Кейт Куин
Дъщерите на Рим (2)

Глава първа

Юни 68 година след Христа — януари 69 година след Христа

— Отиваме на сватба, не на война — примигна Марсела, когато сестра й влезе в стаята с огромно копие в ръка. — Или възнамеряваш да убиеш младоженката?

— Не ме изкушавай — въздъхна Корнелия и измери с поглед копието. — Лолия и нейните сватби… Заръчах на прислужницата да вземе само острието, но тя, естествено, се върна с цялото копие. Остави това перо, моля те, и ми помогни да сваля дръжката.

Марсела побутна настрани писалището и стана. Хванаха копието от двете страни — Корнелия дърпаше острието, а Марсела извиваше дългата дръжка.

— Не иска да излезе — оплака се Марсела точно когато острието се освободи и сестрите се строполиха назад.

Марсела си блъсна лакътя в плочките и изруга. Корнелия отвори уста да изрази аристократично недоволство, но вместо това се разкикоти. За миг строгото й чисто лице се превърна в момичешко. Появиха се дълбоките трапчинки, които Корнелия ненавиждаше. Марсела също се разсмя.

— Струва ли си труда — зажалва се тя — да разделяш косите на Лолия с копие на мъртъв гладиатор, та семейният й живот да бъде щастлив? Подейства ли предишните два пъти?

— Не съм изгубила вяра.

— Не подейства и на моята сватба…

— Стига!

Корнелия стана и протегна ръка, елегантно украсена с пръстени. Марсела я пое и се изправи на крака.

— Още ли не си готова? Обещах да отида рано, за да помогна на Лолия.

— Описвах смъртта на Нерон и съм изгубила представа за времето — сви рамене Марсела. — Нали знаеш, че сега пиша за Нерон? Разказът ще е кратък, но по-подробен от историята на Калигула.

— Не ти ли омръзнаха тези драсканици! — намръщи се Корнелия и затършува из роклите на Марсела. — Ето, облечи си жълтата… Кога си смени спалнята?

— Когато Тулия реши, че предпочита гледката от моята стая — Марсела огледа със сбърчен нос тясната ъглова спалня, наскоро станала нейна, свали през глава простата вълнена роба и я захвърли върху тясното легло, — нашата скъпа снаха се сдоби с хубавата спалня с прозорец към градината, а аз — с гледка към кухнята и мозайката с кривогледите нимфи. Не, остави жълтата, ще сложа бледосинята…

— Бледосинята е твърде семпла — възрази Корнелия. — Не искаш ли да те забележат?

— Че кой ще гледа мен?

Марсела надяна бледосинята стола^[1], потрепервайки от ноемврийския хлад, нахлуващ в стаята въпреки спуснатите кепенци.

— Всъщност никой няма да обърне внимание на булката. Всички ще гледат теб — бъдещата императрица на Рим.

— Глупости.

Корнелия завърза сребърния пояс около кръста на Марсела и лека усмивка затрептя върху устните й.

— Ако са глупости, защо си се облякла така?

Марсела измери с очи сестра си от главата до петите.

Корнелия Прима, на двайсет и четири, с три години по-голяма от нея и най-възрастната от четирите братовчедки, които всички наричаха събирателно „Корнелиите“, единствена нямаше прозвище. Строго елегантната й фигура бе облечена в кехлибарена коприна, носеше огърлица от топаз, а къдравата й махагонова коса обрамчваше като диадема овалното й лице с класически черти като на статуя. Сериозното й изражение също напомняше статуя. При всяка усмивка от двете страни на устата й се появяваха дълбоки трапчинки, но тя отдавна бе решила, че трапчинките не са изискани. Усмихнеше ли се, заприличваше на сестрата, помагала на Марсела да крадат сладкиши от кухнята. Сериозна, Корнелия напомняше досущ статуя на Юнона.

— Изглеждаш много царствено.

— Не достатъчно. О, защо не израснах висока като теб? — оплака се Корнелия и се взря в огледалото. — Ами фигурата, носът ти! Моят чип израстък просто не е изискан!

— Не е императорски, искаш да кажеш?

— Не го изричай гласно! Ще урочасаш Пизон.

— Къде е той между другото?

Марсела я избута и застана пред огледалото. Вдигна бързо косите си на тила и се протегна към кутията със сребърни фиби.

— Ще дойде по-късно. С императора. — Гласът на Корнелия прозвуча съвсем нехайно, но Марсела вдигна вежди и тя поруменя. — Дали ще го обяви днес…?

Марсела не си направи труда да попита за какво става дума. Всички в Рим знаеха, че император Галба се нуждае от наследник. И всички в Рим знаеха колко високо император Галба цени съпруга на Корнелия — Луций Калпурний Пизон.

