Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (11)

Глава 11

Докато Алана се опитваше да се отскубне от прегръдката му, Рейф осъзна какво се бе случило. Проклинайки се, той я пусна.

— Съжалявам.

Двамата говореха едновременно, като един — едни и същи думи и чувства.

— Вината не е твоя.

Думите им отново се преплетоха, всеки бързаше да успокои другия.

Когато Алана отново се опита да заговори, Рейф нежно сложи пръсти на устните й.

— Не — каза дрезгаво той. — Вината не е твоя. Аз не трябваше да те прегръщам. Мислех, че мога да си имам вяра. Но бях забравил колко сладка и дива си. Бях го забравил, дори в най-хубавите си сънища.

Черните мигли на Алана се притвориха. Тя сведе глава, за да не може Рейф да вижда лицето й, докато не си възвърнеше самообладанието. Когато отново го погледна, в тъмните й очи вече нямаше страх, само извинение и блестящите остатъци от страстта й.

— Наистина ли си ме сънувал, Рафаел? — попита тя. Музиката и чувствата правеха гласа й красив като очите й.

— Да — отвърна тихо той. — Това запази разсъдъка ми, докато бях в ада.

Тя затаи дъх при искреността и болката в гласа му. Погледът й изучаваше изражението му.

— Какво се случи? — попита тя.

Рейф се поколеба.

— Историята хич не е хубава. Не съм сигурен, че е нещо, което би искала да знаеш.

— Ако ти можеш да ми я разкажеш, значи аз мога да я чуя.

Тъй като Рейф продължаваше да се колебае, Алана хвана ръката му и тръгна покрай брега на езерото, водейки го с лекия натиск на пръстите си.

— Няма значение — каза тя. — Ще обядваме, после ще лежим на слънцето и ще броим листата на трепетликите. Спомняш ли си?

Тъмнината напусна очите му. Устните му се разтеглиха в малко крива усмивка.

— Спомням си. Първият, който мигне, трябва да започне всичко отначало.

— След като плати глоба.

— Разбира се — каза дрезгаво Рейф. — Тази част си я спомням особено добре.

Един кос поглед към блестящите му кехлибарени очи й доказа, че Рейф наистина не е забравил. Пръстите й стиснаха силно неговите, когато той вдигна ръката й към устните си и потърка закачливо мустаците си по чувствителните й пръсти. После гризна леко меката възглавничка от плът в основата на палеца й.

— Защо го правиш? — попита задъхана Алана.

— Мигнах — призна Рейф. — Не видя ли?

— Не. Аз сигурно също съм мигнала.

— Едно на нула за мен.

— Но още не сме започнали да броим листата на трепетликите — отбеляза тя.

— Е, мисля, че няма да го направим, преди да се наобядваме.

Усмихната, Алана поведе Рейф към мястото, където бяха оставили багажа си. Докато той прибираше риболовните си такъми, които бе зарязал, когато я чу да крещи, Алана извади обяда, състоящ се от сандвичи и плодове.

Ядоха бавно, позволявайки на слънцето и тишината да пропъдят и последните остатъци от страха и кошмара. Когато Рейф свърши, се изтегна по гръб и пъхна ръце под главата си.

След няколко минути се обади мързеливо:

— Двайсет и три.

— Какво?

— Преброих двайсет и три листа, преди да мигна.

— Та ти дори не можеш да видиш дърветата от мястото си.

— Разбира се, че мога. — Гласът му беше дълбок. — Точно зад рамото ти.

Алана се обърна. Наистина, една златна корона от листа на трепетлика се издигаше над гъсталака от борови иглички.

— Мигна — каза Рейф. — Колко преброи?

— Единайсет.

— Две на нула за мен.

Без да казва нищо повече, Рейф продължи да се взира над рамото й.

— Никога ли няма да мигнеш? — попита най-накрая Алана.

— Не. — После: — По дяволите! Трийсет и седем.

