Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (18)

Глава 18

Алана вървеше по пътеката доволна, че дърветата я скриват от езерото. Но тя виждаше тримата души, разположени в северния край. Боб изглеждаше съвсем мъничък. Дочуваше звуци от говор, фрагменти, които нямаха никакъв смисъл.

Когато стигна до мястото, където пътеката се разделяше на две, тя се поколеба за момент. Дясната пътека се извиваше в посока към езерото и излизаше точно пред водопада, където бе подслушала разговора на Стан и Рейф. Лявата пътека заобикаляше групата скали, които образуваха водопада.

Алана намести раницата си и пое по лявата пътека, която се изкачваше към върха на Броукън Маунтин.

Първата част от изкачването представляваше пътека с огромни завои през гората. Преди още да е изминала и половин миля, на Алана й се прииска Сид да е при нея. Но вземането на коня би било прекалено голям риск. Сид щеше да цвили към конете, спънати на задната поляна. А нищо не се чуваше по-силно във високите планини от цвиленето на самотен кон.

Слънчевите лъчи проблясваха между листата на трепетликите и минаваха безшумно през клончетата на боровете. Въздухът беше кристалночист, ухаеше на смола, неподвижен, с изключение на редките подухвания на вятъра откъм езерото. Започна да се чува далечният шум на водопада, подсказвайки на Алана, че наближава една от откритите скалисти части на пътеката.

Гората се разреди, после изчезна напълно, когато пътеката се заизвива по стръмния сипей. Наоколо имаше камъни с най-различни размери. Грохотът на водопада се чуваше съвсем ясно. Вдясно от пътеката земята свършваше рязко в сапфирените дълбини на езерото.

Алана погледна веднъж и повече не повтори. Забила поглед в камънаците под краката си, избираше пътя по сипея. Първите стотина метра от изкачването измина задъхана, после постепенно започна да контролира дишането си. Страхът й от високото бавно намаляваше, връщайки силата в краката й.

Точно преди да се скрие зад една гънка на Броукън Маунтин, Алана се обърна и погледна към езерото. Искрящо белите облаци хвърляха леки сенки върху водата, подчертавайки чистотата и дълбочината и на езерото, и на въздуха.

Сърцето й заби по-бързо и дланите й се изпотиха, но тя се насили да погледне към северния бряг. Там имаше три тъмни точици, открояващи се на сивия гранит на брега.

Трима рибари.

Никой не бе забелязал Алана и не бе тръгнал след нея. Ако имаше късмет, никой нямаше да забележи дори, че я няма, преди да се приберат за вечеря. А тогава вече ще е твърде късно да тръгнат след нея.

Никой не изкачваше високопланински пътеки посред нощ, освен ако на риск не е изложен човешки живот.

Освен това, дори и когато Боб откриеше, че я няма, той нямаше да знае къде е отишла. Последното място, където би очаквал да я открие, е нагоре по Броукън Маунтин, някъде по пътя към първото и най-високо езеро, нагоре при онази скална издатина, където водата скача в тъмното, застанала точно на мястото, където е загинал Джак, а тя бе изгубила разсъдъка си.

„Ако въобще е възможно да си спомня някъде, то това е там — мислеше си Алана. — Там, където обкръжението най-точно наподобява кошмара ми…“

Там щеше да изплува от тъмното, безопасно езеро на амнезията си в прозрачната светлина на действителността. Ако имаше място на земята, което би могло да й помогне, то това беше там.

Ако не си спомнеше веднага, просто щеше да остане, докато си спомни, ще спи на някоя скала на брега, ако се наложи. Щеше да направи всичко необходимо, за да си спомни. А после щеше да приеме всичко безусловно.

Всъщност залогът сега беше малък. Затова най-после бе дошла на Броукън Маунтин.

Вече нямаше какво да губи.

Алана продължаваше да се катери. Въпреки че второто езеро беше на по-малко от две мили от риболовния лагер, на Алана й бяха необходими три часа, за да се изкатери дотам. Една част от проблема беше надморската височина. Друга — неравностите и трудностите на пътя.

Но най-трудната част беше собственият й страх. Всяка стъпка, която я приближаваше към първото езеро, беше като нова тежест в раницата й.

