Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (14)

Глава 14

Алана не чу дрънченето на чиниите, когато Рейф ги остави на масата и застана до нея, без да я докосва, готов да я хване, ако изгуби съзнание.

Рейф се страхуваше, че ще стане точно така. Кожата й беше бледа и прозрачна като изящен порцелан. Зениците й бяха толкова разширени, че се виждаше съвсем мъничко кафяво.

— Джак се смееше — прошепна Алана.

Клепачите му трепнаха. Той преглътна думите, които искаше да каже, безполезния вик, който тя не трябваше да си спомня. Не още. Действителността беше жестока.

А Алана изглеждаше толкова крехка и уязвима.

— Езерото беше леденостудено, а Джак ми се смееше — продължи тя. — Дрехите ми, спалният ми чувал, аз… всичко беше подгизнало и толкова студено. Той каза, че мога да спя в неговия спален чувал. Срещу съответната цена. Каза, че ще се радва да ме стопли.

Рейф задиша по-бързо.

Алана не забеляза. Не чуваше нищо, освен миналото, което я преследваше.

— Отначало не му повярвах — каза тя вцепенено. — После се опитах да избягам с коня. Той ме сграбчи за плитките, дръпна ме от седлото и ритна Сид, която побягна по пътеката. Той… той ме удари. Не можех да избягам. Уви плитките ми около ръката си, после продължи да ме удря. Отново и отново.

Изражението на Рейф се промени, разтегнато от омразата в яростна гримаса, лице на мъж, който веднъж е минал през ада като ангел на отмъщението.

Алана не забеляза. Широко отворените й очи бяха забулени от миналото, което бе скрила от себе си, но не достатъчно добре.

Не съвсем.

— Тогава Джак ме завърза и ме провеси от една скала до езерото. Каза, че няма да слезем от планината, докато не променя решението си. „Когато слезем от тази проклета планина, ще вървиш по петите ми като паленце.“ А после започна да се смее.

Рейф протегна към нея треперещи ръце. Изпитваше едновременно ярост, любов и безпомощност.

Не може да я е докоснал.

— Но Джак не ме желаеше — каза сурово Алана. — Просто искаше да ме… да ме пречупи. Мисля, че трябва да ме е мразил.

Очите й бавно се затвориха. Тя издаде някакъв странен звук и закри устата си с ръка.

— Беше толкова студено. Езерото, скалата и нощта. Студено.

Думите бяха приглушени, но Рейф ги чуваше, усещаше ги като удари в лицето си.

Безпомощен.

Рейф проклинаше наум, че Джак Рийвс е умрял бързо, безболезнено, трийсет метра тъмнина и после смъртоносен удар в гранита.

Алана си пое дълбоко въздух. Когато отвори очи, те бяха фокусирани в настоящето. Прокара треперещи пръсти през косата си. Къса коса. Коса, която не би могла да бъде използвана като оръжие срещу нея.

— Затова отрязах плитките си — каза тя. В гласа й се долавяха едновременно болка и облекчение. — В крайна сметка не съм луда.

— Не. — Гласът на Рейф беше тих, но напрегнат от усилието да сдържа чувствата си. — Не си луда.

— Сигурен ли си? — Тя се опита да се усмихне. — Защото смятам да те накарам да направиш нещо наистина ненормално.

— Каквото и да е.

— Прокарай пръсти през косата ми. Освободи ме от усещането за ръцете на Джак.

Рейф вдигна ръце към главата й, готов да се отдръпне при първия знак на страха. Пъхна нежно пръсти в меката й, къса коса.

Алана бавно притвори очи и се съсредоточи върху усещането за силните пръсти на Рейф в косата си. Тя сведе глава към дланите му, увеличавайки съприкосновението с него.

През тялото й преминаваха тръпки на удоволствие.

— Още — промълви.

Пръстите му се забиха още по-дълбоко в черната коприна, масажирайки черепа й.

— Да — въздъхна тя.

Алана се движеше заедно с ръцете му, увеличаваше контакта, задълбочаваше интимността, докато топлината на ръцете му я обгърна цялата, прогонвайки спомените.

Когато отвори очи, лицето на Рейф беше много близо до нейното. Удоволствието му беше толкова силно, колкото и нейното. Той бавно навеждаше устните си към нейните, чакайки за най-дребния сигнал за страх, който би могла да изпита Алана, когато осъзнаеше, че е хваната между ръцете и устните му.

