Кейт Куин
Дъщерите на Рим (23)

Глава двайсет и втора

— Слава на боговете, че отвориха баните — въздъхна Лолия. — Кожата ми има нужда хубавичко да се поизпоти, за да се събуди. Тези смени на императори са ужасно вредни за тена.

— Да не говорим за смените на съпрузи — подсмихна се Корнелия и улови Лолия под ръка, а Лолия се засмя в отговор.

Прекосиха калдариума, заобиколиха фонтана в центъра, щуращите се насам-натам прислужници, групичките поруменели жени, увити в хавлии, и се запътиха към две мраморни пейки за масаж. Марсела плуваше в басейна в съседната зала, а Диана реши, че ще потренира, и тръгна, стройна и гола, към гимнастическия салон. Корнелия обаче се чувстваше доволна и ленива и искаше само един масаж.

— Погледни как си шепнат онези стари лисици. — Лолия отпусна порозовяло тяло сред вълните от пара и сбърчи чело към три трътлести матрони със злобни очи, които си шушукаха, закрили уста с длани. — Сплетници!

— Нека сплетничат — усмихна се Корнелия и се изтегна по гръб върху пейката за масажи. Ръката й неволно се спусна и погали корема й под хавлията. „Бременна. На двайсет и пет най-сетне съм бременна.“

— Сигурна ли си? — попита я Друсус, когато му каза през онази първа дълга нощ в Рим.

С прегръдката си едва не й счупи костите от облекчение, когато тя се появи пред прага на публичния дом. Скоро обаче облекчението се превърна в остро чувство за вина.

— О, богове! — ужаси се той. — Съжалявам. Трябваше да внимавам. Трябваше…

— Шшт… — Корнелия постави показалец върху устните му. — Знам какво да правя.

— Искаш да кажеш… — погледна той към корема й, — че ще го махнеш.

— Не. — Не и детето, което вече си представяше — здраво момченце, силно и смело, или момиченце с кестеняви къдрици и може би с нейните трапчинки. — Нищо подобно.

— Но семейството ти… Те ще…

— Ще се справя с тях. Ще трябва да се омъжа, но…

Тя отклони поглед от зашеметените му очи.

— Да — каза рязко Друсус. — Права си.

Корнелия си припомни изражението му, когато въведе брат си в кабинета.

— Гай — подхвана тя без предисловия, преди смелостта й да се изпари, — подготви се за сватбена церемония в началото на следващата седмица. Ще се омъжа за центурион Друсус Семпроний Денсус и сватбата трябва да е скоро, защото съм бременна.

Устата на Гай, затворила се след думата „сватба“, зейна отново.

— Не е много изгодна женитба, но е почтена — продължи Корнелия възможно най-спокойно, макар сърцето й да туптеше шумно в собствените й уши. — Семейството на Друсус е от еквестрианската класа в Тоскана. Не, Гай, не ме прекъсвай. В Преторианската стража Друсус се слави с безупречна репутация, а обвинението в предателство, повдигнато му от вителианците, е отменено. Гай, казах ти да не ме прекъсваш. Друсус ще дойде при теб този следобед да уточните подробностите.

Беше преполовила пътя към вратата, когато Гай успя да изхленчи:

— Какво ще кажа на Тулия?

— Гай! — Корнелия се обърна и изгледа ядосано брат си. — Тулия не е глава на семейство Корнелий. Ти си главата на семейството. Дръж се както подобава.

И толкова. След седмица семейството щеше да присъства на още една сватба, но този път не се омъжваше Лолия. При тази мисъл Корнелия потръпна доволно под пръстите на масажистката.

— Какво си шушукат онези стари кукумявки там? — Диана пристъпи гола в запарения калдариум и уви в хавлия подгизналата си от пот коса. — Ще ни урочасат със злобните си очички.

— О, обсъждат скандалната ни Корнелия — обясни безгрижно Лолия.

— Не съм скандална — не успя да сдържи оправдателната нотка в гласа си Корнелия. Не че се срамуваше от Друсус или от себе си, но за пръв път в живота си ставаше обект на злостни клюки. — Сключвам съвършено почтен брак.

— Почтен? — изсумтя Диана и протегна ръце напред, та прислужницата да избърше потта по тялото й. — Ще родиш след шест месеца.

