд досега на ужаса, който я преследваше?

Сякаш усетил тревогата й, Рейф каза тихо:

— Добре си направила, че си се съгласила да помогнеш на Боб. Сигурно не ти е лесно толкова скоро след… смъртта… на съпруга ти.

При думата „съпруг“ устните на Рейф се изкривиха горчиво. Даваше й да разбере, че бракът й не е тема, която му е особено приятна.

Но пък, така или иначе, Рейф никога не бе харесвал Джак. Дори преди Рейф да „умре“, Джак непрекъснато придумваше Алана да напусне Уайоминг, за да си изгради кариера, в която изкуствените светлини да заместят падащите звезди на западното небе.

— Боб казал ли ти е как умря Джак? — попита Алана с треперещ глас, стиснала ръце в скута си.

— Не.

Гласът на Рейф беше съвсем сигурен.

Алана въздъхна продължително. Явно Боб е казал на Рейф необходимия минимум — Джак е загинал наскоро. Нищо за амнезията или за кошмарите.

Беше доволна, че Боб е казал нещо на Рейф. Това би могло да обясни, ако Алана направи нещо странно. Джак беше мъртъв. Отскоро. Тя беше вдовица.

А когато спеше, беше само едно уплашено дете.

Джипът зави. Милите се нижеха една по една, тихо, бавно. Нищо не помръдваше, освен джипът и зайците, изплашени от шума на колата.

Нямаше нито ограда, нито някакъв знак, който да отбелязва началото на ранчото Броукън Маунтин. Както много други западни ранчери, дядото на Алана, баща й и брат й бяха оставили ранчото отворено навсякъде, където беше възможно. Зад ограда държаха само най-добрите си добичета за разплод, всички останали се движеха свободно.

Алана огледа земята, търсейки добитък.

— Боб доведе ли вече добитъка от планините? — попита тя.

— По-голямата част. Ще ги остави на хълмовете до края на септември. И до по-късно, ако може.

— Хубаво.

Колкото повече останеше добитъка в планината и по хълмовете, толкова по-малко пари трябваше да похарчи Боб за фураж за зимата. Всяка година трябваше да се рискува. Ако някой ранчер оставеше добитъка си прекалено дълго в планините, зимните бури могат да започнат и животните да останат там, обречени на гладна смърт. Но ако ранчерът заведе добитъка си долу прекалено рано, стойността на сеното, което трябваше да закупи, за да го изхрани през зимата, би могла да е равностойна на банкрут.

— Тревата изглежда дебела — каза Алана.

Искаше й се да се придържа към безопасната тема за отглеждането на добитък, страхувайки се, че ако мълчанието трае прекалено дълго, Рейф може да повдигне въпроса за близкото минало и смъртта на Джак. Или, още по-лошо — за далечното минало. Смъртта на Рейф и възкръсването му, една бюрократична грешка, която бе струвала на Алана… всичко.

— Обзалагам се, че Индианският водопад още тече — каза тя. — Сигурно са събрали доста сено.

Рейф кимна.

Тъмните очи на Алана забелязваха всяка подробност от пейзажа — пръстта в дупките по пътя, водата в пукнатините, знаците на дивата природа, всички индикатори, които казваха на опитното око дали земята се използва добре или е занемарена.

А между другото, когато смяташе, че Рейф няма да забележи, Алана наблюдаваше профила му, блясъка на косата и устните му, мъжествените линии на челюстта и носа му. Рейф беше прекалено силен и прекалено суров, за да може да се нарече красив. Беше властен — мъж, създаден за живот в планините, мъж, изтъкан от сила и упоритост, мистерия и тишина, и внезапен смях като река, извиваща се мързеливо под слънцето.

— Толкова ли се различавам от спомените ти? — попита тихо Рейф.

Алана си пое рязко дъх.

— Не — отвърна. — Но понякога не мога да различа спомените си за теб от сънищата. Да те видя отново, толкова близо, жив…

Алана се извърна, неспособна да го погледне в очите, съжалявайки за откровеността си, макар да знаеше, че просто няма друг избор. Имаше си достатъчно неприятности с разграничаването на истината от кошмара. Нямаше сили да следи и нишката на лъжите си.

Когато джипът зави зад малък хълм, Алана се наведе напрегнато напред, вперила поглед в здрача. Пред нея се откриваше дълга, тясна долина. По ниските хълмове растяха вечнозелени дървета там, където земята започваше да се издига към небето. Хълмовете скоро ставаха по-високи и най-накрая се превръщаха във върхове, обгърнати от ледове.

Но не дивото великолепие на върховете привлече вниманието на Алана. Очите й бяха приковани в долината. Там нямаше добитък.

Тя се облегна назад със звучна въздишка на облекчение.

— Браво, братче — промълви.

— Боб е добър ранчер — каза тихо Рейф. — В ранчото Броукън Маунтин няма и инч похабена земя.

— Знам. Просто се страхувах, че… — Ръцете й се раздвижиха, описвайки смътните й страхове. — Цената на говеждото е толкова ниска напоследък, а на фуража — толкова висока, а и Боб трябваше да плати на Сам и Дейв. Страхувах се, че Боб ще рискува да вземе повече добитък, отколкото земята може да храни.

Рейф погледна косо към Алана с онзи проницателен поглед, който тя си спомняше от сънищата си.

— Откога хората на Западния бряг обръщат внимание на цената на фуража и капацитета на ранчата в Уайоминг? — попита той.