Алана се премести така, че да може да вижда трепетликата, без да се извръща. Започна да брои бързо и изпъшка, когато мигна.

— Все същата история — оплака се тя. — И преди винаги губех в тази игра.

Рейф се усмихна.

— Да. Спомням си добре. Три на нула за мен.

Той отново започна да брои.

След дълга пауза каза.

— Все същата история. Номерът е да не се взираш прекалено много… и вятърът да не духа в лицето ти. Тогава… по дяволите. Четирийсет.

Алана успя да стигне до трийсет и пет, преди да мигне. Отново изпъшка.

— Станаха четири — каза Рейф.

— Не те ли притеснява това, че натрупа толкова много? — попита Алана, тъй като той още не бе понечил да я целуне.

Той я погледна.

— А ти?

Алана затаи дъх, после въздъхна.

— Не знам — призна тя, спомняйки си удоволствието и паниката, които изпита на брега на езерото.

— Тогава ще почакам, докато разбереш — каза просто той.

Алана се отпусна на лакът и се обърна с лице към Рейф. Той не й обърна внимание и продължи да брои бързо, а листата на трепетликата се отразяваха в очите му.

Тя гледаше грацията и силата на тялото му, докато той лежеше спокойно до нея, кръстосал крака, с впити в мускулестите му бедра дънки. Тъмносинята тениска се бе измъкнала от панталоните и откриваше тясна ивица кожа с цвят на тъмен мед. Пътечка косми, толкова тъмнокафяви, че почти изглеждаха черни, се показваше над плитките му дънки. Там, където тениската покриваше тялото му, тя прилягаше като сянка — гладка, плъзгаща се, движеща се с него, памук, който й се бе сторил по-мек от кадифе, когато го бе докоснала до езерото.

— Седем хиляди, шестстотин деветдесет и две — каза Рейф.

— Какво?

— Седем хиляди, шестстотин деветдесет и две.

— Не може да си преброил толкова много листа, без да мигнеш — възпротиви се Алана.

Рейф се усмихна. През последните няколко минути бе гледал Алана, а не листата на трепетликата, но тя не бе забелязала, защото бе наблюдавала всяка частица от него, с изключение на очите му.

А усмивката й говореше, че одобрява това, което вижда.

— А ще повярваш ли, ако ти кажа, че са били само две хиляди? — попита невинно той.

Алана поклати глава толкова рязко, че шапчицата й от копринени коси се разлюля.

— Двеста?

— Не.

— Петдесет?

— Ами…

— Продадено. Така стават пет на нула за мен.

— Но аз още не съм броила!

— Мислиш ли, че има някакъв смисъл?

Алана въздъхна и се втренчи в една трепетлика, но единственото, което виждаше, беше образът на Рейф, запечатан в съзнанието й, в самата й душа. Премига, за да прогони видението, после изстена, когато осъзна, че това й бе струвало състезанието.

— Петнайсет — каза с отвращение.

Рейф се усмихна и върна вниманието си върху листата на трепетликата, които трепереха на вятъра. Когато пръстите на Алана докоснаха бузата му, той спря да брои, после продължи отново. Когато пръстите й се плъзнаха по ръката, пъхната под главата му, броенето се забави. Когато показалецът й проследи вените, които прозираха под кожата му, плъзгайки се по вътрешната страна на ръката му, Рейф спря да брои съвсем.

— Мамиш, цвете — каза дрезгаво той.

— Най-после си спомних.

— Какво си спомни?

— Как печелех тази игра.

— Смешно — каза той. — А аз си спомням, че и двамата печелехме. Всеки път.

— Иска ми се… — Гласът й се пречупи. — Иска ми се всичко да може отново да е същото. Иска ми се да не бе тръгвал онзи, последния път.

Тя си пое дълбоко въздух и зададе въпроса, който си бе задавала хиляди пъти, откак разбра, че Рейф е жив.

— Какво се случи, Рейф? Какво съм направила, че да ме накажеш с мълчанието си?

