Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (10)

Глава 10

Когато Алана се събуди, вече преваляше пладне. Тя се обърна на другата си страна и видя, че е сама.

— Рейф?

Не получи отговор.

Седна и се огледа наоколо. През дърветата видя фигурата на Рейф, очертана на фона на синята вода. Бе застанал на една скала с въдица в ръка.

Алана го наблюдава няколко минути, омагьосана от грациозните му движения, докато движеше въдицата напред-назад, образувайки безупречна дъга.

Тя се изправи и тръгна към брега, но през ума й мина мисълта, че когато Рейф я види, сигурно ще започне отново да й дава уроци. А тя не беше готова за това. Чувстваше се прекалено отпусната, прекалено лека… и прекалено мързелива… за да се занимава с нещо, което изисква съсредоточаване.

Това, което всъщност й се правеше, беше да седне тихо и да наблюдава Рейф и плавните движения на ръката му.

Алана погледна надолу към мястото, където бяха стояли преди обед. Не виждаше къде може да седне, без той да я вижда.

Погледна наляво към водопада, танцуващ върху мокрите скали. Рейф беше с гръб към него, с лице към лагера.

Алана се изправи на пръсти и затаи дъх, наблюдаваше как кордата излиза все повече и повече, образувайки дъга между небето и земята.

— Как го правиш? — прошепна тя. Знаеше, че Рейф не може да я чуе. — Да не би пък да си вълшебник, а?

Тя пристъпи наляво, но все още не виждаше добре какво точно прави Рейф, за да изкарва толкова лесно кордата. Тя продължи нататък по все по-скалистия бряг; търсеше място, откъдето ще може да наблюдава Рейф, без да рискува да бъде забелязана.

Скачаше от камък на камък, докато не се озова пред бариерата на водопада. Обърна се и погледна към Рейф, който беше някъде на около шейсет метра от нея.

За жалост, не можеше да види какво правят ръцете му. Нито пък можеше да продължи напред. Можеше или да се върне, или да се изкачи нагоре по покрития с морени склон.

Алана си промърмори нещо и погледна скалите, издигащи се от двете страни на бучащата вода. Не беше необходимо да се качва много нагоре, за да види това, което искаше. Само достатъчно високо, за да може да вижда над рамото на Рейф. Ако не се приближаваше прекалено до водата, изкачването нямаше да е кой знае колко трудно. Освен това, още от малка бе свикнала да се катери.

Тя се обърна и започна да се изкачва по покритите с лишеи морени. Водопадът беше на седем-осем метра от нея. Водата ревеше и вдигаше пръски, образувайки лека мъгла. Алана гледаше да избягва хлъзгавите скали.

Само след няколко минути се задъха, но продължи, като се препъваше и балансираше върху скалите, докато не се изправи на една гранитна издатина, широка едва около половин метър.

Спря, защото просто нямаше друг избор. Пред нея се издигаше скална стена, висока около два метра, а нямаше къде да се закрепи, за да продължи да се катери.

— Е, това трябва да е достатъчно.

Когато се обърна, за да погледне, й се стори, че земята се отдръпва изпод краката й. Съвсем неочаквано страхът от високото я накара да замръзне на мястото си.

На шест метра от нея водопадът ревеше по стръмните скали, водата препускаше, побеляла. Вятърът пръскаше водни капки в лицето й като леден дъжд. Гръм и лед и светът, който се отдръпваше, оставяйки я безпомощна, люлееща се; тъмнината посяга към нея, Алана се притисна към грубата гранитна стена и затвори очи, опитвайки се да разграничи кошмара от спомена и действителността.

Усещането за падане не изчезна. Бученето на водата се превърна в трясък на гръмотевица. Водните пръски станаха леден вятър, а писъците й — светкавици, когато споменът, кошмарът и действителността се сляха в едно.

 

 

Студено.

Господи, толкова е студено, сякаш цялата земя е замръзнала. Джак с изкривено от гняв лице. Джак я псува, сграбчва я, удря я, а бурята бушува, дърветата се превиват и пращят като стъкло под напора на вятъра.

Като нея. Тя не е достатъчно силна. Ще се пречупи и парчетата от тялото й ще се разпилеят върху студените скали.

Бяга.

Препъва се.

