Кейт Куин
Дъщерите на Рим (14)

Глава тринайсета

— Паулиний!

Едва пристъпила прага на спалнята на Лолия, Корнелия се извърна рязко и побутна сина на Тулия навън.

— Отиди да си поиграеш в атриума!

— Велики богове! — възкликна развеселено Лолия сред шумолене на коприна. — Защо го отпрати? След няколко години и той ще прави същото.

— Паулиний! — нареди му строго Корнелия, съзряла любопитното му изражение. — Отиди да намериш Флавия и си поиграйте.

— Само не си играй на това с дъщеря ми! — изкикоти се Лолия. — Поне засега.

Синът на Тулия се втурна навън, а Корнелия остана, приковала поглед в мозайката.

— Може ли да се обърна вече?

— Да, да… Не се преструвай на толкова целомъдрена, Корнелия! Няма да се вкамениш при вида на гол мъж!

— Съжалявам, трябваше да почукам — Корнелия се постара да не се изчервява. — На Паулиний му е мъчно за баща му, а Тулия не му обръща никакво внимание, та реших да го доведа да си поиграе с Флавия, но…

— Велики богове! Цялата си поаленяла!

Лолия вече седеше в леглото, прилично облечена в оранжева коприна, а едрият й златокос роб я разхлаждаше с ветрило от щраусови пера. Туниката му беше надяната наопаки. Когато Корнелия влезе в спалнята, той беше върху Лолия. Единият глезен на братовчедка й обгръщаше хълбока му, а другият — врата му.

— Не си ли го пробвала с Пизон? — продължи Лолия. — Изисква се гъвкавост, но е истинско блаженство.

— Не обичам да обсъждам тези теми — сбърчи нос Корнелия и кимна на роба. — Свободен си.

Той погледна Лолия.

— Да — усмихна се тя и въздъхна, когато едрият гал се поклони и се втурна признателно навън. — Клетият, тази сутрин е ужасно смутен. Фабий също ни хвана.

— Съпругът ти?

— Да. Нахълта в спалнята ми рано-рано и ни свари да правим мост. Пробвала ли си го? Заставаш на четири крака и…

— Какво направи Фабий? — попита припряно Корнелия, усетила, че червенината се завръща. Лолия се отличаваше със свян колкото разгонена котка.

— О, изгледа ни зловещо и излезе. — Лолия завърза робата си по-плътно около кръста. — Всъщност се надявах да ме хване. Време е да разбере.

— Да разбере какво?

— Е, Фабий е плебей и главата му е пълна с нелепи идеи за поведението на съпругите. Изведнъж се оказва, че трябва да му сервирам любимите ястия, да проверявам температурата на водата във ваната му и да се държа като девствена весталка. Поне пред хората. Насаме иска курва.

— Едва ли е назадничаво и плебейско, съпругата да спазва благоприличие — отбеляза Корнелия.

— Разбира се, че е, скъпа. Да не мислиш, че Виний или Салвий са вдигали врява за Тракс? Не, естествено. Но Фабий трябва да понаучи нещичко за патрицианските съпруги. — Лолия стана и за изненада на Корнелия в очите й просветна искрица жестокост. Макар и вятърничава, Лолия не беше жестока. — Аз плащам сметките, нали? Не ми ли се полага тогава нещо лично?

— Къде е Фабий сега?

В действителност Корнелия не съжаляваше, че са се разминали.

— Сплашва Сената. Осмелят ли се да му противоречат, той им припомня, че мечът му е възкачил Вителий на трона. Напоследък това се нарича политика.

Излязоха от спалнята и тръгнаха към атриума по коридор с високи колони.

— Това значи е новият ти дом? — попита Корнелия и огледа жасминовите лехи, десетките статуи, езерца и фонтани с водни лилии. — Много е… внушителен.

— Имаш предвид отвратителен — сви рамене Лолия. — Фабий конфискува имението от поддръжник на Отон. Нанесохме се миналата седмица. Дори не съм разгледала още всички стаи, а той настоява да организирам сватбено празненство.