Той не отговори толкова дълго, че Алана вече мислеше, че въобще няма да го направи.

— Писмото, което ти върнах, ли имаш предвид? — най-после попита той.

— Да, но и преди това. Защо позволи да повярвам, че си мъртъв? Други хора са знаели, че си жив, но не и аз. Разбрах го чак преди година.

— Мислех, че имаш щастлив брак.

Алана го изгледа с очи, толкова тъмни, очи, които си спомняха прекалено много от болката и не достатъчно от щастието.

— Как си могъл да го повярваш? — попита тя. — Аз те обичах. Мислех, че и ти ме обичаш.

— Обичах те.

— Тогава как си могъл да повярваш, че обичам Джак?

Устните му се разтеглиха в мрачна линия.

— Това често се случва с войниците. Синдромът „Скъпи Джон“. Един мъж отива на война, а друг остава, за да утешава момичето на първия.

— Не беше така — прошепна Алана. — Омъжих се за Джак, защото пеенето беше единственото, което ми остана, след като ми казаха, че си мъртъв. Това беше брак по сметка.

— Алана…

— Той никога не ме е докосвал — прекъсна го тя. — Не бих му позволила. Не бих могла да понеса да ме докосва друг мъж, освен теб.

Рейф затвори очи. Когато отново ги отвори, те бяха мрачни, съсредоточени върху миналото, едно минало, което за малко не го унищожи.

— Не знаех — каза той. — Единственото, което знаех, бе, че шест седмици след като „умрях“, жената, която някога твърдеше, че ме обича, стана едната половина на идеалната двойка на страната. Накъдето и да се обърнех, виждах „Джак и Джили“, любимците на Америка, които пееха песни един на друг, любовни песни, толкова красиви, че биха могли да разплачат и Броукън Маунтин.

— Рафаел… — Гласът й изневери.

— Остави ме да довърша — каза глухо той. — Може би никога няма да заговоря отново затова. Бог ми е свидетел, че бих предпочел да го забравя, всяка секунда от него.

— Така, както забравих аз ли? — попита тя. Гласът й беше съвсем равен, музиката бе изчезнала от него. — Това няма да помогне. Повярвай ми, Рейф. Да забравиш така, както забравих аз, в крайна сметка само влошава нещата. Не мога да си представя нищо по-ужасно от кошмарите ми.

Рейф затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Знам. На гърба си изпитах, че забравянето или пренебрегването не могат да накарат нещо да си отиде. Затова ще ти кажа нещо, което е погребано в архивите на Пентагона и в умовете на няколкото мъже, които оцеляха. Нещо, което никога не се е случвало, според официалната версия.

Алана не каза нищо. Страхуваше се да помръдне. Само се напрегна, за да го чува по-добре.

— Казах ти, че бях в армията — продължи той. — Е, наистина бях, но в едно много специално подразделение. Бях обучен в организирането на контрабунтове, със специално внимание върху провинциалните райони. — Той се усмихна мрачно. — Наистина провинциални. Господи, как само намразих джунглите!

Мълчанието продължи няколко секунди и Алана докосна леко ръката му.

— Какво се случи? — попита тихо тя.

— Преди четири години тъкмо бях решил, че по-скоро бих се борил за изгубена кауза заедно с твърдоглавия ми баща в Уайоминг, отколкото да се бия за изгубени каузи в джунглите на Централна Америка. Но все още ми оставаше малко време в армията.

Алана чакаше и си припомняше. Когато Рейф я помоли да се омъжи за него, той й каза също така, че ще бъдат разделени през по-голямата част от времето в продължение на още две години. После той щеше да напусне армията, да се върне и да се ожени за нея.

— Точно преди да напусна Уайоминг последния път, няколко от хората ни са били пленени, заедно с местен партизански водач — каза Рейф. — Нямаше никакъв начин да измъкнем хората си чрез обичайните дипломатически средства най-вече защото тези хора официално не бяха там. Според документите бяха или в Чили, или в Западна Германия, или в Индокитай… На всяко друго място, но не и в Централна Америка.

