Кейт Куин
Дъщерите на Рим (21)

Глава двайсета

Корнелия обичаше Сатурналиите.

Цялата суетня около празника. Първо почистването до блясък на къщата от основата до покрива за новата година. После традиционното пиршество, когато робите се изтягат върху ложетата, а господарите им сервират. Пизон не харесваше тази част — била под достойнството му — но Корнелия не се притесняваше да обикаля около ложетата с кана вино, докато робите й се усмихват смутено. Какво лошо има веднъж годишно да си разменят ролите? „Учим се на смирение.“ После идваше ред на по-обичайните празненства — Диана гореше в треска покрай състезанията с колесници, Гай оглавяваше смутено трапезата на традиционното пиршество. Лолия прекаляваше с виното и подвикваше: „Да живее Сатурналия!“, а Марсела седеше и наблюдаваше с удивление всички чудатости. Сатурналия — празникът, отбелязващ края на годината.

Тази година Корнелия не предвкусваше никакви празници. Никакви подаръци. Никакво веселие. Тази година щеше да властва смъртта.

— Господарке! — улови я за ръката ококорена прислужница. — Чух, че се бият при Милвийската порта.

— Сигурно, Зоя. — Корнелия отбеляза една чертичка върху восъчната си плочица, стараейки се да не обръща внимание на гаденето, измъчващо я от сутринта. — Преброи ли чаршафите?

— Не, но…

— Преброй ги, Зоя.

Никакви пиршества и игри, но поне щеше да се погрижи да почистят къщата, преди да я ограбят. С удоволствие установи, че Тулия не е ужасно добра домакиня при цялото й щуране с ключове и менюта. Очевидно снаха й следеше по-скоро робите да не крадат храна и да не си уреждат любовни срещи в празните стаи, отколкото дали всяко ъгълче блести от чистота.

Корнелия побутна леко разтрепераната прислужница към шкафа с чаршафите.

— Залавяй се за работа, Зоя. Така времето минава по-бързо.

Корнелия се запъти към кухнята.

— Изпечена ли е седмичната доза хляб?

— Не… но, господарке, портиерът казва, че е видял войници да напредват към Колинската порта.

— Хлябът трябва да се изпече. Погрижи се. — Очите й зърнаха групичка ококорени момченца да надничат през кепенците. — И нареди на малките да излъскат прозорците.

— Да, господарке.

Робите бяха напрегнати, намусени и уплашени, но Корнелия ги засипваше със задачи. Работеха ли, нямаше да се паникьосват. Ако работеше, и тя нямаше да се паникьосва. По-лесно й беше да проверява дали плочките в атриума не се нуждаят от подмяна, отколкото да мисли за пратениците, които император Вителий бе изпратил тази сутрин да преговарят за мир с армията, разположена пред подстъпите на града. По-лесно й беше да инвентаризира килерите с платове и да си води бележки колко ще трябва да изтъкат през следващата година, отколкото да премисля слуховете, че Мизийските легиони са отхвърлили всички условия и са нахлули в града.

— Напредват в три колони — докладва й задъхано Марсела преди няколко часа. — Основната сила се движи по Фламиниевия път. Второто крило се е насочило към Портата на Аврелий, а третото се точи по Сларианския път.

— Къде отиваш? — Корнелия забеляза порозовелите страни на сестра си и искрящите й очи. — Не бива да излизаш в тази лудница!

— Искам да видя какво ще се случи.

— Марсела! — Но сестра й се откъсна от ръката й и излетя навън, сякаш се втурва нетърпеливо за любовна среща. „Нетърпеливо, както аз тичах към любимия.“ Корнелия изпрати с поглед сестра си, мълвейки молитва към Юнона, Минерва, към когото и да било, склонен да я чуе, и се залови отново с почистването. Битката щеше да стихне, щом войниците на Вителий свалят оръжие. После щяха да въдворят ред.

— Господарке — простена помощник-икономът, — легионерите нахлуха в Градините на Азиатик, да бягаме!

— Няма да бягаме — Корнелия наподоби заповедния центурионски тон на Друсус. — Прави, каквото ти казвам, и няма да пострадаш.

