Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (15)

Глава 15

Вятърът виеше покрай къщата, носейки със себе си звук от смях. След смеха идваха несвързани думи, вятър, още смях.

Алана се обърна в леглото си и обърка завивките за десети път. Щеше й се всички останали да се забавляват с покера с по-малко ентусиазъм.

Чудеше се дали Рейф е при щастливите картоиграчи. После си спомни гнева му към Стан. Съмняваше се, че Рейф е в последното бунгало, че се смее и забавлява с играта на покер.

Обвиненията на Стан се въртяха в ума й като вятъра навън. Искаше й се да ги отхвърли напълно, но те продължаваха да намират слаби места в решителността й, пукнатини в стената от отричане, малки съмнения, прилепващи като пипала.

От мига, в който Алана видя Рейф на летището, беше убедена, че той още я обича. Това не беше логическо заключение; беше просто инстинкт, чист и прост и много, много дълбок. И въпреки това допускането, че Рейф я обича, беше безпочвено, дори абсурдно.

Той бе вярвал, че тя се е омъжила щастливо шест седмици след съобщението за „смъртта“ му. Преди една година бе върнал писмото й, без да го отваря. Допреди вчерашния ден, нищо не се бе случило, което да го накара да промени мислите си.

До вчера Рейф би трябвало да я е мразил.

„Тогава защо е настоявал Боб да ме накара да се върна вкъщи?“ — питаше се безмълвно Алана. Защо Рейф беше толкова внимателен, толкова изпълнен с разбиране от момента, в който я посрещна на летището?

Не получи никакъв отговор, с изключение на вятъра, който духаше еднакво и над планините, и над гората, и над къщата.

„Случило ли се е нещо на Броукън Маунтин? — чудеше се Алана. — Нещо, което не мога да си спомня, нещо, което е накарало Рейф да повярва, че бракът ми с Джак е една отчаяна преструвка още от самото начало?“

Вятърът сякаш люлееше къщата.

Обзе я студ. Тя придърпа завивките и отново се обърна; търсеше удобството, което никога не я бе спохождало след Броукън Маунтин.

Но накъдето и да се обърнеше, продължаваше да чува гласа на Стан, обвиненията на Стан.

Те я ужасяваха.

„Толкова ли е жестока истината? — проплака безмълвно Алана. — Нима Рейф ме е преследвал, за да спаси себе си?“

Нима смъртта на Джак не е била нещастен случай?

Затова ли Рейф отказа да й каже какво се е случило на Броукън Маунтин?

Заливаха я студени вълни, цялата настръхна. Лежеше абсолютно неподвижно, сгушена на кълбо, трепереща, въпреки одеялата, натрупани върху нея.

Знаеше, че Рейф е способен на смъртоносно насилие. Бил е обучен на това, бил е опитен в това, живял е с него през голяма част от живота си. Но не можеше да повярва, че е способен на такава долна измама, че е могъл хладнокръвно да замисли да убие Джак и след това да я прелъсти и да се ожени за нея, за да си осигури мълчанието й.

Това не би могло да бъде онзи Рейф, когото познаваше отпреди, онзи Рейф, когото бе обичала.

Този Рейф, когото все още обичаше.

Ако Стан бе обвинил Джак в подобни отвратителни лъжи, Алана щеше да бъде поразена… но щеше да повярва.

Джак беше изключителен егоист. Джак беше способен на всякакви лъжи и на смразяваща кръвта жестокост… на всичко, което би му помогнало да накара другите да играят по свирката му.

Джак беше способен на хладнокръвно убийство.

Стомахът й се раздвижи. Тялото й се обля в студена пот. Изведнъж вече не можеше да понася повече лепкавите чаршафи и тежките одеяла. Имаше нужда от живата топлина и проблясващата компания на огъня.

Тя седна в леглото и потърси пипнешком халата си. Намери само хавлиения халат на Боб, който бе взела от банята долу. Навлече го набързо, ръкавите стигаха до кокалчетата на пръстите й. Ръбът му се влачеше по земята.

Подпирайки се на стената, Алана тръгна по тъмната стълба. Дневната беше празна, неосветена. Пепелта в огнището беше студена и бледа като луната.

Тази вечер Рейф въобще не се бе връщал в къщата. Не й бе говорил, нито я бе виждал, откак избяга от него в гората. След като безпочвената й паника премина, тя спря на пътеката и зачака Рейф да я последва.

Той не дойде.

