Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (17)

Глава 17

Алана остана дълго до вратата на бунгалото, загледана в лунната светлина и в мрака, без да усеща студения вятър, брулещ голата й кожа. Но в крайна сметка конвулсивното треперене на тялото й я изтръгна от вцепенеността.

Затвори вратата и се върна в стаята. Нахлузи нощницата си с треперещи ръце, но пръстите й бяха прекалено изтръпнали, за да се справят с мъничките копченца. В главата й непрекъснато се връщаше картината с дългите пръсти на Рейф, които разкопчаваха копчетата едно по едно, докато устните му галеха тялото й с огън и любов.

Със сподавено ридание Алана грабна халата на Рейф. Хармониката се плъзна от гънките му и падна на пода. Алана се поколеба, но се наведе и взе сребристия инструмент, за да го сложи в джоба си. Стегна здраво колана на халата и седна в края на широкото гранитно огнище, загледана в хипнотичния танц на пламъците.

Но единственото, което виждаха очите й, беше тъмнината, идваща след угасването на огъня.

Най-накрая утрото настъпи. Алана усети, че й е студено. Каменното огнище, на което седеше, беше ледено.

Студ.

Камък.

Тъмнина.

 

 

Сърцето й заби лудо. Опита се да се раздвижи, но не можеше. Беше прикована от вцепенеността си и от спомените, събудени от студеното докосване на гранита.

— Рейф…

Гласът й беше дрезгав, сякаш цяла нощ бе викала за помощ.

Но не тази нощ.

Бе викала в тъмнината преди четири седмици, когато прекара нощта върху студената скала до езерото. През онази нощ не бе викала Джак. Сега си спомняше.

Бе викала Рейф, бе повтаряла името му отново и отново, викове, дошли дълбоко вътре от нея, от любовта й към него, която беше толкова част от нея, колкото и самата й душа.

Джак се бе смял.

Студ. Безпомощност. Затворничка, привързана към камъка.

Беше ужасно да си толкова безпомощна, а да знаеш, че отвъд малкия, леден кръг, сключен около теб, съществува свят на топлина и слънце, на смях и любов.

 

 

Студ.

Вали леден дъжд. Тъмнината и вятърът я вдигат, изтръгват я от…

 

 

— Не! — каза яростно Алана, отричайки кошмара си. — Тук няма лед. Намирам се в бунгало. Не съм завързана до онова езеро. Не чакам безпомощно Джак да дойде и да ме освободи или да ме насили. Не съм малко, треперещо листо на трепетлика, оставено на милостта на студените ветрове. Аз съм Алана. Аз съм човешко същество.

Тялото й потрепери конвулсивно.

— Стани — прошепна дрезгаво на себе си. — Стани!

Бавно, сковано, тя се изправи на крака и тръгна полека към вратата на бунгалото. Когато най-накрая успя да я отвори, видя как новият ден завладява света.

Алана вдигна поглед към пречупения връх на Броукън Маунтин, към безредно разхвърляните скали, изваяни от вятъра и времето.

Тръгна надолу по стълбите към полянката. Краката й бяха прекалено студени, за да усещат острите камъни. Забърза към къщата. Искаше единствено да се облече, преди Боб да е станал и да я е видял, преди да е започнал да й задава въпроси, на които не би искала да отговори и нямаше никакво желание да чуе.

Препъвайки се, Алана се изкачи по стълбите на къщата. За миг се парализира от мисълта, че Рейф може да е вътре, че тя ще се втурне към него, а той отново ще я отхвърли, оставяйки я премръзнала и сама.

Кошмар.

Не, по-лошо от кошмар, защото в кошмарите й Рейф не я отхвърляше, той идваше при нея и…

Алана се вцепени в момента, в който отваряше вратата.

Рейф. В кошмарите й. Като Джак.

Трепереща, обляна в студена пот, замаяна, Алана се облегна на затворената врата, чудейки се дали това, което я заливаше, е спомен или кошмар, или някаква ужасна комбинация от двете.

Рейф е бил на Броукън Маунтин преди четири седмици.

Това й го беше казал. Беше й казал, че с ужаса, който бе погребала под черното езеро на амнезията си, е имало момент на красота, когато се е обърнала към него.

„Дали ми го е казал само за да ми помогне да си спомня? — питаше се безмълвно тя. — Дали е използвал обещанието за красота като примамка, хвърлена върху черната повърхност на амнезията ми, за да ме измъкне от тъмните й, безопасни дълбини?“

Алана зачака спомена или кошмара да дойде и да отговори на въпросите й, да я освободи.