Когато се изкачи на седловината, прикриваща второто езеро, Алана се потеше обилно и се чувстваше почти замаяна. Спря се и погледна надолу към малкото езерце. През сушави години второто езеро съществуваше само на картите. Тази година обаче през зимата имаше дебел сняг, а през лятото валя много дъжд. Водата блестеше, сребристосиня, на фона на зеленината от ливадни и блатни растения. Когато беше тук последния път, езерото беше пълно. Събираха се облаци, а вятърът люлееше трепетликите и стенеше по склоновете.

Обаче не бе валяло. Не и тогава. Само облаци и няколко огромни водни капки, донесени от вятъра от високото.

Гръмотевиците бяха далечни, непрестанни. Върхът до Броукън Маунтин беше обвит в синьо-черна мъгла и светкавици. Но ранчото — не. Не и тогава. Гръмотевиците дойдоха чак на следващата нощ.

Без да вижда нищо друго, освен миналото, Алана се взираше като слепец във водата, сгушена в зелената вдлъбнатина в гънките на гранита.

Спомняше си.

Спряха тук, за да си починат конете. Тя отиде до ръба на малката поляна и се облегна на едно дърво, заслушана в далечната песен на водата, падаща върху скала.

Джак дойде иззад гърба й, а на нея й се прииска да сложи ръце на ушите си и да го изключи. Но тогава не можеше да го направи.

 

 

— Джили, не се дръж толкова глупаво. Няма вечно да сме известни. Само още няколко години, това е всичко, което искам.

Щеше й се да закрещи от гняв. Джак просто не искаше да приеме, че тя не може повече да продължава с фарса за идеалната двойка на страната.

Трябваше да бъде свободна.

— Джили, по-добре ме изслушай.

— Слушам те — каза равно тя. — Просто не се съгласявам с теб.

— В такъв случай не ме разбираш — каза поверително той. — Веднага щом разбереш, ще се съгласиш.

— Ти си този, който не разбира. Този път няма да мине на твоята, Джак. Въобще не трябваше да настояваш да се омъжа за теб. А аз не трябваше да се съгласявам. — Без да го поглежда, тя прокара ръка по дългите си дебели черни плитки, които лежаха между гърдите й. — Това беше грешка — каза най-после. — Много сериозна грешка. Време е да го осъзнаем.

— Грешиш. Помисли си добре, Джили. Грешиш.

— От няколко години насам мисля само затова. Взела съм решението си.

— В такъв случай трябва просто да го промениш.

Тя се обърна рязко и улови тъмния му поглед. Тогава Джак сви рамене и се усмихна чаровно.

— О, хайде, Джили. Стига толкова сме се карали, да се позабавляваме малко за разнообразие. За това сме дошли тук, не си ли спомняш?

 

 

Да, Алана си спомняше.

Прекалено късно. Рейф си бе отишъл. Тя си спомняше.

И се страхуваше.

Алана потрепери и премести раницата си, заслушана в ехото на спомените си, докато се катереше нагоре.

Отначало си спомняше дребни неща, малко по малко, но минутите бавно се превръщаха в цялостни спомени. Колкото повече се приближаваше, колкото по-високо по Броукън Маунтин се изкачваше, толкова повече изтъняваше булото на амнезията… и толкова повече се бунтуваше съзнанието й срещу това, което искаше от себе си.

Алана вече не си казваше, че ускореният пулс и задъханото дишане са резултат от надморското равнище и умората. Бореше се срещу страха точно както се бореше срещу упорития отказ на Джак да приеме решението й да го напусне.

Алана изведнъж осъзна, че е спряла да върви. Беше се подпряла на една скала и трепереше, вперила поглед в последния стръмен участък към първото езеро.

Броукън Маунтин се издигаше зад езерото — гранитен масив, промушил небето. Чакаха я — онази скала и сипеят, където вятърът виеше, а водата падаше в тъмнината, и гърмеше далече долу.

Чакаха я, а тя беше изпълнена с ужас.

— Вземи се в ръце и продължавай, Алана Джилиън — каза през стиснати зъби тя. — Както винаги казваше татко — не можеш да караш планината да те чака. Освен това какво имаш да губиш? Вече всичко си изгубила.

