Кейт Куин
Дъщерите на Рим (20)

Глава деветнайсета

Декември 69 година след Христа — юни 79 година след Христа

— Корнелия? — извика Марсела, още щом влезе в атриума, захвърляйки снежнобялата си мантия. — Гай! Тулия! Няма да повярвате какво чух във Форума. Корнелия?

От залата за пиршества долетя крясък.

— Милостива Фортуна — въздъхна Марсела.

За такава новина поне този път й се полагаше заинтригувана публика. Но не, разбира се. Марсела зърна робите, скупчени ококорени и наострили слух пред залата за пиршества, и ги отпъди.

— Гай! Корнелия! Да знаете каква новина ви нося — влетя вътре Марсела, но никой не я слушаше.

Корнелия седеше вдървено върху една табуретка, Гай си гризеше ноктите, настанен на ложето, а Тулия крачеше напред-назад и крещеше.

— … видяла те, видяла те със собствените си очи да се измъкваш през нощта! Колцина още са те видели, развратнице…

— Хайде, хайде… — обади се нервно Гай.

— Тулия! — намеси се Марсела и прекъсна снаха си. — Нося ви новини, но явно могат да почакат. Какво става?

Тулия се извърна рязко. Къдриците й се тресяха над почервенялото лице.

— Знаеше ли?

— Кое?

— За сестра си? — изпищя Тулия. — Че разтваря крака за войник?

Очите на Марсела отскочиха към Корнелия, която не отлепяше поглед от корниза на стената. С лице, по-бяло от корниза, тя проговори през стиснати устни:

— Марсела не знае нищо, Тулия. Никой не знаеше.

— Не смей да разговаряш с мен! — нахвърли й се Тулия.

— Хайде, хайде, скъпа… — подхвана Гай.

Марсела вдигна вежди и се изтегна върху най-близкото ложе.

— Какво става?

— Вчера разпитах прислужницата на Корнелия. — Тулия сновеше напред-назад по мозайката, развяла коралова копринена роба. — Исках да разбера защо Корнелия е толкова тиха напоследък. Притеснявах се да не е болна! И как ми се отплати за загрижеността? Прислужницата ми отговаряше с недомлъвки, но след един хубав бой най-после призна, че месеци наред Корнелия се е измъквала тайно всяка нощ. За да се среща с някакъв легионер!

Марсела стрелна с очи сестра си, предвкусвайки бурна реакция. Лицето на Корнелия се обагри от нахлулата кръв, но тя замълча. Марсела си спомни странната й сънливост напоследък, дългите разходки, безкрайните часове в обществената баня…

— Корнелия — възторжено възкликна тя, — не вярвах, че си способна на това!

Сестра й отвърна с бегла усмивка, която се стопи тутакси от писъка на Тулия.

— Вдовица в твоето положение, някогашна съпруга на императорски наследник, да си намери любовник от гетото! Кой е той?

— Няма значение — отговори Корнелия. — Вече приключи.

— Предполагам, че не е единствен, нали? Стига да са недодялани плебеи, ти е все едно кои са, нали? Открай време усещах, че съвършената ти фасада е измамна. Ти си обикновена уличница…

— Хайде, хайде — обади се пак Гай.

— … И от кога скверниш семейството? От кога ме заблуждаваш?

— Тулия — Корнелия я изгледа презрително, — никак не е трудно да те заблуди човек. Следващия път, когато някой ти каже, че е престоял пет часа в банята, знай, че не се е къпал.

Тулия пое дълбоко дъх за поредния яростен крясък, но Гай я улови припряно за ръката.

— Скъпа, позволи ми… Корнелия?

— Знам какво ще кажеш, Гай — прекъсна го изморено Корнелия. — Да, бях дискретна. Знаем само ние.

— И двайсетина роби — добави Марсела. — Всички подслушват усърдно.

— Този… войник… — Гай едва съумя да произнесе думата. — Ще ни създаде ли неприятности?

Корнелия извърна глава.

— Не.

— Курва! — просъска Тулия.