Не се случи нищо, само сърцето й заби по-бързо, усети бученето на кръвта в ушите си. Като водопад…

 

 

Лед, тъмнина и падане. Тя пада към смъртта, която я чака долу!

 

 

С дрезгав вик Алана се отскубна от кошмара. Отвори вратата и се изкачи бързо по тесните стълби към спалнята си. Облече се бързо, търсейки топлина.

Яркооранжевият й пуловер подчертаваше още по-силно прозрачната бледност на лицето й и тъмните кръгове под очите й. Тя разтри ожесточено бузите си, за да върне цвета на лицето си.

Не се получи. Очите й все още бяха прекалено тъмни, прекалено разширени, почти трескави. Изглеждаше разчорлена и направо дива, сякаш би се разпаднала на парчета при дума или докосване.

Внезапно реши, че ще намери Рейф. Ще го намери и след това ще го накара да й каже това, което знае.

— По дяволите доктор Джийн и приказките му за това, което ще ми помогне или няма да ми помогне да си спомня — прошепна тя. — По дяволите това, което всички смятат, че е добро за мен. Аз трябва да знам.

Колкото и ужасна да беше истината, не би могла да е по-страшна от това, което понасяше сега… Рейф я отбягва, изчезва в нощта, без да отговори на вика й.

Алана долови шум в кухнята. Слезе бързо по стълбите. Сега щеше да се изправи пред Рейф. Край на бягането, на криенето, на усещането за писъци в гърлото й.

Но Рейф не беше в кухнята.

— Добро утро, сестричке — каза й Боб, когато влезе вътре.

Беше с гръб към нея и наливаше вода в кафеварката, но бе познал стъпките й.

— Закъсняла си, но това се отнася и за всички останали — продължи Боб. — Когато свършихме с покера, вече минаваше три часът.

Без да спира да говори, той се обърна към нея, докато слагаше кафеварката на горещата печка.

— Джанис имаше най-голям късмет… За Бога, Алана! Какво се е случило?

— Нищо, което не би могло да се поправи от чаша горещо кафе — отговори тя, внимателно контролирайки гласа си.

Боб прекоси стаята с две огромни крачки и посегна към Алана.

— Ще проверя дали нямаш температура — каза той и бавно вдигна ръка към челото й.

— Нямам.

Алана не се отдръпна от докосването на брат си. Нито трепна. Вече можеше да го вижда ясно, кошмарът не засенчваше погледа й.

Голямата длан на Боб се притисна към челото й с изненадваща нежност.

— Студена си — каза той, изненадан от този факт.

— Точно така. Никаква температура. — Гласът й беше толкова рязък, колкото и усмивката, която дари на брат си. — Виждал ли си Рейф?

Тъмните очи на Боб се присвиха.

— Той замина.

— Заминал е?

— Каза, че са го извикали спешно по радиото. Бил необходим в ранчото. Каза още, че ще ни се обади веднага щом стигне дотам.

— След колко време?

— До ранчото му има доста път, дори и с този негов планински кон. Довечера, може би.

— Кога е тръгнал?

— Преди около час. Защо питаш?

— Просто така. — Гласът й беше сух и стегнат като гърлото й.

— Станало ли е нещо между вас двамата? Рейф не изглеждаше по-добре от теб.

Алана се изсмя.

— Знаеше ли, че Рейф е бил в планината преди четири седмици? — попита тя.

Боб я изгледа някак странно.

— Рейф е бил на Броукън Маунтин, когато загина Джак — каза яростно сестра му.

— Разбира се, че е бил. Как смяташ, че си слязла от планината, след като си била ранена?

— Какво? — прошепна Алана.

— Хайде, сестричке. — Боб се усмихваше въпреки безпокойството си. — Дори ти не можеш да извървиш пеш три мили по заледената планина с изкълчен глезен. Бурята е разпръснала всички коне, затова Рейф те е носил на гръб. Ако не го беше сторил, и ти щеше да умреш тук, точно като Джак.

— Не си спомням — каза Алана.

— Разбира се, че не си спомняш. Не си била на себе си след шока. По дяволите, обзалагам се, че не си спомняш дори как шериф Мичъл е кацнал до езерото и те е качил на хеликоптера си посред бурята. Мич ми каза също, че това било най-прекрасното му летене.

— Не си спомням!

Боб се усмихна и я потупа леко по рамото.

— Не се тревожи за това, сестричке. Никой не очаква от теб да си спомняш за спасяването ти. Когато дойдох в болницата, ти дори не ме позна.