Друсус. В бедняшкия квартал той се намираше в безопасност — битката сигурно щеше да се съсредоточи около Форума, около полуопожарения Капитолий, край Марсово поле и градските порти. В деня, когато Гай и Тулия напуснаха Рим, Корнелия му изпрати бележка. „Разбраха“, написа тя и после добави несвързано: „Пази се. Моля те, пази се. Не ми отговаряй и не идвай при мен.“

— Къде е Зоя? — попита Корнелия и потърси с поглед прислужницата си.

Икономът отклони очи.

— Не знам, господарке.

— Намери тогава някой друг да почисти паяжините.

Преди пладне Корнелия започна да чува далечен тропот и приглушени крясъци. Извика носачите да им предаде бележка за Лолия — братовчедка й несъмнено щеше да предпочете да дойде при нея, вместо да чака сам-самичка в огромната къща на дядо си. Носачите обаче бяха изчезнали безследно и Корнелия не успя да изпрати бележката. До пладне всички роби се разбягаха. Следобед вече не разполагаше с достатъчно прислужници да й помогнат да вдигне масивната дълга възглавница с гъши пух за ежегодното й изтупване.

— Е — отпусна се рязко тя върху мекото легло, — това е.

— Господарке — прошепна една млада робиня, — бият се на Юлианския Форум, край Циркус Максимус и пред храма на Минерва…

— Нима? — Корнелия усети как пак й се повдига, но успя да се съвземе. — Бягайте тогава, ако искате.

Прислужниците се разпръснаха безмълвно. Корнелия полегна върху мекото легло и се сви на топка. Диана напусна града с баща си, но Лолия навярно щеше да дойде дори без бележка — сигурно е изплашена сама в огромната къща. Или Марсела щеше да се върне… о, защо излезе? Защо? Корнелия копнееше да стисне ръката на сестра си, да чуе спокойния й глас да обяснява всички логични причини светът да си дойде отново на мястото.

Може би светът никога вече нямаше да си дойде на мястото.

Долу се хлопна врата и Корнелия се изправи рязко. Тежки крака заизкачваха стъпалата — битката едва ли беше стигнала Палатинския хълм, не беше го стигнала… Озърна се трескаво за някакво оръжие, ала познат глас извика:

— Корнелия!

Тя прекоси стаята и влетя в ръцете му, преди да е прекрачил прага.

— Богове… — той я прегърна с отчаяно облекчение и промълви дрезгаво в косите й: — Мислех, че вече си напуснала града. Защо остана?

— А ти? — отвърна Корнелия, притиснала устни към грубата му вълнена туника. — Казах ти да не идваш.

— Очакваше да те послушам ли?

— Но ако някой те познае, ще те издаде.

— Всички си имат по-неотложни грижи от някакъв незначителен предател. — Друсус се отдръпна и я огледа тревожно. — Нямаш ли телохранители? И роби с тояги ще свършат работа…

— Всички избягаха.

— Значи и ние трябва да бягаме. Край Марсово поле се води ожесточена битка, още по-лошо е край Колинската порта. Ще отидем в гетото. Там няма сражения.

— Не мога — поклати глава тя. — Брат ми избяга, но сестра ми и братовчедките ми са в града. Ако им потрябва убежище, ще дойдат тук.

— Тогава да се барикадираме.

Той заснова из къщата като самотен легионер. Залостваше врати, спускаше завеси, влачеше тежки рафтове и каци пред портата.

Корнелия го наблюдаваше.

— Друсус…

— Какво?

Той отметна потната си коса от широкото чело. Носеше груба туника без ръкави, а гладиусът отново висеше на кръста му.

Корнелия се усмихна.

— Нищо…

Нека барикадира, за да си отвлича вниманието.

Той се отпусна тежко на ложето до нея и преплете пръсти в нейните.

— Бележката ти… Пишеш, че брат ти е разбрал. Затова ли отказа да те вземе? Заслужава да го наложа с камшик. Да изостави сестра си!