Гърдите я болят, когато си поема въздух. Гърлото й гори от писъците, а бурята я преследва, хваща я, дърпа я назад и скалите я удрят с юмруци, натъртват я, а тя крещи, борейки се с всички сили.

Но е пометена, вдигната нависоко, безпомощна, под краката й няма нищо и тя пада…

Крещи, а Рейф вика името й.

Ти си в безопасност, цвете. Дойдох, за да те отведа вкъщи.

 

 

Алана смътно си спомня, че вече е чувала тези думи, гласа на Рейф, който я залива, който раздига пластовете на кошмара един по един, докато остана само действителността.

— Ти си в безопасност, цвете. Дойдох, за да те отведа вкъщи.

Трепереща като трепетлика по време на буря, Алана се притисна към скалата. Усещаше Рейф зад себе си, чуваше гласа му, долавяше топлината на тялото му до гърба си. Рейф стоеше между нея и ръба на скалата.

— РРейф — промълвиха треперещите й устни.

Това беше единствената дума, която можеше да произнесе.

— Тук съм, цвете. Ти си в безопасност — каза той. И думите, и тонът му успокояваха. — Ти си в безопасност.

Алана изпусна въздишка, която повече приличаше на ридание.

— Рейф? Толкова ме е сстрах.

Не можеше да види колко са потъмнели очите му и колко диво е изражението му, в такова противоречие с думите му.

— Знам. Преживяла си страшни неща тук, при езерата, дори и да не си го спомняш. Или — добави тихо — може би си спомняш?

Алана поклати глава.

— Тогава от какво се изплаши? — продължи той. — Защото съм близо до теб ли? От мен ли се страхуваш?

Тя отново поклати глава.

— Не.

Въпреки че беше тих, гласът й беше сигурен. Не се страхуваше от Рейф.

Той затвори очи за миг. По лицето му премина странна смесица от чувства. Отново погледна. Облекчението отпусна стегнатите му устни и отново върна светлината в погледа му.

— Тогава от какво? Можеш ли да ми кажеш?

— От високото. — Гласът й отново затрепери. — Вече се страхувам от високото, а никога преди не ме е било страх, не и преди Джак да падне, а мисля, че аз също съм паднала.

Думите се сливаха една с друга като водните капки над водопада. Тя въздъхна накъсано.

— Рейф, толкова добре се чувствах, когато се събудих преди няколко минути. През цялата сутрин не съм мислила за Джак, нито за Броукън Маунтин, нито за липсващите дни. От закуската насам не съм мислила за нищо друго, освен за риболова на муха, за слънцето и за теб, който си толкова търпелив и внимателен с мен.

— Радвам се, че си се чувствала добре — каза Рейф. Гласът му беше глух. — Аз също не съм се чувствал толкова добре от години.

— Наистина ли? Въпреки че ти оплетох кордата и изплаших всичката риба?

Устните му докоснаха рамото й в милувка, толкова нежна, че тя дори не я усети.

— Ще купя сто мили корда — каза той — и ще те оставя да завържеш възел на всеки сантиметър.

Алана въздъхна. Вече се чувстваше почти достатъчно смела, за да отвори очи.

Почти.

— Не давай прибързани обещания — каза тя с треперещ глас, опитвайки се да се шегува, макар че гласът й не беше на същото мнение. — Ще те принудя да ги изпълниш.

— Диво цвете — прошепна Рейф, докосвайки бузата си до лъскавата й коса, — смело и красиво. Бих преместил Броукън Маунтин камък по камък, ако това можеше да те накара да дойдеш при мен с усмивка на уста.

Тези думи бяха топлината, която се появи в средата на ледения й страх. И докато страхът се стопяваше, малко от смелостта й се възвърна.

Отвори очи. Грапавият гранит беше само на сантиметри от лицето й. От двете страни на раменете й, близо, но без да я докосват, бяха ръцете на Рейф. Дланите му бяха подпрени на скалата, а той стоеше зад нея, разкрачил крака, с тяло, застанало между нея и опасността от падане.

Алана бавно сложи едната си ръка върху неговата. Топлината му беше почти шокираща.

— Но аз не съм смела — каза тя. Гласът й беше глух от гнева й към самата себе си.

Смехът на Рейф беше дрезгав и съвсем неочакван.