— Аз… не си…

— … спомням — довърши сухо Боб. — От хипотермията е. Винаги обръща целия ти мозък наопаки. Спомняш ли си, когато тръгнахме да спасяваме онзи побъркан катерач? Когато го открихме, имаше по-малко разум и от пиле. Но пък се оправи след това.

Алана погледна в тъмните очи на брат си. Очи като нощ, само че по-блестящи, по-топли.

Такива, каквито бяха нейните, преди да забрави.

Но Боб си спомняше, а тя — не. Дори когато й каза, тя едва успяваше да повярва на ушите си. Все едно да четеш нещо във вестника. Далечно. Не съвсем реално.

Рейф я бе свалил от планината на гърба си.

Тя не си спомняше.

Нищо чудно, че Рейф не й беше казал какво се е случило. Нямаше да има никаква полза. Да ти кажат, не е като да си спомняш, да знаеш.

Рейф бе спасил живота й, а тя дори не го знаеше. Той я бе носил надолу по тази опасна пътека, обгърнат от лед и тъмнина, рискувал бе своя живот заради нея.

И за нея това все едно никога не се беше случвало.

— Рейф чакаше да си спомниш, след като избяга от болницата — каза брат й.

— Не си спомних.

Не си бе спомнила, не бе викала Рейф, дори не бе имала представа, че той чака на Броукън Маунтин.

Чака нея.

— Да — каза Боб. — Рейф се досети, че е така. Затова започна да ме дрънка да те върна тук.

Алана кимна сковано. Беше се върнала вкъщи, а Рейф се бе отнасял към нея с нежност и разбиране, без да иска нищо от нея, давайки й всичко. Когато се плашеше от кошмарите си, той се извиняваше така, сякаш вината беше негова.

Рейф бе споделил болката й до степен, която тя не можеше да осъзнае дори сега. Той й бе дал всичката утеха, на която е способен. И нито веднъж не бе показал колко много болка му причинява тя.

Той я бе обичал, бе треперил над нея, бе направил всичко възможно за нея, освен да си спомни. Никой не можеше да си спомни вместо нея.

Това трябваше да го направи сама.

— Сестричке? — обади се Боб. Гласът му прозвуча разтревожено. — По-добре седни. Приличаш на смъртник.

— Много ти благодаря, братче.

Гласът й беше толкова изтънял, колкото усмивката, която му отправи. Напрегна се, за да накара гърлото си да се отпусне, използвайки всичката дисциплина, на която се бе научила като певица.

Беше много важно Боб да не се тревожи за нея.

Беше много важно той да не я наблюдава и така да й попречи да направи онова, което трябваше да бъде направено.

Беше много важно да се държи така, сякаш й няма нищо.

Съвсем нищо.

Сякаш е съвсем нормална.

— Провери колко дърва имаме в кухнята, а? Не искам да ги свърша точно докато пържа яйцата.

Гласът й звучеше спокойно, макар и малко равно. Усмивката й също беше сдържана.

— Защо да не направя аз закуската? — предложи Боб. Челото му бе разделено на две от дълбока бръчка. — Ти иди да седнеш и…

— По-късно ще седя — прекъсна го тя. — Когато вие със Стан и Джанис излезете за риба. Вече съм си избрала място. Трева, слънце и идеален изглед към листата на трепетликите.

Гърлото й се стегна, когато си спомни как броиха листата заедно с Рейф, а той се усмихваше.

Рейф.

Тя затвори очи и си пое въздух.

— Погрижи се за дървата, братче. Не искам да прекарам целия ден в кухнята.

Боб се поколеба, после тръгна към задната врата. Няколко минути по-късно отекнаха силните удари на брадва.

Внимавайки да не мисли за нищо, Алана се движеше из кухнята, съсредоточена единствено върху машиналните движения, с които готвеше и подреждаше масата. Тръгнеха ли мислите й към Рейф, тя безмилостно ги връщаше назад.

Трябваше първо да мине закуската. Когато всички се посветяха на риболова, когато останеше съвсем сама с блуждаещата си памет, тогава щеше да мисли за Рейф.

Мислите за него щяха да й вдъхнат куража да направи това, което трябваше да се направи.

Обзе я моментна паника. Един прибор се изплъзна от пръстите й и падна с дрънчене на масата. С треперещи пръсти тя взе вилицата и я сложи на мястото й. Приключи с подреждането на масата точно когато в кухнята влезе Джанис.

— Добро утро — каза весело Джанис.

— Добро утро. Кафето е готово.

— Звучи страхотно. Рейф стана ли вече?

— Да. Ще ти донеса кафе.

Алана бързо се обърна, избягвайки погледа на другата жена. Бившата психиатърка беше прекалено проницателна, за да се чувства Алана добре под погледа й точно сега.