Най-после, когато бледата луна изгря над Броукън Маунтин, Алана се отказа и се върна в къщата, трепереща от студ и самота.

Запали клечка кибрит и надникна в сандъка за дърва. Вътре имаше няколко трески и малко дърва. Не бяха достатъчно да стоплят огнището, а още по-малко — нея.

С обезсърчено проклятие Алана пусна капака на сандъка на мястото му. Обърна се, за да се върне в леглото си, но замръзна на мястото си.

В къщата се чуваше слаб звук, един далечен стон, който се носеше от планинския вятър.

Странната, горчиво-сладка музика вцепени Алана, искаше й се да чуе още. Затаи дъх, заслушана толкова напрегнато, че чак затрепери.

Музиката я обгръщаше леко, изкушаваше я да застане на прага на спомена, музика, извиваща се в нощта красиво, вълшебно.

Алана слепешком напипа пътя си до входната врата, примамена от неуловимата музика. Отвори вратата, затвори я тихо след себе си и затаи дъх, заслушана, вперила поглед пред себе си.

Вятърът носеше звуци от смях, от крайното бунгало блестяха ярки квадрати светлина. Тъмни силуети се очертаваха върху дръпнатата завеса, беззвучни движения на ръце, още смях…

Но не и музика.

Не транзистор или касетофон се бе промъкнал през защитната обвивка на Алана, призовавайки я с един език, по-стар и по-убедителен от думите.

Но все пак, нямаше откъде другаде да идва тази музика. От трите бунгала, които стояха източно от къщата, само едно беше осветено, само едно отекваше от смях, когато хората вътре губеха или печелеха малките си залози. Другите две бунгала бяха празни, черни като самата нощ. По-черни дори, защото бунгалата нямаха нито луна, нито звезди, които да осветят вътрешния им мрак.

Вятърът отново се появи, идваше откъм гърба й, подразни ушите й с музика, която наполовина идваше от спомените й, наполовина — от въображението й. Тя бавно се обърна с лице на запад.

Четвъртото бунгало беше на стотина метра от къщата, загърнато от гората и тъмнината, не съвсем истинска част от риболовния лагер. Там не светеше нищо, не се чуваше смях, не се долавяше никакъв живот.

И тогава музиката я повика, една неустоима примамка, която я привличаше с всяка нота.

Тя остана, заслушана за миг, с разтуптяно сърце, с препускаща кръв, която почти заглушаваше тихия шепот на музиката и вятъра.

Без да се замисля, слезе от верандата и тръгна по обраслата с трева пътека към четвъртото бунгало. Борови иглички и остри камъни нараняваха босите й крака, но тя ги усещаше съвсем смътно. Леката болка не означаваше нищо, защото бе разбрала кой е източникът на музиката.

Рейф.

Рейф и неговата хармоника, жални акорди, оплакващи любов и загуба.

Една нейна песен пълзеше към нея в мрака, носеше се по черната повърхност на отчаянието й, тръпнеше от чувство. Някога бе пяла тази песен с Рейф. Някога се гледаха в очите и пееха тъжни песни за смърт и прекършени мечти.

И се усмихваха, сигурни в силата и трайността на собствената си любов.

Тази сутрин чух чучулига,

запяла в полето.

Тази сутрин чух чучулига,

запяла диво.

 

Не знаех,

че си си отишла.

Не знаех,

че любовта е отишла в миналото.

 

Тази сутрин чух чучулига,

запяла диво.

Тази сутрин чух чучулига,

запяла свободно.

 

Може би утре ще разбера.

Може би утре ще ми кажеш защо пя чучулигата.

И може би миналото

никога не е било.

 

Тази сутрин чух чучулига,

запяла в полето.

Тази сутрин чух чучулига,

запяла свободно

Но тя не пееше за мен.

Музиката, която Алана някога бе свирила на китарата си, сега се връщаше при нея, запяна от хармониката на Рейф. Думите, които сама бе написала, горяха гърлото й и пареха в очите й.

Дебелите хавлиени поли на халата се мотаеха около краката й и забавяха движението й. Тя се наведе, вдигна го и хукна към бунгалото, без да усеща сълзите, облели лицето й, сълзи, предизвикани от нейната музика.

От Рейф.

Бунгалото стоеше самотно на една малка полянка. Вътре не блестеше свещ, нито жълтата светлина на керосинова лампа, нищо, освен лунната светлина, изливаща се през прозорците в безмълвна завеса от сребристо лъчение. Над полянката се носеха тъжни хармонии, сенки на отчаяние се промъкваха през бледото сияние на луната.