— Е, мислехме да се установим извън Рим. — Корнелия подпря брадичка в шепа, когато масажистката приключи с раменете й и премина към гърба. — Така никой няма да разбере откога сме женени…

Днес Друсус дойде в двореца и чакаше с още десетки молители да види дали ще го назначат отново в Преторианската стража.

— Не съм сигурен, че искам да се върна отново в двореца — сподели той. — Но искам да обучавам млади войници. В тренировъчния лагер в Терачина, да речем. Ще ги уча на преданост още от малки, за да не си и помислят да свърнат от правия път като онази пасмина, когато подкупите и императорите потекоха като водопад.

Подаде молба за повторно назначение. Още нямаше отговор, но несъмнено всеки кален в битки командир би се гордял да му служи мъж като бъдещия съпруг на Корнелия… „Съпруг. Милостива Юнона! Обичам тази дума…“

— Е, надявам се бебето да е момиче — каза Диана и простена, когато прислужницата изтърка ожуленото й рамото. — Ще я науча да кара колесница и ще има с кого да се състезавам.

— Няма да направиш дъщеря ми колесничарка! — възпротиви се Корнелия.

Всички в Рим вече знаеха последната история с Диана — как директорът на Сините се изкатерил, пуфтейки, до имението на хълма и си поискал Анемоите, как високият британец безмълвно подал на Диана ножа си — или сабята според някои — и как тя подгонила директора с острието…

— Време е да чуем истината, Диана — Лолия втри розово масло в пухкавите си колене. — Влюбена си лудо в онзи безочлив британец, нали?

— Чудех се известно време — отвърна замислено Диана. — Не, не мисля.

— Признай си, скъпа. Всички тук сме екип скандални — аз спя с роба на дъщеря си, Корнелия се омъжва за плебей.

— Не е плебей!

— … Длъжна си значи да последваш примера ни, влюбвали се във варварин.

— Влюбването май не ми се удава много. — Диана отметна влажната си коса от очите. — Поне влюбването в двуноги. Виж Борей е друго нещо… той е любовта на живота ми.

И трите се разкикотиха. Корнелия се смъкна от пейката за масажи и се уви целомъдрено в хавлия, а Лолия даде бакшиш на прислужниците. Изнизаха се през парата към тепидариума — залата с топла вода — и Корнелия чу приглушеното шушукане, когато подминаха трите злобни матрони.

— … вярно ли е, че се запознали в публичен дом?

— О, не е единственият. Половината преториански казарми са минали през леглото й.

— При това преди съпругът й да почине! Клетият Пизон, ако знаеше каква развратница е…

Корнелия се втренчи за миг в пода, но после вдигна брадичка и се усмихна широко, дръзко.

— Милостива Юнона! — опита се тя да се засмее. — Ще се радвам, когато друг скандал да привлече вниманието им.

— По-скоро, отколкото си мислиш.

Диана се обърна, приближи до най-шумната сплетница, сграбчи в шепа бухналите й къдрици и дръпна силно. Жената изпищя, посягайки напразно към перуката си. Диана вдигна ръка като дискохвъргач. Фалшивите къдрици пльоснаха във фонтана, а Диана обходи със зловещ поглед ненадейно стихналия калдариум.

— Каже ли някой лоша дума за братовчедка ми — предупреди тя, — ще последва перуката във фонтана. С главата надолу.

Лолия се разкикоти. Корнелия поруменя и излезе бързо от калдариума, но пътьом стисна признателно ръката на Диана, която я последва бавно. Вратата се захлопна и заглуши писъка на старата сплетница.

— Е, това беше забавно — заключи Лолия, когато нови прислужници ги заобиколиха, понесли парфюми, пудри и вино. — Да, маска за лице за мен, педикюр за Корнелия, може би червено в тон с булчинския воал? И нещо, което да смъкне мазолите от ръцете на Диана. Не, пемзата няма да свърши работа. Може би длето…

Марсела влезе при тях, увита в хавлия, порозовяла от плуването.

— Не смятах да се бавя толкова, но водата беше прекрасна…

Тръсна мократа си коса около врата и се настани до тях върху дългите мраморни пейки. Лолия обаче я изпревари и посочи тържествуващо, когато робините закръжиха около тях.