— Рейф ли цепи дърва? — попита Джанис и застана зад Алана.

Една ярка картина от миналото едва не разби на парчета самообладанието й — Рейф, наведен над купчина дърва преди четири години. Дългите му крака са леко разкрачени, гол е до кръста, силните мускули на гърба му се свиват и отпускат ритмично, докато работи с брадвата под юлското слънце. Виждаше го толкова ясно, че едва ли не можеше да го докосне.

През тялото й като светкавица премина копнеж. Желанието, любовта и загубата се сплитаха и я пронизваха и сякаш животът й изтичаше от раната.

— Не — прошепна Алана.

Отчаяно пропъди спомена. Ако мислеше за Рейф точно сега, щеше да полудее.

Или да стане още по-луда.

Преди Джанис да я е запитала още нещо, Алана каза:

— Тази сутрин честта се падна на Боб.

Въпреки опитите й да говори спокойно, Джанис рязко вдигна глава.

— Изглеждаш ми така, сякаш имаш треска — каза тя. — Добре ли си?

— Добре съм. Много съм добре.

Алана наля кафе. Ръката й трепереше, но не го разля.

— Изморена съм, това е всичко — продължи тя. — От надморската височина е. Не съм свикнала с нея. Както и със студените нощи. Господи, нощите наистина са много студени на Броукън Маунтин!

„А аз дърдоря глупости“ — каза си наум и млъкна.

Подаде кафето на Джанис.

— Закуската ще е готова след около двайсетина минути — каза й тя.

Джанис взе чашата и отпи замислено, като наблюдаваше прекалено бързите движения на Алана.

— Стори ми се, че чух тропот на копита по-рано сутринта — каза Джанис. — Преди зазоряване.

— Трябва да е бил Рейф — отвърна спокойно Алана.

Съсредоточи вниманието си върху дебелите парчета бекон, които нареждаше върху скарата. Мазнината съскаше, когато докоснеше нагорещения метал.

— Рейф е заминал? — попита Джанис, изненадана.

— Трябваше да провери нещо в ранчото си. Ще се върне по-късно.

„Когато прасетата започнат да летят — помисли си Алана, припомняйки си болката и гнева на Рейф. — Той няма да се върне, преди аз да си замина. Пропилях всичките си възможности с него. Рафаел, не съм искала да те нараня. Никога…“

Ръцете й се разтрепериха и за малко не ги допря в скарата. Тя си пое дълбоко въздух, мислейки единствено за това, че трябва да издържи по време на закуската.

Едно по едно. Сега, този миг, което означаваше, че най-напред трябва да изпече бекона, без да си изгори ръцете.

По-късно щеше да мисли за това, че Рейф я е напуснал, за болката му, затова, какво трябва да направи, за да си спомни.

По-късно. Не сега.

— Надявам се, че всички обичат бъркани яйца — каза Алана.

Отиде до хладилника и го отвори. Лампичката му не светна. Рейф бе забравил да включи генератора. Тя извади купа пресни яйца, после отиде до задната врата и извика на Боб:

— Знаеш ли как да включиш генератора?

— Разбира се. — Боб махна с ръка към купчина нацепени дърва. — Колко ти трябват?

Алана си спомни предишната вечер, когато установи, че сандъкът за дърва в дневната е почти празен.

— Трябва да има и за огнището — отвърна тя. — Довечера ще искаш да има хубав огън.

— А ти? — попита сухо Боб, поглеждайки през рамо към Алана. — А ти не искаш ли хубав огън довечера?

Довечера няма да бъда тук.

Но тези думи прозвучаха само в главата й.

— Това означава ли, че трябва да нацепя дървата сама? — отвърна малко грубо тя.

— Шегувам се, сестричке — отвърна Боб. — Нима би могла да нацепиш и едно дърво?

Той замахна с брадвата и я заби дълбоко в дървото, разцепвайки го на две.

Алана се върна при печката. С облекчение забеляза, че Джанис е излязла. Очите на тази жена бяха прекалено настойчиви, прекалено разбиращи.

Закуската беше изпитание, което Алана се надяваше, че никога повече няма да й се наложи да повтори. Беше невъзможно да сдъвче препечената филийка, камо ли да я глътне. Но въпреки това се насили да яде.

Ако не го стореше, Боб щеше да се лепне за нея като квачка през целия ден.

Алана обаче не можеше да позволи това да се случи. Яде мрачно, прокарвайки яйцата и бекона с кафе, като изяде толкова малко, колкото сметна, че ще мине незабелязано.

Веднага щом Боб свърши, той погледна към Алана, после към Стан и Джанис.