Бавно, като въздишка, песента заглъхна. Последните ефирни звуци бяха отнесени от вятъра.

Алана стоеше в края на поляната, запленена от музиката, изпълнена с болка от тишината. Само лицето й се виждаше, един призрачен овал над тъмнината на халата и плъзгащите се черни сенки на боровете, огъвани от вятъра.

Тя се поколеба. Усещаше вятъра и сълзите студени върху бузите си. И тогава жалните акорди зазвучаха отново, тъгата се върна, непроменена.

Тази сутрин чух чучулига…

Алана не можеше да стои сама в призрачната, брулена от вятъра, гора и да слуша песента си, свирена от единствения мъж, който някога бе обичала.

Тя бавно прекоси полянката; виждаше само сълзи и лунна светлина, чуваше само песен и мъка. Изкачи се по стълбите на бунгалото като привидение, безшумно, обгърнато в тъмнина. Входната врата беше отворена, тъй като вътре не беше необходимо да се задържи нито топлина, нито светлина.

Бунгалото имаше само една стая. Рейф лежеше на леглото, което през деня се свиваше и ставаше на диван. Виждаха се само лицето и ръцете му, малко по-светли сенки на тъмнината до всепоглъщащата нощ, царяща вътре.

Безмълвно, без никакво колебание, Алана прекоси стаята. Не знаеше дали Рейф е усетил присъствието й. Той не направи никакво движение, нито каза нещо, само продължи да свири с хармониката си, да излива душата си, а музиката я разтърсваше цялата.

Алана коленичи до леглото, опитвайки се да види лицето на Рейф, очите му. Но видя само бледото сияние на лунната светлина, защото тъжните трели на музиката бяха напълнили очите й със сълзи.

Тази сутрин чух чучулига,

запяла диво.

С всеки познат акорд, с всяка болезнена хармония от ноти, Алана усещаше как миналото изчезва, как кошмарът се превръща в песен, докато остана само музиката, а страхът изчезна.

Леко олюлявайки се, с тяло, подчинено на музиката, умът на Алана бавно се отдаде на чувства, които бяха толкова далечни и неуловими, като пъстърва, проблеснала в дълбок вир. Тя не знаеше колко пъти песента свършваше и започваше отново, нотите проникваха в мрака на душата й, а музиката се лееше, зовеше я, караше я да излезе от тъмните дълбини на собственото си съзнание.

Алана разбра само, че в един момент започна да пее. В началото песента й беше без думи, просто тананикане заедно с хармониката. Мелодията се подемаше ту от певеца, ту от инструмента, променяна от единия, после от другия, подновена и подновявана последователно.

И тогава, като чучулига, гласът на Алана се освободи.

Той се носеше върху невидими вълни, изпълнен с чувства, преобразувани в песен, една красота, толкова красива, толкова безупречна, че Рейф потрепери от благоговение. За момент хармониката се поколеба, но после той се отдаде на музиката напълно, както и Алана; следваше изключителната яснота на гласа й, сливаше се с него, споделяше нейното бягство от тъмнината, докосваше слънцето.

И тогава от песента не остана нищо, освен последната нота, трептяща в мрака, плъзгаща се през лунната светлина и тихият шепот на вятъра.

Алана скри лице в ръцете си и заплака беззвучно. Рейф започна да гали косите й бавно, нежно, докато устните й се обърнаха към дланта му и той усети как сълзите й се плъзгат между пръстите му. Той внимателно повдигна Алана и я сложи до себе си на леглото, шепнейки името й, усетил треперенето й от близостта с него. Ръцете й бяха толкова студени, когато докоснаха лицето му и тя отново потрепери.

Рейф се премести и измъкна спалния чувал, върху който лежеше. Разкопча го и разстла топлите му гънки върху тялото й. Когато понечи да стане, тя измърмори някакъв протест и седна. Той целуна студените й ръце.

— Лежи си спокойно. Ще запаля огън.

Но Рейф първо затвори вратата на бунгалото. Движеше се бързо в тъмнината, явно липсата на светлина не му пречеше.

Чу се шумолене на хартия и разпалки. В тъмнината проблесна кибритена клечка.

Алана премига и затаи дъх. Отново започна да трепери. Лицето на Рейф приличаше на примитивна маска от чисто злато, а очите му бяха топази под наситеночерната му коса. Дълго време той и огънят се гледаха един друг, две същества, изтъкани от топлина и светлина.

