Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (13)

Глава 13

Алана извади втория ароматен ябълков пай от фурната. Усмихна се на себе си, докато го слагаше да изстине върху дървения плот. Чувстваше се в учудваща хармония със самата себе си, а отдавна не бе изпитвала подобно чувство. Музикални ноти се промъкваха в ума й, последвани от стихове, които все още не бяха изкристализирали в песни.

— Какъв е този прекрасен аромат? — попита Джанис от вратата.

— Пай — отвърна Алана и се усмихна през рамо на високата, елегантна жена.

— Чудо!

Алана отново се усмихна.

— Всъщност са само сушени ябълки, захар и подправки.

— В тази пустош, на тази печка, тези пайове са си чудо — каза Джанис. Погледна я със сините си очи, които не изпускаха нищо. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всичко е под контрол, но благодаря ти, все пак.

Джанис се усмихна.

— Сигурно усещането е страхотно.

— Кое?

— Всичко да бъде под контрол.

Алана, изглежда, се смути за миг, после бавно кимна.

Така беше. Откак се събуди в болницата, се чувстваше така, сякаш животът й е извън контрола й, сякаш е жертва, а не обикновен човек. Страхът бе унищожил самоуважението й и вярата в себе си.

Но днес тя разговаря и се смя с Рейф. Днес бе направила първите си крачки в преодоляването на страха си от високото. Днес бе разбрала, че Рейф я уважава и обича въпреки амнезията й и неоснователните й страхове.

Рейф я бе приел такава, каквато е — несъвършена — и след това й се отдаде, вместо да иска тя да му се отдаде.

— Да — тихо каза Алана. — Усещането е невероятно хубаво.

Очите на Джанис се присвиха замислено за момент, но Алана не забеляза.

— Радвам се за теб — каза Джанис и в гласа й наистина прозвуча радост.

Алана вдигна бързо поглед. За първи път забелязваше съчувствието на другата жена.

— Рейф ти е казал за съпруга ми, нали? — попита тя.

Джанис се поколеба, докато прозорливите й сини очи преценяваха очевидните чувства, изписани върху лицето на Алана.

— Не му се сърди — каза най-накрая Джанис. — Рейф просто искаше да се увери, че Стан и аз няма да те нараним, без да искаме.

Алана се намръщи и избърса ръце в огромната си бяла престилка.

— Не е честно да искам от вас да вървите на пръсти само за да не се разстройвам — каза тя. — Тази екскурзия е за ваше удоволствие, не за мое.

Джанис се усмихна.

— Не се тревожи. Прекарваме чудесно.

Алана я погледна със скептичните си черни очи.

— Ъ-хъ. Разбира се… когато аз не крещя на Стан и не крада водача ви.

— Стан е голямо момче — каза сухо Джанис. — А що се отнася до Рейф, той ни показа водата и това ни беше достатъчно. Освен това той чисти пъстървата заради нас, а ти правиш страхотни ябълкови пайове. Какво повече можем да искаме?

Усмихната, Алана поклати глава и се предаде.

— Вие двамата сте много специални клиенти — каза тя. — Ако следващите ни гости са наполовина толкова лесни, колкото вие, Боб ще си помисли, че е умрял и е отишъл в рая. Повечето търсачи на подобни усещания не могат да слязат по хълма, ако нямат карта и подробни инструкции.

От съседната стая се чу шум, сякаш някой бързо отваря и затваря вратичка на шкаф.

— Хей, сестричке — провикна се Боб от трапезарията, — къде оставих чиниите, след като ги измих снощи?

Джанис и Алана се спогледаха и избухнаха в смях. Боб пъхна глава във вратата.

— Какво е толкова смешно?

— Няма да разбереш — отвърна Алана. — Но всичко е наред. Обичам те, така или иначе.

Тя се надигна на пръсти и го дари с една бърза целувка по бузата.

Изненаданото му изражение бързо се смени с доволно. Той понечи да прегърне сестра си в отговор, но се опомни навреме и спря. Потупа я по рамото с неочаквана нежност и докосна с тъпия си показалец върха на носа й.

— Изглеждаш по-добре, сестричке. Рейф беше прав. Трябваше да се върнеш вкъщи.