— Наистина, Корнелия… — укоризнено вметна Гай. — Не го очаквах от теб. Не помисли ли за семейната ни чест, за положението ни, за репутацията ни… да не говорим за твоята собствена…

— Този въпрос може да почака — стана Марсела. — Тайният любовник на Корнелия сигурно е впечатляващ. Всъщност и аз съм впечатлена, но този следобед научих още една любопитна вест. Заловили са Фабий Валент и са го екзекутирали в Урбино, а армията му се е предала.

Настъпи гробно мълчание. Гай се обърна рязко към нея, а Тулия застина с уста, зейнала за поредната лавина от обиди. Корнелия се взираше сляпо в скута си.

— Императорът и съветниците му са уведомени, а новината е достигнала и до Сената — продължи Марсела.

Корнелия вдигна очи към нея.

— Как разбра?

— От Домициан — сви рамене Марсела.

— Императорът… — гласът на Гай прозвуча пискливо и той прочисти гърло. — Императорът ще събере нова войска…

— Няма друга войска. А Мизийските легиони напредват към Рим. Лагеруват на петдесетина мили на север.

Отново тишина. Марсела си помисли как през целия ноември всички таяха увереност, че нещо ще спаси Рим. Фабий Валент или преданите легиони на юг. Или боговете. Все някой.

— О, не — Тулия закрачи отново напред-назад по мозайката. — О, не. О, не. О, не. Не можем да останем, Гай, не можем да останем. Варварите са пред прага ни… Тези легионери от Дакия и Германия…

— Препоръчвам Терачина — лицето на Корнелия постепенно възвръщаше цвета си. — Прекарах там две седмици с моя войник от гетото. Признавам, не успях да поправя банята, но по това време на годината климатът е прекрасен.

Тулия обаче вече не я слушаше. Изтича в атриума и извика иконома. Извика малкия Паулиний, извика робите, които припряно се заеха да бършат прах, за да докажат, че не са подслушвали, и после се защураха насам-натам, осъзнали, че господарката им е изпаднала в истерия. Гай се втурна нагоре към кабинета си, а Корнелия и Марсела останаха сами. Корнелия се взираше в мозайката, сякаш се опитва да си представи похода на дивите пълчища, напредващи към тях.

— Е… — погледна я Марсела. — Кой е този твой любовник?

— Има ли значение? — сви рамене Корнелия. Тъмната й коса сияеше като позлатена. — Всичко свърши. Няма да го въвлека в неприятности с Тулия и Гай.

— Лолия и нейният роб! — удивено възкликна Марсела. — Ти и твоят войник! Диана и нейният колесничар. Тази година всички Корнелии се държат скандално.

— Освен теб — усмихна се Корнелия през сълзи.

— Марсела, Корнелия… — Гай се втурна при тях, стиснал под мишница препълнена със свитъци папка. — Съберете си багажа. Заминаваме за Брундизиум. Достатъчно далеч е…

— Оставам тук — заяви Корнелия.

— Защо? — изгледа я втренчено Гай. — Защото не искаш да напуснеш плебейския си любовник?

— Не — погледна го студено Корнелия. — Понеже разбирам какво означава патрициански дълг, Гай.

Той почервеня.

— Марсела, поговори с нея.

— И аз няма да замина — каза Марсела. — Искам да видя какво ще се случи.

Гай поаленя още повече и тропна със сандал по разклатена плочка от мозайката. Отвори уста, но нещо се стовари с трясък в коридора, някаква робиня избухна в плач и Тулия изкрещя:

— Гай! Гай!

И той излетя навън.

Корнелия си взе наметалото. Движеше се бавно, сякаш е под вода.

— Ще отида при Лолия. Трябва да й съобщя, че пак е вдовица.

— Сигурна съм, че ще остане доволна — сви рамене Марсела и също си взе мантията.

Корнелия я погледна през рамо.

— Къде отиваш?

Марсела разпери длани.

— Да осведомя всички.

 

 

— Да напусна дома си?