— Някой ти оставя белези по врата! Не ми казвай, че онзи дребен плужек, така нареченият принц на Рим, най-после е сломил съпротивата ти.

— Домициан? — Корнелия сбърчи нос и вдигна крак в скута на робинята, за да изпили и да лакира ноктите й.

Някак си й беше по-лесно да приеме, че Диана е влюбена във високия британец, отколкото да си представи сестра си в леглото с навъсения дребосък.

— Понякога е много отегчителен — Марсела наведе глава назад към робинята, дотичала с гребени и помади, — но е полезен.

— Източник за новата ти история ли? — попита Диана.

Две прислужници държаха ръцете й и се вайкаха при вида на мазолестите й длани.

— О, отказах се да пиша хроники. — Марсела затвори очи, когато гребенът заразресва мократа й коса. — Никой няма да ги прочете, а и е далеч по-интересно да наблюдаваш реалния живот.

— Нима? — възкликна Диана.

— Лолия, приличаш на призрак — засмя се Корнелия.

Една робиня нанасяше хлебна маска по лицето и врата на Лолия за избелване и стягане на кожата.

— „Искам да видя какво ще се случи.“ — Присвитите очи на Диана пронизаха Марсела. — Любимата ти фраза тази година.

— Но аз наистина искам. — Марсела отвори очи и примигна. — Интересна година беше.

— Аз не бих използвала тази дума. — Диана отпрати робините и пристъпи напред с коси, разпилени по голия й гръб. — Казваш, че си се отказала да пишеш хроники. Но винаги пишеш зад писалището си, по салфетки на вечерите, по парчета пергамент по време на състезанията. Какво пишеш, Марсела?

Тя се усмихна — високата сестра на Корнелия, увита в бяла хавлия, с коси, вчесани гладко над гърба й, с изваяно, невъзмутимо лице.

— Нищо съществено.

Диана погледна прислужниците.

— Оставете ни.

— Какво става? — попита Корнелия, когато момичетата излязоха.

Смаяните очи на Лолия надничаха през втвърдената бяла хлебна маска.

— Когато не пишеш, Марсела, шушукаш из целия град — продължи Диана, сякаш Корнелия не бе продумала. Няколко жени от другия край на залата вдигнаха погледи към тях, но се намираха твърде далеч и не можеха да ги чуят. — Виждах ви с Домициан във Форума, не ми приличахте обаче на любовници на среща. Виждах те да седиш до Цецина Алиен в театъра, ала не обръщахте внимание на пиесата. Виждах те на пиршествата на Отон как шепнеш в ухото на брата на Вителий. А преди месеци на празненствата на Гапба те виждах да шепнеш на Отон.

Корнелия погледна сестра си, която стоеше неподвижна, стискаше гребена и по устните й играеше бледа усмивка.

— Шушукаше непрекъснато — продължи Диана. — На сенатори, които от вителианци се превърнаха във веспасианци. На претори, които предадоха Отон и застанаха на страната на Вителий. На губернатори, които предадоха Галба и застанаха на страната на Отон. А сега в леглото ти се озова Домициан.

— Диана — прекъсна я Корнелия, — какво…

— Наистина не пишеш хроники, нали? — Синьо-зелените очи на Диана не се отклониха нито за миг от Марсела. — Безсмислено е, както сама каза. Пишеш история.

— О, богове! — тихо отрони Марсела. — Просто разпространявам по някой слух. Съвсем безобидно занимание.

— Нима?

— Ще ми обясни ли някой за какво говорите? — намеси се Лолия. Маската върху лицето й бе започнала да се лющи.

— Аз ще ти обясня — Диана прекоси помещението с две гъвкави крачки. Шегуваха се, че е олицетворение на богинята Диана, но сега тя наистина беше ловец, дебнещ плячка. — На Марсела й доскучало да пише хроники и решила да се забърка в действителните събития. Подшушнала нещо на Отон, което отприщило бунта. После в Германия провъзгласиха Вителий за император и тя се почудила какво ли ще стане, ако предостави информация за войската на Отон…

— Марсела не е виновна — изчерви се Корнелия. — Бях толкова обезумяла след смъртта на Пизон, че исках само едно — Отон да умре.