С грацията на пламък, Рейф се обърна към Алана, усетил, че го наблюдава. Изправи се и отиде при нея. Сянката скриваше лицето му и изражението му не се виждаше.

Леглото се огъна под тежестта му, когато седна до нея и я погледна. Лицето й беше осветено от танцуващите пламъци. Очите й бяха едновременно тъмни и блестящи, кожата й беше порозовяла, а устните й — разтеглени в усмивка. Отразеният огън пробягваше в косите й като течни панделки светлина.

— Ти си дори по-красива от песента си — прошепна Рейф.

Пръстът му проследи извивката на устните й, после изящната й ръка, сложена върху спалния чувал. Той я хвана и нежно я потърка между дланите си.

— Студено ти е — каза й. — Откога си навън?

Алана се опита да си спомни откога стои на полянката, но единственото, което в момента й изглеждаше реално, беше топлината на Рейф, вливаща се в нея.

— Не знам — отговори.

Рейф продължи тихо да разтрива ръката й, докато се стопли. Когато пръстите му тръгнаха нагоре, той напипа дебелия плат на халата й. Издаде изненадан звук, после се засмя тихо.

— Значи там е изчезнал — каза той.

— Кой?

— Халатът ми.

— Твой ли е? — попита Алана, изненадана. — Аз си мислех, че е на Боб. Ръкавите падат до кокалчетата ми и ми е дълъг до петите, а…

— … а аз съм такъв дребосък — довърши Рейф, усмихнат.

— Рафаел Уинтър — каза Алана. В гласа й се бореха досадата и смехът, — ти си по-висок от метър и осемдесет и трябва да тежиш поне осемдесет и пет килограма.

— По-близо съм до деветдесет и пет.

Отново изненадана, Алана се вгледа в широките му рамене, очертани от светлината на огъня.

— Това едва ли са размери на дребосък.

— Знам. Ти си тази, която непрекъснато бърка моите дрехи с тези на Боб.

Рейф се попремести и леглото се размърда. Алана затаи дъх, когато усети, че той се приближава към нея.

— А ти си толкова мъничка — каза той. — Обзалагам се, че долната част на халата ми е цялата в кал. Освен ако не си обута с пантофи с високи токчета?

— Не. Два пъти „не“.

Рейф я погледна внимателно и се усмихна.

— Два пъти?

— Съвсем не съм мъничка. И съм боса.

— Боса?

Всичката веселост изчезна от гласа му. Той се премести в края на леглото и дръпна спалния чувал, за да види краката й.

— По пътеката оттук до главната къща има стъкла. Да не говорим за остри камъни и корени. — Той изпсува тихо, когато видя тънки тъмни кървави линии по ходилата й. — Порязала си се — каза равно.

Алана размърда пръстите на краката си и отново ги пъхна под топлия спален чувал.

— Драскотини, това е всичко — каза тя.

Рейф стана, отиде до печката и бръкна в чайника, пълен с вода. Бе смятал да направи кафе, но когато видя хармониката на кухненската полица, забрави за всичко останало.

Въпреки че огънят в печката отдавна бе загаснал, водата още беше топла. Той наля малко в един леген, взе калъп сапун от мивката и потърси чиста кърпа. Когато намери, се върна при Алана.

— Дай си краката.

— Нищо им няма.

Рейф дръпна ъгъла на спалния чувал, хвана едното й стъпало и започна да мие драскотините с топла вода. Седна на една страна в края на леглото и сложи глезена й на бедрото си.

— Рейф — възпротиви се Алана и леко се размърда.

— Какво? Причинявам ли ти болка?

— Не — каза тихо тя.

— Гъделичкам ли те?

Алана поклати глава.

Рейф изми стъпалата й и прегледа драскотините с внимателни движения, за да се увери, че са съвсем чисти.

— Боли ли?

— Не.

— В това бунгало няма никакви антисептични средства.

— Не ми и трябват.

— Напротив, трябват ти — каза решително Рейф. — Доктор Джийн наблегна много върху това, че организмът ти е изтощен и лесно би се поддал на инфекция.

— Доктор Джийн греши.

Рейф изсумтя, после се усмихна.

— Връщам си думите назад. Като поразмислих, се сещам, че наистина имам един антисептик тук.

Алана го наблюдаваше как връща кърпата, сапуна и легена обратно в мъничката кухня в ъгъла. Отвори един шкаф и извади половинка уиски. Коленичи пред леглото, хванал едното й стъпало.

— Обзалагам се, че ще ме смъди.