Ноемврийското утро синееше студено. Дъхът на Марсела излетя на бели облачета във въздуха, когато слезе от носилката пред откритото светилище на Юнона и се присъедини към вече събралите се гости на сватбата. Корнелия беше отишла да помага на младоженката, стиснала в ръка острието на копието. „Да видим дали този път ще подейства по-добре“, помисли си Марсела и се скри сред група братовчеди, отбягвайки брат си и противната му нова съпруга. Пред светилището чакаше младоженецът с антуража си. Марсела отбеляза мълком, че не е апетитна гледка — петдесет и седем годишен, плешив, сбръчкан и изцъклен… но много високопоставен — консул и съветник на император Галба. Всички съпрузи на Лолия бяха високопоставени. „Най-богатата наследничка в Рим може да си позволи да избира.“

В студения въздух най-сетне се понесоха едва доловими трели и гостите се оживиха. Свитата на младоженката пристигаше — флейтистите свиреха, робите хвърляха цветя по улицата. Ето ги: гордия дядо на Лолия, роден роб, а сега най-богатия човек в Рим, накичен с празничен венец върху перуката, къдрокосо момиченце като кукличка — дъщерята на Лолия от първия й краткотраен брак — усмихнато в прегръдката на прадядо си… Корнелия, царствена като императрица, повела младоженката за ръка към новия й съпруг, и самата невяста в дълга бяла туника — Корнелия Терция, позната на всички като Лолия. Всепризнато не най-красивата от четирите братовчедки, но с овална брадичка и страстни устни, които изглеждаха едва ли не подпухнали, и с весели гримирани очи. Буйните й къдри, в които Корнелия надлежно бе затъкнала острието от гладиаторското копие, за да й осигури семейно щастие, този месец бяха боядисани в яркочервено и грееха в шеговита дисхармония с огненочервения булчински воал. Очертаното с черна линия око на Лолия смигна пътьом на Марсела, която сподави напушилия я смях.

Корнелия постави дланта на Лолия в ръката на сенатор Флакус Виний и застана сред гостите.

— Не е необходимо да ми отговаряш — промърмори й Марсела. — Нали не пропусна да обясниш на Лолия как, когато слага червеното було, е момиче, а когато го свали, ще стане жена?

— От къде си толкова сигурна? — прошепна й Корнелия, докато жрецът припяваше какви добродетели изисква бракът.

— Държа същата реч преди моята сватба. Трябва да си обновиш материала.

— Е, участвам в свитата й. Длъжна съм да я подготвя за предстоящото.

— На деветнайсет е и това е третият й съпруг. Повярвай ми, знае какво й предстои.

— Шшшт!

— Quando tu Gaius, ego Gaia…

Застанали ръка за ръка пред олтара, Лолия и сенаторът заповтаряха ритуалните думи.

— На моята сватба едва успях да изрека клетвата от вълнение — прошепна Корнелия и Марсела долови усмивката в гласа й.

— На моята си повтарях непрекъснато, че трябва да се събудя, защото това не може да е истина.

Лолия и сенатор Виний си поделиха ритуалната торта, седнали на високи столове, инкрустирани със злато. Рубините на Лолия блещукаха — гривни на двете китки, брошки на двете рамене, дълги обеци и огърлица около врата.

— Дядото на Лолия я отрупва с подаръци на всяка сватба — удиви се Марсела. — Татко ми подари само поздравително писмо, изпратено с четиримесечно закъснение от Галия. И не помнеше за кого съм се омъжила.

— Татко беше велик човек.

— Не различаваше и нас двете! Едва не забрави да ни задели зестра, за да се омъжим, и не се връщаше у дома от безценните си легиони дори веднъж на пет години…

— Великите мъже се вълнуват от въпроси, по-важни от домашните грижи — изсумтя Корнелия.

След като император Нерон му заповяда да се самоубие, Корнелия го оплака, както се полага, спазвайки всички традиционни ритуали, но Марсела не сметна за необходимо да се преструва на тъжна. Все пак почти не познаваше баща си — докато беше малка, той се подвизаваше в Галия, жънейки победа след победа. „Спечелените битки сигурно са разтревожили Нерон. Ето защо прекаленият успех е вреден за здравето“, помисли си тя. С малко шлифоване от това щеше да излезе добър афоризъм за амбицията. Съвсем подходящ завършек на разказа й за живота и управлението на Нерон…

Пред стъпалата към олтара доведоха бял бик, жрецът запретна ръкави и му преряза гърлото с два опитни замаха. Бикът измуча, но се строполи без съпротива пред олтара — добро знамение за младоженците. Марсела отдръпна бледосините си поли от ручейчето кръв, а иззад гърба й долетя нехаен глас:

— Закъснях ли?

— Да — отвърнаха едновременно Марсела и сестра й.

Диана, разбира се, както винаги закъсня. Докато Лолия нервничеше пред олтара с мъртвия бик, а жрецът се суетеше с кървавия нож и призоваваше богинята на семейството да приеме жертвата, Диана се шмугна зад тях.

— На малката арена имаше великолепно надбягване! Четирите арабски жребеца, които се състезаваха за Белите, победиха Белерофон и Зелените. Бога ми, Корнелия, какво толкова придиряш? Лолия няма да се обиди, че закъснях. Представяш ли си? Белите да победят Зелените! Вече се кълнат, че гръцкият колесничар няма да повтори победата на голямата арена, но според мен ще успее. Здрави ръце, добра координация, от осем месеца се състезава за Белите и, естествено, няма много победи, понеже и богът на слънцето Хелиос не би могъл да спечели с мулетата, които Белите наричат коне… Марсела, защо присвиваш очи?