Боб поклати глава и се усмихна, поглеждайки Алана някак смутено.

— Какво?

— Как, все пак, си успяла да се смалиш толкова?

— Ти си пораснал.

Той се усмихна.

— Да, май че е така. Защо не отидеш да се преоблечеш? Аз ще приготвя картофите и ще сложа масата.

Алана премига, изненадана от предложението. После премига отново — няколко пъти — за да преглътне внезапно появилите се сълзи. Боб се грижеше за нея така, както се грижеше за Мери.

— Благодаря — каза глухо тя. — Много ще се радвам да го направиш.

Тя си взе един бърз душ, после се качи в спалнята си, загърната в огромния хавлиен халат на Боб, който бе намерила, закачен зад вратата на банята. Застана пред гардероба и се опита да си избере нещо от огромното количество дрехи, които донесе брат й.

След необичайно дълго време тя се спря на тежък копринен панталон с цвят на шоколад. Блузата беше с дълъг ръкав, а гънките и материята й бяха в рязък контраст с деловата извивка на деколтето.

Алана започна машинално да закопчава блузата така, че верижката, която винаги носеше, да остане скрита. Изведнъж спря, осъзнала, че вече не е нужно да крие годежния подарък на Рейф. Вече нямаше да има значение, ако я попитат за необичайния дизайн на верижката.

Джак беше мъртъв.

Вече не беше необходимо да крие факта, че едната половина на идеалната двойка на страната носи подаръка на друг мъж до сърцето си.

Алана разтвори яката. Елегантният символ на безкрайността се движеше и проблясваше с всяко движение на главата й. Тя го докосна с пръст и усети как спокойствието й се увеличава още малко, как прави още една крачка по пътя на възвръщането на силата си.

За първи път, откак се събуди в болницата, тя започна да вярва, че не само ще оцелее, но отново ще бъде способна да обича.

Дори и ако кошмарите й бяха истински.

— Алана? — долетя гласът на Рейф от подножието на стръмната стълба. — Готова ли си?

— Почти — прошепна тя толкова тихо, че Рейф не я чу. — Почти.

Забърза надолу, наистина огладняла за първи път след шестте липсващи дни. Високопланинският въздух оказваше вълшебно въздействие върху апетита й.

Така беше и с всички останали. Дори и след вечерята от пъстърва, картофи, зелен боб и бисквити, всеки намери място за парче пай.

Рейф разряза и сервира топлия ябълков пай, съпроводен от акомпанимента на добродушни оплаквания относно това, кой получава или не най-голямото парче. Боб и Стан си размениха парчетата няколко пъти, преди Рейф да се предаде и да постави последното останало парче пай между двамата.

Усмихнат, Рейф гледаше как Алана омита голямото парче, което й бе отрязал. Когато отметна глава назад, въздъхна и каза, че е прекалено преяла, за да се движи, той забеляза златния блясък във вдлъбнатината на шията й.

С мазолестия си пръст проследи верижката и символа.

— Още я носиш — каза тихо.

— Никога не съм я сваляла, откак ми я подари.

Очите му се втренчиха в нея.

— Дори и след като върнах писмото ти? — попита той, търсейки погледа й.

— Никога. Това беше всичко, което ми бе останало от теб.

Пръстът му погали шията й.

— Ще ми се да сме сами — прошепна. — Много бих искал да те целуна. Много пъти. На много места. А ти искаш ли, цвете?

Лицето й порозовя леко. Тя се усмихна и се потърка в пръста му.

— Да — промълви. — Искам.

Тогава Алана погледна към другия край на масата и видя, че Стан я наблюдава внимателно. Очите му бяха толкова сини, че чак изглеждаха черни, русата му коса блестеше под слънчевия лъч, който влизаше през прозореца и падаше върху широките му рамене. Тя бързо извърна поглед. Все още не можеше да свикне с дразнещата физическа прилика на Стан с Джак Рийвс.

Когато Стан попита Рейф за някаква муха, Алана се обърна към Джанис и й зададе първия хрумнал й въпрос:

— Някак си не се вместваш в представите ми за туристически агент. Как избра тази кариера?