— Кой ще се жени?

Лолия седна върху сребърна пейка със спирални орнаменти до покрита с мъх каменна саксия и нареди да им донесат плодове и ечемичена отвара.

— Ти, разбира се.

— Какво? — Корнелия застина във въздуха над стола, в който се канеше да се настани.

— Фабий каза… — Лолия млъкна.

— Какво каза Фабий? — Корнелия се вледени въпреки слънчевите лъчи, струящи през открития покрив на атриума. — Намекна ми нещо на конните състезания, но…

— О, скъпа. Фабий не намеква. Той само заповядва.

Лолия махна с ръка да отнесат каната с ечемичена отвара, преди прислужницата да успее да я сервира.

— Донеси вино, Фиби. Трябва ни нещо по-силно. — Напълни бързо една чаша и я пъхна в ръката на Корнелия, без да си прави труда дори да разреди виното с вода. — Пий! Та така… Фабий иска да те омъжи за някой от приятелите си. Не знам дори кой. Възнаграждава всички. С пари, с имения, с жени…

— Фабий няма законно право да се разпорежда с мен.

— Положението се промени, Корнелия. Вече не живеем в Рим, в онзи Рим, който познаваме. Управляват ни хората, възкачили императора на престола. Фабий се смее, когато приятелите му ме опипват по време на пиршествата, прибира всичко от къщата на дядо, на което хвърли око, и ме кара да се разхождам из спалнята само по бижута… — Лолия разтърка глава, разчорляйки червеникавите си къдрици. — Изморява ме.

— Няма да позволя да ме връчат на някой тържествуващ войник като торба с плячка!

— Е, разбираш значи как се чувствам… — поклати глава Лолия. — Свиквай.

— Как… — прошепна Корнелия.

Лолия сви рамене.

— Всеки съпруг с прищевките си…

И двете замълчаха. Корнелия си спомни самодоволната усмивка на Фабий и още по-самодоволния му глас: „На млада вдовица като теб сигурно й текат лигите за нов съпруг.“ Тя потрепери.

Лолия извърна лице и подхвана пресекливо друга тема. Диана. Разбира се, сега всички говореха за Диана. С нечовешки усилия Корнелия се вслуша в думите на Лолия.

— … знам дали си чула новата епиграма за нея от Марциал? „Жената ловец, устремена в целомъдрен полет, най-после пленена от императорската воля.“

— Диана не би… — Корнелия неволно сбърчи лице при мисълта за червендалестото лице на императора на Рим и издутото му от преяждане тяло. — Не и с Вителий.

— О, съмнявам се. Познаваш Диана, не би се посвенила да откаже дори на императора. А и не става за любовница. — Лолия прокара пръсти през струята на сребърния стенен фонтан до тях. — Ако някой я отведе в леглото, ще го зяпа с великолепните си очи, докато свърши, и после ще го попита какви са според него шансовете на Червените да спечелят на Сатурналиите. Обезсърчителен подход.

Корнелия си спомни императорското пиршество след състезанията миналата седмица, където младата й братовчедка седеше с кръстосани крака на ложето до Вителий, размахваше гъше бутче и обсъждаше разгорещено състезателни стратегии чак до зори. Той очевидно намираше новата си любимка за много забавна и антуражът му побърза да последва примера му. Цял шлейф обожатели се точеше след Диана, убеждавайки я да подшушне на императора по някоя добра дума за тях. Диана отказваше безцеремонно на всички, чиито молби не касаеха конете.

— Навремето се безпокоях за доброто име на Диана — призна Корнелия, — но сега мисля, че е твърде странна, за да заживее развратно. Някак си ще е твърде обикновено за нея. Тулия, разбира се, непрекъснато я нарича „императорска курва“.

— Тулия е курва — изсумтя Лолия, сипа си чаша вино и отпи щедра глътка. — Не би нарушила обета си, о, не. Но е готова да ни натика всичките в леглото на императора, стига да извлече изгода. Започна ли вече да мърмори на Диана да издейства да назначат Гай за легат?