Отговорът й обаче беше усмивка и въздишка, когато устните й се разтвориха. Той я целуна много нежно, не искаше да я изплаши. Ръцете й го прегърнаха през кръста.

— Толкова е хубаво да съм с теб — прошепна до устните му тя. — Толкова си топъл, толкова жив. И ме желаеш. Не за да ме пречупиш, а за да ми се радваш.

Тя го целуна бавно, като се наслаждаваше на топлината му, притискаше се в него, поглъщаше го така, както цветето поглъща слънчевата светлина.

— Толкова топъл…

Рейф усети как гърдите й се притискат към него и ръцете й се стягат по-силно. Желанието го обзе — един всепоглъщащ пламък.

— Много топъл — съгласи се той усмихнат.

Едната му ръка се плъзна към рамото й, после още надолу. Вместо да се отдръпне, тя се притисна. Уханието и сладостта й го накараха да затаи дъх.

Той бавно отдръпна ръката си от мекото изкушение на гърдите й. С леки докосвания прокара дясната си ръка по гърба й, наслаждавайки се на тялото й. Лявата му ръка галеше косите й, после — тила й.

Най-накрая, бавно, той придвижи лявата си ръка на гърба й и я прегърна истински.

— Не те плаша, нали? — попита я глухо.

Алана поклати глава и я зарови в рамото му.

— Обичам топлината ти, Рафаел. Когато съм близо до теб, както сега, не мога да си представя, че някога отново ще ми бъде студено.

Входната врата се отвори с трясък.

— Хей, сестричке, къде сложих онези… о, съжалявам!

Рейф го погледна над главата на Алана.

Стан, който бе последвал Боб, го изгледа с дълъг, загадъчен поглед.

— Изгубил ли си нещо? — попита меко Рейф, без да изпуска Алана от прегръдката си.

— Мрежата ми — призна Боб. — Носех я, когато дойдох за вечеря, а сега не мога да я открия.

— Последния път, когато видях мрежата ти — каза Рейф, — тя висеше на задната врата.

— Благодаря.

Боб бързо заобиколи масата и се насочи към задната врата. Когато разбра, че Стан не го следва, той му каза през рамо:

— Хайде, Стан. Не можеш ли да познаеш изгубена кауза от пръв поглед?

В мига, в който Алана осъзна, че Боб не е сам, тя се вцепени и се обърна с лице към дневната.

Стан вървеше към нея.

Алана бързо се обърна, притискайки се в ръцете на Рейф така, сякаш бяха единственото, което стоеше между нея и дълго, смъртоносно падане.

— Стан — каза Рейф.

Гласът му беше тих, но заповеднически.

Стан спря и зачака.

— Пъстървата излиза — продължи Рейф. — Защо не изпробваш онзи тъмен молец, който ти направих? Онзи, който и двамата харесахме.

— Сигурен ли си, че ще свърши работа? — попита саркастично Стан. — Човек трябва много да внимава с пъстървата. Ако ти се изплъзне, следващия път е много по-трудно да я излъжеш.

— Това, което правя аз, идеално наподобява истинската природа — каза Рейф, като изговаряше внимателно всяка дума. — Това, и търпението, ще са достатъчни. Попитай Джанис.

Стан кимна.

— Ще го направя, Уинтър. Точно това ще направя.

Без да казва нищо повече, Стан мина бързо покрай Рейф и Алана. Само след секунди задната врата се затвори с трясък.

— Два слона в стъкларски магазин — промърмори Рейф и сложи бузата си върху косата на Алана.

Жената се размърда в прегръдката му. Той веднага я пусна. Тя го целуна и се отдръпна.

— Ще се преоблека и ще измия чиниите. А ти трябва да си облечеш нещо за навън и да помогнеш на Стан да спечели облога си с Боб.

— Предпочитам да остана тук. С теб.

— Аз съм добре, Рейф. Наистина. Стан ме стресна. Дяволски много прилича на Джак.

— Страхуваш ли се, че Стан ще те вдигне и ще те хвърли в езерото? — попита Рейф. Гласът му звучеше съвсем нормално.

Алана се вцепени за миг, преди бавно да поклати глава.

— Не. Не мисля…

Гласът й замря, а очите й бяха станали много тъмни. Не каза нищо повече.

— Какво има? — попита тихо, внимателно, Рейф.

