Кейт Куин
Дъщерите на Рим (19)

Глава осемнайсета

— Вярно ли е, че конете отлепили копита от земята и прелетели последната обиколка?

— Не — усмихна се Корнелия. — Е, не съвсем. Почти. Разбирам откъде е тръгнал този слух — бяха четвърт обиколка напред, когато прекосиха финала. Нов рекорд на Циркус Максимус.

— Иска ми се да го бях видял — призна завистливо Друсус, поглеждайки към Корнелия, облегнала глава върху рамото му, и се усмихна. — Вярно ли е, че братовчедка ти блестяла като истинско сребро, когато слязла от колесницата.

— Като сребро? Как изобщо…

— От божествения благослов на богинята Диана — издекламира тържествено Друсус. — Само за това говорят във Форума.

— Милостива Юнона! Братовчедка ми не сияеше. Всъщност лицето й беше покрито с толкова прахоляк, че приличаше на нубийка, а косата й беше прилепнала от пот. Едва се държеше на краката си. Но се хилеше като демон. — Корнелия впи замислено очи в тавана. — Знаеш ли? Смятам, че е време да се откажем от идеята да омъжим Диана. Мъжете я поглеждат и виждат само обвивката. Ала истинската Диана е онова мръсно ухилено демонче, което слезе зашеметено от колесницата.

— Вярно ли е, че заплюла императора в лицето, когато дал конете на Сините? Така говорят във Форума.

— Не — въздъхна Корнелия.

Цяла седмица младата й братовчедка умоляваше императора — на всяко пиршество, на всяко надбягване, умоляваше го, глуха за кикотенето зад гърба й, но той не я чуваше.

— Победата оправдава всички справедливи средства, момиче! Ти спечели надпреварата, сега ще видим какво ще направят конете за Сините. Не че ще могат да се състезават скоро. Ти им изцеди силите…

— Справедливи средства! — възкликна Диана. — Мислиш, че състезанията са честни?

— Моите Сини спечелиха дванайсет надбягвания след твоята победа, нали? — усмихна се Вителий.

Усмивката му обаче по-скоро разкриви болезнено червендалестото му лице и Корнелия забеляза как в очите му ненадейно просветва страх. Сети се за предсказанието на Марсела, че генералите му ще го предадат. Вителий винаги вземаше на подбив слуховете, но онзи ден Корнелия различи нещо жалко и уплашено в погледа му.

„Докато Вителий е пиян, а търбухът му — пълен, докато Сините побеждават, светът е благословен и Веспасиан не може да го досегне.“ Каква крехка химера! Дори едно изгубено надбягване с колесници можеше да я разруши. На Корнелия й дожаля за него почти толкова, колкото и за малката й братовчедка, чиято дързост беше повехнала.

— Корнелия, ти знаеш всичко за боговете — Диана дойде при нея, едва сдържайки сълзите си, остаряла сякаш с десет години. — Кой според теб ще ми помогне, ако го помоля да ми върне конете? Обиколих десетки предсказатели, но те говорят само това, което искам да чуя. Дори прехваленият астролог на Домициан ме успокои: „Не се тревожи, скъпа, ще пришпорваш пак тези коне и залогът ще е много по-голям.“

— Не се занимавай с астролози — посъветва я нежно Корнелия. — Моли се на Диана. И тя има коне — лунните кобили, които язди по небето. И ги обича. Ти носиш името й. Ще те чуе.

— Мислиш ли? — Диана разтърка очи със загрубяла длан.

— Сигурна съм.

 

 

— … отмъщение? — каза й Друсус и Корнелия примигна.

— Какво?

— Казах да намерите телохранители на малката си братовчедка. Императорска любимка или не, мнозина, които не се спират пред нищо, изгубиха пари, когато тя спечели състезанието. Нищо чудно някой да се ядоса и да потърси възмездие.

— О, тя е недосегаема. Истинска героиня е! — Корнелия се усмихна неволно и се притисна до гърдите на Друсус. — Всички млади трибуни, които кръстосват Марсово поле, я боготворят. Затрупаха я с лавина от предложения за брак. Тулия е в смут — беше подготвила голяма сцена за срамното петно, което Диана е лепнала върху семейството, и тъкмо надигаше глас, когато неколцина от най-желаните римски ергени се появиха на прага с цветя. Смълчаха я като с вълшебна пръчица. Преживяният шок я прати в леглото.

— Ами ти? — усмихна се широко Друсус.