Алана слушаше безмълвно, без да помръдва дори.

— Не можехме просто да ги отпишем — продължи Рейф, — въпреки че според слуховете никой не изкарва дълго в тамошните затвори. А този партизански водач ни беше необходим. Помолиха нашата група да излъчи доброволци за евентуална спасителна операция.

Алана затвори очи. Знаеше какво ще последва.

— Ти си бил един от доброволците — каза тя с едва доловим шепот.

— Познавах пленените — един от тях ми беше много добър приятел — и бях добър в това, което правех. Ако аз ръководех операцията, шансът за успех ставаше по-голям.

Тя си пое дълбоко въздух и кимна. За първи път част от болката, с която бе живяла през последните четири години, започваше да придобива смисъл.

— Разбирам — каза тихо.

— Наистина ли? — Той я погледна в очите за първи път, откакто бе започнал да говори за миналото. — Наистина ли разбираш защо те напуснах? Защо те напуснах доброволно?

— Не би могъл да живееш с мисълта, че си стоял на сигурно място, а останалите са загинали — каза простичко Алана, докато галеше извивката на челюстта му. — Ти си такъв. Никога не би купил собственото си спокойствие с цената на чужда смърт.

Рейф целуна пръста й, който се бе преместил върху мустаците му.

— Повечето жени не биха разбрали.

— Повечето жени не познават мъже като теб.

— Не се шегувай — каза рязко той. — Аз не съм герой. И аз крещя като всички останали, когато бригадата с гумени маркучи започва работа.

Очите й се разшириха, когато значението на думите му проникна до съзнанието й. Докосна лицето му с нежните си пръсти, изглаждайки линиите на гнева, появили се, докато си спомняше миналото.

— Ти си почтен човек, Рафаел. Едва ли може да се иска повече.

Дълго време Рейф не каза нищо, не й отговори нито с дума, нито с поглед. Изведнъж въздъхна.

— Радвам се, че мислиш така, Алана. Имаше време, когато се смятах за нищожество. Умираха хора. Аз бях техен водач. Аз бях отговорен за живота им.

— Били са войници. Доброволци. Като теб.

— А аз ги поведох право към ада.

Пръстите й изгладиха мрачните линии от двете страни на устата му.

— Съществуваше ли друг начин да го направиш? — попита тихо тя.

— Не. — В гласа му звучеше горчивина — Така разбрах, че съм ги завел в ада. Пътят към него е постлан с добри намерения. Колкото са по-добри намеренията, толкова по-надълбоко отиваш.

— И докато вървиш надолу, знаеш, че нищо не би могъл да направиш по различен начин, че ако отново си поставен при същите условия, ще направиш същото нещо, почтеното нещо… и ще вземеш същите добри хора със себе си.

— И това — каза горчиво той — е определението ми за ад под небето.

Думите напираха в гърлото й, но само я задавяха. Не каза никоя от тях, защото знаеше, че единствените думи, които биха могли да помогнат на Рейф сега, са неговите собствени. Галеше го нежно, пръстите й се плъзгаха по кожата му, показвайки, че тя е там, че го слуша, че е съпричастна на болката му, доколкото това е възможно.

— Много мислих за тази мисия — каза Рейф след известно време. — Но никога не казах нищо на никого, след като изслушах инструкциите.

— Не си могъл.

— Военната тайна не беше единственото, което ме караше да мълча. Просто нямаше човек, за когото да смятам, че би разбрал какво е да се страхуваш всяка секунда от всеки ден, да се страхуваш и да се бориш да не го показваш, да посрещаш всяко утро и да знаеш, че денят едва ли ще е по-добър от вчерашния, а много често той беше по-лош.

Алана докосна китката му, усети живота, който пулсираше под кожата.

— Не са много хората, които знаят какво е да излежиш неопределена присъда в ада — каза Рейф. — Да чакаш и да слушаш писъците, докато прокълнатите са измъчвани, да чакаш, да слушаш и да знаеш, че съвсем скоро и ти ще надаваш писъци.