Внезапно настъпи тишина, после мъжете продължиха разговора си.

Алана погледна към Рейф, питайки се дали не е направила нещо нередно.

Рейф не й обърна внимание, очевидно погълнат от разговора си със Стан.

— Съжалявам — каза Алана на Джанис. — Да не би да не трябваше да задавам този въпрос?

Усмивката на Джанис беше малко крива, докато поглеждаше косо към Рейф.

— Бих казала, че трябваше точно него да зададеш — каза тя.

Рейф вдигна рязко поглед, но не каза нищо.

— Някога бях психиатър — обясни Джанис. — След десет години практика се отказах. Толкова много проблеми, а толкова малко решения.

Гласът й беше спокоен, но очите й бяха присвити, забулени от спомени, които все още успяваха да й причинят болка.

Алана си помисли за това, което се бе случило с Рейф, с нея, с Джак. Толкова много проблеми, толкова малко решения.

— Затова започнах да работя като един много специален туристически агент — продължи Джанис. — Осигурявам на хората такава ваканция, която ще подхожда най-добре на представите им за почивка.

Алана искаше да й зададе още въпроси. Изведнъж бе изпълнена с любопитство за миналото на Джанис, за натиска, който я бе принудил да промени професията си.

И за Рейф, който познаваше Джанис отпреди.

— Искаш ли да чуеш какво се случи? — попита я Джанис.

— Ако нямаш нищо против.

Джанис и Рейф си размениха бърз поглед. Той повдигна леко тъмните си вежди, после сви рамене.

Джанис отново се обърна към Алана.

— Работех за правителството, като Рейф.

Въпреки че говореше тихо, при първите й думи разговорът между Рейф и Стан замря.

Стан изгледа строго Джанис, после се обърна въпросително към Рейф, но той не му обърна внимание.

Стан явно имаше намерение да каже нещо, когато един жест на Рейф го накара да спре.

— Мъже и жени, които работят при невъзможни условия — казваше спокойно Джанис, — често имат проблеми със самите себе си. Ако нещо се обърка и загинат хора или ако нищо не се обърка, но така или иначе загинат хора, този, който отговаря за тях, трябва да живее с чувството за вина.

Алана погледна към Рейф. Погледът му беше неразгадаем.

— Ключовата дума е да отговаря — продължи Джанис. — Това са интелигентни хора, на които не им е безразлично за света. Те са актьорите, не публиката. Те контролират себе си и живота. — Джанис се усмихна кисело и отпи от кафето си. — Поне — добави тихо тя — си мислят, че ги контролират. А после всичко се проваля и те остават като ударени от гръм. Моята работа беше да им обяснявам, че не са ударени от гръм, а от реалността.

Стан издаде някакъв звук, който можеше да се вземе и за протест, и за смях. Когато Джанис го погледна, той й намигна. Усмивката, която му отправи тя, беше едновременно нежна и чувствена.

Алана усети вълните от обич и уважение, които течаха между двамата.

— Хората са различни — каза Джанис, като отново се обърна към Алана, — но онези, с които си имах работа, можеха да се разделят на три категории. Към първата спадаха онези, които не можеха да се справят с непредсказуемата, непрощаваща действителност и просто се пречупваха.

Алана погледна към парчето пай, останало в чинията й, и се запита дали и тя не е от тези, които не могат да се справят.

— Във втората категория влизаха онези, които оцеляваха, задушавайки чувствата си за неадекватност, объркване и страх. Те правят точно това, на което са били обучени, и го правят великолепно.

Алана погледна към Рейф. Той я наблюдаваше и докосна за миг златния символ на безкрайността на шията й.

— Третата категория — продължаваше Джанис — се състоеше от хора, които имаха толкова малко въображение и толкова силна вяра в „правилата“, че притежаваха онова недосегаемо спокойствие, което религията дава на някои хора.

— Сигурно е прекрасно — каза Алана.

— Нямам представа — обади се Рейф.

Джанис взе чашата си, въздъхна и я остави на масата, без да отпие от кафето си.

— Хората от първата категория, онези, които не могат да се справят, не издържат дълго като оперативни работници — каза тя. — Третият тип — онези, които следват правилата — се справят много зле с работата, която често е изменчива и непредсказуема. Обикновено ги оставяхме да работят в офисите.