Нищо.

Съвсем нищичко.

Алана заби поглед в пътеката пред краката си и тръгна. Не поглеждаше нагоре, не спираше, не мислеше.

Спомените идваха, един по един, малки облачета, които се събираха над тъмните води на амнезията.

Стоеше в края на малката долина, в която се простираше първото езеро. В далечината отекваше гръмотевица, предвестявайки наближаващата буря.

Но не още. Облаците още не бяха се срещнали и сблъскали. Чак тогава щеше да започне бурята, а с нея и тъмнината посред бял ден, черен дъжд и бял лед и гърмове, толкова силни, сякаш планините се разцепваха на две.

Но не още. Все още можеше да се диша между дърветата в подножието на върха, извисяващ се към небесата.

Броукън Маунтин.

Езерото беше тук, пред нея. Алана извърна поглед от бялата вода, която падаше от височината и скачаше от камък на камък, вода, която боботеше като гръмотевица.

Джак пада, преобръща се, пада, бяла вода и писъци.

Алана свали раницата си и тръгна като лунатичка към края на пътеката.

Тук ли е паднал Джак, питаше се безмълвно.

Погледна през ръба, зави й се свят, дръпна се, но си наложи да погледне отново.

Не, не беше тук.

Къде тогава?

Пътеката завиваше надясно, покрай дърветата. Наляво беше краят на езерото и началото на водопада — вода, скала и земя се срутваха от края на надвисналата долина.

Повдигна й се, обзе я толкова силен страх, че без да иска, падна на колене.

Езерото. Езерото, падащо в края на пространството, водата бучи, гръмотевиците трещят отново и отново, тъмнина и писъци. Тя пищеше.

Не, вятърът пищеше. Вятърът се бе извил на зазоряване, а тя трепери, докато Джак не дойде при нея…

 

 

— Промени ли вече решението си, Джили?

Тя затвори очи и не каза нищо, не направи нищо, безпомощна, привързана към скалата.

— Няма нищо, скъпа. Разполагаме с всичкото време на света.

— Развържи мме. — Гласът й идваше някак отдалеч, чужд, дрезгав като стържене на камъни.

— Ще ме слушаш ли, ако го направя?

— Д-да.

— Ще спреш ли да викаш онова копеле Уинтър?

Тишина.

— Чух те, Джили. Минала нощ. През много нощи. Ще те накарам да престанеш да го обичаш, скъпа. Ще те пречупя, точка. Когато слезем от тази планина, ще ми се подчиняваш като паленце.

Алана слушаше, сълзите й бяха пресъхнали.

Слушаше и знаеше, че Джак е луд.

Слушаше и знаеше, че ще умре на Броукън Маунтин, ако не престане да вика и не започне да използва мозъка си.

А той работеше със зловеща бързина и яснота, времето се забавяше, докато тя премисляше възможностите, вероятностите, сигурността и надеждите.

И тогава дойде осъзнаването, един ясен факт — трябва да накара Джак да я развърже. Друг факт — единственото слабо място на съпруга й беше кариерата му; Алана му беше необходима.

— Ако ме осставиш още на тази скала, ще се разболея и няма да мога да пея.

Джак сложи ръка на рамото й. Беше достатъчно студено, за да го изплаши. Той се намръщи и започна да си играе с ципа на якето си.

— Ще ме слушаш ли? — попита я.

— Д-да.

Джак я развърза, но Алана беше прекалено скована, прекалено слаба, за да се движи. Той я дръпна грубо и я изправи на крака.

Тя падна и остана там, безпомощна, прикована към земята от някаква болка, от която й призляваше. Най-после усещанията започнаха да се връщат в напрегнатите й стави и крайници. И тогава тя започна да крещи дрезгаво, никога преди не бе изпитвала подобна болка.

Джак я повлече към лагера, като я дърпаше за плитките. Остави я до огъня. Тя стоеше там неподвижна, виеше й се свят от болка. Постепенно се осъзна и започна да мисли.