— Не, аз отказах да тръгна. Но той наистина разбра. Не за теб, а че се… — сви рамене. — Унижавам, както се изрази той.

— Съжалявам — прошепна Друсус, но Корнелия закри устните му с длан.

— Шшт… Радвам се, че си тук.

— Няма да те оставя, докато опасността не отшуми.

Прегърна я, притисна я към топлите си гърди и думите затрептяха отново върху устните й. „Друсус, когато преди два месеца се върнахме от Терачина, месечното ми кръвотечение не дойде. Друсус, не използвах египетските трикове на Лолия, защото мислех, че не мога да раждам. Друсус, бях омъжена осем години без никакви изгледи за дете, но сега… сега съм бременна.“

Усети как късият му меч я притиска по хълбока и преглътна думите. Беше твърде късно да ги изрече, твърде късно да побегне, твърде късно за каквото и да е през този жесток следобед на Сатурналия. Оставаше им само да чакат.

 

 

Диана забули коси с мантията си и затича. Видя Лин да се носи пред нея с големи вълчи скокове и определено не можеше да го настигне, но все пак беше бърза и силна след дългите месеци, през които я обучаваше да кара впряг. Възнамеряваше да огледа светкавично улиците и да се върне при Лолия, която бродираше разсеяно в големия пуст атриум в къщата на дядо си и се стараеше да не губи присъствие на духа. Цяла сутрин чакаха в неспокойно мълчание и се убеждаваха, че градските порти ще удържат на напора на нашествениците. Към пладне поддаде Милвийската порта, последва я Колинската и вражеските войски нахлуха в Рим.

Лолия я погледна с подбелени очи като подивял кон.

— Да извикаме стражите — предложи Диана. — Ще отидем да чакаме при Корнелия и Марсела. Те са по-далеч от битката.

Но всички телохранители, наети от Лолия, се бяха разбягали.

Диана се придвижваше по задните улички и се озърташе зорко. Пред вратите стояха жени със застинали, бдителни лица и побутваха децата си зад гърбовете си. От един хан, все още пълен с клиенти, долитаха пиянски крясъци. Няколко пазарски сергии работеха и Диана видя как домакиня подбира невъзмутимо ябълки от кошницата и подава няколко медни монети за най-свежите плодове. Детето й я стискаше за полите, вперило спокоен поглед в Диана, която забави крачка и спря.

С Лолия щяха да успеят да прекосят улиците. Ако заобиколят Форума и Лолия свали бижутата си…

Диана се взря надолу по улицата към разрушените порти. Отдалеч долиташе грохот — приличаше на гръмотевица, но Диана знаеше, че е кръвопролитие.

Намираше се близо до конюшните на състезателните фракции.

Диана се поколеба за миг.

„Ще проверя набързо дали са преместили конете на безопасно място.“ Само това я интересуваше. Директорът на Червените напусна града преди седмица, отвеждайки впряговете си, но за Сините не знаеше нищо. Дали са сглупили да решат, че Вителий ще успее да ги защити?

Заобиколи Форума през лабиринт от тесни пресечки. Обикновено не се осмеляваше да скита сама из тях, но днес малките улички бяха безлюдни, прозорците — със спуснати кепенци, а през процепите на вратите надничаха очи. Двама мъже притичаха край нея, понесли издути торби, луд просяк мърмореше приведен пред безлюден безистен, а над всичко тегнеше странна тишина.

Диана затича отново. Анемоите. Няма да се бави. Само ще надзърне в конюшните на Сините, ще се увери дали конете са в безопасност и ще се върне да отведе Лолия на сигурно място. До утре сутринта всичко ще приключи — по един или друг начин. Само боговете знаеха къде е Вителий сега — носеха се слухове, че е избягал в семейното си имение в Авентина и се е барикадирал вътре, но дали беше вярно?

Диана спря пред входа на конюшнята на Сините и се сви на две, задъхана, подпряла ръце върху коленете си.