Алана издаде приглушен звук и пребледня. Но ръката й спря да го докосва само за миг. Тя продължи да му дава утехата, която можеше, докато той й разказваше за кошмара, който тя едва можеше да си представи, но можеше да го разбере.

Мъжът, когото обичаше, е бил пленен и измъчван, докато е започнал да крещи.

„Каквито и спомени да съм скрила в кошмарите си — помисли и си Алана, — тези на Рейф сигурно са по-страшни. Но е оцелял. Той е тук, силен въпреки жестокостта и насилието от миналото, търпелив с мен въпреки слабостта ми, нежен въпреки бруталността, която е преживял.“

Рейф продължаваше да говори с тих глас, а Алана хвана ръката му и я притисна към бузата си, сякаш обикновеното докосване можеше да извлече болката и горчивината от миналото му. И от нейното.

— Тръгнах в джунглата сам — казваше той, — около три дни преди другите. Някой трябваше да проникне в затвора, за да разбере колко от хората ни са живи и могат да вървят сами. Това беше прекалено опасна задача, за да искам някой да изяви доброволно желание.

Рейф гледаше над рамото й, погледът му беше нефокусиран, спомняше си. Но дори и тогава пръстите му се движеха леко по бузата й, казвайки й, че присъствието й му помага повече, отколкото въобще нещо би могло да му помогне.

— Проникнах в затвора без никакъв проблем — продължи разказа си той. — Телени огради и няколко пазачи. Разчитаха на джунглата и на репутацията на затвора и не смятаха, че някой би се опитал да влезе. — Пръстите му се изпънаха за миг върху бузата й. — Там наистина беше ад. Това, което видях, ме караше да искам да екзекутирам всеки човек от охраната, всеки правителствен чиновник, всеки, който можех да докопам. А после исках да запаля лагера.

Рейф затвори очи. Страхуваше се, че ако ги държи отворени, Алана може да види в тях онова, което виждаше той. Оковани, измъчвани мъже, осакатявани и бавно убивани без никаква причина, освен за забавление на пазачите си, които бяха прекалено жестоки, за да бъдат наречени хора и прекалено погълнати от жестокостта си, за да бъдат наречени животни.

— Събрах необходимата ми информация и излязох — каза той. — На следващия ден поведох хората си вътре. — Отвори очи. Бяха ясни и твърди като топази, очи на непознат. — Веднага щом измъкнахме хората, за които бяхме дошли, аз се върнах обратно в затвора. Трима от хората ми дойдоха с мен, пренебрегвайки заповедта ми. Това бяха тримата, които видяха отделението за мъчения. Ние четиримата освободихме всички затворници и после взривихме цялата сграда, изпращайки я по дяволите, в ада, от който се бе пръкнала.

Алана докосна ръката му с устни, опитвайки се да утеши и него, и себе си.

— Единият от мъжете, които се върнаха с мен, беше ранен. Другите го понесоха към мястото на срещата ни с останалите, докато аз останах, за да прикривам отстъплението ни.

Някои от надзирателите оцеляха след взрива. Задържах ги, докато пистолетът ми засече. Те ме хванаха, простреляха ме и ме оставиха на поляната, защото ме сметнаха за мъртъв. Междувременно хеликоптерът излетя. Чух го как се издига точно след като бях прострелян.

Алана изохка тихо.

— Оцелях. Не си спомням много. Някакви селяни ме скриха, погрижиха се, доколкото можеха, за раните ми. После войниците на правителството се върнаха. Аз бях прекалено слаб, за да избягам.

Алана прехапа устни, за да задържи безсмислените думи на протест, надигнали се в гърлото й.

Рейф продължи да говори тихо, монотонно, освобождавайки се от ужасните спомени на миналото си.