— Смелостта не означава корава глава — каза той. — Смелостта означава да стоиш лице в лице със страха всяка минута, всеки час, без да си сигурен, че ще изкараш тази секунда, страхувайки се, че следващата може би ще ти дойде прекалено много.

Дъхът й спря. Сякаш Рейф беше в ума й, четеше мислите й, казвайки с думи онова, което тя само долавяше, без да може да разбере.

— И най-лошото е, че си силен — продължи Рейф — и оцеляваш тогава, когато другите се пречупват и се освобождават, свободни в лудостта, но ти оцеляваш ден след ден, независимо колко по-зле става. А става много зле, нали?

Алана кимна, неспособна да отговори.

Затова Рейф отново заговори — заради нея и заради себе си.

— Някои от тези дни са безкрайни, а нощите… нощите са… неописуеми.

Алана стискаше ръката на Рейф толкова силно, че ноктите й оставяха следи върху кожата му.

— Откъде знаеш? — прошепна тя.

— Аз също бях там, Алана. Също като теб, и аз поживях малко в ада.

Тя прошепна името му, когато от очите й бликнаха сълзи и се търкулнаха надолу по бузите. Плачеше за него и за себе си.

Устните му докоснаха много леко тила й. Алана нямаше да го усети, ако не беше толкова свръхчувствителна спрямо него, спрямо чувствата му, спрямо физическото му присъствие. Рейф беше като огън, пламтящ между нея и вледеняващата тъмнина, която идваше при нея в кошмарите й.

Алана сведе глава и устните й докоснаха опакото на ръката му. Целуна го нежно и не се отдръпна, когато ръката му се обърна и погали бузата й.

Рейф бавно се приведе, неспособен да устои на сълзите й. Шепнеше името й, докато устните му докосваха миглите й, улавяйки сребърните капчици. Очакваше тя да се вцепени при тази ласка, при мисълта, че е хваната в капан между силата му и гранитното лице на планината.

Тя обърна бузата си към устните му, притисна се леко към него. Очите й блестяха от надигащите се чувства. Той целуна ъгълчето на устните й, събирайки сълзите, които блестяха там.

— Готова ли си да слезеш долу? — попита я тихо Рейф.

Алана си пое дълбоко въздух, после погледна под ръката му към скалите под тях, които водеха към брега на езерото.

За миг светът се завъртя. Тя затвори очи и се притисна към него. Силно.

Рейф видя как цветът напуска лицето й преди още да е усетил ноктите й, забити в ръцете му, и треперенето на краката й до неговите. — Той бързо се наведе напред, притисна я с тялото си към скалата, за да не падне, ако краката й откажат да я държат.

— Не се страхувай — каза й тихо, настоятелно. — Няма да те прегърна, нито ще ти причиня болка.

Алана се вцепени за момент, но после въздъхна и кимна, неспособна да говори.

Когато Алана прие присъствието му, Рейф изпита такова огромно облекчение, че за миг се почувства толкова слаб, колкото и самата тя.

А с облекчението дойде и желанието му, онова желание, което го преследваше, откак се върна и разбра, че жената, която обичаше, се е омъжила за друг… Желание и ярост изгаряха Рейф като киселина всеки път, когато виждаше снимка на Алана и Джак, идеалната двойка на страната, щастието, изписано върху две усмихнати лица върху милиони обложки на албуми.

Рейф безмилостно потисна и желанието, и разяждащите спомени за гнева си. Опита се да не обръща внимание на сладката топлина на тялото й, притиснато към неговото.

— Ще те поддържам, докато спре да ти се вие свят — каза той равно, спокойно. — Кажи ми, когато отново можеш да стоиш сама на краката си.

Затворила очи, Алана се отпусна в дълбокия му глас, в топлината и сигурността, в търпението му. Ако той не я обвиняваше, че е глупава, че се страхува, то тогава тя също нямаше да се обвинява.

— Алана? — обади се Рейф. Не виждаше лицето й и гласът му бе станал почти дрезгав от притеснение.

— Всичко е наред — отвърна тя.

Докато произнасяше думите, тя осъзна, че наистина всичко е наред. Когато спря да се отвращава от себе си, когато спря да се страхува от страха, можеше да се държи по-разумно.