— Защото надвикваш жреца и всички ти шъткат. Затова.

Сватбената церемония приключи. Жрецът довърши молитвите и сенатор Виний подаде ръка на Лолия. Марсела и сестра й се смесиха с останалите гости, които поеха в бавно шествие обратно към дома на дядото на Лолия. Сега всички крачеха по-бодро, предвкусвайки сватбения банкет. Тълпа шумни доброжелатели вече наобиколи новия съпруг на Лолия и тя махна на братовчедките си да застанат от другата й страна.

— Елате да ми правите компания! Ама че скучна сватба! Аз ли съм причината, или наистина всяка следваща е все по-отегчителна?

— Сватба като сватба, Лолия — въздъхна Корнелия. — Трета или не, опитай се да я приемеш на сериозно.

— Представям си го по-скоро като договор за наем, отколкото като брак — Лолия сниши глас, за да не я чуе младоженецът. — Сенатор Виний получава временно право да ползва мен и зестрата ми, докато обслужва интересите на дядо ми.

— Звучи справедливо — прецени Марсела.

— Съжалявам, че закъснях. — Диана се приближи невъзмутимо до Лолия и я хвана за ръката. По лицето й не се четеше нито капчица разкаяние. Половин дузина медали от състезания с колесници подрънкваха около врата й, по носа й като златна пудра сияеха лунички, а робата й от червена коприна беше закопчана толкова небрежно, сякаш всеки момент щеше да се свлече от раменете й. Всички мъже наоколо сигурно предвкусваха точно това. — Гледах страхотна надпревара!

— О, не започвай пак! — простена Марсела. — По-отегчителна си от целия Сенат накуп.

Корнелия Кварта бе красива и следователно й беше позволено, разбира се, да е отегчителна. Шестнайсетгодишна, най-млада от четирите, тя несъмнено беше и най-изящна с платиненорусите си коси, сияйната кожа и загадъчните синьо-зелени очи. Диана обаче не обръщаше и капчица внимание на ухажорите, които се трупаха пред прага й. Само конете караха очите й да заблестят; конете и колесниците, прелитащи по пистата на Циркус Максимус. Беше готова да запрати всичко останало в Хадес, включително мъжете, молещи я да се омъжи за тях. Именно отблъснатите кандидати й измислиха прозвището Диана — девствената богиня на лова, презираща мъжете.

„Обожавам Диана“, повтаряше Лолия, „но не я разбирам. Ако бях толкова красива, нямаше да остана девствена за нищо на света.“

Марсела също завиждаше на Диана, но не заради красотата или обожателите.

— Погледни си косата, Диана! — скастри я Корнелия. — Прилича на птиче гнездо. Ела тук! И защо не облече друга рокля? Знаеш, че на сватба само булката носи червено. Наситено синьо например, за да изпъкнат очите ти…

— Никакво синьо! — настръхна Диана. — Не и след онези Луперкалии^[2], когато колесничарят на Сините ни измъкна нечестно победата!

В Циркус Максимус се състезаваха четири фракции: Червени, Сини, Зелени и Бели. За най-младата братовчедка на Марсела обаче съществуваше само една — Червената. Всеки ден отиваше на арената, окуражаваше своите Червени и ругаеше всички останали като плебейка на панаир. Недопустимо поведение, но баща й също беше бяла врана в клана Корнелий и оставяше дъщеря си да прави каквото си иска.

„Каква щастливка!“, помисли си завистливо Марсела. „И дори не го съзнава.“

— Наслаждавай се на състезанията, докато можеш, скъпа — казваше Лолия на Диана. — Галба не одобрява конните надбягвания, нарича ги „лекомислено разточителство“. Ако си въобразяваш, че фестивалите и състезанията с колесници не заемат челно място в списъка с бюджетни съкращения…

— Къде го чу? — попита Марсела, пренебрегвайки стенанието на Диана. — Обикновено аз научавам първа новините.

— Преди няколко месеца, когато Галба се възкачи на трона, ми назначиха преториански страж — обясни Лолия и преметна аления си сватбен воал върху главата. — Е, готова ли съм за банкета?

— Във всяко отношение, с изключение на скромността — изгледа я вразумително Корнелия, когато наближиха преддверието.

Марсела се засмя, робите се втурнаха към тях да ги окичат с празнични венци, а Лолия, олиселият й съпруг и всички гости се стълпиха в банкетната зала.

* * *

Пиршеството се развихри с пълна сила и Корнелия въздъхна неволно с досада. Вдетиненият дядо на Лолия беше организирал обичайния си спектакъл — сребърни ложета, отрупани с възглавнички от индийска коприна, арфисти в невидими ниши, жасмин и рози по всички колони в огромната зала от син мрамор с изглед към целия Палатински хълм. Златокоси робини в сребристи одежди стояха до лакътя на всеки гост и рояк прислужници разнасяха подноси с екзотични ястия — свински бъбреци, пълнени с яйца, варено фламинго с фурми, печен глиган, пълнен с печена овца, на свой ред напълнена с диви кокошки…

„Толкова помпозност и зрелищност?“, помисли си Корнелия. „И за какво?“ Отпи от виното — отлежало, скъпо и с изящен вкус като всичко в този дом. Колко разходи за брак, който едва ли ще издържи и година! Е, дядото на Лолия си оставаше освободен роб, въпреки че бе успял да забогатее и да вземе жена от стар патрициански род. Независимо колко добър вкус имаше, робската кръв си казваше думата. Сватбата на Корнелия беше сравнително скромна — баща й никога не би одобрил подобно прахосничество — но вече осем години живееше със същия мъж.