— Не мисля, че това беше най-лошото — каза безчувствено тя.

— Алана — прошепна той.

Тя отстъпи крачка назад.

— Трябва да помисля, но когато си покрай мен, единственото, за което мога да мисля, е колко е хубаво да те усещам, колко търпелив си с мен, колко много искам да се върна назад с четири години и отново да докосна любовта. Да докосна теб. — Тя си пое въздух и го изпусна бавно. — Ще дойда при теб по залез, когато стане прекалено тъмно за риболов.

— Но дотогава има два часа — възпротиви се Рейф. — Ти дори няма да знаеш къде ще сме със Стан.

— Тук звуците се чуват надалеч. А Стан има глас, който се чува, точка. Ще ви намеря.

— Ще бъдем точно под водопада. Ако не се появиш преди залез, ще увия Стан в мрежата му и ще дойда да те потърся. — После глухо добави: — Исках тази вечер да ловя риба с теб.

— О, не. — Алана поклати глава. — Направо чувам как кордата на въдицата ти плаче за милост.

По лицето му пробяга усмивка, която смекчи суровите му линии.

— Но — добави Алана и докосна с пръсти мустаците му — бих искала да те гледам как риболовстваш. Ти ми доставяш удоволствие, Рафаел Уинтър. Доставяш ми удоволствие, което прониква чак до душата ми.

Алана се обърна. Той я наблюдаваше как пресича дневната и тръгва към стълбите за спалнята си. Кожата му бе настръхнала там, където го бе докоснала Алана, уханието й все още бе изпълнило ноздрите му, а той я желаеше толкова силно, че чак го болеше.

Рейф рязко се обърна и тръгна към спалнята на долния етаж. Преоблече се с бързи движения, после излезе тихо. Знаеше, че ако отново види Алана, няма да я остави.

Тя си облече дънки и пуловер. Прибра и почисти всичко много преди залез-слънце. Умът й работеше толкова бързо, колкото и ръцете. Мислеше за това, което си бе спомнила за шестте липсващи дни, и за онова, което не беше.

Спомняше си моменти от изкачването нагоре по пътеката с Джак. После първата нощ…

„Дали Джак и аз сме се скарали през първата нощ?“ — питаше се тя.

Намръщи се и сложи дърва в печката, приготвяйки я за сутринта.

Три дни в болницата, от които си спомняше само един. Така оставаха три дни.

Не, два.

„Трябва да сме прекарали един ден в път към Уайоминг и една нощ в дома на брат ми. Значи трябва да е било през първата нощ на Броукън Маунтин, когато Джак ме е хвърлил, заедно с дрехите и спалния чувал, в езерото.“

Цялото й тяло се вцепени, когато си спомни какво бе последвало. Джак я би през лицето, докато за малко не изгуби съзнание, след като тя се опита да избяга. Това беше същата нощ, която прекара, свита върху парче гранит, трепереща.

Затова ми е толкова студено в кошмарите ми, осъзна Алана. Спомен и кошмар.

Тя въздъхна. Сякаш се почувства по-добре — не всичките й страхове бяха неоснователни.

Но защо тогава звуците на бурята я ужасяваха, запита се тя.

Тази нощ нямаше вятър. Нямаше буря. Нямаше светкавици. Нямаше разтърсващи земята гръмотевици. Беше сигурна в това. Ако тази нощ беше бурята с леден дъжд от кошмара й, щеше да умре от измръзване още преди утрото.

Но все пак вятърът, гръмотевиците и ледът бяха жива, ужасяваща част от кошмарите й.

— Бурята трябва да е била през втората нощ на Броукън Маунтин — прошепна тя. Беше й необходимо нещо повече от тишината. — Нощта, в която съм паднала.

Нощта, в която е умрял Джак.

— Защо Джак ме е развързал? Нима съм се предала, нима съм се подчинила?

Звукът на собствените й въпроси я накара да потрепери. Не беше сигурна дали иска да узнае дали е продала самоуважението си срещу сух спален чувал и студен секс с Джак.

Алана чакаше, заслушана в тишината, усещайки как тялото й реагира на мислите й.

Нищо не се промени. Кошмарът не я обгърна. Нямаше страх. Никакво усещане за връзка със скритата действителност.

— Добре — каза глухо тя. — Може би не е така. Дали Джак не се е напил? Дали ме е развързал, изнасилил, дали ме е бил?