— Заведоха ме в друг затвор, точно същия като онзи, който изпратих по дяволите. Знаех, че не мога да се надявам някой да ме спаси. Хората ми видяха, че съм застрелян, и щяха да си помислят, че съм мъртъв. Освен това не можеш да рискуваш живота на двайсет души, за да спасиш един, освен ако този един не е дяволски важен. А аз не бях.

Алана искаше той да продължи да говори и се страхуваше да не спре потока от думи, затова полагаше неимоверни усилия, за да не заплаче с глас. Ръцете й галеха неговите отново и отново, сякаш за да убеди самата себе си, че той наистина е жив и че тя е с него, че го докосва.

— Прекарах много време в този затвор — продължаваше Рейф. — Не знам защо не умрях. Много хора умряха и бяха щастливи от това. — Той се обърна и я погледна. — Това не е съвсем вярно. Знам защо оцелях. Имах нещо, заради което да живея. Ти. Сънувах те, мислех за теб, за това, как свиря на хармоника, а ти пееш, как те докосвам, как правя любов с теб, как чувам смеха ти, усещам и виждам любовта ти във всяко твое докосване, във всяка усмивка.

— Рафаел… — прошепна тя, но не можа да каже нищо повече.

— Това поддържаше разсъдъка ми. Мисълта, че ти ме чакаш, че ме обичаш така, както аз те обичам, ми даде сила да избягам и да живея като животно в джунглата, докато успях да се добера до страна, в която нямаше да ме застрелят без предупреждение.

Алана се наведе, за да го целуне. Вече не я беше грижа, че ще види сълзите й.

— И тогава — каза той равно — се върнах вкъщи и разбрах, че жената, която бях обичал толкова, не ме бе обичала достатъчно, за да ме дочака.

— Това не е вярно! — Гласът й беше ридание, изпълнено с болка.

— Знам. Сега. Тогава не го знаех. Всичко, което знаех, беше това, което ми казваха вестниците. „Джак и Джили“. Идеален брак. Идеална любов. Никой не ми бе казал нищо друго.

— Никой не знаеше — каза накъсано Алана. — Дори семейството ми. Джак и аз полагахме много усилия, за да запазим тайната за брака си.

— И сте успели.

Рейф я гледа дълго, виждайки своята болка и нещастие, отразени в тъмните й очи и бледото лице. Докосна устните й с пръст, за да накара линията на устата й да се отпусне.

— Напуснах армията веднага щом изтече срокът на службата ми — каза той. — Баща ми вече беше починал. Върнах се в ранчото, изпълнен с горчивина. Никога друг човек в това състояние не е виждал слънцето да изгрява над Броукън Маунтин. Допреди година управлявах ранчото чрез адвокатите си и живеех сам.

Алана затвори очи, за да спре сълзите, които вече не можеше да сдържа.

— Само да знаех, че си жив… — прошепна тя.

— Аз самият не бях сигурен, че съм жив. Не съвсем. През по-голямата част от времето продължавах да бъда в ада. Никой от тази страна на планината не знаеше, че не съм загинал. С изключение на Сам, а той не би казал на никого.

— Сам? — стреснато попита Алана.

— Той бе обучаван известно време в Панама. В съвсем други неща. Беше цивилен, не военен. Преди да напусна армията, работихме известно време заедно. Той е добър човек, но малко твърдоглав. Това е всичко, което мога да кажа за Сам Бурдет.

Алана понечи да спори, но спря, защото осъзна, че не би имало никакъв смисъл. Рейф може и да споделяше тайните си с нея, но тайните на брат й не бяха нещо, което той можеше да сподели. Погледна го с очи, които разбираха, очи, тъмни като нощта, тъмни като кошмарите й.

— Кога реши да кажеш, че си жив? — попита го тя.

— Не съм решавал. Просто така се случи.

Рейф бавно поклати глава, спомняйки си гнева и горчивината си, причина, за които беше жената, която се бе омъжила за друг само шест седмици след като годеникът й е бил обявен за мъртъв.