— А втората? — попита Алана уж Джанис, но гледаше към Рейф.

— Те вършеха огромната част от работата — отговори Джанис. — Те бяха онези, които оцеляваха, хората, които свършваха работата, независимо какво им струва това.

Бръчките от двете страни на устните на Рейф станаха по-дълбоки.

— За нещастие — продължи Джанис, хвърляйки му бърз поглед, — рано или късно те плащат огромна психическа цена, случайностите на действителността им се изпречват, а също и фактът, че Супермен съществува само в детските книжки.

Алана докосна ъгълчето на устните на Рейф толкова леко, колкото той бе докоснал верижката й. Той се обърна и целуна леко връхчето на пръста й.

— Смъртните допускат грешки — продължи тихо Джанис. — Ако, след като мине кризата, хората от втората категория не могат да се справят с чувството си за слабост, не могат да приемат, че всичко, което може да направи човек, е най-доброто… е, тогава те започват да се мразят. Ако не приемат факта, че могат да се страхуват, да бъдат наранени, дори да бъдат пречупени и все още да са добри, смели човешки същества, тогава те се пречупват.

Ръката на Алана затрепери. Рейф я хвана, целуна дланта й и я пусна.

— Моята работа беше да помагам на тези хора да приемат, че съществува някакъв предел, че са живи същества. Трябваше да им помогна да се приемат. — Джанис се взираше някъде през масата, виждайки нещо от миналото си. — Защото, ако не успееха да приемат, че са хора, аз ги губех. Аз… ги… губех.

Ръката й, свита в юмрук, тихо почукваше по масата при всяка дума.

Алана импулсивно сложи ръка върху нейната.

— Не е била твоя вината — каза бързо тя. — Не си можела да отвориш сърцата им и да ги накараш да повярват в собствената си значимост. Единственото, което си можела да направиш, е да бъдеш съпричастна, а ти си била.

Джанис я гледа дълго, после устните й се разтеглиха в тъжна усмивка.

— Но когато ги обичаш и ги изгубиш — каза тя, — боли ужасно. Не след дълго тези случаи станаха прекалено много и аз се отказах.

Алана погледна бързо към Рейф, питайки се дали и той не е бил един от „прекалено многото“ за Джанис.

— Направила си всичко, което е било възможно — каза тихо Рейф.

— Както и ти. — Сините й очи го преценяваха. — Ти смяташе ли, че това е достатъчно?

— Не — отвърна той, отговаряйки на погледа й, без да мигне. — Но се научих да живея с това. Най-после.

Джанис се усмихна леко.

— Това е добре за теб, Рейф Уинтър. Много добре. Не беше лесна работа, нали? — Джанис се обърна и погледна Алана. — На най-силните — каза тихо тя — им е най-трудно. Те изминават най-много път, преди да стигнат до границите на възможностите си. И тогава започват да се обвиняват. Достигат до едно състояние, в което са във война със самите себе си. Някои преживяват дори и това. Други не успяват.

Алана погледна Рейф. Мисълта, колко голяма е била вероятността да го изгуби завинаги, беше като нож, забит в душата й.

— При силните — продължи Джанис — въпросът е да приемат възможно най-бързо границите на възможностите си. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Съществуват много малко начини да спечелиш една война със самия себе си и безкрайно много — да я загубиш.

За момент настъпи тишина. Джанис остави чашата си и каза бързо:

— Стига толкова за моето минало. Кой ще хване най-голямата риба тази вечер?

— Аз — казаха едновременно Боб и Стан.

Двамата едри мъже се спогледаха, ухилиха се и започнаха да се обзалагат.

Рейф и Джанис си размениха разбиращи погледи и поклатиха глави.

След като Боб и гостите излязоха, Алана стана и започна да прибира масата. Рейф веднага взе чиниите от ръцете й.

— Изглеждаш прекалено елегантно, за да се занимаваш с мръсни чинии — каза той. — Ела да седнеш в кухнята и ми говори.