Алана още веднъж зачака, забравила да диша, връщането на кошмара си.

Още веднъж — нищо.

Когато си спомни как Джак я удря, стомахът й се преобърна и тя задиша учестено.

Когато си помислеше, че му се подчинява, нямаше… нищо. Когато си помислеше, че е изнасилена… нищо. Нито страх, нито желание да крещи, нито повдигане, нито студ, нито студена пот. Нито един от психологическите симптоми, които я бяха предупреждавали, че приближава истината.

Ако истината въобще можеше да бъде доближена.

Алана рязко свали престилката си и излезе, за да търси Рейф. Не можеше да понесе повече въпроси, повече отговори, повече страх и тишина.

Пътеката към езерото беше обрасла с трева и следите на двамата мъже личаха ясно. Алана вървеше бързо, почти без да забелязва облаците по небето. Нито пък виждаше аметистовите склонове на планината, нито пък бледите сенки на гората около нея.

Пътеката приближаваше езерото под ъгъл, за да заобиколи една област, която през ранното лято се превръщаше в блато, а през есента — в неравна ливада. Извиваща се през дърветата, позволяваща само редки изгледи към водата, пътеката се придържаше към гората, докато това беше възможно.

Алана чу Рейф и Стан, преди още да ги е видяла. Поне чуваше Стан, повишил глас, за да надвика грохота на водопада. Можеше само да предположи, че говори с Рейф.

После започна да го чува по-ясно и се увери, че той наистина говори на Рейф.

— Не, ти ме изслушай веднъж, за разнообразие, капитан Уинтър, сър — казваше подигравателно Стан. — Имам отвратителен ум за ситуации като тази. Обучен съм да имам отвратителен ум.

Последва пауза, но дори и Рейф да бе отговорил нещо, то беше погълнато от шума на водопада. Алана се поколеба, после продължи към езерото.

— Опитай този сценарий — каза Стан. — Имаме жена, която желаеш от години. Чужда жена. Това наистина те тормози. И така, жената, която искаш, и мъжът, когото мразиш, идват тук на малък излет.

Алана замръзна на мястото си, внезапно скована от студ.

Не искаше да чува повече, но просто не можеше да помръдне.

— Ти се спотайваш наоколо, издебваш удобния момент и мяташ добрия стар Джак от най-близката скала — продължаваше Стан. — После отиваш, за да прибереш трофея.

— … полуумен, пси… — чу се част от отговора на Рейф.

Гласът на Стан обаче беше ясен като гръмотевица.

— Но тя не е свикнала на подобен вид насилие — каза Стан. — Избягва. Прекарва една нощ на открито, на студа. А после просто забравя всичко.

— … остави мисленето на хора с…

— Нейната амнезия ти създава истински проблем — не обърна внимание Стан на прекъсването. — Ако тя си спомни, няма да има никакво значение чий приятел е шерифът. Задникът ти е в прашката.

Алана си пое дълбоко въздух и продължи надолу по пътеката. Препъваше се като лунатичка, предпазваше се с ръце от грубите дънери на дърветата, които сякаш нарочно растяха точно пред краката й, сякаш за да я накарат да се върне.

— … глупак… — чу се още частица от думите на Рейф.

— Още не съм свършил — прекъсна го Стан. Гласът му беше много ясен, отекваше като медна камбана във въздуха. — Можеш да отървеш кожата, като се ожениш за нея. Тя няма да тръгне да разказва разни неща за собствения си съпруг.

— Исусе, май си гледал прекалено много филми!

— Може би. От това, което ми е казвал Боб, добрият стар Джак не е бил голяма загуба за света, така че не е много вероятно Алана да жалее цяла година този кучи син. Освен това, очевидно е, че тя те харесва.

— Значи си забелязал — каза саркастично Рейф.

— Само че имаш един малък проблем. Ако тя си спомни, преди да се ожениш за нея, ще се окажеш затънал до гуша в лайна.

— Защо тогава й помагам…

Алана се приведе напред, напрягайки се да чуе всичките му думи. Не можеше. За разлика от Стан, гневът правеше гласа на Рейф по-тих, не по-силен.

Рейф беше бесен.

— Наистина ли й помагаш да си спомни? — отвърна Стан. — Защо тогава не ми позволиш да говоря?

— … Джанис.