— Басус! — извика тя директора на Синята фракция, но гласът й отекна самотно. Скъсан син повод се валяше забравен в сламата, а захвърлено ведро лежеше край коритата с вода. Забеляза двама стражари — преторианци, съдейки по униформите — и няколко сенки се щураха в дъното на конюшнята, но никой не я спря. Просто бегълци търсеха убежище от развилнелите се войници. Директорът на Сините очевидно беше заминал отдавна и бе отвел конете. На Диана й олекна. Анемоите бяха невредими. Приближи до първата преграда, където ги бяха настанили с толкова омразна помпозност, и надникна вътре. Застина. Бързоногият й Зефир стоеше там. Спокойното му воднисто око я погледна през червената грива. Нот протегна глава през съседната преграда. На две крачки по-нататък видя, че и Еврус, и необузданият й Борей са тук, а след тях — и прочутите кестеняви жребци на Сините. Всички бяха побягнали уплашено, оставяйки конете на произвола на съдбата.

— Ах, кучи синове! — просъска тя и се обърна към навеса, където държаха хамутите.

След няколко часа конете щяха да изчезнат, плячкосани от доволни легионери, които знаеха цената на добрия кон. Щяха да разделят кестенявите жребци, да ги отведат и да ги продадат или разменят. До сутринта конете щяха да сменят дузина нови собственици. И никога вече нямаше да се състезават. Тази участ обаче нямаше да сполети нейните Анемои.

— Хей! Помогни ми! — извика тя на един от робите, които се мяркаха в дъното на конюшнята, но той само се взря в нея.

Диана нахълта в навеса и излезе, метнала по чифт хамути върху всяко рамо. Първо влезе при Борей.

— Идвай при мен и никакво хапане — подхвана тя, но в същия миг занемя и първата сбруя падна в сламата до краката й.

— Здрасти, момиче — тихо поздрави император Вителий.

Седеше в ъгъла зад Борей. Ръцете му лежаха безжизнено върху огромния корем. Пурпурната му мантия беше оплескана с конски тор и той го изстъргваше нехайно с нокът. До него се валяше празен мях за вино. Наблизо стражар заопипва нервно гладиуса си, втренчен в Диана, но Вителий вирна двойната си брадичка и стражарят заобиколи Борей и се отдалечи.

— Цезаре! — възкликна Диана. — Защо сте тук?

— Тръгнах за семейното си имение в Авентина, но… — Вителий сви рамене. — По пътя се води битка. Знаеш ли, че има сражение?

Диана пристъпи по-близо.

— Защо не сте в двореца?

— О… — той се размърда неспокойно и увисналата му гуша затрепери. — Така и не свикнах с този дворец. Всички ще се разбягат. Да не мислиш, че не знам! Алиен ме предаде, а сега и стражите ми се готвят да го последват. Харесвах Алиен…

Той замълча, а след малко протегна масивната си ръка, осеяна с гривни, и я прокара по покрития с белези преден крак на Борей. Борей зари с копито в сламата, но не го ритна.

— Конете не са предатели — замечтано отрони Вителий.

— Изоставили са ги. — Диана вдигна сбруята, изплъзнала се от ръката й при стъписването й. — Директорът на фракцията ги е оставил…

— Да. Напълних яслите им със сено, когато дойдох. Бяха гладни.

Диана разтвори сбруята. Вителий вдигна кожения мях, изстиска една бавна капка в устата си и го захвърли. Очите му бяха кървясали и блуждаеха неспокойно, но масивното подпухнало тяло не помръдваше.

— Трябва да избягате, цезаре — настоя Диана. — Скрийте се някъде, най-добре извън града. Ще предадете трона на Веспасиан доброволно.

— Опитах. Не се получи. — Той взе една сламка и я завъртя между пръстите си. — А и императорите не бягат.

— Императорите не се крият и в конюшни!

Заля я вълна от погнуса. Галба беше старец, но умря прав, раздавайки заповеди. Отон отне живота си дръзко и с размах, щом каузата му претърпя поражение.

— Императорите се изправят срещу враговете си!

Кървясалите очи на Вителий прекосиха изморено нейните.

— Е, аз не съм кой знае какъв император.

Не намери думи да отговори.

— Казвал ли съм ти, че навремето бях коняр на Сините? И се гордеех с това.