— И от къде набавяше ценните си сведения, Корнелия? Ти не би могла да прецениш кое е съществено, но историците знаят. Марсела ти е подшушвала информацията, всичко необходимо на военачалниците на Вителий, за да сразят Отон, и ти си я предавала вместо нея. — Диана погледна отново Марсела, която прокарваше гребена по зъбите си. — Армията на Отон претърпя поражение. Вероятно заради нея. Тя дори замина с войската, за да наблюдава битката. Да види как умира Отон.

— Мислиш ме за пророчица? — запротестира Марсела. — Не съм си и представяла, че ще се самоубие. Отидох, защото…

— Искаше да видиш какво ще се случи — довърши Корнелия.

— И се върна — продължи Диана. — Вителий се обяви за император и ти реши да започнеш да подхвърляш това-онова на Алиен и на мнозина други, за да видиш дали ще станат предатели. Те оправдаха очакванията ти и войската на Вителий изгуби битката. Рим стана на пух и прах. Сега имаме нов император и известно примирие, но ти побърза да приласкаеш Домициан в леглото си и започна да му шепнеш… Какво? Че ще е по-добър император от брат си? — Диана погледна към Корнелия, застинала в хавлията си, и към Лолия — смаяна под бялата маска. — Случи се доста от всичкото това „какво ли ще се случи.“ Четирима императори управляваха Рим тази година. И нашата Марсела има пръст в краха на трима.

— Е, четирима, ако броим и миналата година — призна сестрата на Корнелия. Скулите й бяха поруменели леко. Дали от гордост? — Помните ли онзи инцидент с император Нерон? Е, тогава само му подхвърлих нещо. Нямах представа, че ще последва съвета ми и наистина ще се самоубие. Какво? — Тя ги погледна. — Защо ме зяпате така?

Бяха се втренчили в нея, сякаш вместо коса по главата и никнеха змии.

— Преувеличавате. — Марсела остави гребена. — Намесих се тук-там, но поне стотина сенатори заговорничат по същия начин. Защо обвинявате само мен за цели три преврата?

— Бих те разбрала, ако си го правила заради собствена изгода — продължи неумолимо Диана. — Или за да се защитиш. Но ти си се месила за забавление.

Думите се процедиха с усилие през вкочанените устни на Корнелия.

— И съпругът ми умря.

— Не знаех, че ще стане така. Никой не би могъл да го предвиди. — Марсела ги изгледа една по една. — Мислите, че съм искала да ви навредя?

— Без малко да успееш. — Лолия грабна хавлия и се уви, сякаш внезапно усетила хлад. — Пизон загина, аз трябваше да се омъжа за онова животно Фабий и всички едва не умряхме. Първо пред храма на Веста и после в тълпата, когато свалиха Вителий от трона. А ти си стоеше на Марсово поле и наблюдаваше.

Наблюдаваше с поруменяло лице и блеснали очи — Корнелия си я спомняше много ясно. Помисли си, че е от страх, от смайване… сега се почуди дали не е било от задоволство.

— Не толкова заради стореното — продължи Диана, сякаш произнася присъда, — а защото си се наслаждавала. Не те измъчват угризения. Не изпитваш и капчица вина.

— И защо? — Марсела взе отново гребена и го прокара през мократа си коса. — Всичко свърши добре.

Корнелия разпери пръсти в скута си и се втренчи в прясно лакираните си нокти, които отдавна не приличаха на изгризани израстъци, и проговори учтиво. Не вдигна очи, нямаше сили да погледне лицето на сестра си.

— Не искам да идваш на сватбата ми.

— Корнелия! — възкликна обидено Марсела. — Не го заслужавам. Нямаш представа колко се радвам, че откри своя центурион след смъртта на Пизон.

— Наистина съм щастлива, но Друсус сигурно ще постъпи отново в преторианската стража и ще охранява новия император. Ако ти подтикваш Домициан да създава неприятности на баща си, нищо чудно да убият и него. — Корнелия вдигна глава. — Затова не искам да идваш на сватбата ни с пожелания за щастлив живот.

Марсела изгледа и трите с обичайната си отнесена усмивка. Историчката Марсела, Марсела съзерцателката.

— О, богове — въздъхна тя.