Лолия видя как дядо й оглежда атриума — неговата гордост и радост — все още осеян с виолетови минзухари в края на ноември, всяка съвършено изгладена колона, докарана от Коринтия, всяка ниша, украсена с абаносова статуя в естествен ръст с очи от слонова кост. Десетки стаи зад атриума — просторни и безупречни, е мозайки за цяло състояние, с вази и статуи, подбирани с любов сред най-доброто, което предлага светът. Къщата, в която бе прекарал цял живот, създавайки я частица по частица; къщата, за която мечтаел, докато робувал като малко момче и лъскал чуждите вещи.

— Легионите няма да влязат в Рим — обеща Лолия на дядо си. — Хората на Веспасиан ще лагеруват пред стените, Сенатът ще се разколебае, после ще се предадем и Фортуна знае какво ще сполети Вителий. Но къщата ще остане невредима.

— Защо тогава да заминавам? — Той прокара показалец по малка нимфа от розов мрамор.

— Защото не искам дъщеря ми да остане в Рим — мрачно отвърна Лолия.

— Къщата в Остия — въздъхна дядо й след още час колебание. — Достатъчно далеч ли ти се вижда, съкровище мое? Тръгваме след два дни…

— Не, тръгвате утре. Ти ще вземеш Флавия, а аз ще замина с Корнелия, Марсела и чичо Парис за Брундизиум.

— Няма ли да пътуват с Гай и Тулия? — сбърчи чело дядото й. — Тази жена говори като скърцаща каруца…

— Сигурна съм, че ще я изтърпя няколко дни.

Лъжеше, разбира се. Не възнамеряваше да заминава с Гай и Тулия. Знаеше, че Корнелия и Марсела също няма да отпътуват. Щяха да останат заедно в Рим и Лолия се чудеше защо. Е, Корнелия оставаше заради патрицианския си дълг, а Марсела — заради безграничното си любопитство. „Но аз?“ Защо не изпитваше порив да си опакова бижутата, да събере багажа на дъщеря си и да замине с дядо си за Остия? Няколко седмици отдих на слънчевата тераса с изглед към морето. Ще си играе с Флавия, ще ликува, че отново е вдовица и ще чака суматохата в Рим да стихне. Половината патрициански семейства в Рим се подготвяха да напуснат дискретно и бързо града. „Защо не и аз?“

Лолия не знаеше. Гордееше се със здравия си разум, с робския прагматизъм, наследен от дядо й… ала баща й беше патриций и понякога патрицианският дълг надделяваше и у нея.

С няколко ласкави утешителни думи Лолия изпрати дядо си да се подготви за пътуването, преди да се разколебае. Тя самата слезе в един от складовете да скрие възможно най-много от красивите му вещи. Колекцията от африканска слонова кост, лакираните купи от Индия, статуетките от бял и зелен нефрит, редките книги в инкрустирани със скъпоценни камъни подвързии… Тъкмо запълваше поредния тайник, когато чу стъпки.

— Домина?

— Здравей, Тракс.

Лолия взе малахитова игрална дъска от Крит и я прибра внимателно в малък шкаф, вдълбан в стената. Тракс прескочи последното стъпало и пристъпи в хладната мрачина на склада.

— Икономът казва, че няма да заминете за Остия, домина?

— Не, няма — Лолия погледна една мраморна нимфа, твърде висока за шкафа. — Защо не помагаш на Флавия да си събере багажа, Тракс? Гледай да не забравите нефритените й животни и перлите й. Те са й любими.

Той сякаш не я чу. Дойде по-близо. Не беше го виждала разтревожен преди, но сега ръцете му бяха свити трескаво в юмруци.

— Домина, тук е опасно.

— О, няма да остана в Рим. Ще замина за Брундизиум с братовчедките си.

Тракс поклати рязко глава.

— Лъжа! Познавам ви, господарке.

— Очевидно — отвърна сухо Лолия. — Е, не се безпокой за мен. Никой няма да се осмели да плячкоса Рим.

— Защо тогава отпращате малката?

— За по-сигурно. — Вторият тайник се напълни и Лолия го затвори. Ако в къщата проникнат крадци, поне някои от любимите вещи на дядо й щяха да оцелеят.

— Трябва да си наемете телохранители, домина — упорито продължи Тракс.

— Добре.

Той се поколеба.

— Нека остана с вас.

— Не. Трябва да се грижиш за Флавия.