Между блюдата ги развличаха танцьори в прозирни одежди, жонгльори с позлатени топки, поети рецитираха химни за брачната любов. Оратор в гръцка роба тъкмо се канеше да изнесе слово, когато хор от тромпети заглуши арфистите. Корнелия вдигна очи и видя в залата да се излива поток от войници в червени и златни униформи: Преторианската стража — личната войска и охрана на Понтифекс Максимус, върховен властелин на света. Шепот премина през множеството:

— Императорът!

Прегърбена фигура в императорски пурпур пристъпи тежко през прага. Като един всички гости — от домакина до младоженката — скочиха на крака.

— Това значи е той — Марсела успя да вдигне очи, макар да се бе привела в поклон подобно на всички гости. — Чудесно. За пръв път го виждам отблизо.

— Шшшт!

Корнелия беше виждала император Галба неведнъж — все пак се явяваше далечен братовчед на съпруга й и гостуваше на трапезата й дълго преди да надене императорската пурпурна тога. На седемдесет и една години, с клюнест нос, сбръчкан като костенурка, но все още жизнен. Император от пет месеца, избран от Сената след самоубийството на Нерон.

Галба огледа цветните венци, сребърните подноси, гарафите с вино. Величайшите устни се присвиха неодобрително надолу. Всички знаеха, че императорът е с пестеливи вкусове. „Някой би казал евтини“, промърморваше Марсела всеки път когато Сенатът приемеше поредния декрет за ограничаване на разходите.

Галба поздрави с обичайния си лаещ глас, махна раздразнено към гостите да подновят веселбата, а Корнелия се изправи и си запроправя развълнувано път през тълпата към единствената фигура от новодошлите, която имаше значение.

— Пизон!

— Скъпа моя! — усмихна й се той. Беше самият Луций Калпурний Пизон, неин съпруг от осем години. Избраха й го, когато беше на шестнайсет, и никога не пожела друг. — Изглеждаш прекрасно!

— Той каза ли нещо? — Корнелия сниши глас, докато Галба издаваше кресливи заповеди на преторианците, а група танцьори, накичени със звънчета и мъниста, се залюшкаха из стаята да забавляват гостите. — Императорът?

— Още не.

— Сигурна съм, че ще е скоро.

Зад лаконичните фрази отекваше шумно неизреченото: „Денят, когато Галба ще те посочи за наследник.“

Кого другиго да избере? Мъж на седемдесет и една години се нуждае от наследник — колкото по-рано, толкова по-добре — а нима има по-подходящ от изискания му, сериозен племенник? От Луций Калпурний Пизон с аристократичното му потекло и безупречна кариера в служба на Империята? Всички знаеха, че Пизон ще бъде избраникът.

В цял Рим нямаше по-красив кандидат за император. Корнелия се взря в съпруга си — висок и строен, със сериозни черти, които грейваха, когато се усмихнеше, и с очи, които никога не се отместваха, когато другите търсеха убежище. Веднъж император Нерон се бе усъмнил в този прям поглед и бе заплашил да заточи съпруга й в Капри или дори в Пандетария, където малцина оцеляваха, ала Пизон не отклони очи и Нерон насочи страховете си към другиго.

— Изглеждаш много умислена — усмихна се Пизон.

Корнелия вдигна ръка да приглади кичур от тъмните му коси.

— Спомних си нашата сватба.

— Толкова сериозна ли ти се стори?

В тъмните му очи просветнаха искрици.

— Е, приех я на сериозно. — Корнелия поклати глава към Лолия, която се заливаше в смях на канапето и напълно пренебрегваше поредния си съпруг. — Пизон, позволи ми да те представя на новия префект^[3] на Преторианската стража. Не пропускай да го попиташ за назначението на сина му в легионите, много се гордее с него…

Корнелия също се изпълни с гордост, наблюдавайки съпруга си с крайчеца на окото, докато си проправяха път през множеството. Усмихваше се и кимаше, вдигнал с една ръка чашата, готова за наздравица, а другата — готова да потупа по рамото колега или да стисне десницата на нов познат. Сдържан, учтив, елегантен… царствен…

Тя го запозна с новия префект, усмихна се и се оттегли с поклон, както подобава на достопочтена съпруга, когато мъжете заговорят за политика. Император Галба остана на пиршеството само няколко минути, изпепели с още един укоризнен поглед разточителната зала и я напусна също тъй ненадейно, както се появи.

— Слава богу! — изкикоти се Лолия твърде шумно, докато преторианците се изнизваха след него. — Ама че кисело лице! Нерон беше смахнат, но поне излъчваше обаяние.

— А Лолия е глупачка, но е права — промърмори Марсела в ухото на Корнелия.