Остави гребена, захвърли хавлията и тръгна към калдариума. За миг облаците пара погълнаха високото й голо тяло и тя изчезна.

 

 

— Пак мислиш — отбеляза Домициан.

— По природа съм такава, господарю — усмихна се Марсела. Домициан обичаше да го нарича така, но сега само се намръщи.

— Не харесвам жени, които мислят много.

— Защо тогава харесваш мен?

— Не знам. — Той сграбчи голия крак на Марсела и впи устни в глезена й. — Красива си.

Зацелува я по бедрото, отмятайки завивките настрани, и Марсела се облегна върху копринените възглавници. Роб с празен поглед стоеше до леглото и вееше с ветрило от паунови пера над главата й, а друг чакаше до вратата с вино и сладкиши, в случай че огладнее. „Най-доброто за принца на Рим“, помисли си Марсела. „И за любовницата му.“

Не влизаше в плановете й — всъщност беше убедена, че Домициан ще я изостави, след като сега всички жени се съревноваваха за императорското благоволение. Домициан обаче все още не беше погледнал към друга. И след като Маркус Норбан се отнесе толкова грубо с нея… е, Домициан й се стори далеч по-привлекателна перспектива. „По-добре да имам любовник, когото мога да контролирам, отколкото любовник със собствено мнение.“

Домициан обаче не беше единственият римски принц. Точно това си мислеше Марсела, когато Домициан я притисна към възглавниците и зацелува гърдите й.

— Срещна ли се вече с брат си? — прошепна тя, извила гръб към устните му.

— Когато пристигна.

— Много е популярен — констатира прямо Марсела, докато Домициан сплиташе пръсти в косите й. — Сигурно си чул овациите във Форума вчера. Баща ти кога ще го обяви за официален наследник?

Домициан се намръщи и се отдръпна.

— Може и да посочат Тит за наследник, но Несий ми каза, че няма да има синове. Значи аз ще получа короната и мен ще наричат цезар и бог. А теб — господарка и богиня.

— Милостива Фортуна! Колко величествено! — Марсела погледна към сивкавата светлина, процеждаща се през прозореца. — Зазори ли се вече?

Домициан я беше отвел за седмица в едно от наскоро придобитите си императорски имения в Арикия. В много подходящ момент при това. Трите й сроднички й бяха разгневени, трябваше да им даде време да им мине ядът. По-нататък щеше да посети сестра си и да я придума да се сдобрят. Корнелия несъмнено беше твърде погълната от новобрачно щастие, та да се цупи дълго. И без това, откакто като малки се сдърпваха за някоя кукла, не бяха се карали сериозно. Лолия… е, тя беше прекалено вятърничава да се сърди дълго, а Диана — прекалено плиткоумна; при следващата победа на Червените щеше да забрави свадата. И трите щяха да й простят скоро. Междувременно Марсела каза на Гай, че ще гостува на приятелка, направи се, че не чува мърморенето му, и тръгна за Арикия с Домициан.

За пръв път се влюбваха до полуда в нея. Забавно усещане наистина. Понякога Домициан не я пускаше да стане от леглото по цели дни, а ръката му винаги стискаше собственически или лакътя, или врата й. Подаряваше й бижута и после я заплашваше, че ще си ги вземе, присмиваше се на писанията й и после я молеше за прошка, разяряваше се, когато излезеше сама на разходка, и я обвиняваше, че се среща с друг любовник, а сетне я издърпваше в леглото, кълнейки се, че ще се реваншира. Марсела се забавляваше. И от време на време отваряше дума за Тит.

Толкова популярен, толкова обаятелен, толкова енергичен. Далеч по-перспективен от необщителния Маркус Норбан. „Щях да го направя император, но сега е обречен на посредствена кариера в Сената.“ Тит обаче според всички слухове таеше амбиции за императорската корона. Дали малкият брат би могъл да й послужи като мост към големия?

— Къде отиваш? — попита я рязко Домициан, когато стана от леглото.

— Време е да се прибирам у дома. Знаеш, че сватбата на сестра ми е скоро.

Марсела протегна ръце и двама покорни роби пристъпиха напред и започнаха да надиплят столата й около раменете.

— Оставаш при мен. — Домициан седна в леглото.

— Не мога. Ще се чудят къде съм.