— Те не обръщат. Аз обръщам. — Алана направи кисела физиономия. — Хората в градовете смятат, че говеждото расте в полиетиленови пликове.

Рейф отново се засмя, този път тихо.

Алана го наблюдаваше, усещайки притегателната сила на смеха му. Над избелялата яка се движеха мускулите на врата му.

Тя отново усети онази топлота, която изпита на летището, точно преди да отдръпне ръката си. Той беше силен. Личеше в движенията му, в смеха му, в чистите мъжествени черти на лицето му. Той беше силен, а тя — не.

Алана знаеше, че би трябвало да се ужасява от тази разлика в телата им. Но въпреки това, когато Рейф се смееше, й се приискваше да се сгуши в него.

Мисълта да е близо до Рейф едновременно я очароваше и плашеше. Очарованието го разбираше — Рейф беше единственият мъж, когото някога бе обичала. Нямаше причина да се страхува от него.

Но се страхуваше.

Рейф беше мъж, а тя се страхуваше от мъжете.

Страхът й я учудваше. Никога през живота си, дори при най-ожесточените кавги с Джак, не се бе страхувала.

„Нима се страхувам от Рейф само защото е силен?“ — питаше се безмълвно Алана.

Прехвърли тази мисъл няколко пъти в главата си, опитвайки я така, както бе опитвала толкова много неща през седмиците, откак се събуди в болницата, изгубила шест дни от живота си и партньора си.

Не може да я плаши нещо толкова просто като физическата сила, реши тя. Джак беше метър и осемдесет висок, много як в раменете, във врата, в краката. Той никога не използваше силата си, сякаш дори не я забелязваше. Правеше само това, което е абсолютно необходимо да се направи.

Джак беше роден с ясен теноров глас, който приемаше за нещо съвсем нормално, както и физиката си, и мразеше да работи с гласа си почти толкова, колкото мразеше физическия труд.

Алана беше тази, която настояваше да упражняват всяка песен отново и отново, търсейки вярната комбинация от стихове и музика, която ще подчертае съдържанието на песента. Джак толерираше нейния „фанатизъм“ със същото спокойно безразличие, с което понасяше мотелите и това, че пътуваха триста петдесет и два дни в годината.

Така „Джак и Джили“ успяха.

След това Джак репетираше някоя нова кънтри или фолк песен само докато научи думите и мелодията й. Всичко друго беше проблем на Джили.

Преди година Алана остави Джак и дойде в ранчото Броукън Маунтин, за да осмисли живота си и непълноценния си брак. Когато до пресата стигна слухът за раздялата им, продажбите на записите и билетите за концертите им намаляха главоломно. Мениджърът им се обади на Алана и тихо, цинично й предложи да продължи да играе ролята на щастлива съпруга пред света. Славата беше преходна.

Същият този следобед Боб се върна от едно пътуване из планината, бърборейки, че е видял Рейф Уинтър. Алана написа писмото за Рейф и видя отхвърлянето му, запечатано в една-единствена дума — „покойник“.

Плака, докато спря да чувства… и тогава се върна в Лос Анжелис, за да поеме ролята си на половината от идеалната двойка на страната.

Допреди шест седмици, когато Алана каза на Джак, че всичко е свършило. Идеалната двойка на страната беше нещо, с което повече не можеше да се справя. Той я помоли да помисли отново, да предприеме пътуване с него из любимите й планини, а след това щяха да измислят нещо.

— Липсваше ли ти ранчото? — попита тихо Рейф.

Алана чу въпроса сякаш от огромно разстояние. Той я извика от едно минало, което беше още един кошмар, готов да я повлече надолу. Тя се вкопчи във въпроса и се обгърна с него.

— Ранчото ми липсваше повече… повече, отколкото съм осъзнавала.

И това беше самата истина. Сякаш й бяха извадили очите. Бе копняла за зеленината и сребристия блясък на трепетликите, но виждаше само прашни палмови дървета. Бе търсила първичното синьо на високопланинските езера, но откриваше само бетонни магистрали и металния блясък на автомобилите. Винаги бе търсила зелената тишина на дивата гора, но откриваше само опитомени квадрати треви, сгащени между нажежените къщи.

Онова, което я спаси, беше пеенето. Работата с песните. Да ги опитва, да ги чувства, да ги вижда как растат и се променят, докато станат част от нея и тя от тях.

Джак никога не бе разбирал това. Той обичаше само аплодисментите и работеше само за да ги получи. Алана обичаше музиката и би работила до пълно изтощение, за да се слее с песента.

— Ако ранчото ти е липсвало толкова, защо си си тръгнала след смъртта на Джак?

Алана осъзна, че вече е чувала този въпрос. Рейф го бе задал поне два пъти, а тя не му бе отговорила, унесена в мислите си.

— Джак загина тук — прошепна тя. — В Броукън Маунтин.

Погледна надясно, където Грийн Ривър Маунтинс се издигаше към вечерното небе. Облаците се носеха над върховете, здрачът се превръщаше в тъмнина.

— Сигурно имаш неприятни спомени — каза тихо Рейф.

— Да, предполагам, че е така.

Алана чу думите си, долови двойственото им значение, усети страха в гласа си. Вдигна поглед и видя, че Рейф я наблюдава.

Но той се обърна и не каза нищо, не зададе повече въпроси.

Просто я караше все по-близо и по-близо до снега и леда, където Джак умря, а Джили изгуби разсъдъка си.