Преструваше се, че е все още слаба, защото се страхуваше, че Джак отново ще я завърже. Когато той й заговори, тя се направи, че не може да отговори. Той я удари с опакото на ръката си и я отблъсна от огъня. Тя остана да лежи неподвижно. Беше й студено, болеше я, страхуваше се.

— Слушай ме, Джили. Имам нужда от теб, но има и други начини, други жени, които могат да пеят. От известно време спя с една от тях. По отношение на пеенето не може да ти стъпи и на малкия пръст, но е много по-послушна от теб. Не създавай повече проблеми, отколкото струваш.

Алана потрепери, но не каза нищо.

Сякаш минаха часове, преди да дойде моментът, който очакваше. Джак отиде да донесе дърва. Тя се надигна от земята и препъвайки се, побягна в противоположната посока, търсейки прикритието на гората и планината.

Това беше началото на една смъртоносна игра на криеница. Джак я викаше — със заплахи и мили думи, — а тя куцукаше от дърво, към храст, към камък, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Буреносните облаци се отвориха и заляха земята с леден дъжд, примесен с поледица. Отслабнала от студа, със съзнание, често губещо представа за действителността, Алана осъзна, че времето и възможностите й се изчерпват.

Единственият й шанс беше да избяга надолу по планината. Бе започнала да осъществява този план още от началото, водейки Джак покрай езерото, докато той вече не беше между нея и бягството.

Сега единствено езерото лежеше между нея и пътеката надолу. Езерото, където водата заливаше морените и после се втурваше надолу, надолу, към скалите. Нямаше никакво убежище. Нямаше къде да се скрие от Джак.

Светкавиците и гръмотевиците разбиваха света на черни и бели парчета. Ледът падаше, вледеняваше я.

И тогава зад нея се чу падане на камък. Джак идваше, посягаше към нея.

Водата бучи, студена, а тъмнината чака, очертана от скали и лед. Тъмнината се сключва около нея, облаците се събират над главата й, светкавица се стрелва надолу, беззвучна гръмотевица.

Страх.

Толкова е студено, никаква топлинка отникъде, само страх, който изцежда всичките й сили.

Опитва се да бяга, но краката й тежат като скали и сякаш са вкопани в земята. Всяка стъпка й отнема цяла вечност. Напъни се, побързай или се остави да те хване.

Трябва да бяга!

Но не може.

Нещо я бе хванало за плитките и я дърпаше назад с неимоверна сила.

Джак се извисява над нея, лицето му е изкривено от гняв, плитките й са увити около юмрука му. Джак я псува, сграбчва я, удря я, а бурята бушува, дърветата се прегъват и се чупят като сламки под напорите на вятъра.

Като нея. Не е достатъчно силна. Ще се пречупи и парчетата от нея ще се разпилеят по студените скали.

Джак се подхлъзва на скалата там, където са се събрали ледени зрънца от поледицата. Пуска плитките й, за да се подпре, когато пада.

Бяга. Препъва се.

Всяка глътка въздух я реже като нож.

Гърлото й гори от писъците, а бурята я преследва, хваща я, дърпа я назад, където скалите я удрят с юмруци. Тя кърви и крещи в нощта, бягайки.

Хваната е. Плитките й отново са усукани около юмрука на Джак, ледът се плъзга под краката й, вятърът я брули, Джак я вдига, докато тя крещи, а той я вдига нависоко и когато я пусне, тя ще падне като водата във водопада — надолу и надолу…

Вдигната е високо, безпомощна; под краката й няма нищо, земята се отдръпва, а тялото й се извива, безтегловно, тя пада, пада, тъмнината се надига, за да я посрещне, а когато това се случи, тя ще бъде изтръгната от живота като листо на трепетлика от клончето му и ще се завърти безпомощно над бездната.

И тогава започна да вика Рейф.

Знаеше, че ще умре, затова викаше името на Рейф и безсмъртната си любов към него.

И Рейф отговори.

Изникна от бурята и тъмнината като ангел на отмъщението. Ръцете му я изтръгнаха от смъртоносната хватка на Джак.

В последния момент Рейф се отдръпна назад от ръба, като за малко не падна. Пред него беше сигурната смърт, а Алана — в краката му. Рейф се извърна и се хвърли напред с удар, който отблъсна Джак от Алана и той се озова безпомощен на ръба на скалата.