Върху лицето му надвисна сянка.

— Моля те, Тракс!

Той извърна очи. Лолия попиваше с поглед светлата му коса, здравите рамене, широкото галско лице и сините очи, за да ги запомни. Не бяха се докосвали и не бяха разговаряли насаме, откакто го изпрати в дома на дядо си с гръб, покрит с кървави ивици от камшика.

— Искам да те питам нещо, Тракс — тя сведе поглед към купата от слонова кост в ръцете си и я завъртя. — Фабий се разболя точно когато трябваше да тръгне на север с войската…

— Да, домина? — Гласът му внезапно прозвуча предпазливо.

— Всички твърдяха, че е хранително отравяне. От банкета, който дядо организира тук за Вителий. И наистина? Кой не би се натровил, ако поглъща по петдесет блюда, повръща ги и поглъща още петдесет? Фабий обаче има… имаше волски стомах. Никога не се е натравял с барбун.

Тракс отбягна очите й.

— Опита се да го отровиш, нали?

Последва дълго мълчание.

— На никого няма да кажа — въздъхна Лолия. — Искам само да разбера.

— Беладона… кучешко грозде — тихо отрони Тракс. — Но той го повърна и не взе достатъчно. — Въздишка. — Може би е за добро. Моят бог не обича убийствата.

— Мисля, че щеше да ти прости, Тракс.

Лолия обаче потреперя при мисълта за наказанията, които отреждаха на робите, нападнали господарите си. Публична екзекуция във Форума, изкормване на арената — смятаха всяка жестокост за оправдана. Тракс беше рискувал и живота на другите роби, защото и тях щяха да ги осъдят на смърт… рискува дори живота на дядо й, който трепереше от страх да не го нарочат, че е убил дясната ръка на императора.

— Защо, Тракс? Защо рискува? Заради побоя ли?

Тракс примигна изненадано.

— Защото той ви причини болка.

Леки като пеперуди, пръстите му досегнаха гърлото й на мястото, където Фабий я беше ударил, когато се притече на помощ на роба.

— Но аз не го заслужавам! — възкликна Лолия. — Аз съм глупава млада жена, която се омъжва твърде често, прекалява с виното и харчи разточително…

— Бяхте много добра към мен…

— Нима? Заради мен те наложиха с камшик, Тракс, заради мен! Трябваше да се досетя, че Фабий ще си отмъсти, ако разбере…

— Бяхте добра към мен — повтори упорито Тракс. Акцентът му се усили сега, когато с мъка търсеше думите. — Винаги бяхте добра. Попитахте ме как се казвам. Питахте ме за семейството ми. За сестра ми. Казвахте ми „благодаря“, когато ви донасях нещо.

— И какво от това?

— Господарите… те… имах трима, откакто навърших десет години. И тримата ме купиха заради красотата, но… — той сви неловко рамене. — Държаха се грубо, използваха ме. Вие бяхте добра. Вие сте добра.

Лолия не смееше да го погледне в очите — толкова ярко сияеха.

— Не успях да те предпазя от Фабий — намери сили да изрече тя, — но сега ще се погрижа за теб. Ще заминеш с Флавия, за да си в безопасност.

— Домина…

— На никого друг не бих поверила дъщеря си, Тракс — погледна го отново в очите. — Моля те… бди над нея.

— Все едно е моя — каза простичко той. — И без това понякога се преструвам, че е моя.

Лолия се протегна и го погали по лицето.

— Когато всичко приключи, ще открия сестра ти и ще я купя. Обещавам ти, Тракс. Ще я купя, ще я освободя и ще я доведа при теб.

Той извърна лице и я целуна по дланта. Лолия се поколеба за миг, спомнила си Фабий, бича и кръвта, шуртяща като фонтан върху цветята в атриума. Фабий обаче беше мъртъв, обезглавен в Урбино и заради това, което беше причинил на Тракс, Лолия се надяваше палачите да са били пияни и да са отрязали гнусната пищяща глава на Фабий едва на десетия удар. На стотния. Но бавно или бързо, той беше умрял. Тя овдовяваше за втори път през тази година и за първи път нямаше да извърши прелюбодеяние. Лолия прегърна Тракс през раменете и се надигна на пръсти да го целуне. Побутна го да седне върху каца с осолена херинга и се намести в скута му. Той вече бе научил сто различни начина да й доставя удоволствие, но този път тя искаше да достави удоволствие на него и отблъсна ръцете му. Движеше се бавно, възможно най-бавно и той я притискаше силно. Думите, които й шепнеше, бяха на родния му език. Последната дума обаче й беше позната.