— Не е. Галба се слави с блестяща кариера.

— Кисел старец с евтин вкус — уточни Марсела под прикритието на белобрадия оратор, който подхвана наново мелодична гръцка строфа. — Спестовната му политика…

— Нерон изпразни хазната. Трябва да сме доволни, че някой се опитва да я напълни отново.

— Е, така няма да си спечели приятели. Но ще ти направи услуга, разбира се. Когато Галба умре, а на тази възраст едва ли ще е след много време, всички ще посрещнат твоя Пизон като божество.

— Млъкни, Марсела!

— Вярно е, Корнелия. Винаги говоря истината, поне пред сестра си. — Марсела вдигна чашата си. — Или по-скоро на бъдещата императрица?

— Не го изричай гласно…

Императрица…

Многозначителната усмивка на Марсела я смути. Корнелия никога не успяваше да заблуди по-малката си сестра. Макар един от всеки двама да предполагаше, че Марсела е по-голямата — с половин лакът по-висока и стройна като храмова колона; колона от студен син лед, увенчана с кестенява коса и със спокойно, изваяно лице. „Далеч по-царствена от мен. О, защо не съм взела нейния нос?“

— Отиди да поговориш с Цезоний Фругий, Марсела. Благоразположен е към съпруга ти, май заедно са били трибуни в Дванайсетия легион. Сигурна съм, че можеш да направиш нещо за Луций, за кариерата му…

— Кариерата на Луций си е негова работа — сви рамене Марсела. — На мен ми е по-забавно да те гледам как обработваш залата.

— Не разбирам защо винаги говориш пренебрежително за Луций. Той е изключително приятен човек.

— Не си омъжена за него. Знаеш, че не всички извадихме късмет да се влюбим безумно в мъжете, които татко ни избра. — Очите на Марсела се устремиха над рамото на Корнелия. — Мили боже! Противната Тулия се е запътила право към нас. Скрий ме!

— Винаги правиш така! — обвини я Корнелия. — Дори когато бяхме малки, ме оставяше да поемам ударите… Тулия, колко се радвам да те видя!

— Не споделям радостта ти, Корнелия. Разбрах, че си поканила императора на вечеря, а си пропуснала мен! Своята снаха!

Най-сетне слънцето залезе, бокалите се изпразниха и скоро гостите заизлизаха за последното шествие. Корнелия улови съпруга си за ръка и двамата се сляха с множеството, предвождано от Лолия и сенатор Виний. Пред тях се стрелкаха робите и хвърляха орехи за плодовитост и сребърни монети за благополучие. Корнелия заръкопляска с другите, когато пренесоха Лолия през прага на новия й дом. Младоженката коленичи да запали за пръв път огъня в новото си огнище. Момичетата се заблъскаха с писъци да уловят булчинската факла, а Лолия я хвърли право към Диана. Диана насочи запаления й край към млад трибун, умоляващ я за целувка.

— … Трябва да дойдете с мен — хленчеше Лолия на Марсела, когато Диана и Корнелия приближиха. Последните подпийнали гости се изнизваха от къщата на сенатор Виний, отправяйки завалени благопожелания. — Ще бъде по-скучно от Хадес… Корнелия, следващата седмица Виний ще ме води на вечеря в двореца с твоя кисел Галба. Кажи ми, че ще дойдеш и ще ме поглеждаш намръщено, за да не прекалявам с виното…

— Ще дойда, разбира се — усмихна се Корнелия. — С Пизон вече сме поканени. Мислех да си облека синята…

— Никакво синьо — прекъсна я Диана. — Мразя синьото и всички трябва да сме облечени в еднакъв цвят, когато излизаме на бойното поле.

— Защо? — Марсела срещна очите на сестра си над главата на Диана и двете си размениха обичайните развеселени погледи.

— Защото сме като колесничари — обясни Диана. — Корнелия е от вътрешната страна: бавна, но непоклатима като скала на завоите. После е Марсела, за да обуздава вътрешната двойка. След нея — Лолия, стремителна, ала непокорна. А аз съм от външната страна. По-бърза от всички.

— Защо аз да съм бавната? — удиви се Корнелия и всички се разкикотиха.

Виний се намръщи.

— Най-добре вървете, мили мои — простена Лолия, доловила изражението му. — Клетата аз! Най-лошата част от деня тепърва предстои…

— Не бъди жестока — укори я Корнелия.

— Виний мирише на вкиснато мляко — вметна Марсела. — Едва ли ще трае дълго.

— Почитател ли е на Червените? — осведоми се Диана.

Лолия ги изпрати с въздушна целувка и Корнелия улови ръката на съпруга си. Обърна се в мрака да помаха на сестра си и на братовчедка си и видя как Диана захвърля сватбената факла в канавката.

— Много хубаво тържество. — Пизон вдигна ръка и един роб се втурна да доведе носилката им. — Мъж на възраст ще уравновеси Лолия, сигурен съм.

— Няма да се задържи достатъчно дълго, за да я уравновеси.

Носилката приближи; Корнелия пое протегнатата ръка на съпруга си, качи се и дръпна розовите копринени завеси, които затъмниха бледожълтото сияние на уличните лампи.