Двамата мъже се боричкаха в тъмнината, а белите зрънца лед се търкаляха под краката им, приближавайки ги все повече до ръба.

Рейф ритна, освободи се и скочи на крака. Джак се мъчеше да се изправи, светлата му коса блестеше с всяко проблясване на светкавиците, лицето му бе потъмняло от омраза. Скочи слепешката към Рейф.

Но Рейф вече не беше там. Той избягна атаката с леко движение на тялото, а между Джак и края на скалата не остана нищо, освен нощта.

Джак преживя миг на изненада, нададе вик на ярост и учудване и тогава падна, преобръщайки се бавно, крещеше и падаше в тъмнината.

Настъпи тишина, след това дойдоха пронизващите писъци на Алана.

— Всичко е наред, цвете. Дойдох, за да те отведа вкъщи.

Алана потрепери, позволявайки на тялото и ума си да потънат в студа и тъмнината…

 

 

Алана се размърда и бавно изплува от спомените. С известна изненада установи, че е ден, а не нощ, че времето е ясно и няма буря и че е паднала на колене, а не е безчувствена в прегръдката на Рейф.

Поклати глава. Беше й трудно да повярва, че действителността е друга. Думите на Рейф прозвучаха толкова истински, толкова близко.

Отвори очи и видя, че се е приближила до измамната граница между вода и скала. Потръпна и се обърна… и видя на слънцето силует на мъж.

Вцепени се, страхът сграбчи сърцето й.

Лицето на Рейф се скова в болезнена маска, когато видя страха на Алана.

Тя си бе спомнила и той я бе изгубил.

— Стан беше прав — каза Рейф. Болката правеше гласа му по-груб. — Ти бягаше от мен. Не искаше да повярваш, че мъжът, когото обичаш, е убиец.

— Не!

Гласът й потрепери, думата се превърна във вик.

— Да — каза равно Рейф. — Аз убих Джак Рийвс. И ти си го спомни.

— Не беше така — бързо каза Алана. — Стан грешеше. Ти не си се изкачил на планината с намерението да убиеш Джак, да ме прелъстиш и да…

— Но Джак е мъртъв — прекъсна я той. — И аз го убих.

— Но така ти спаси живота ми! — възкликна Алана. Опитваше се да разбере защо лицето на Рейф е толкова затворено, толкова дистанцирано.

Рейф сви рамене.

— Значи е непредумишлено убийство — каза рязко той.

— Така или иначе, Джак е мъртъв.

— Това беше нещастен случай! — извика яростно тя. — Аз видях, Рейф! Аз знам!

— Технически погледнато, да, беше нещастен случай.

— Гласът му беше толкова овладян, колкото и изражението на лицето му. — Когато се наведох, не знаех, че Джак ще падне от скалата.

Алана въздъхна.

— Но в борбата имаше нещо, което още не си осъзнала, Алана. — Рейф говореше бавно, отчетливо, без да оставя място за недоразумения. — Когато видях, че Джак се опитва да те убие… От този момент нататък Джак просто беше обречен. В никакъв случай нямаше да го оставя да слезе от планината жив.

Алана затвори очи, но причината не беше, че е ужасена от думите на Рейф. Порази я болката му.

— И ти си го знаела — продължи Рейф. — Но не си можела да понесеш мисълта, че мъжът, когото обичаш, е убиец. Затова си забравила. Но не достатъчно добре. Някъде дълбоко в себе си си знаела. Нямаше ми достатъчно доверие, за да се омъжиш за мен.

— Това не е вярно! — каза отчаяно Алана. — Ти ми спаси живота! Ти…

— Всичко е наред, цвете — прекъсна я Рейф. — Не ми дължиш нищо. Върна ми всичко през онази нощ.

— Но…

— Когато беше сигурна, че ще умреш, ти викаше, но не за милост или отмъщение. Викаше мен, казваше ми, че ме обичаш. А дори не знаеше, че съм там. През онези няколко секунди ти изтри всичката горчивина, която ме тровеше, откак разбрах, че си се омъжила.