— Вече не е необходимо да се безпокоиш за семейството си. — Домициан отметна завивките и стана. — Събери си багажа. Тръгваме.

— Какво си намислил, господарю?

— Не те засяга. Засега.

Той си навлече туниката през главата.

— Засега?

— Ще ти кажа, когато намеря за добре.

— А дотогава няма да узная нищо?

— Точно така.

Той излезе от стаята и зачака нетърпеливо в носилката, докато Марсела си събере малкото лични вещи. Когато се присъедини към него, косата й все още се спускаше свободно по гърба, както му харесваше, но той почти не я погледна. „Вече започнах да го отегчавам.“ Е, знаеше си, че няма как да разгаря дълго тази страст. А и не искаше. Много издръжливост се изисква да опитомяваш ревниви момчета.

Домициан не обели нито дума по пътя от Арикия и Марсела се подготви да я оставят безцеремонно пред прага й. Но носачите не забавиха крачка пред именито на семейство Корнелий с обновените му фонтани и тя вдигна вежди.

— Къде…?

— Шшт! — отсече Домициан и носилката скоро спря пред Златния дом.

— Защо не ме предупреди, че ще ме водиш в двореца? — попита Марсела. — Още веднъж в леглото, преди да ме отпратиш вкъщи?

— Ти си вкъщи.

— Моля?

Той сключи пръсти около китката й и я смъкна от носилката. Преди да успее да си поеме дъх, вече подтичваше по ниски мраморни стъпала, покрай двама любопитни роби, по коридор с колонада и по още един, който ги отведе от залите за пиршества към личните императорски покои. Най-после Домициан отвори двукрила врата и Марсела видя облицована със зелен мрамор зала с басейн, вграден в пода. Високи сводести коридори отвеждаха към други стаи.

— Новият ти дом — обяви Домициан. — Харесва ли ти?

— Не мога да живея тук — отвърна развеселено Марсела.

— Напротив. — Пот оросяваше долната устна на Домициан. — Тази сутрин информирахме съпруга ти, че вече не си му жена.

— Какво? — Марсела избухна в смях.

— Не ми се присмивай — намръщи й се той. — Сега си моя съпруга. Церемонията ще се състои утре сутринта.

— Баща ти няма да позволи!

Узнаеха ли, Веспасиан или Тит щяха да ги разведат набързо. Или щяха да го оставят на мира, разчитайки сам да поиска развод, щом страстта му охладнее.

Домициан повлече Марсела из другите стаи, бъбрейки на твърде висок глас. Лична баня, спалня с огромно легло… и огромен кабинет със сводести прозорци и цяла стена с рафтове, пълни със свитъци. Марсела прокара длан по гладката повърхност на писалището, вече заредено с празни пергаменти, восъчни плочици, подострени пера…

Навярно нямаше да е толкова зле да бъде съпруга на принца за няколко седмици или месеца. Като съпруга на Луций определено страдаше от всички неудобства на неомъжените жени и не ползваше нито една привилегия на омъжените. „А след като Домициан се отегчи от мен, може би няма да се омъжвам повече.“

Корнелия Секунда, известна като Марсела, съпруга на принц. Кому би хрумнало?

— Видя ли? — промърмори Домициан във врата й и я придърпа върху огромното легло. — Казах ти, че ще те имам.

— Колко си необуздан — прошепна му Марсела между целувките. — Брат ти ще се ядоса, нали знаеш?

— Все ми е едно какво ще си помисли.

Домициан задърпа трескаво полите й.

— Той е наследник, скъпи… Може да прави каквото си поиска.

Първо не усети болката. Само стъписването, когато Домициан я зашлеви през лицето.

— Не си играй с мен — спокойно я предупреди той.

За миг Марсела си помисли, че се е върнала в слънчевия атриум и Маркус Норбан я гледа с безучастно неодобрение… в банята, където Диана я гледа с презрение.

— Не си играя с теб — успя да промълви тя.

— Напротив. — Домициан беше проникнал в нея, отпуснал цялата си тежест върху гърдите й, но набитото му тяло замръзна за секунда и той се втренчи в очите й. — Играеш си с всички, Марсела. Много умело. Не обичам умни жени, но с твоя ум ще се примиря. Само не го използвай върху мен. Край на шушукането за Тит. Той не те засяга. Не те засяга и баща ми. Сега единствената ти грижа съм аз.