Силата на Рейф и неговата близост караха Алана да се чувства така, както би трябвало да се чувства — защитена, а не заплашена. Тя въздъхна и усети как краката й спряха да треперят.

— Не ти ме изплаши, Рафаел. Погледнах надолу по склона, това е всичко.

Той изпусна въздуха си с шумна въздишка.

— Това не е било особено умна постъпка, миличка.

Устните й се разтегнаха в усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се бе появила.

— Много бързо го разбрах — каза тя. — А сега може би ти ще успееш да измислиш как да сляза от тази проклета скала със затворени очи.

— Внимателно, грациозно и бързо — промърмори Рейф, докосвайки врата й с устни, без да го е грижа дали тя усеща милувката. — Както правиш всичко останало.

— Включително завързването на възли по кордата ти.

Гласът й беше почти спокоен, но очите й все още бяха притворени.

— Най-вече завързването на възли по кордата ми — отвърна той, смеейки се тихо в ухото й. — Готова ли си?

— Да завързвам възли? Явно съм се родила, готова за това. Не ми е нужно упражняване. Идеален възел още от първия опит. — Изведнъж си пое дълбоко въздух. — Рейф — каза по-тихо, — наистина не искам да си отварям очите.

— А как иначе ще се насладиш на великолепните възли, които правиш?

— С напипване — каза кисело тя.

— Добре. Нека бъде с напипване. — Рейф се поколеба. — За да стане така, е необходимо да съм много близо до теб, Алана. Възможно е да се наложи да хвана крака ти и да го сложа върху скалата или да те прегърна, а може би дори да те взема на ръце.

— Не.

Тя заговори бързо, отчаяно, молейки се Рейф да разбере колко важно е това за нея:

— Не ме вдигай, Рейф. Моля те. Това е най-ужасният ми кошмар — тялото ми се вдига високо и после пада, пада… и Джак… О, Господи! — възкликна ужасена. — Джак. Той падна. Падна в мрака, в скалите, а водата трещеше като гръмотевица и той умря и…

В гърлото й се надигна писък и очите й се отвориха — тъмни и диви, изпълнени с ужас и спомени, които прииждаха и се отдръпваха като кошмар.

Рейф толкова много искаше да я прегърне, но беше почти сигурен, че това ще отпуши ужаса, който усещаше да прозира зад думите й, готов да я погълне.

— Замълчи, цвете — промълви той. — Няма да те вдигам. С мен си в безопасност.

Погледът на Алана бавно се фокусира върху силните ръце, подпрени от двете страни на раменете й. Тя издаде отчаян звук.

— Рейф, всеки път се приближавам все повече и повече до спомена, но никога достатъчно близо. И всеки път толкова се страхувам. Ще има ли край това?

— Ще има. — В гласа му се долавяше увереност и споделена болка. — Ще има. А ти ще го преживееш. Както дивите цветя преживяват леда и тъмнината, сигурни, че лятото ще дойде. — Устните му докоснаха тила й. — Ти си силна, Алана. Много силна. Знам, че сега не ми вярваш, но наистина е така. Щом още не си умряла, няма да умреш и сега. Повярвай ми. Знам го. Аз също съм го преживял, забрави ли?

Алана подпря челото си на ръката му и положи усилие да успокои дишането си. Минаха няколко минути, докато успее.

Чак тогава Рейф каза тихо:

— Ще тръгнем надолу. Сега. Трябва да ми помогнеш, Алана.

— К-как?

— Трябва да ми се довериш — каза просто той. — Ако не го направиш, ще се паникьосаш и тогава ще се наложи да те ударя, за да изпаднеш в безсъзнание и да те отнеса долу на ръце. А не искам да го правя, Алана, въпреки че бих могъл да го сторя, без да оставя и синина върху тялото ти. Съзнанието ти, обаче…

Алана потрепери, без да забелязва колко внимателно я наблюдава Рейф.

— Да те ударят и да те понесат надолу по планината, би било сбъдването на най-лошия ти кошмар, нали? — попита тихо Рейф.

Думите му преминаха през ума й като ударна вълна. Това ли беше нейният кошмар? Да я ударят и да я носят?

Бавно, без дори да го осъзнава, Алана поклати глава.