— Рейф — прошепна тя.

— Не ми дължиш нищо. Абсолютно нищо. А най-малко — доверие.

Алана го погледна с обезумял поглед.

— Но аз ти имам доверие!

Устните му се изкривиха надолу в тъжно подобие на усмивка.

— Не ти вярвам, цвете.

Преди Алана да е успяла да каже още нещо, Рейф се обърна към пътеката, където големият му планински кон го чакаше търпеливо.

— Най-добре е да тръгваме — каза той. — Боб сигурно вече е намерил бележката ти. И моята. Ще се побърка от тревога.

Рейф тръгна към коня си. Направи няколко крачки, но усети, че Алана не го следва. Обърна се и видя, че тя продължава да седи на скалата, съвсем близо до ръба.

— Алана?

Тя остана неподвижна, наблюдавайки го с потъмнели очи.

— Ще имам нужда от помощта ти — каза отчетливо тя.

С няколко бързи крачки Рейф се озова до нея. Коленичи и прокара ръце от коленете до глезените й и обратно.

— Да не би пак да си си изкълчила глезена? — попита я. — Къде те боли?

— Навсякъде — каза тихо тя. — Ще трябва да ме носиш.

Главата му се вдигна рязко.

Погледът му търсеше очите й, разгадаваше изражението й, страхуваше се да диша, да се надява. Дори когато тя му се отдаде в осветеното от луната бунгало, той не се бе осмелил да я вдигне, да я задържи над земята.

А сега тя беше на ръба на същата онази скала, над която я бе надвесил Джак, вдигнал я над главата си, готов да я хвърли в тъмнината и смъртта.

Алана безмълвно протегна ръце към Рейф.

Той се изправи и я погледна, после се приведе и я хвана под мишниците.

Бавно я изправи на крака, очаквайки първия знак на страха да стегне тялото й. Надигна я леко, като пръстите й почти докосваха земята.

Тя се усмихна и сложи ръце на раменете му.

— По-високо, Рафаел. Вдигни ме по-високо. Вдигни ме над главата си.

— Алана…

— Вдигни ме — прошепна тя до устните му. — Знам, че няма да ме оставиш да падна. Аз съм в безопасност с теб, Рафаел. Ти не си като Джак. Ти няма да захвърлиш живота ми. Вдигни ме.

Рейф я повдигна толкова високо, колкото можеше, задържа я така, наблюдаваше усмивката й, усещаше доверието й в пълното отпускане на тялото й, поддържано от ръцете му.

Тогава бавно я плъзна надолу, прилепи я към себе си и устните им се срещнаха в целувка, която разтърси и двамата.

Така и яздиха надолу по пътеката, притиснати един към друг, шепнейки думи на любов и желание. Ръцете му я бяха прегърнали, а нейните бяха върху неговите, докато той държеше юздите на големия жребец.

Рейф първи забеляза самолета, който се носеше безшумно над третото езеро.

— Шериф Мичъл — каза Рейф. — Боб сигурно му се е обадил.

Алана се притисна към Рейф и остана така, съвсем неподвижна.

През останалата част от пътуването тя мълча, стиснала китките на Рейф. Мислите й препускаха, докато се опитваше да намери начин да защити мъжа, когото обичаше.

Каквото и да казва Рейф, той не е виновен за смъртта на Джак, мислеше си Алана. Джак сам си го търсеше. Рейф не заслужава да бъде наказан за егоизма на Джак и за убийствената му ярост.

Но въпреки това Алана се страхуваше, че точно това ще се случи.

Шериф Мичъл седеше на верандата на голямата къща, вдигнал крака на парапета. Когато чу тропота на копита, Мич вдигна поглед.

— Виждам, че си я намерил — каза той и в гласа му прозвуча задоволство. — Точно както казах на Боб.

Алана заговори преди Рейф:

— Паметта ми се върна. Смъртта на Джак беше нещастен случай, точно както е казал Рейф. Имаше поледица и Джак падна, а аз припаднах от шок и от студ.

Мич я изгледа странно. Добродушното му лице се смръщи.

— Рейф не ми каза това — промълви шерифът. — Каза ми, че Джак се е опитал да те убие, борили са се и Джак е паднал. Ти така ли си го спомняш?