Вителий се изправи нестабилно, надигайки огромното си туловище от сламата. Протегна големите си длани и Борей приближи до него и пъхна муцуна в тях, предвкусвайки лакомство.

— Богове! — възкликна Вителий и погали масивната му глава. — Обичам конете. Обичам и Сините.

Диана извърна поглед.

— Вземи ги — Вителий потупа Борей за сбогом. — Не биваше да ти ги отнемам. На онова състезание… Леле, момиче, на последната обиколка копитата им се отлепиха от земята и полетяха. Забележителна гледка! За мен няма да тичат така. За никого няма да тичат така.

— Цезаре…

— Отведи ги! — Той я избута грубо и излезе навън, прибрал пурпурните дипли на мантията си. — Тълпата ме търси. Искам да съм пиян, когато ме открият тук.

— Но, цезаре…

Тя се втурна след него, търсейки ободрителни думи, когато една висока фигура влезе през входа на конюшнята с дълга крачка.

— Хей! Махай се!

Един от преторианците на Вителий вдигна гладиуса си и махна на мъжа да излезе, но дълъг меч излетя от ножницата си и прониза врата му. Очите на преторианеца се изцъклиха и той се сгърчи като неизгладена туника. Вителий се закова на място и с разтреперани устни проследи как Лин ап Карадок спокойно избутва тялото от острието си.

— Не доближавай императора!

Вторият преторианец се хвърли към Лин, размахал яростно гладиуса си, ала британецът отскочи гъвкаво и после заби с пестеливо движение сабята си в лицето на мъжа. Очите на преторианеца изчезнаха във водопад от кръв. Третият стражар и неколцината нервни зяпачи бързо се разбягаха и излетяха през входа на конюшнята.

— Лин? — прошепна Диана. — Недей…

Той довърши втория преторианец и тръгна напред, приковал поглед в императора. В тъмните му очи светеше бездънна ярост, засенчваща дебелия разтреперан Вителий и жалките му дребни грехове. Ярост, способна да погълне дял Рим, и всички възражения замряха в гърлото на Вителий.

— Е… — рече той глухо. — Който и да си, свършвай по-бързо.

— Цезаре… — обади се Диана.

— Остави ме! — изрева той и поне в този момент заприлича на император.

Тя коленичи, стиснала сбруите.

Грубата длан на Вителий докосна косата й. Когато вдигна поглед, Лин го влачеше за врата към дъното на конюшнята, препъваше се и дишаше тежко.

— Махай се от тук! — подвикна й британецът, без да се обръща.

Двамата изчезнаха — високата и дебелата фигура — в последното празно ограждение. Диана замръзна, но отблизо долетяха викове, ненадейна вълна от гълчава, която я пришпори да действа.

Скочи на крака и отиде при Борей, надяна му сбруята и после сложи оглавниците на другите — един по един. Състезателната колесница беше твърде показна с позлатените си ивици и яркосинята боя, но в задния навес намери тренировъчни колесници и тя впрегна Анемоите в една от тях. За пръв път впрягаше толкова коне. Погледна веднъж-дваж към последното ограждение, но никой не излизаше от там и тя прокара изжулена длан по очите си.

Анемоите чакаха, извили вратове и разширили ноздри. Озъртаха се на всички страни, надушили възбуда. „Различно вълнение цари днес, обични мои“, помисли си Диана, грабна камшик и скочи в колесницата. „Днес няма да усетите аромат на розови листенца, нито на палмови клонки. Само на кръв.“

Вместо към входа към арената тя ги насочи през широката порта на конюшнята, но се оказа твърде късно. Видя факли и войници — безпощадна бронирана маса, устремена към двореца. Друга върволица се виеше към най-красивите къщи по Палатинския хълм и тя пришпори Анемоите в галоп. Беше твърде късно за всичко, освен за бягство.

 

 

— Какво правиш? — изпищя Лолия.

— Качвай се.

Диана профуча с Анемоите по виещата се алея към къщата, стъпка леха зимни лилии и влетя във фоайето. Осите остъргаха рамката на портата, но колесницата успя да се вмъкне вътре.