— О, и аз пазя леглото заради преживяния шок. — Корнелия го целуна. — Не си ли забелязал?

 

 

Настъпи октомври. Дните продължаваха да са все още топли, но нощите захладняваха бързо. Обикновено октомври беше празничен месец. И последните патрициански семейства се връщаха в Рим от летните си вили и се подготвяха за върволицата пиршества и гладиаторски игри. Тази есен обаче градът изглеждаше странно притихнал. Фабий Валент най-сетне замина на север с последните войски, за да подсили Алиен срещу Мизийските легиони. В резултат Лолия се намираше на седмото небе. „Замина, замина, замина“, тананикаше весело тя и по цели дни си играеше с Флавия в дома на дядо й. Императорът се оттегли в малка вила край околностите на Рим под претекст, че се чувства зле, но по-скоро за да избяга от слуховете, че битката на север не е била никаква победа, а позорна загуба.

— Кога най-после ще чуем нещо! — стенеше Марсела, любопитна да узнае какво се случва, но на Корнелия й беше все едно.

„Влюбените са егоисти“, мислеше си тя. „Цял Рим тръпне в очакване Мизийските легиони да пристигнат и да ни избият в постелите, а аз се радвам само, че ми е толкова лесно да се срещам с Друсус.“ От седмици се измъкваше от къщи и прекарваше нощите при него и никой сякаш не подозираше нищо. Нито Тулия, нито зорката Марсела, която така и не забелязваше, че сестра й едва си удържа очите отворени на вечеря.

— Е, поне вечеряме спокойно у дома — констатира тази нощ Тулия на трапезата. — Спестяваме си ужасните пиршества с по сто блюда в Домус Ауреа.

— Кога за последно те поканиха в Златния дом, Тулия? — мило попита Марсела. — Преди месец? Вителий мрази кавгаджиите.

— И по-добре! — изсумтя Тулия. — И без това не искам да виждам в чинията си дроб от щука и слонски уши…

— Да… — Корнелия отпи глътка вино, борейки се да не се унесе в дрямка. Беше се върнала вкъщи призори след безсънна нощ в стаичката на Друсус. До нея Марсела късаше енергично зърно след зърно от гроздова чепка.

— Чудесна риба — вметна Гай. — Много е вкусна, скъпа.

— Да, от езерото край вилата ни в Терачина. — Тулия отхапваше педантични дребни залъчета. — Наредих да я осолят и да я докарат тук, понеже тази година така и не стъпихме в Терачина. Паулиний, не си играй с храната! Само Фортуна знае в какво състояние е къщата там. Икономът ми изпрати вест, че отоплителните тръби под пода на банята са спукани, но ремонтът май ще трябва да почака до пролетта. Нямам доверие на строители без надзор, но не смея да напусна града, за да ги контролирам лично…

— Защо да не замина аз? — Корнелия вдигна поглед от чинията със старателно небрежно изражение. — Нямам никаква работа. Спокойно мога да отида в Терачина и да се погрижа за къщата.

— Да пътуваш сама?

— Икономът ще ме наглежда — сви нехайно рамене Корнелия, но дланите й се запотиха. — И без това няма да каня гости. Ще наглеждам как поправят отоплителната система и ще се върна след десет дни. Не бива да отлагаме — през зимата тръбите замръзват и после ремонтът ще ни струва по-скъпо.

Тулия я изгледа подозрително. Корнелия сведе очи и се заигра с ресните на възглавничката.

— Пусни я, Тулия! — обади се Марсела. — Винаги се оплакваш, че ти висим на шията.

— Няма да отида, разбира се, ако Тулия смята, че е нередно — вметна бързо Корнелия. — Вдовица в моето положение… Защо не помолиш Лолия да се погрижи? Дядо й има къща в Терачина. Ще изпрати иконома им да наглежда работниците. Сигурна съм, че е радост ще ти услужи.

— Не искам услуги от нея — настръхна Тулия. — Ще заминеш веднага, Корнелия. Паулиний! Ако не престанеш да си играеш на легиони с храната…

Тази нощ Корнелия влетя в задушната стаичка на Друсус и обсипа лицето му с целувки.

— Можеш ли да се измъкнеш за десет дни?

— Какво? — разсмя се той и я прегърна.

— Заминаваме на почивка.

„Намери си повод да напуснеш града“, посъветва я веднъж Лолия, „и се наслади на истинска идилия.“ Корнелия си помисли, че навярно за пръв път в живота си се вслушва в съвет на Лолия.