— Не, това не е моят кошмар. Моят кошмар е да бъда вдигната и после захвърлена. Нещо ме хвърля и после започвам да падам, да падам безкрайно всред лед, мрак и смърт.

Гласът на Рейф беше спокоен, но очите му горяха с гняв, който го обземаше всеки път, когато си представеше Алана наранена, изплашена, крещяща името му.

Но тези чувства не се долавяха в гласа му.

— Значи няма да се паникьосаш, ако се наложи да те прегърна? — попита той.

— Не знам — отговори прямо тя. — Май ще трябва да опитаме, за да разберем, нали?

— Да, май така трябва да стане.

Когато Алана усети, че Рейф се отдръпва, почувства студения вятър в гърба си там, където досега беше топлината на тялото му, и й се прииска да извика. В продължение на няколко секунди тя просто остана така, със затворени очи, притиснала ръце в студения камък.

— На около една стъпка по-надолу и малко наляво има равно място — каза Рейф.

Той гледаше, докато Алана се приведе леко и опипа скалата с върха на маратонката си, опитвайки се да открие мястото, което й бе описал.

— Още два пръста по-надолу. Точно така. Добре.

Стъпил здраво на краката си, с протегнати ръце, но без да я докосва, Рейф следваше напредването й.

— Сега десния крак — каза той. — Право надолу, още малко, още няколко сантиметра. Точно там. Усещаш ли го?

Отговорът на Алана беше просто въздишка на облекчение, когато усети как камъкът пое тежестта на тялото й. Помисли си да отвори отново очи, но си нямаше вяра.

Рейф й описа следващата крачка, после следващата, с вдигнати над Алана ръце, но без да я докосва. Говореше непрекъснато, за да й дава кураж.

Алана бавно слезе по най-стръмната част от наклона.

— А сега левия крак — казваше Рейф. — Тук ще ти е по-трудно. Има два камъка, един до друг. На теб ти трябва този отляво. Не, не този, он… Алана.

Като се изключи задавеният вик, когато камъкът се подхлъзна изпод крака й, Алана не реагира по никакъв начин, когато ръцете на Рейф сграбчиха раменете й. Все пак беше много пребледняла и ръцете й видимо трепереха, докато търсеше някаква опора по високите морени. Цялото й тяло се тресеше.

Рейф усети, че Алана отново е изпаднала в кошмара си. Обърна я внимателно с лице към себе си. Ръцете му все още бяха на раменете й — по-скоро за да й осигури контакт със света, отколкото за да я подкрепя.

— Алана, отвори очи. Погледни мен, не езерото или скалите. Само мен.

Черните й мигли бавно се повдигнаха нагоре.

Рейф беше само на сантиметри от нея, кехлибарените му очи — присвити и напрегнати. Пулсът на шията му биеше силно, знак за топлината и живота, горящи под загарялата му кожа.

— Сега е ден, не нощ — каза тихо той. — Топло е, не леденостудено. Джак е мъртъв. Ти си жива и си в безопасност с мен.

Алана кимна, без да казва нищо. Изведнъж въздъхна и се облегна на него.

Рейф много искаше да я прегърне, да я притисне към тялото си и да я залюлее, докато и двамата започнат да усещат само другия и спокойствието заеме мястото на страха.

Но — също като Алана — Рейф се страхуваше, че ако я прегърне, ще остане само страхът и спокойствието ще изчезне напълно.

— Съжалявам, че се изплаши — каза тихо той, докосвайки с буза косите й.

— Аз… Но аз не се изплаших. Не съвсем. — Алана отново си пое дълбоко въздух. — Знаех, че след като извикам името ти, ти няма да ми позволиш да падна.

Но Рейф знаеше, че Алана не бе извикала името му. Този път не.

Ако си мислеше, че го е направила, значи все още беше заклещена между миналото и настоящето, пленница на страха. Но все пак бе повярвала, че той няма да й позволи да падне.

Това поне не се беше променило.

След няколко секунди Алана се отдръпна от него.

— Да свършваме. — Гласът й беше безизразен.

— Няма ли да затвориш очи?

— Не мисля. Тук не е толкова стръмно, нали?

— Да. Ако смяташ да погледнеш, направи го сега, докато съм достатъчно близо, за да те хвана, ако ти се завие свят.