— Разбира се.

Марсела го прегърна помирително, но той отблъсна ръцете й.

— Ще се грижиш за домакинството ми — започна да изрежда Домициан и тежката му длан притисна гърлото й. — Ще топлиш постелята ми. — Пръстите му потънаха във врата й. — Ще ми родиш деца. — Сключиха се по-силно. — Това са задълженията ти, Марсела. Задължения на порядъчна римска съпруга. Нищо повече.

Тя се опита да проговори, но ръката му тежеше като наковалня върху гърлото й. Черни точици затанцуваха пред очите й. Той започна да се движи в нея и дланта му се отмести едва когато свърши в пълно мълчание.

— Отлично — бодро заключи той и стана. Марсела се надигна, борейки се за глътка въздух. — Ще изпратя един от икономите си да уведоми семейството ти и да ти донесе нещата. Това крило на Домус Ауреа е изцяло наше. Тази нощ на вечеря ще те представя на брат си. — Марсела се закашля болезнено и Домициан я изгледа със смътна изненада. — Не се притеснявай, Тит няма да се противопостави на брака ни. Нито той, нито баща ми искат да се женят пак. Устройва ги аз да имам съпруга, която да поеме досадните социални задължения. А като дъщеря на генерал Гней Корбулон ти си подходяща за съпруга на принц. Дори на император.

Марсела хриптеше, поемайки болезнено дъх. Ръцете й трепереха, а в корема си усещаше вледенена празнота. Още чувстваше дланта на Домициан върху гърлото си, виждаше странно празните му очи — очите на съвсем различно създание от жизнерадостния червенолик младеж, който стоеше сега пред нея, приглаждаше туниката си и бъбреше.

— Някой ден ще стана император. Несий го предсказа. Каза, че ще бъда господар и бог на Рим, а ти — господарка и богиня. Харесва ти, нали? — Отметна кичур коса от челото й. Марсела потрепери, но той не забеляза. — И, разбира се, за господарката и богинята на Рим, на първо място е съпругът. Ще се занимаваш със семейството и домакинството ми, а не с държавните дела. Никога не приемам съвети от жена.

Плесна с ръце и група робини влязоха в стаята. Поклониха се много ниско на Марсела. „Милостива Фортуна, преди мен ли са научили, че Домициан смята да ме направи своя съпруга?“

— Новите ти прислужници — посочи ги Домициан. — Облечи се за вечеря, но не носи зелено. Не харесвам зеленото. О — добави той, сякаш му е хрумнало току-що, — и никакво писане повече. Няма да ти остава време и не подобава на съпруга на принц. Ще използваш писалището само за писма. Естествено, аз ще ги чета, преди да ги изпратиш.

Диханието на Марсела излиташе на пресекулки. „Не, не, не“ — думата пулсираше в главата й като безсмислен рефрен, но когато отвори устни да заговори, дъхът й застина зад зъбите.

Влезе друга робиня, повела малко момиченце за ръка. Година-две по-малко от Флавия, но по-унило. Оглеждаше Марсела сериозно през завеса от права руса коса.

— Това е втората дъщеря на брат ми — Юлия Флавия — представи я нехайно Домициан. — Отдавна се разведе с майка й, както с онази празноглава уличница Лолия. Ще се грижиш за нея. Ще ти бъде от полза, докато се родят нашите деца. Доста старание хвърлих, сигурно вече са на път.

— Не — промълви Марсела, — не.

Домициан само махна с ръка.

— Брат ми ме чака. Подготви си сватбените дрехи за утре. Ще се видим на вечеря. — Целуна я небрежно по бузата и добави: — Не харесвам името Марсела. Ще го променим.

И излезе. Марсела се взираше след него смаяна; чувстваше се направо вкаменена.

— Домина — обади се почтително бавачката и побутна напред племенницата на Домициан.

Марсела махна с ръка да я отпрати. Вътрешният й глас виеше: „Не, не искам това. Не искам живот, изпълнен с деца и императорски пиршества, и грижи за домакинството. Не е за мен. Не е за историчката Марсела, не е за жената, свалила от трона четирима императори.“

Но край прага й вече се строяваха преторианци — да я закрилят и шпионират, — а любопитни придворни сновяха край колоните в коридора. Стена от хора, които винаги щяха да я ограждат, за да не се почувства никога сама.