— Дядото на Лолия ще я накара да се разведе и да се омъжи за друг, щом сенатор Виний престане да му бъде от полза…

Пизон почука по носилката, тя се залюля върху гърбовете на шестима гали и пое в нощта. Завесите трепнаха и лъч жълта светлина пробяга по орловия му нос и ъгловатата му брадичка. Корнелия се усмихна. Съпругът й се усмихна в отговор и се премести до нея, за да я прегърне. Корнелия усети как носачите долу се размърдват, за да уравновесят тежестта.

— Днес ходих в храма на Юнона — промълви Корнелия, прислонила глава върху рамото на Пизон.

— Нима?

Напрегна ли се, или така й се стори?

— Да. Принесох жертва. Предпочетох свиня вместо гъска.

— Ти знаеш най-добре, скъпа.

Осем години семеен живот и нито един укор, задето не е успяла да му осигури наследник.

„Понякога ми се иска да възнегодува.“

— Е, Диана улови сватбената факла — подхвърли Корнелия ведро. — Тя ще е следващата ни младоженка.

— Трудно ще я накарат да наметне брачното було — засмя се Пизон. — Лолия ще се омъжи за четвърти път, преди Диана да избере първия си жених.

— Лолия мени съпрузите като рокли. — Носилката спря; Корнелия забеляза треперливите пламъци на факлите пред главната им порта и вдигна поли, докато Пизон се спускаше долу. — Всеки сезон си купува нова и хвърля старата.

— Тя е модерна съпруга. — Пизон й подаде ръка да слезе от носилката. — Класическите вече са малцинство, скъпа.

Той се усмихна. Корнелия стисна дланта му, а той я поведе край мъждукащите факли в двора. В повечето домове робите вече дремеха, облегнати по стените, но робите на Корнелия будуваха, готови да поемат мантиите им и да им донесат стоплено вино. Треперливи пламъци осветяваха бюстовете на предците им в нишите в дългия коридор. По едната стена се редяха прадедите на Пизон — чак до Помпей Магнус и Маркус Крас. На отсрещната бяха предшествениците на Корнелия, започвайки от родоначалника на клана Корнелий, потомък на етруските. Последният бюст представяше изсеченото лице на Пизон, който чудатият баща на Диана беше изваял като сватбен подарък. „Устните са прекадено присвити“, помисли си Корнелия.

— Лолия е от новите съпруги — повтори Пизон, обгръщайки я през кръста, понеже робите вече се бяха оттеглили от спалнята им. — Аз съм щастлив с моята Корнелия.

Корнелия се усмихна леко, колебливо. Лолия беше непостоянна жена, суетна, лекомислена и вятърничава. Ала боговете я бяха дарили с дете. Малката Флавия Домицила — тригодишна и красива като слънчев лъч, — която Корнелия отнесе в спалнята й, когато заспа в разгара на сватбеното пиршество.

При това братовчедка й дори не искаше Флавия.

— Толкова внимавах — оплака й се тя, когато откри, че е бременна. — Как, в името на боговете, се е случило? Кой знае дали е на Тит или не? Надявам се да прилича на него…

При тези думи Корнелия си прехапа яростно езика.

Говореха как преди много години попитали друга Корнелия от рода защо не носи бижута, а тя събрала децата си около себе си и казала, че нейните синове са бижутата й.

„И аз не се кича с украшения.“ Корнелия разкопча огърлицата от топази и започна да се съблича. „Защо тогава нямам синове?“

 

 

— Марсела! — просъска снаха й Тулия, когато влязоха в къщата. — На такива тържества не бива да витаеш из облаците. Чу съпругата на сенатор Летул едва на третия път, когато се опита да те заговори.

— Сенатор Летул ми помага много — намеси се неодобрително братът на Марсела, Гай. — Подкрепя предложението ми за новия акведукт…

— … трябва да съблюдаваш семейния си дълг на такива събития. — Тулия подхвърли мантията си на суетящия се край тях роб, нареди да запалят лампите и се намръщи на Гай, че поръча да донесат вино — всичко наведнъж, без да прекъсва потока от порицания. — Присъстват много влиятелни хора, от които зависи кариерата на брат ти. Дължиш му го… Гай, не прекалявай с виното! При всяка възможност трябва да му съдействаш. Да не говорим за съпруга ти. В Иудея е, но ти можеш да работиш за него. Защо не дадеш вечеря в негова чест? Дядото на Лолия непрекъснато организира приемите на Пизон в замяна на малко помощ относно търговските закони в Сената…

— В замяна на което вие всички го презирате — отвърна Марсела. — Колко благородно от ваша страна!

— Хайде, хайде… — подхвана Гай, но откакто се бе оженил за Тулия, не му се отдаваше да довърши нито едно изречение.

— Не се заяждай, Марсела. — Сандалите на Тулия затропаха по мозайката. — Загрижена съм единствено за интересите на семейството.

— Член си на семейството едва от десет месеца — уточни Марсела. — Е, изглеждат като десет години или десет века…

Излезе от стаята, преди противната й снаха да измисли отговор.