— За губернатор — въздъхна Корнелия.

— Виждаш ли? — сви отвратено рамене Лолия. — Приятно ми е да се повъргалям в леглото с роба си, но съм по-добра от Тулия. Поне не съм лицемерка.

В този момент дотичаха малката Флавия и Паулиний. Лолия настани и двамата в скута си и ги зацелува шумно. Корнелия наблюдаваше тъжно как Флавия се смее, а Паулиний се противи енергично.

— Флавия, трябва да поразведрим леля ти Корнелия. Какво предлагаш? — посъветва се сериозно с дъщеря си Лолия. — Да се нагиздим и да отидем на някое забавно място? На театър например или на Марсово поле?

— На цирк — обади се тутакси Паулиний.

— У чичо Парис — настоя Флавия.

— Не бих нарекла чичо Парис забавен…

— У чичо Парис, защото обеща да ми направи малко мраморно кученце.

— Е, решено тогава.

— Защо решава тя? — намръщи се Паулиний.

— Защото е момиче, а момичетата винаги постигат своето. Бъдещата ти съпруга ще ми благодари, Паулиний, ако ти го набия отсега в главата. Отиваме у чичо Парис.

Корнелия се изненада, че Лолия поведе Паулиний за ръка и тръгна да облече сама Флавия, вместо да повика бавачката.

— … да, ще поканим и леля Марсела — обеща Лолия на дъщеря си, когато след десет минути се върнаха, издокарани в розови рокли в тон. — Като в добрите стари времена.

— Не си правете труда — предупреди ги Корнелия. — Ще ни откаже, защото драскулките й обсебват цялото й внимание.

— За какво пише?

— Кой знае?

Сигурно търси думи за новия Рим? Корнелия определено го намираше все по-странен всеки път когато излезете из града. През лятото Рим обикновено е сънливо място. Робите крачеха лениво, запътили се да изпълнят господарско поръчение, волове и мулета дремеха под изцъкленото слънце, плебеите се потяха в жежките си вонливи стаи. Всички, които можеха, търсеха спасение в летните си вили в Бая, Брундизиум или Тиволи, седяха по балконите с изглед към морето и похапваха грозде, галени от прохладния бриз. Връщаха се в града най-рано за Волтурналиите^[1] Сега обаче…

Корнелия се качи в носилката, взе Паулиний в скута си и градът ги притисна през розовите копринени завеси, когато носачите заприпкаха към малката къща на чичо Парис на най-отдалечения склон на Палатинския хълм. Рим беше претъпкан — тревожно явление. Това лято нито един патриций не замина за лятната си вила. Първо вестта за гибелта на Отон вцепени всички и никой не посмя да тръгне, за да не помислят, че бяга. А когато Вителий пристигна в града, остана тук въпреки жегата, за да укрепи позицията си, и всички останаха с него. Летните игри, които в нормални години се провеждаха пред полупразни трибуни, сега се радваха на многобройна публика. Циркус Максимус се пукаше по шевовете при всяка надпревара, а не минаваше нощ без пир за стотици гости в Златния дом. Загърбени бяха мрачните вечери на Галба с възкисело вино и отегчителни дискусии за римската икономика, както и Отоновите елегантни празненства с красиви хора, разменящи си остроумни забележки. На сегашните пиршества редовите войници пиеха редом със сенаторите и сенаторите се напрягаха да пият като редови войници, а императорът се хвалеше, че гордостта не го възпира да подбира коне за Сините. Нищо чудно, щом обикновен командир на легион като съпруга на Лолия се бе превърнал в стожер на трона. Беше лято — жарко и изпепеляващо — и светът се бе преобърнал с главата надолу. „Нов Рим“, както каза Лолия… и Корнелия не го харесваше никак.

— Милостива Юнона! — огледа неодобрително тя преддверието, когато влязоха в къщата на чичо Парис.