— Тук не е безопасно. Сражението е наблизо. Едва надбягах тълпата, втурнала се насам.

Лолия не чака да й повторят. Пъхна един вързоп под мишница и скочи в колесницата.

— Съвсем ли полудя? Отиде да си вземеш конете ли?

— Добре направих, защото ще ни трябват. Само те ще ни отведат навреме при Корнелия и Марсела.

Диана дръпна юздите и зацъка с език на жребците. Безценната мозайка се раздроби шумно под копитата им.

— Тясно е! Няма да успееш да ги обърнеш.

— Ще успея. — Диана се приведе назад, жилите на ръцете й се изопнаха и някак си накара конете да завият и да минат през портата. — Дръж се!

Лолия простена, забелязала светлинките в подножието на хълма и ненадейно отвсякъде ги заобиколиха дюдюкащи мъже в ризници, просветващи под размаханите факли.

— Поспрете, красавици…

Но се разпръснаха, когато Червените изгромолиха през портата и Диана насочи колесницата надолу по улицата.

— Богове! Тръгнали са да плячкосват! — възкликна Лолия и се обърна назад към факлите, лъкатушещи като поток през входа на дядовото й имение. — Защо командирите им не ги спрат? Това е Рим, не е варварска крепост! Нима ще го сринат със земята?

— Сигурно командирите им не могат да ги спрат. Или им е все едно дали е Рим или не.

Диана дръпна юздите и конете забавиха ход. Копитата им отекваха шумно по пустата улица. Само дето сега тя не изглеждаше пуста. Сенките се удължаваха с наближаването на нощта и дори без да вижда очите, Диана усещаше, че са там. Лолия стискаше напречните греди на колесницата, зъбите й тракаха при всяка неравност по пътя, но не се оплакваше.

— Чудесна си — успя да отрони през треперещите си устни. — Луда си, но си прекрасна и ми спаси живота…

Диана почти не я чуваше, насочила цялото си внимание към поводите в ръцете си. Конете извиваха подплашено шии и когато наближиха Форум Романум, тя разбра защо.

— О, богове! — простена Лолия.

Върху плочите лежаха неподвижни, сгърчени, обезобразени неща; неща, които навярно бяха тела, тъмни локви, които навярно бяха кръв. Сенки притичваха през входовете на храмовете — по стъпалата пред храма на Юпитер войник с пернат шлем се олюляваше под тежестта на сребърна урна, а зад него бакалин, присъединил се към плячкосващите войски, тътреше ръчна количка, натоварена с трофеи. Бездомно куче лочеше от ручейче кръв, процеждаща се към канавката, и конете отметнаха глави, доловили миризмата. Диана сви рязко към тъмна глуха уличка и окървавеният Форум изчезна от погледите им.

— По-бързо! — дръпна ръката й Лолия. — Подкарай ги по-бързо.

Двама войници излязоха, препъвайки се, от една таверна и им заподвикваха пиянски. Диана размаха камшика си над главите им и те се отдръпнаха. Друга мрачна уличка, втора, трета…

— Защо се бавим толкова? — изхленчи Лолия.

— Директният път не е безопасен. Преди малко видях, че от двореца излизат десетки войници.

— От двореца? Но императорът…

Диана стисна устни.

— Вителий е мъртъв.

Край тях профучаваха къщите по Палатинския хълм. Диана забеляза как една патрицианка се втурва с писъци през портата си, стиснала наръч дрехи. По петите я следваше роб, понесъл ковчеже за бижута. Някъде крещеше мъж. Лолия едва не падна от колесницата при поредния рязък завой, но след още една пресечка стигнаха семейното имение. Зефир се изправи на задни крака, подбелил очи. От камъните под копитата му се разлетяха искри, а Нот опъна юздата.

— Слизай! — извика Диана на Лолия, удържайки ги с последни сили. — Слизай и доведи Корнелия и Марсела. Не смея да пусна конете!

— Корнелия и Марсела… но нали…

— Не можем да останем тук. Опасно е.

Някъде отзад се чу грохот и Лолия се стовари тежко от колесницата и заизкачва несигурно розовите мраморни стъпала пред входа.