Фамилното имение на семейство Корнелий беше мрачно, внушително и значително обновено през последните няколко години, благодарение на паричния приток от дядото на Лолия. „Макар повечето членове на семейството да си затварят очите за този факт.“

В красивата къща всяка ваза и всеки орнамент нашепваха за отминали славни времена и за стотици потомци на рода, кръстосвали безгрижно коридорите й. Тулия съсипа градината с крещящите си делфиниуми в избождащи очите цветове. Наслага безвкусни статуи на нимфи навсякъде, но не успя да помрачи красотата на имението.

„Но този дом не е мой.“ Вече не. Макар и омъжена, Марсела така и не се сдоби със собствена къща. „Задържам се в Рим по-малко от четири месеца“, сви рамене съпругът й Луций Елий Ламия след сватбата. „Защо да харчим пари за скъпо домакинство? Ще се установим при твоето семейство, докато получа подобаващ пост в града.“ Постът в града обаче някак си не се материализира през четирите години брачен живот и Марсела така и не напусна дома, в който отрасна.

Не че имаше значение — поне докато баща й беше жив. Той беше твърде погълнат да шества с легионите си из Галия, за да се интересува от нея, а Гай беше твърде зает да се опитва да следва примера му, та Марсела се разпореждаше с домакинството, както намери за добре. Нерон обаче се лиши от услугите на баща й и семейството преживя трудни времена — докато Гай, понастоящем пълноправен глава на фамилията, не се ожени за богатата и влиятелна Тулия. А после…

— Марсела трябва да се държи прилично, докато е под нашия покрив — побърза да заяви новата съпруга на Гай с характерния си глас, напомнящ каруца, скрибуцаща по плочник. — Развратниците и нехранимайковците се лепят като мухи по мед на млади жени с отсъстващи съпрузи като нея. А и с оглед на онзи инцидент с император Нерон преди няколко месеца…!

— Тулия! — Гай стрелна с очи сестра си. — Не бива…

— Гай! Твой дълг е да пазиш доброто име на сестра си, а дълг на Марсела е да ти се подчинява!

— Омъжена съм! — възрази Марсела. — Единственият ми дълг е към съпруга ми.

— Който не е тук. Кой друг ще се застъпи за авторитета му, ако не брат ти?

Абсолютно никой. В това се състоеше цялата прелест на дните, когато Луций пътуваше, а баща й водеше битки. Никой не пречеше на Марсела по цели часове да чете и да пише, приведена над писалището си. Месеци наред Марсела успяваше да забрави, че има съпруг и баща… докато не се появи Тулия с хищническите си очички.

— Луций Елий Ламия те е поверил на нас. А докато си в моята къща и се храниш на моята трапеза, ще спазваш моите правила!

— Твоята къща? — изстреля Марсела в отговор. — Тук господар е Гай, не ти.

— А ако съпругът и съпругата споделят едно мнение? — вирна нос Тулия.

— Не съм чувала Гай да говори, откакто се ожени за теб, Тулия. Има ли изобщо мнение?

Ако спореше само с Гай, Марсела знаеше, че ще удържи победа за не повече от десет минути. „Глава на семейство или не, законови права или не, той не е равностоен противник.“ Ала ако Гай беше копринена ръкавица, Тулия определено беше железен юмрук. На всичкото отгоре законите на Рим бяха на тяхна страна. Пари, дълг, традиция — троен остен, принуждаващ Марсела да играе ролята, която те й вменяват.

— Върне ли се Луций от Иудея, ще го принудя да си намери къща — изля гнева си тя пред Корнелия миналата седмица. — Този път ще му натяквам, докато получа каквото искам. Дължи ми го, пустият му скъперник!

— Опитай с мед вместо с оцет, скъпа — посъветва я сестра й. — По-ефективно средство за придумване на съпрузи е, повярвай ми. Ако проявиш поне мъничко загриженост за Луций — да му съдействаш в кариерата, да му родиш едно-две деца…

— Ти искаш бебета, не аз! Аз предпочитам сипаница пред бременност.

Корнелия смени темата. Марсела — също. Подкачаше сестра си за трапчинките, за назидателните речи. За царствения тон, когато я ядосат, но никога за деца.

„Не ставам за майка“, помисли си Марсела, „но съм готова да обещая на Луций бебе, ако ми осигури дом.“

Е, докато съпругът й се завърне, ще трябва да се задоволи с единственото си притежание: писалището — разхвърляно, покрито с пера и мастилници, заобиколено от рафтове със свитъци и бюст на Клио, музата на историята, която чудатият баща на Диана й подари проницателно за деветнайсетия й рожден ден. Кабинетът й беше тесен и прашен, но само неин.

Пропъди укорите на Тулия от съзнанието си, дръпна стола и се протегна за плочица. Под ведрия поглед на празните мраморни очи на Клио Марсела написа ново заглавие: „Сервий Сулпиций Галба, шести император на Рим. Мъж с велико родословие, служил дълго на Империята. С високо чело, признак на интелигентност, с изопнат гръб, признак на дисциплина. Лаещ глас, създаден по-скоро за военни паради, отколкото за официални трапези.“ Неотклонен поглед — добре, Рим обича непоклатими императори. Тесни устни — скъперничество; не толкова добре. Дори да са ексцентрични или луди, императорите непременно трябва да са щедри. Марсела бе дочула слухове, че Галба отказва да плати на преторианците дори полагащите им се премии.