— Лолия — промълви той, притиснал устни към врата й, и потрепери, а тя го задържа в прегръдките си още малко.

„За пръв път изрече името ми.“

— Върви сега — нежно го подкани тя.

Той се изправи и за миг Лолия си помисли, че ще я метне през рамо и ще я отнесе, ритаща и крещяща, само и само да не я оставя тук, в Рим. Но навикът му да се подчинява все още надделяваше и той й помогна да прибере инкрустиран със злато сервиз за вино в поредния тайник. Тя перна една паяжина, заплела се в светлите му коси, а той свали малкия дървен кръст и го окачи на врата й.

— За да те пази Бог.

Улови я за ръката, стиска я за един дълъг, отчаян миг и после се заизкачва по стълбите.

На другата сутрин Лолия изпрати дядо си за Остия с Тракс и Флавия, с ковчежето му с пари и повечето му роби. Флавия се разплака в последния момент. Заповтаря, че иска майка й да дойде, но Тракс я усмири със строг поглед и тя притихна и помаха на Лолия над рамото му, докато я отнасяше към колесницата. Лолия й помаха в отговор с щастлива усмивка. Махаше, докато не се превърнаха в точица върху шосето. После се прибра и седна в опустелия атриум и си поплака на воля, стиснала малкия дървен кръст на Тракс и заобиколена от абаносови статуи с очи от слонова кост. „Аз плача“, помисли си тя. „Аз, скандалната Лолия.“ Този път наистина оправда прозвището си. Дори надмина себе си. Какво ли щяха да кажат другите Корнелии, ако разберат, че е направила непростимото? По-лошо от десетките й любовници, по-лошо от петте сватби, преди да е навършила двайсет, три от които за една година?

Беше се влюбила в роб.

* * *

— Мисля, че видях достатъчно — каза Диана.

— Достатъчно? — Сърцето на Марсела туптеше трескаво. „Свършено е с него. Свърши се с Вителий.“ Нямаше път за бягство, нямаше милост. И тя видя всичко. — Искаш да си тръгнеш?

— А ти?

Диана измери с поглед дългото преддверие на Домус Ауреа, странно безлюдно, макар че по улиците отвън кънтяха викове.

— Очаквах да ти е приятно да го видиш — призна Марсела. — Нали след онова състезание беше бясна на Вителий?

— Не обичам да гледам как се олюляват окуцели коне — сряза я Диана. — Все още живи, но не разбират, че вече са мъртви.

— О, Вителий, предполагам, знае. Не след дълго някой ще го цапардоса по главата и ще го отърве от злочестините.

— Надявам се да не стана свидетел. — Диана изглеждаше ослепителна както винаги в синя мантия, закопчана на рамото с кръгла сребърна брошка от Британия, но около очите й имаше тъмни кръгове. — Да вървим, преди по улиците да настане още по-голяма суматоха.

Марсела позволи неохотно да я отведат. Да наблюдаваш отблизо как се случва историята, беше вълнуващо наистина, но не искаше да я убият в тълпата. Това беше твърде близо. В заскреженото мораво небе изгряваше луната, когато си запробиваха път през улиците. Разбунени и ликуващи тълпи крещяха на всеки ъгъл и във всеки форум и Марсела се радваше, че Вителий е разпоредил разсеяно на отряд стражари да ги изпроводят до дома им. „Всичко за малката му любимка. Дори сега.“

— Чакайте! — Диана застина за миг и проточи шия, а после се измъкна иззад двамата преторианци. — Какво правиш тук?