— И си права. Но следващия път, когато излезеш на разходка, няма да забравяш да си обуеш обувки.

С върха на пръста си Рейф намаза с уиски първата рана. Алана си пое рязко дъх. Той духна и болката малко понамаля. После се зае със следващата драскотина — сложи уиски, задуха бързо, а очите му и уискито блестяха като злато на светлината на огъня.

Когато Алана изохка на последната рана, пръстите на Рейф се сключиха около крака й.

— Защо винаги ти причинявам болка?

В гласа му се долавяше мъка, превръщаща го в болезнен стон. Той се наведе и целуна деликатната извивка на стъпалото й. Устните му останаха върху кожата й дълго — безмълвно извинение за причинената болка.

Едната му ръка държеше арката на стъпалото й, топлейки го, а другата галеше горната му част — от пръстите до грациозната извивка на глезена й. Галеше я топло, ръцете и устните му се движеха по кожата й.

— Рафаел — проплака тихо Алана.

Пръстите на краката й се свиха върху дланта му в несъзнателен чувствен отговор.

Цялото тяло на Рейф се вцепени, докато се бореше със себе си, за да възвърне самообладанието си. Все пак, с леко треперене, ръцете му се подчиниха на заповедите на мозъка.

Той бързо пъхна краката на Алана под спалния чувал и го подпъхна под тях.

— Рейф…?

Без да отговаря, той се изправи и отиде при огнището. С бързи, резки движения сложи още дърва в огъня, докато пламъците забумтяха и се втурнаха нагоре. Чак тогава той се обърна към Алана.

— Достатъчно ли е топло?

— Не.

Тя потрепери леко, като го наблюдаваше с потъмнели очи и се питаше защо изглежда толкова мрачен, толкова сърдит.

Той прекоси стаята с три крачки, сграбчи леглото и го придърпа по-близо до огъня с лекота, която шокира Алана. Той беше толкова нежен с нея, че тя непрекъснато забравяше колко силен е всъщност.

Рейф се извърна и се загледа в огъня с поглед, който също гореше.

— А така? — попита той. — По-добре ли е?

— Не е толкова топло, колкото ръцете ти — каза тихо Алана. — Нито пък колкото устните ти.

Рейф се извъртя към нея така, сякаш го бе ударила.

— Недей. — Гласът му беше дрезгав.

Очите й се разшириха, после клепките й се спуснаха надолу, прикривайки объркването и болката й. Но нищо не можеше да прикрие промяната в устните й, превърнали се от усмивка в тънка линия. Щастието бе заличено с една-единствена дума.

Рейф виждаше и знаеше, че отново я е наранил. Прокле се безмълвно с ярост, която би я разтърсила, ако можеше да го чуе.

— Съжалявам — прошепната. — Помислих си, че…

Гласът й се пречупи. Направи безпомощно движение с ръка, после се измъкна изпод спалния чувал, стана и намъкна халата. Неговия халат.

— Помислих си, че ме желаеш.

— Това е проблемът. Желая те толкова силно, че се възбуждам само като те гледам. Желая те толкова силно, че не мога да поема риска да бъда гален, а после да те оставя. Желая те… прекалено много. — Жестът, който направи, беше рязък колкото гласа му. — Хиляди пъти съм мечтал как те прегръщам, как те обичам, как те докосвам, как те вкусвам, а после се заравям в мекотата ти, за да усетя как ме обичаш дълбоко в тялото си, докато реалността изчезне и останем само ние двамата.

Алана издаде някакъв звук, който би могъл да бъде и името на Рейф. Думите му я бяха залели като водопад от страст толкова всепоглъщащ, че тя едва можеше да си поеме дъх.

Рейф извърна поглед от нея и отново се втренчи в пламъците в огнището.

— Мечтаех прекалено често, прекалено много — каза той. — По-добре си тръгни, цвете. Тръгни си сега.

Но вместо това Алана отново се отпусна на леглото, защото краката й бяха прекалено омекнали, за да я държат. Представи си как Рейф я прегръща, а тялото й е безпомощно под неговата сила, когато той става част от нея и тогава зачака да дойде страхът и да я вцепени.

Но дойде огън, който я освободи.

Алана бавно се изправи и премина безшумно разстоянието, което я делеше от Рейф. Той стана, с гръб към нея. Жилите на врата му бяха изхвръкнали от напрежение.

Когато ръцете й се плъзнаха покрай кръста му, цялото му тяло се вцепени.

— Аз съм твоя, Рафаел — каза тихо тя.