— Джанис би преминала през горещи въглени заради теб, Уинтър, и ти го знаеш прекрасно!

— Аз бих… същото за…

Алана излезе от дърветата и тръгна по скалите, които я разделяха от езерото. Всяка крачка я приближаваше повече към мъжете.

Приближаваше я към думите им.

— И от мен се иска само да млъкна и да продължавам по сценария — изстреля Стан.

— Страхотна идея!

— Може би, а може би не. Жената, която преследваш, е страхотна, Уинтър. Не съм съвсем сигурен, че иска да бъде хваната. Мисля, че трябва първо да си спомни. Само така изборът й ще има значение. Това е най-добрият й шанс за оцеляване.

— Така ли мисли Джанис? — попита Рейф.

Алана беше на по-малко от петнайсет метра от тях, достатъчно близо, за да чува ясно Рейф. Той и Стан стояха с лице един към друг. Нямаше никакви признаци, че забелязват приближаването й.

— Не съм сигурен, че Джанис може да разсъждава ясно, когато става въпрос за теб — каза Стан.

Алана спря, поразена от силната болка в гласа на Стан.

— Между мен и Джанис няма нищо — каза Рейф. — И никога не е имало.

Стан се поколеба, после направи някакъв странен жест — вдигна ръце с дланите нагоре, сякаш за да приеме или задържи нещо.

— Ще ми се да го вярвам. Наистина ми се ще.

— Повярвай го.

— По дяволите, сега това няма значение. Въобще не би имало значение, като се изключи това, че не искам Алана да попадне в капан само защото Джанис е позволила на чувствата си да попречат на преценката й.

— Не е.

— Ако всичко отиде по дяволите — каза Стан, — не искам Джанис да обвинява себе си. Вече достатъчно преживя заради теб. Но това също няма значение. Не и тук. Просто е като в лошото старо време. Единственото, което има значение, е мисията.

— Тогава престани да я прецакваш.

— Имаш още два дни — каза равно Стан. — Ако твоят метод не успее дотогава, ще използвам моя.

Когато Рейф заговори, потиснатият гняв в гласа му изплющя като камшик. Стан трепна.

— Ако направиш каквото и да било, което да причини болка на Алана — каза той, — ще се върнеш от Броукън Маунтин по същия начин, по който го е направил Джак Рийвс… в зелен полиетиленов чувал. Схващаш ли, ефрейтор?

— Вече не съм ефрейтор. А ти не си капитан.

Стан леко се извърна.

За миг на Алана й се стори, че я е забелязал, защото беше точно пред очите му.

Внезапно Стан направи бърз финт към Рейф. Рейф мигновено зае отбранителна позиция. С леко сгънати крака, с вдигнати пред гърдите ръце, той чакаше следващото движение на Стан.

— Бърз си, както винаги — каза Стан. В гласа му се долавяше нотка, близка до възхищение.

Стан направи много бързо движение, огромните му ръце посегнаха към другия мъж. Рейф избягна удара, позволявайки на Стан да се плъзне покрай него, без да го докосва, като се изключи ръката му, обгърнала кръста на Стан.

С изключителна грация Рейф изви ръката му зад гърба, натискайки, докато Стан не падна на колене. Русата коса на Стан проблясваше в здрача, когато Рейф се наведе. Лицето му бе застинало в маска от студен гняв.

— Не!

Главата му се извърна рязко при писъка на Алана. Когато видя ужасеното изражение на лицето й, той пусна Стан и тръгна към нея.

— Алана!

Алана се обърна и хукна към гората.

Рейф тръгна след нея, но осъзна, че преследването само ще увеличи страха й. Обърна се към Стан, който още не беше станал.

— Знаел си, че е тук, нали? — попита го Рейф.

Стан кимна и се усмихна мрачно.

— Видях я с периферното си зрение — призна той. — Затова ти скочих. Не смяташ ли, че това й напомня нещо, стари приятелю?

— Стани. — Гласът му беше тих, но изпълнен със заплаха.

— За да можеш да ме пребиеш? — попита Стан със странна усмивка на устните. — Няма начин, Уинтър. Видях какво можеш да направиш, когато побеснееш. Мисля, че този танц няма да го танцувам.

— А аз мисля — каза Рейф, като произнасяше внимателно всяка дума, давайки да се разбере колко много му струва самообладанието, — че ако не се разкараш от погледа ми, ще те пребия.