Навсякъде се валяха парчета мрамор и длета, потънали под дебел слой прахоляк, а робите се помайваха из ъглите и си бъбреха, без дори да се преструват, че вършат нещо.

— Чичо Парис! — порица го Корнелия, когато Лолия отвори вратата на ателието. — Диана изобщо ли не се грижи за домакинството?

— Заета е — отвърна разсеяно чичо Парис. Пред очите му падаха кичури платиненоруса коса и той съсредоточено триеше мраморен къс с полираща кърпа. Отвсякъде го заобикаляха лица, лица от мрамор, камък и глина — от роби до сенатори и членове на семейството. — Някакъв британски варварин я учи да кара колесница. Видях го веднъж — прекрасно лице. Трябва да го извая.

Лолия се разкикоти, но Корнелия въздъхна.

— Чичо Парис, трябва да й забраниш.

Той примигна.

— Кой може да забрани нещо на Диана?

— Ами ако върши неблагоразумия? Съмнявам се, че само кара колесница.

— Аз също — засмя се Лолия. — Надявам се да й е забавно.

— Малките ми… — чичо Парис изгледа Флавия и Паулиний, които го зяпаха ококорено. — Чии деца бяхте? Няма значение, само не пипайте длетата ми. Не обещах ли на някого статуетка на кученце? Да видим…

Корнелия тръгна покрай полиците, препълнени е изваяния — стари и нови: недовършени фигури на нимфи и прислужници, веселото лице на Вителий с двойна брадичка, нещо, наподобяващо гала на Лолия със стрелите и колчана на Аполон…

— Тези четирите върху масата, чичо Парис… Пак ли си ни изваял?

— Да, като богини. — Бащата на Диана застана до работния плот, покрит с мраморни отломки и прах, където бяха подредени четири бюста. — Дълго размишлявах, докато открия най-подходящата за всяка.

— Диана, разбира се, е Диана — усмихна се Лолия към изображението на най-младата им братовчедка като девствената богиня на луната и лова с изящни скули, издялани от фин бял мрамор, с унесени и горди очи и полумесец, увенчал буйната й коса. — А аз?

— Церера. Богиня на земята и плодородието.

Сочните устни на изваянието се усмихваха нежно, а от мраморните къдрици стърчаха малки ушенца от житни зърна.

— Не е Венера? — усмихна се Корнелия. — Нима Лолия не е богиня на любовта.

— О, не — възрази чичо Парис. — Богините на любовта са ревниви и капризни празноглавки. Нашата Лолия е топла като земята. И като Церера обича дъщеря си повече от всичко на света.

— Мамо, мамо! Изчерви се!

— Не съм — Лолия притисна Флавия до себе си. — И без това не ставам за Венера с месестата си брадичка. Ами Корнелия? Юнона е, предполагам.

Корнелия погледна мраморното си подобие и се намръщи. Никаква императорска корона не увенчаваше мраморните й коси; най-обикновено було обкръжаваше лицето й.

— Веста — обясни чичо Парис. — Богиня на дома и семейното огнище. Понеже така или иначе няма да станеш императрица.

— Чичо, моля те… — прекъсна го Лолия.

— Не, прав е — усмихна се горчиво Корнелия.

— Марсела ли е това? — попита озадачено Лолия, вперила поглед в бюста. Мраморните очи се цъклеха празни и зловещи и вместо коса, върху главата се виеха змии.

— Да… — отвърна бавно Корнелия. — Но в чий образ?

— Ерис — отвърна чичо Парис.

Богинята на раздора и хаоса, сееща бедствия, откъдето мине? Корнелия наклони объркано глава, но чичо Парис се бе отдалечил.

— Велики богове! — прошепна Лолия. — Понякога е съвсем смахнат.

Корнелия се зае да опакова бюста на Лолия като Церера и нареди на един роб да го отнесе в носилката. Не й се мислеше за собственото й превъплъщение като Веста. Богиня на домашното огнище и семейството. Ала без съпруг, без домашно огнище, без дом.