— Корнелия! Корнелия! — захлопа тя по вратата.

Легионер с извадена сабя я отвори рязко. Озъбената му уста разполовяваше лицето му и Лолия изкрещя.

— Не, Лолия… — Корнелия заобиколи легионера. Косите й се спускаха в безпорядък по гърба. — Той е с мен…

— Корнелия, качвай се!

Лолия я задърпа припряно към колесницата, където усмирените най-после коне ги очакваха, застинали в нажежена неподвижност.

— Трябва да бягаме! Доведи Марсела.

— Марсела не е тук.

— Не е тук? О, богове! Марсела…

— Няма време — отсече войникът и прибра сабята си в ножницата. Огледа треперещите коне. — Ще ги удържиш ли? — извика той на Диана.

Тя кимна рязко.

— Да!

Докога обаче беше съвсем друг въпрос. Ръцете й бяха загрубели като изсушена кожа, но нямаше ръкавици и дланите й вече бяха покрити с тъмни мехури.

— Насочете се към Портата на Аврелий — каза войникът на Корнелия. — Сигурно вече е опустяла. Ако търсят императора, сраженията ще се съсредоточат около двореца. — Той улови ръката на Корнелия и я дръпна към колесницата. — Качвай се, любов моя.

— Не. Не и без теб. И ти трябва да дойдеш — притисна се тя към него, но той я отблъсна.

— Няма място.

Колесницата, предвидена за един, едва щеше да побере трите, но не и едрия войник.

— Хайде! — повтори той.

— Не! — проплака Корнелия.

Откъм улицата долетяха крясъци и трясък на строшени дъски.

— Побързай! — подкани Диана.

Ръцете й пламтяха, едва удържаше Анемоите, които извиваха шии, отмятаха глави и цвилеха, захапали юздите.

— Корнелия — извика Лолия и се покатери в колесницата. — ИДВАЙ!

Корнелия поклати глава и се вкопчи отново във войника си, но той обгърна с длани лицето й и я раздруса.

— Аз ще се измъкна през задния вход — успокои я. — Ще се смеся с войниците. Ще ме вземат за един от тях. Ти няма как да се слееш с тълпата, скъпа. Качвай се.

Той я избута нагоре и тя едва успя да прескочи колелото, преди Червените да се спуснат диво по улицата. Корнелия извърна глава назад. По побелялото й лице се стичаха сълзи. Диана забеляза как по улицата притичва войник с извадена сабя.

— Марсела! — крещеше Лолия. — Къде е Марсела?

Корнелия само поклати безпомощно глава. Марсела я нямаше.

Червените препускаха по склона на Палатинския хълм, къщите и улиците се размазваха като в кошмар пред очите им по пътя за Марсово поле и Портата на Аврелий. Виковете станаха по-оглушителни и ненадейно ги връхлетяха.

— О, богове! — ахна Лолия и стисна малкия дървен кръст, който Тракс й даде.

— Милостива Юнона! — промълви Корнелия и заизрежда имената на предшествениците си, сякаш припяваше предсмъртна молитва.

Марсово поле беше изчезнало. Обикновено патрициите идваха тук да гледат и да ги видят; младите благородници се надпреварваха с конете си, а плебеите се тълпяха да позяпат лицата на знаменитостите, но сега всичко бе потънало под океан от кръв. Нападателите бяха щурмували Портата на Аврелий, а последните войски на Вителий бяха връхлитали отново и отново върху тях и мъртвите тела бележеха границата на всяка атака. Между ранените вече обикаляха мародери и търсеха ценни вещи. Други се тълпяха в безистените, наблюдаваха и залагаха, все едно са на състезание. Гореше храм и пламъците се виеха към здрачното небе, хвърляйки безумни скокливи сенки върху агонизиращите мъже. Легионерите надаваха победоносни крясъци, мъкнеха торби с плячка, размахваха мехове с вино и окървавените си саби. Диана видя как един мъж притича до група войници, посочи врата и закрещя:

— Вителий! Вителий!