Алана издаде безпомощен звук и погледна през рамото си към Рейф. Той я целуна по устните.

— Разказах на Мич всичко, когато се върнахме, за да вземем тялото на Джак — каза той. — Когато слязохме от планината, ти вече беше изчезнала.

— Но… Но вестниците не обясняват така смъртта на Джак — каза Алана.

Мич сви рамене.

— Е — каза той, — не сметнах, че ще служа по-добре на правосъдието, ако трябваше да повдигна обвинение и след това Рейф да бъде оправдан, тъй като убийството е извършено при оправдаващи вината обстоятелства.

Алана затаи дъх. Тя се обърна и погледна шерифа с очи, пълни с надежда.

— А пък и репортерите щяха да хукнат като хрътки след теб, за да им обясняваш проклетите подробности — провлече шерифът. — Нали Джак беше такъв един известен кучи син и т.н. Това трябваше да ти бъде спестено. И без това ти беше достатъчно трудно.

Алана изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Затова казах на репортерите единствената истина, която имаше значение — заключи шерифът. — Смятам, че смъртта на Джак е нещастен случай според закона. — Мич спря и я погледна втренчено. — Освен ако ти не си го спомняш по друг начин и би искала да промениш досието?

— Не — бързо отговори Алана. — Съвсем не. Просто не исках Рейф да бъде наказан за това, че спаси живота ми.

Мич кимна.

— И аз точно така си помислих.

Той извади лула от джоба на якето си, драсна клечка кибрит и я приближи към тютюна. Дръпна силно няколко пъти, после погледна към езерото.

— Е, а сега — каза той, сменяйки темата, — как върви риболовът?

Рейф наклони глава и целуна тила на Алана.

— Закъснял си, Мич. Току-що хванах най-красивата пъстърва в планините.

Мич се ухили в облака дим.

— Надявам се, че не е маломерна? — попита сухо той.

Рейф се засмя и слезе от коня, после подаде ръце на Алана, за да й помогне.

Тя се усмихна и му позволи да я вдигне от седлото. За няколко секунди той я задържа над земята, наслаждавайки се на усещането за тялото й, притиснато до неговото.

— Определено не е маломерна — каза Рейф.

Мич се засмя.

— Освен ако — прошепна Рейф толкова тихо, че шерифът не го чу — пъстървата не иска да остане при рибаря?

Алана го целуна нежно, а пръстите й се плъзнаха дълбоко в черната му коса. Шапката му падна.

Вратата на къщата се отвори с трясък.

— Мич, кога, по дяволите, ще… Алана! Добре ли си?

Мич се изсмя.

— Боб, ти да не си ослепял? Никога не е била по-добре.

Рейф неохотно пусна Алана.

— Спомних си — каза тя, обръщайки се към брат си. — И съм добре. Съжалявам, че те разтревожих.

— За Бога, сестричке, струваше си! — Боб се обърна и извика през рамо: — Стан! Джанис! Паметта на Алана се е върнала!

От къщата се чу победоносен вик. Джанис и Стан изхвръкнаха на верандата. Стан погледна Алана, сгушена в прегръдката на Рейф, спокойна и усмихната, очевидно, без да изпитва страх.

Тогава Стан се обърна и целуна Джанис силно, дълбоко.

Боб изглеждаше изненадан.

Рейф само се усмихна.

— Мисля, че е най-добре този път да ви запозная както трябва — каза той. — Боб, запознай се с мистър и мисис Стан Уилсън.

Когато Стан най-после пусна Джанис, тя се усмихна.

— Сега вече можем да измием тези руси кичури и да махнем сините контактни лещи — каза тя на Стан. — Ако отворя очи, ще се почувствам така, сякаш целувам непознат.

Алана гледаше, онемяла, как Стан маха тъмносините си лещи, откривайки очите си, светлозелени на цвят.

— Руси кичури? — попита с изтънял глас Алана.

— Да — отвърна Джанис и дръпна малко от русата коса на Стан. — Свикнала съм съпругът ми да е светлокестеняв, а не блондин.

— Не разбирам — каза Алана.