През дните преди отпътуването се стараеше да изглежда спокойна — събра малко лични вещи, уреди удобна колесница — но Марсела я изгледа втренчено, когато затвори пътническия сандък.

— Корнелия — попита замислено тя, — някаква тайна ли криеш?

— Не, разбира се.

Понякога наистина се чудеше защо каза за Друсус на Лолия, а не на Марсела. Марсела й беше сестра, мълчеше като гроб и така или иначе знаеше всичко… Неизвестно защо обаче сподели бремето си с Лолия и не изпитваше необходимост да го разтоварва отново. Не само Марсела умееше да държи сестра си настрани.

— Не обичам тайните и определено нямам тайни. А ти имаш ли?

— Много — Марсела разпери бледите си длани. — Затова разпознавам изражението.

— Колко нелепо!

Корнелия махна с ръка и се качи в колесницата за Терачина. Друсус щеше да пристигне след един ден с пътническа каруца, теглена от мулета. Терачина… Прекрасната смарагдовосиня Терачина, където, кацнала на върха на скала, я очакваше бяла мраморна вила.

— Господарке — поклони й се икономът, когато пристигна. — Подготвил съм къщата за вас по нареждане на домина Тулия. Робите са…

— Никакви роби, моля. Ще се грижа за всичко сама.

— Господарке?

— Благодаря, свободен си.

Корнелия си събу сандалите и тръгна боса из празната вила. Подарък от дядото на Лолия, когато Гай влезе в Сената, красива като всичките му къщи. Във всяка ниша сияеше произведение на изкуството от мрамор, сребро или слонова кост, всяка плочка, колона и мебел бяха подбрани да доставят наслада на окото, а не само да служат. „Как изобщо съм смятала, че дядото на Лолия е вулгарен?“ Освободен роб или не, в кутрето му имаше повече вкус, отколкото в цялото патрицианско тяло на Тулия.

— Сигурна ли си, че не сме сбъркали мястото? — попита Друсус, когато пристигна и огледа просторното преддверие с колонада. — На изпаднал в немилост войник като мен не му се полага да се подвизава в такава къща… Изпаднал в немилост и мръсен войник — добави той, свел очи към лекьосаните си от пътуването дрехи, но Корнелия го издърпа вътре.

— Ще наредя да те изхвърлят, ако не ме отведеш в леглото. — Корнелия го побутна към спалнята. — Веднага!

— Безопасно ли е? — попита той, смъквайки прашната от пътя мантия.

— Съвсем сами сме. — Тя отметна снежнобелите завивки върху леглото и се завъртя щастливо на пръсти. — Оставих прислужницата си у дома, отпратих робите и се отървах от иконома. Само ние двамата цели десет дни!

Очакваха ги безметежни дни в просторното легло с дъх на люляк пред големите прозорци с изглед към безкраен хоризонт от синьо море. Бухналите завеси създаваха впечатление, че спят в небето. Безметежни дни с домашно приготвени закуски на овалната тераса — така поне си мечтаеше Корнелия, докато не опита да омеси хляб и той не втаса.

— Не разбирам — взря се тя замислено в унилата топка тесто върху дъската. — Всяка седмица наглеждах как пекат хляба вкъщи. Бях прочута с хляба си!

— Хмм… — потърка брадичка Друсус. — Сама ли печеше хляба, или само наблюдаваше робите?

— Е, всъщност робите приготвяха сместа и я месеха, но знам как се прави. — Тя бодна с показалец сивкавото тесто. — Толкова ли е трудно?

Хлябът така и не втаса, а рибата, която беше купила за вечеря, се оказа невъзможна за обезкостяване.

— Мога да готвя — защити се тя, когато Друсус се ухили при вида на полусуровата каша, в която се бе превърнала сьомгата. — Славех се като изрядна домакиня. Съпругът ми винаги превъзнасяше сосовете ми!

— Скъпа моя — целуна я Друсус по веждата. — Сигурен съм, че си съвършена във всяко друго отношение. Но в кухнята си безпомощна.

След това всяка сутрин той надяваше туника, обуваше сандали и отиваше да купи хляб и наденици, плодове и рибни филета от уличните търговци. Хранеха се на терасата и наблюдаваха галерите, преминаващи през пристанището с проблясващи на слънцето гребла.

— Какво е това? — попита Друсус, когато Корнелия разгърна дълъг свитък.