— Аз ще остана и ще помогна на Алана да оправи тук — каза той. — Рейф смяташе, че трябва да опитате водата в северната част на езерото, където е онази цепнатина. Там наистина има големи пъстърви.

— На мен ми звучи добре — каза Стан.

— Рейф предложи да използвате тъмни мухи — добави Боб — или имитациите на скакалци, които ви е вързал на въдиците. Аз лично ще използвам Прекрасната лейди.

Алана стана и взе чинията и приборите си.

— Аз ще се погрижа за почистването — каза тя. Беше доволна, че гласът й звучи съвсем естествено, а не отчаяно, както всъщност се чувстваше. — Ако ти миеш чинии, докато Стан лови риба, той ще получи наградата за най-голямата уловена пъстърва.

— Каква награда? — попита Боб.

— Ябълков пай — каза кисело Алана. — Победителят го получава целия.

Започна приятелски спор относно голямата риба и наградата за победителя. В крайна сметка, всички останаха, за да й помогнат. Когато и последният обяд беше опакован и последната чиния — измита, тя се обърна и се усмихна към всички.

— Благодаря и довиждане. Пъстървата вече е излязла. Най-доброто време за риболов е сега. Забавлявайте се. Ще се видим за вечеря.

Стан и Джанис се спогледаха и излязоха. Алана погледна очаквателно към брат си.

— Аз ще тръгна след малко — каза усмихнат той и посегна към една престилка. — Стан има нужда от малко преднина. През това време ще ти помогна за пая.

Алана погледна невярващо към него. На лицето му беше изписана решителност. Не знаеше какво не е наред, но явно нямаше да тръгне, преди да е разбрал.

— Ще трябва доста да почакаш — каза най-накрая тя. — Искам да си взема един душ. Много дълъг, много горещ душ. И не, братче, не искам да ми изтриеш гърба.

Боб все пак се засмя. Но смехът бързо замлъкна, изместен от безпокойството.

— Сигурна ли си? — попита тихо.

— Никога през живота си не съм била по-сигурна. — Погледът й се впи в неговия. — Всичко е наред, Боб. Отивай за риба. Моля те.

Боб си пое рязко въздух и прокара пръсти през косата си.

— Тревожа се — каза направо той. — Рейф изглеждаше ужасно. Ти изглеждаш още по-зле. Чувствам се като глупак. Искам да ти помогна, но проклет да съм, ако знам какво трябва да направя.

— Отивай за риба.

Гласът й беше тих и много сигурен.

— Проклятие — промърмори Боб, после добави: — Ще бъда при северната част на езерото, ако имаш нужда от мен. Защо не дойдеш при нас за обяд?

— Сигурно ще поспя.

— Най-умното нещо, което си казала днес.

Той се взря в тъмните кръгове под очите на сестра си, после разпери ръце и излезе от кухнята.

— Ще се върнем за вечеря към пет — извика през рамо.

— Наслука — отвърна Алана.

Изчака, докато чу затварянето на входната врата, после хукна към прозореца и погледна навън. Боб беше взел въдицата си, мрежата и кепчето и вървеше по пътеката с дълги, сигурни крачки.

— И умната — прошепна Алана. — Не ми се ядосвай прекалено много. Направи всичко, което можа. Като Рейф. Не е твоя вината, че то не беше достатъчно. Аз съм виновна.

Алана свали престилката с треперещи пръсти и я закачи на пирона зад вратата, после се качи горе и започна да тъпче топли дрехи в раницата, която откри в гардероба.

На Броукън Маунтин можеше да бъде студено, ужасно студено. И тя го знаеше най-добре от всички.

Алана се върна долу, заслушана в бързите удари на сърцето си и в тропането на маратонките по дървените стълби. Изтича в кухнята и започна да хвърля храна в раницата. Сирене, стафиди, шоколад, овесени ядки. Затвори капака и го завърза здраво.

За миг остана неподвижна — оглеждаше кухнята, чудеше се какво ли може да е забравила.

— Бележка — каза на глас. — Трябва да оставя бележка.

Започна да рови из чекмеджетата, за да намери хартия и молив, но когато откри, не можа да измисли какво да напише.

— Как мога да обясня с думи нещо, което аз самата едва разбирам? — промълви тя, загледана безпомощно в белия лист.

Но все пак трябваше да напише нещо.

Дължеше го на Боб. Когато се върнеше и откриеше, че я няма, той щеше да се побърка.

Алана се наведе и бързо надраска:

„Ако Рейф се обади, кажете му, че съм отишла да търся чучулигата.

Този път тя ще пее за мен.“