— Един ден, високо в планината, се натъкнах на Боб. Ловеше риба с онази ужасна муха, която толкова обича. А той пък веднага слезе от планината и отиде при теб.

Без да го осъзнава, пръстите й се вкопчиха в ръката му, когато си спомни момента, когато Боб се втурна в къщата, разказвайки за Рейф Уинтър, човек, върнал се от мъртвите… и изглеждащ така. Мрачен и суров, с очи, студени като февруарско утро.

Рейф. Жив.

А Алана беше омъжена за човек, когото не обичаше.

— На другия ден — продължи той, наблюдавайки я, — Боб ми донесе едно писмо. Разпознах почерка ти върху плика. Гледах го много, много дълго.

— Защо не… — започна тя.

— Знаех, че не можех да отворя моето собствено писмо от типа „Скъпи Джон“ — прекъсна я яростно той. — Не можех да събера сили да прочета думите, които щяха да ми опишат идеалния ти брак, идеалната кариера, идеалния съпруг, идеалния любовник. Не можех да прочета смъртта на съня си, написана от твоята собствена ръка, на онзи сън, който ме бе поддържал жив, когато смъртта ми изглеждаше като истински рай.

Алана поклати глава. От здраво стиснатите й очи капеха сълзи. Със сподавено ридание тя сложи глава на гърдите му и го прегръща, докато я заболяха ръцете. Не можеше да понесе мисълта, че Рейф е бил измъчван, сънувайки я, че е оцелял, защото я е обичал.

А после се е върнал вкъщи, за да разбере, че е омъжена.

— Какво пишеше в писмото? — попита Рейф.

Гласът му беше толкова тих, че звукът от риданията й почти го заглушаваше.

— Истината — отвърна дрезгаво тя. — Смятах да напусна Джак. Щях да ти пиша отново, когато бъда свободна, ако ме искаше.

— Но не си напуснала Джак.

— Не. — Тя си пое дълбоко въздух. — Когато те изгубих за втори път, реших, че вече нищо не ме интересува. Върнах се при Джак.

Клепачите му трепнаха. Това беше единственият начин, по който показа болката си от мисълта, че той е бил този, който я е накарал да се върне при Джак Рийвс.

— Но след като знаех, че си жив — каза Алана, — повече не можех да остана с Джак. Дори и за да спася кариерата ни. Затова живеехме отделно, но много дискретно. — Тя бавно поклати глава, спомняйки си миналото. — Разделянето не беше достатъчно — прошепна. — Ти не ме искаше, не те беше грижа за мен дори дотолкова, че да ми кажеш, че си жив, но аз трябваше да се освободя от този брак. Бях живяла прекалено дълго с лъжи. Когато ти беше мъртъв, лъжите нямаха значение. Нищо нямаше значение, с изключение на пеенето.

Така оцелях, Рейф. Песните ми бяха за паметта на мъжа, когото обичах, не за Джак. Никога за него.

— И тогава — каза горчиво Рейф — аз написах смъртната ти присъда върху един плик и ти го изпратих.

— Какво?

Рейф изпсува.

Алана потрепери. Не знаеше защо той толкова се ядосва на себе си.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът й трепереше. — Защо този плик е бил смъртната ми присъда?

— Той те е върнал при Джак Рийвс.

— Какво…

— Отговорът е в кошмарите ти — прекъсна я Рейф.

Очите й се взираха в неговите, търсеха отговори, но не ги намираха.

— Как разбра? — попита го.

— Това също е в кошмарите ти. — Ръцете му обградиха лицето й като с рамка. — В онези изгубени дни има още нещо, цвете — промълви той и нежно я целуна по устните. — Там е моментът, в който си ме видяла, познала си ме, обърнала си се към мен.

Той я целуна още веднъж, този път по-дълбоко.

— Рейф…

— Не — тихо каза той. — Казах ти повече, отколкото би ми позволил добрият доктор. Но си помислих, че може би ще ти помогне, ако знаеш, че още нещо, освен ужасът, е погребано в онези шест липсващи дни.