„Ще бъда императрица, ако Домициан постигне своето“, помисли си Марсела с неподправен ужас. „И ще съм безсилна да сваля от трона когото и да било.“

Не, невъзможно. Домициан несъмнено щеше се отегчи от нея дълго преди това. Ще поиска развод и всичко ще се подреди постарому. „О, Фортуна, погрижи се да стане така и се кълна, че повече няма да се бъркам в императорските дела.“

— Домина — предпазлив глас прекъсна уплашените й мисли. — Добре дошла в дома на императора. Срещали сме се преди. Няколко пъти. Аз съм Несий.

— Несий?

Едва го чуваше.

— Моят господар Домициан беше така добър да ме назначи за императорски астролог.

Топчестият дребосък й се поклони — млад, но вече оплешивял, навлечен в нова тога с избродирани астрологически символи.

— Казал си му, че ще му стана съпруга, нали? — Ръката на Мрасела се стрелна напред и улови ръкава на астролога. — Е, вземи си думите обратно! Кажи му, че няма да съм добра съпруга, кажи му, че няма да му родя деца…

— Няма да сте добра съпруга — каза Несий. — И няма да му родите деца, но това не ме засяга. Сбогом.

Той си дръпна ръкава, ала пръстите на Марсела се впиха в плата. Виждаше втренчените погледи на робите, усещаше как пръстчетата на малката Юлия я теглят за робата, но не им обърна внимание.

— Какво искаш да кажеш?

— О, защо не отворих виночерпница? — изломоти Несий. Изопна рамене, без да среща очите й. — Не съм в състояние да ви помогна, домина. Съжалявам.

— Поне ми разчети звездите. Или ръката, ако е по-бързо… — „Ти не вярваш на астролози“, подигра й се вътрешният й глас, „нито на шарлатани, които гадаят на длан“. Все пак протегна ръка към Несий. — Казвай какво виждаш и предупреди Домициан, че му е писано да се разведе с мен след месец…

— О, не. — Несий скри ръце зад гърба си. — Вече съм виждал дланта ви. Стига ми толкова. Напивах се цяла седмица и едва не смених занаята. Не, благодаря, домина. Сама си тълкувайте бъдещето.

Марсела впи очи в него.

— Защо тогава каза на Домициан, че съдбата е отредила аз да му бъда императрица? Защо?

— Защото е така — отговори изморено Несий и се обърна към атриума.

— Това е нелепо! — Марсела тръгна след него. Робите се отдръпнаха да й сторят път, шушукайки неприкрито, а малката Юлия затопурка да я настигне. — Казваш на Домициан каквото иска да чуе. Залъгваш го със сладки приказки, за да си запазиш поста. Ти си мним…

— Да, и това ме задоволяваше. — Несий се извърна рязко към нея по средата на покрития със зелени плочки под на атриума. — Казвах на хората каквото искат да чуят — не много благородно, но ми плащаше сметките и спях спокойно. Докато не се натъкнах на окървавената ви ръчичка и сега всичко се сбъдва. Всичко! Имате ли представа какви неудобства ми създавате?

— Тогава разчети отново дланта ми! — изкрещя Марсела. — Промени видяното!

— Съжалявам, домина, но не е възможно. Ще станете съпруга на Домициан и императрица на Рим и нито аз, нито вие, нито някой друг е способен да го промени.

Марсела разтвори устни, сухи като пергамент. В ума й витаеше вихрушка от празнота. Малката Юлия я настигна и впи пухкаво детско юмруче в робата й. Несий погледна детето и потрепери.

— Грижете се за нея — поръча изморено той. — Иначе ще я сполети жалката ви участ.

Обърна се и се отдалечи бързо, разблъсквайки тълпата от посетители, скупчили се вече в атриума с надеждата да зърнат бъдещата съпруга на римския принц.

Марсела седна като отсечена върху зелените плочки.

— Той лъже… Лъже…

Малката Юлия пропълзя в скута й и се притисна към окаменялото й рамо. Марсела не я усети. Опитваше се отчаяно да повярва на собствените си лъжи.