— Прав е — одобри Корнелия, когато мълвата стигна до ушите й. — Галба иска да дисциплинира военните, да наложи по-високи критерии.

— Похвално! — съгласи се Марсела. — Военните обожават да ги дисциплинират, нали?

„Сториха ми се навъсени… стражите, които видях на сватбения банкет нощес.“

Марсела остави перото и се взря към рафта, където няколко скромни свитъка се редяха безупречно един до друг. Дори неспособни да творят история, жените несъмнено могат да я наблюдават, да я анализират, да я записват. Марсела вече беше написала хрониките на предишните римски императори — от божествения Август до безумния Нерон. „Какво падение.“ След Нерон, Галба нямаше как да не отбележи напредък. Историята на Нерон беше най-новата върху рафта, все още недовършена. Едва тази сутрин описа смъртта му с приятно чувство на безпристрастност. Все пак историците не бива да позволяват личното им мнение да обагря хрониките. Рисувайки въображаемия си портрет, тя отбелязваше доволно: „Корнелия Секунда, известна като Марсела — абсолютно безкористен и безпристрастен наблюдател на историческите събития.“

Да опише безпристрастно Нерон се оказа… трудно.

— Онзи инцидент в двореца… — подхвана веднъж Тулия същата пролет след случилото се. — Сигурно е било ужасно, скъпа. Разкажи ми.

— Трябва ли?

— Всеки се нуждае от съпричастен слушател в тежки времена.

— Нима?

— Марсела — отсече Тулия, загърбила милия тон. — Недей да се инатиш.

— Искаш да узнаеш всички подробности за император Нерон? Как мирише дъхът му? С каква помада си маже косите?

— Не…

— Убедена съм, че ти текат лигите да чуеш всичко пикантно, но няма да ти доставя това удоволствие.

Тулия излезе от стаята.

— Гай! Няма да повярваш как разговаря с мен сестра ти!

Е, излишно е да мисли за Нерон. „Сега имаме Галба.“ Старец, вярно, но изглежда сигурно, че ще посочи съпруга на Корнелия за императорски наследник. Марсела се усмихна, спомнила си царствените обноски на сестра си на сватбения банкет на Лолия. Величествените й жестове засенчваха сподирящия я Пизон. „Ако седне на трона, той ще е най-скучният император.“

— Марсела? — плах глас прекъсна мислите й. — Робите не чистят както трябва мозайките. Ще поговориш ли с тях?

— Това не е моя работа, Гай.

Тя не си направи труда да погледне брат си, сгънат одве под рафтовете над писалището.

— Да, но те не го правят нарочно, а Тулия ще нареди да ги наложат с камшици.

— Защо не си намери по-добра жена, Гай?

— Не започвай! — рязко я прекъсна той. — Татко ми я избра, преди да умре.

— А татко беше съвършен? — вдигна вежди Марсела.

Корнелия и Гай бяха твърдо решени да го запомнят така.

— Беше велик мъж!

— И ощастливи ли ни това величие? — сопна се Марсела. — Аз лично смятам, че великите мъже не заслужават толкова внимание.

Гай пристъпи неловко от крак на крак.

— Щастието не е истинският дълг на римлянина. Истинският му дълг е… хммм… дългът.

— „Да воюва“ щеше да прозвучи по-добре. Не те бива в епиграмите, Гай. — Както и в нищо друго, честно казано. — Марсела погледна брат си — висок, красив, с широко чело и изваян нос, ала някак си безличен.

Дори не се бе опитал да засенчи кариерата на баща им в легионите, а сега очевидно не впечатляваше и в Сената.

— Защо не ми напишеш няколко епиграми? — въздъхна Гай. — Ще ги повтарям на събирания и ще изглеждам умен.

— Само ако ми донасяш всички клюки от Сената — съгласи се Марсела. — Знаеш колко обичам новините.

— Ето ти една — той вдигна вежди, старателно оскубани по заръка на Тулия, „за да не заприлича на гъсеница“. — Носят се слухове, че губернатор Вителий в Долна Германия ще въстане. Дори ще се обяви за император като Галба.

— Вителий? — поклати глава Марсела. — Той е пияница. Видях го веднъж на празненството на една фракция. Едва се държеше на крака след първия час.

— Е, така говорят. Не че има значение. Всички знаят, че Пизон ще наследи Галба — лицето на Гай се разведри. — Колко добре за семейството ни, нали? Чудя се дали…

Докато брат й бърбореше, Марсела сведе поглед към хрониката си за император Галба. Едва беше започнала, но я побутна настрани. Реши да почака ден, месец, докато разбере що за човек е Галба. Освен това тронът променя хората. Кой знае в какво ще се превърне Галба след година-две?

„Кой знае в какво ще се превърна аз?“, помисли си Марсела. „Господарка на свой собствен дом? Историчка с публикувани трудове? Притежателка поне на мимолетно уединение?“

Не. Тази мечта определено не изглеждаше осъществима.