Един мъж спря и я погледна. Сива коса, бронзово колие, бричове — да, синът на бунтовника, Лин ап Карадок. Марсела си спомни как се подразни на игрите през пролетта, когато той отказа да отговори на въпросите й за бунта на баща му в Британия. „Какво толкова съм любопитствала?“, учуди се тя. „Провален метеж отпреди двайсет години е далеч по-безинтересен от тлеещ под носа ми бунт. Особено когато лично съм се постарала да го разпаля.“

— Не бива да обикаляте улиците, домина — предупреди Лин ап Карадок Диана. — Чух, че имало кръвопролитие пред Капитолия.

— Правилно си чул. — Диана си разтри уморено врата. — Вителий се опита да абдикира. Не знаеше как да го направи всъщност… Досега никой император не е абдикирал. Предаде си камата на тълпата и произнесе реч, но беше пиян и не се получи много добре.

Марсела си спомни колко наперено се изправи Вителий пред тълпата и какъв ужас просветна в очите му над широката усмивка, когато множеството закрещя името му.

— Е — разпери той грубите си конярски длани, когато се прибра вътре, — засега оставам император. Май все още ме искат.

По червендалестото, издуто от преяждане лице се изписа смесица от ужас и смелост.

Очите на Лин сияеха като бронзови монети.

— Мъртъв ли е?

— Не — отговори Диана, — но войниците побесняха. Тръгнаха да търсят сина на Веспасиан, за да го убият, но не успяха да го намерят. Вместо него накълцаха на парчета безобидния брат на Веспасиан.

Марсела се почуди разсеяно дали Домициан ще преживее следващите няколко дни. Говореше се, че Мизийските легиони, които подкрепят претенциите на баща му за трона, лагеруват само на десет мили от Рим, но Домициан нямаше да доживее да ги посрещне, ако не намери сигурно убежище да ги дочака. „Аз определено няма да го скрия под леглото, ако допълзи пред прага ми.“

Диана оглеждаше изпитателно Лин и очите й се заковаха върху дългата сабя, провесена край единия му крак.

— Убедена съм, че не ти е позволено да носиш сабя.

— Нима? — развесели се той.

— Това не е римска сабя — намеси се Марсела, неволно заинтригувана. — Много по-дълга е от гладиус. Невъзможно е да е британската ти сабя, нали? Положително са ви разоръжили при залавянето.

Той сви рамене.

— Прибирайте се у дома, домини.

— Ти също — каза Диана.

— Имам работа тук.

— Работа? С кого?

— С Вителий.

Диана се усмихна хладно.

— Не се самозалъгвай, че той те е задържал тук, Лин.

Британецът подпря единия си крак върху бордюра. Вечерният вятър развяваше сребристата му коса.

— Никога не се самозалъгвам.

Впиха очи един в друг. Марсела ги наблюдаваше, привела глава.

— Вителий е жив мъртвец — обади се накрая Диана. — Какво те засяга?

Лин й се усмихна. Догарящите слънчеви лъчи просияха върху бронзовото му колие и гривните по ръцете му. Бойни трофеи от отдавнашни битки срещу друг римски император.

— Аз също съм жив мъртвец, домина.

— Но притежаваш забележителната способност да засенчваш всички останали мъже в Рим — отбеляза Диана. — Иска ми се да те бях срещнала в Британия.

Той се разсмя.

— Щях да те направя воин.

— Направи ме колесничар. Достатъчно е.

— Диана? — Марсела вдигна вежди. — Приключихте ли? Стъмва се, а тъкмо ти ме предупреждаваше за тълпите.

Диана се обърна и даде знак на стражите. Понечи да подмине Лин, но вятърът отметна назад синята й мантия и дланта му улови голата й ръка.

— Случи ли се нещо с мен — каза той, — конете ми са твои.

— Как ти хрумна? — впи очи в неговите Диана. — Сега съм раздвоена кое искам повече — да останеш невредим или конете ти. А конете ти са много добри.

Той се усмихна отново, пусна ръката й и се смеси безшумно с гъмжилото по улицата.

— Що за разговор? — попита Марсела, когато забързаха напред. — Не ми казвай, че този дивак ти е любовник.

— О, божествени колела! — възкликна отвратено Диана. — Да се прибираме, преди да ни нападнат.