— Списък с домакински задачи, които ми възложи Тулия. Отначало се сети само за спуканите тръби в банята, но после добави още няколко дреболии.

Извади втори свитък.

— Е, мога да ти помогна, ако…

— Няма нужда — Корнелия изхвърли и двата списъка през балкона право в морето.

Така и не ремонтираха банята. Всеки ден се къпеха сред нежните вълни на малък пясъчен полумесец, далеч от любопитни очи. След това Корнелия се поглеждаше в огледалото и възкликваше поразено:

— Сякаш чипият нос не ме загрозява достатъчно! Сега съм чипоноска с лунички!

Друсус навличаше дрипава стара туника и излизаше в градината върху скалата да прекопава лехите.

— Само цветя има тук — жалваше се той. — Не ви ли харесват лозите, орехите? Нещо полезно?

— Цветята са полезни. Красиви са. — Кръстосала крака, Корнелия седеше върху една от мраморните пейки. Носеше туника на Друсус, косата й падаше свободно върху гърба и похапваше круша. — Красотата не е ли полезна?

— На такава височина не се садят лилии! — отбеляза осъдително Друсус. — Почвата е прекалено песъчлива.

— Откога разбираш от градинарство? — подкачи го тя.

— Дядо ми имаше лозе. И аз не бих имал нищо против да отглеждам лозя — озърна се наоколо, сякаш вижда опънати като по конец лози. — Да произвеждам собствено вино, да подрязвам асмите, да гледам как жените влизат в каците и тъпчат с крака гроздовите зърна…

— Как децата тичат сред лозите — допълни Корнелия.

Представяше си ги като живи — момиченца с кални стъпала и момченца, замерящи се с гроздови зърна… Болезнена представа… Остави крушата.

— Корнелия… — Друсус я улови за ръката, яхнал пейката.

— Не, няма нищо, добре съм… — тя впери очи отвъд терасата. — Просто винаги съм си представяла, че ще имам деца, които ще тичат из къщата. Представях си обаче и че ще бъда императрица, а виж какво стана…

Той сякаш понечи да каже нещо, но само се приведе и я прегърна. Корнелия се взираше над рамото му към синьото море отвъд терасата и примигваше лекичко.

Успя да превърне десетте дни в две седмици, изпращайки на Тулия жални послания за мързеливи работници и счупени плочки. Две седмици на слънце и сини води и любов, докато октомври преваляше. И после всичко свърши.

Друсус чу пръв новината от бъбривия продавач на плодове, когато отиде да купи закуска — Цецина Алиен предал императора и се присъединил към Мизийските легиони. Мъжете му се разбягали и ги изклали след десетчасова битка. Плячкосали и унищожили град Кремона… а сега победните легиони се насочили към Рим.

— Колко ли войници ще успее да събере Вителий, за да защити града? — полюбопитства Корнелия, скръстила ръце. — Сестра ми сигурно знае.

Друсус улови ръката й и преплете пръсти в нейните.

— Не бива да оставаме тук. Мястото е изолирано, няма охрана. Ако армията стигне до Терачина…

— Да — тя се усмихна насила. — Роднините ми и без това очакват да се върна. Въпреки че и те едва ли ще се задържат дълго в града.

— Мъдро решение — Друсус се опита да разведри тона. — Заминете някъде извън града, на безопасно място. Сещаш ли се за някое?

— В Брундизиум може би. Там имаме вила и битката сигурно ще го подмине…

— Брундизиум — повтори Друсус. — Много е… далеч.

Стотици мили на юг.

Стояха на овалната тераса от бял мрамор, сенките се удължаваха върху меките ложета, морето лилавееше под тях, а небето се обагряше в здрачносиньо. Вечерята изстиваше върху подноса. На Корнелия й призля, щом си спомни последните думи на Лолия, когато я посъветва да си организира ваканция. „Ще ти останат хубави спомени, когато всичко отиде при Хадес.“ „Ще отиде ли при Хадес?“, попита я тогава Корнелия. „О, скъпа, неизбежно е.“

Е, Лолия знаеше от опит. Все пак беше вряла и кипяла в любовните афери. Би се сбогувала умело, би сложила край с чувство за хумор, достойнство и съпричастие. Корнелия обаче цяла нощ прегръща отчаяно Друсус.

— Още не — прошепна си тя на другата сутрин, когато се качи в носилката, за да поеме самотна към Рим. — О, не още!