Алана го погледна невярващо. Беше облечен с черни вълнени панталони и хубава черна риза от толкова фина вълна, че изглеждаше като копринена. Изящната материя му прилягаше като сянка, очертавайки силните линии на ръцете и раменете му.

— Ти също изглеждаш елегантен — каза Алана.

Тя докосна черния плат там, където леко се издуваше на гърдите му. Топлината му премина през ризата в ръката й и й се прииска да притисне дланите си в него, да се сгуши в него като котка до огнището. А после й се прииска просто да го прегърне, да го утеши, да го освободи от болката на миналото.

Алана не се съмняваше, че Рейф е бил от много силните, за които бе говорила Джанис, онези, на които им е било много трудно да приемат границите на възможностите си.

— За какво мислиш? — опита я Рейф. Гласът му беше дълбок, кадифен.

— Че си един от силните.

— Ти също.

Тези думи я стреснаха. Тя не се чувстваше силна. Чувстваше се слаба, безполезна, глупава, криеща се от себе си и от действителността зад стена от амнезия и неоснователни страхове.

Преди да е успяла да го опровергае, Рейф заговори бързо. Гласът му беше уверен.

— Ти си силна, Алана. Била си просто едно дете, когато си сплотила семейството си след смъртта на майка ти. Когато си ме помислила за мъртъв, си видяла най-добрия си шанс за оцеляване в певческата кариера и си го използвала. А когато е настъпила друга криза, ти си се борила за живота си. Борила си се смело и яростно, като никой друг.

— Тогава защо се страхувам? — прошепна тя.

— Защото това не е било достатъчно — отвърна мрачно Рейф. — Била си смазана от факта, че идеалната жена, също като супермен, не съществува в реалния свят.

— Не съм се смятала за идеалната жена.

— Наистина ли? Кой беше най-силният Бурдет, онзи, при когото идваха всички, когато бяха умрели мечтите му или любимото кученце? Баща ти ли? Не. Минаха години, преди той да се съвземе от смъртта на майка ти. Що се отнася до Джак…

Устните й се изкривиха в тъжна, горчива усмивка.

— Джак беше използвач — каза Рейф. — Ако не е била твоята дисциплина, интелигентността ти, способността ти да вземеш една песен и да я сглобиш по нов, завладяващ начин, Джак никога нямаше да стане известен певец.

— Имаше хубав глас.

— Само с теб, Алана. Знаел го е по-добре от теб. Използвал те е, за да направи света по-удобен за себе си. И се е държал така, сякаш да те използва, е дадено му от Бога право.

Алана затвори очи, чувайки собствените си нежелани мисли от устата на Рейф.

— Аз също го използвах — прошепна тя. — Използвах го, за да оцелея, след като ми казаха, че си загинал.

— Ти ли беше тази, която поиска да се ожените?

Алана поклати глава.

— Просто исках да пея.

— Така каза и Боб. Разказа ми как Джак те е преследвал и накрая ти е казал, че ако не се омъжиш за него, няма да пее с теб.

— Да — прошепна с треперещи устни Алана.

— Джак е знаел какво точно е искал, и е знаел как да го получи. Когато става дума за собственото му удобство, той е бил изключителен егоист.

— Но той не ме искаше, нито като съпруга, нито като жена.

Рейф се изсмя дрезгаво.

— Грешиш, Алана. Ти не си искала него. Имал е певческия ти талант, но не е могъл да има теб. Охолният начин на живот е бил по-важен за Джак от секса, затова е приел условията ти.

— Аз не съм искала да ме желае.

Гласът й беше напрегнат, очите — здраво стиснати, в главата й се въртяха спомени и кошмари. Потрепери, въпреки топлината в стаята, защото отново усети около себе си студения следобед преди бурята… чу части от думи… Джак псува… посяга към нея.

— Мисля… — Гласът й се пречупи, после се върна, толкова дрезгав, че звучеше като чужд. — Мисля, че Джак ме пожела на Броукън Маунтин. Мисля, че се карахме за това.

От верандата се чу смехът на Стан. Той и Боб се боричкаха, за да минат първи през вратата.

Алана се олюля. Очите й се отвориха, почернели от спомените и кошмарите.

— Не — прошепна тя. — О, Господи, не!