— Опасявам се, че ти беше жертва на заговор — каза внимателно Джанис. — Но това беше заговор от любов. Когато Рейф ми разказа какво ти се е случило, аз му казах да ти остави няколко седмици, за да се опиташ да си спомниш сама. Когато пак ми се обади и ми каза, че не спиш, не ядеш, че имаш кошмари…

— Как си разбрал? — попита Алана, обръщайки се към Рейф.

— Казах ти вече, цвете. Ние с теб много си приличаме.

— Накратко — продължи Джанис — била си в ужасно положение. Рейф смяташе, че ако се върнеш тук, ще го видиш и ще се почувстваш в безопасност, ще разбереш, че не е страшно да си спомниш това, което се е случило. Аз се съгласих, стига ти да дойдеше по своя воля. Ако се върнеше, значи искаш да си спомниш.

— Някакви туристически агенти — каза сухо Алана, после добави: — О! Ти си все още практикуващ психиатър, нали?

— Един от най-добрите — каза Рейф и прегръдката му стана още по-силна. — Почти всяка проклета дума, която казвахме пред теб, беше одобрена предварително от Джанис.

— Не всяка — каза рязко Джанис и погледна косо към Стан. — За малко не удуших съпруга си, когато разбрах за караницата ви до езерото.

Стан почти се усмихна.

— Да, знам. Не обичам да приемам заповеди. Спорехме доста за Рейф — каза Стан, хвърляйки на Алана бледозелен поглед. — Смятах, че е прекалено нежна към Рейф, откак се върна от Централна Америка. А след това, тъй като не успя да го върне в релсите, ми отне цели две години да я убедя да се омъжи за мен.

Джанис явно се изненада.

— Две години! Ти ме попита само два месеца преди да се оженим!

— А-ха. Значи това получавам за деликатността си. Изгубих двайсет и два месеца да вървя на пръсти около теб, смятайки, че обвиняваш мен, че бях този, когото раниха. Ако не бях аз, Рейф щеше да избяга от джунглата, заедно с всички останали.

Рейф понечи да каже нещо, но Стан го прекъсна.

— Няма начин, приятел. Още не съм свършил. Смятах, че си прекалено нежен към Алана, за да постигнеш някакъв резултат. По дяволите, дори нямах представа, че в теб може да има толкова нежност! Все още ми е трудно да повярвам, че си същият човек, с когото работих в Централна Америка. — Стан поклати глава. — Така или иначе, исках да раздрусам Алана, да я накарам да мисли. Не съм вярвал, че си пречукал добрия стар Джак, за да се добереш до нея. Ако си искал да го направиш, нямаше да чакаш почти четири години, а и е съвсем сигурно, че нямаше да те хванат, след като го направиш. Прекалено умен си.

— Благодаря… мисля — каза сухо Рейф.

Алана поглеждаше ту към Стан, ту към Джанис, ту към Рейф. Най-накрая хвърли на брат си дълъг, замислен поглед. Той се изчерви леко.

— Не си бясна, нали, сестричке?

— Бясна? — Алана поклати глава. — Аз съм… изумена. Не мога да повярвам, че си знаел за целия този заговор и си го пазил в тайна. Братчето ми, което винаги си казва всичко. Впечатлена съм, Боб.

— Не беше лесно. Неведнъж си мислех, че ще изтърся всичко — призна Боб.

— Не му казахме всичко — каза сухо Рейф. — Е, знаеше, че няма да прави ранчо за забавление на туристи, но това е всичко. Не знаеше, че преди съм работил със Стан и Джанис. Не знаеше, че Стан е дегизиран. И не знаеше, че Джанис е практикуващ психиатър.

— Е — обади се Мич, — май трябва да тръгвам, преди да се е стъмнило.

— Можеш ли утре да дойдеш пак? — попита го Рейф.

— Разбира се. Имаш нужда от нещо ли?

— Шампанско. И представител на общината.

Мич се усмихна.

— Някой да не се жени?

Рейф погледна към Алана. В кехлибарените му очи беше стаен въпрос.

— Точно така — каза тя и прегърна силно Рейф. — Този път пъстървата хвана рибаря.