Легионерите се втурнаха да разбият вратата. След миг отвътре долетяха женски писъци. Плебеят прибра няколко монети в джоба си и хукна ухилен към друга група войници, сочейки втора врата.

— Право напред! — извика Диана. — Няма друг път.

Размаха камшик и Анемоите й препуснаха към безумието.

Пиян легионер вдигна поглед, но докато успее да протегне ръка, те вече го бяха подминали. Ранен мъж изкрещя и Диана чу глухия удар, когато колелото прегази крака му. Двама плебеи се разбягаха от пътя им, войник с шлем с пера вдигна копието си да спре колесницата, но образите на всички се сливаха в неясно петно. Анемоите галопираха диво, прилепили уши до главите си, обезумели от миризмата на кръв под копитата им и кръвта във вените им, зовяща ги да тичат по-бързо, още по-бързо, и теглеха Диана извън колесницата при всеки опит да ги обуздае. Група легионери им изкрещяха нещо, извадиха късите си остриета и ги насочиха към конете, но Диана замахна към тях с камшика и от озъбеното лице на единия рукна кръв. После се сляха отново с лудешкия хаос. С огромен скок заобиколиха фонтана, където дузина ранени мъже виеха от болка и се мъчеха да се доберат до водата. Някъде пред тях се намираше Портата на Аврелий, отвъд нея — шосе, а отвъд него — свят, който все още пазеше разсъдъка си.

— Марсела! — изкрещя Корнелия. — Марсела!

Дръпна изопнатата ръка на Диана, Диана вдигна поглед и забеляза братовчедка си. „Мъртва е, сигурно е мъртва.“ Но Марсела беше жива и само боговете знаеха как Корнелия успя да я различи сред водовъртежа от тела. Стоеше в бледосинята си роба до олтара на Марс, косите й се развяваха около спокойното й лице — колона от лед, съзерцаваща кръвопролитието. Около нея се трупаха плебеи, окуражаваха вкопчилите се в мъртва схватка войници и залагаха шумно, но Марсела не помръдваше.

— Марсела! — нададе вик и Лолия и най-после Марсела ги чу.

Обърна глава и Диана видя спокойното изваяно лице и бдителните очи. В следния миг Марсела се втурна към колесницата.

— Диана, спри конете! Спри ги!

— Не мога… — отрони тя през зъби.

От изранените й длани струеше кръв, но тя се дръпна назад с цялата си тежест и Анемоите забавиха ход, громолейки с копита, с покрити с пяна тела, цвилещи като осакатените мъже във фонтана. Колесницата се наклони зловещо върху едното си колело и всички се вкопчиха в дъските, но не се прекатуриха. Конете се скупчиха, готови отново да препуснат, и този път откъснаха поводите от агонизиращите ръце на Диана. Разбра, че е безпомощна да ги удържи, но Марсела се намираше близо. Лолия и Корнелия протегнаха длани и я вдигнаха, полетяла, в колесницата точно когато Червените се впуснаха в лудешки галоп. Един легионер се опита да улови юздата на Борей, ала отскочи с писък, когато старият жребец посегна с разпенените си зъби и му отнесе ухото и половината буза. Кървящите пръсти на Диана се мъчеха да докопат поводите, но Марсела вече стискаше невредима гредите на колесницата, притисната между Лолия и Корнелия. Едва се побираха и Марсела висеше опасно от задницата на колесницата, но очите й сияеха.

— Къде отиваме? — извика тя.

Диана, която се бореше с конете, останала без дъх, не можеше да й отговори.

Портата на Аврелий зееше отворена. Наоколо се навъртаха половин дузина войници. Доловили тропота на копита, те застанаха на пътя, вдигнали копия да спрат колесницата, но Анемоите ги стъпкаха, без изобщо да забавят галопа си. Диана усещаше как колелата премазват телата и Корнелия едва не се изхлузи на земята, но Лолия я обгърна през кръста и я задържа. Притискаха се една до друга — четири Корнелии, скупчени зад четири побеснели коня. Първа Диана погледна небето и видя, че е паднала нощ, а после погледна назад и осъзна, че са напуснали града.