Устните й се разтеглиха в лека усмивка.

— Не мога да виждам през теб, Рейф.

Той се извърна леко, само колкото да й даде възможност да хвърли бърз поглед на нанадолнището под тях. Не изпускаше обаче от погледа си лицето й, готов да я сграбчи, ако се наложи.

Като се изключи лекото потреперване на устните й, Алана не реагира по друг начин. Въпреки това Рейф остана много близо до нея при първите няколко стъпки. Тя го погледна и се опита де се усмихне.

— Вече съм добре — каза му.

Рейф кимна, но остана близо до нея. Двамата заедно изминаха останалата част от склона. Когато пред тях остана само езерото, те спряха.

С чувство за победа Алана се обърна и погледна назад. Поклати глава, когато видя, че наклонът, който й се бе сторил толкова стръмен и страшен отгоре, оттук въобще не изглеждаше нещо особено.

— Страхът винаги изглежда така, погледнат от другата страна — каза тихо Рейф.

Алана свали поглед от планинския склон и погледна мъжа до себе си. Проявеното разбиране от страна на Рейф за онова, което е преживяла, и фактът, че приемаше страха й, развързваха възлите в нея. Тя сложи дланта си на бузата му; наслаждаваше се на топлината и на кожата му.

— Рафаел — промълви тя, превръщайки името му в музика. — Ти ме караш да вярвам, че някой ден дори ще мога отново да пея.

Рейф обърна глава и целуна нежната длан върху бузата си. Прошепна името на Алана и се усмихна, когато пръстите й погалиха устните му. Другата й ръка бавно се вдигна към главата му, за да усети гладката му, гъста коса между пръстите си.

Движейки се бавно, като Алана, Рейф наведе глава, докато устните му не докоснаха нейните. Целувката беше толкова нежна, че не беше възможно да се прецени в кой точно момент бе започнала.

Алана не се поколеба, нито се дръпна назад, когато усети устните на Рейф да галят нейните. Прошепна името му отново и отново, изгубена в усещанията, които изпитваше. Устата му се движеше върху нейната, натискайки леко, а пръстите й сграбчиха по-силно косите му и тя придърпа главата му по-близо в безмълвна молба.

Езикът му се плъзна леко по долната й устна, после проследи извивките на устата й. Тя въздъхна и пръстите й се смъкнаха надолу по врата му, към раменете, търсеха дългите, силни мускули на гърба му. Устните й се отпуснаха, прилепвайки към неговите.

Когато езикът й докосна първо устните му, после зъбите му, Рейф издаде звук, който излезе дълбоко от гърдите му. Стисна юмруци; бореше се да не се поддаде на импулса да я прегърне, да усети как тялото й омеква и се слива с неговото така, както го правеха устните й.

Рейф колебливо докосна топлината и сладостта на езика й. Но и тогава тя не се отдръпна. Целувката се задълбочи и ударите на пулса във вените му заглуши трясъка на водопада.

Рейф я чу да вика името му с желание и страст, звук, излязъл от сънищата му. Нежни като въздишка, пръстите му се осмелиха да докоснат лицето й, гладката извивка на шията й, слабите й женствени ръце. Тъй като тя не показа, че се страхува, той потри нежно дланите си по раменете й, надолу към китките и обратно.

Тя промърмори нещо и се приближи още повече; позволи на топлината му да проникне в нея. Той се премести леко. Притискаше я към себе си, докосваше я извънредно нежно с ръцете си, докато сладкият рай на желанието не ги обгърна изцяло.

Алана забрави миналото, забрави кошмара, забрави всичко, освен вкуса на Рейф и кадифето на езика му, който се плъзгаше по нейния. През тялото й пробягваха пламъци, предизвикани от неговото желание и нейното собствено и те я разтапяха, докато тя се отпусна до него, предавайки се на силата му.

Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я към топлината на тялото му. Тя отвърна с движение, което я приближи към него дори още повече.

После тялото й се раздвижи леко, галейки неговото.

С дрезгаво възклицание Рейф позволи на ръцете си да се сключат около нея и той надигна леко ханша й към бедрата си. Движението беше леко, но достатъчно, за да изгубят пръстите й за миг контакт със земята.

В този единствен миг страстта й премина в паника.