Прегърнала задрямалата Флавия, Лолия влезе в къщата, която по-скоро й служеше като затвор, и чу плющене. Предчувстваше прекрасна начумерена вечер, съдейки по убийствения поглед на Флавий, когато я свари в леглото с Тракс.

— Слез, Флавия, ще те занеса в спалнята, ако ти се спи…

Нов трясък. Лолия се озърна, но нито една статуя не беше паднала от пиедестала си, а по пода не се валяха отломки. Извика роб и му нареди да донесе мраморния бюст и да го сложи в празна ниша в преддверието. Дано придаде уют на къщата…

Острото плющене прозвуча отново. И нещо като приглушен стон.

— Какво е това? — попита Лолия. Робинята сви рамене и впи очи в пода. — Кажи ми!

— Господарят… — промълви момичето.

Внезапно Лолия се вледени.

— Фабий? Къде е? Какво прави?

— В атриума… Моля ви, господарке, не можахме…

Ново свистене. Този път Лолия чу вик. Вдигна поли и затича. Флавия я последва по петите. „Не, не, невъзможно…“ Но беше.

Беше Тракс.

Стоеше гол пред колона в атриума. Ръцете му бяха вдигнати нависоко и завързани за колоната. За миг на Лолия й се стори, че носи червена мантия, но той, разбира се, не носеше никаква мантия. Червени ивици опасваха гърба му, по който се стичаха десетки ручеи кръв. Кръвта шуртеше по бедрата му и се оттичаше от стъпалата. Лолия застина ужасена. Фабий стовари отново камшика.

Тракс извика задавено през стиснати зъби и краката на Лолия се раздвижиха. Прекоси тичешком атриума и улови ръката на Фабий, вдигнала отново камшика.

— Не. Недей! Какво правиш!

Фабий я перна силно. Тя се завъртя, блъсна се в декоративна каменна пейка и падна на колене. Фабий оголи злостно зъби, но устните му се разтегнаха и в усмивка, която я смрази до мозъка на костите.

— Само аз спя с жена си! — каза той, обърна се и стовари камшика върху раменете на Тракс.

Тракс изкрещя. Лолия се изправи с мъка и посегна към камшика, който Фабий пак беше вдигнал във въздуха. Той я удари по гърлото — силно и точно — и тя се строполи, останала без дъх. Фабий я улови за косата и я изправи. Очите му се озоваха на сантиметър от нейните.

— Хвана ли те още веднъж с друг в леглото — просъска той, — ще набия теб. Разбираш ли?

— Да — проплака Лолия. Чуваше дълбокото дихание на Тракс, което напомняше хлипане. — Да, разбирам.

— Добре.

Фабий я изгледа още една дълга минута, стиснал косите й, и после се олюля. Малката Флавия се беше хвърлила към него и малките й юмручета го налагаха с всичка сила. Той я отблъсна с една плесница и момиченцето се удари в каменна саксия с лилии.

— Флавия!

Лолия се спусна към дъщеря си, но ръката в косите й я възпря. Фабий я задържа още миг, размахал камшика в другата си ръка, и сетне я бутна настрани. Лолия се стовари на колене върху плочките и запълзя към детето, което лежеше, свито на топка, и тихо плачеше.

Фабий захвърли камшика и той изтрополи глухо. Като в просъница Лолия забеляза как съпругът й оглежда Тракс — кървава каша, притисната към колоната.

— Изхвърлете този боклук — нареди Фабий и Лолия чу ботушите му да отекват, отдалечавайки се по дългия коридор с колони.

Щом стъпките му заглъхнаха, Лолия се изправи мъчително на крака, прегърнала Флавия.

— Трябва да те оставя за малко, миличка, пусни ме…

Дъщеря й обаче я стисна още по-силно, сякаш залепна за нея. Наложи се да развърже Тракс с една ръка. Чуваше как другите роби пристъпват зад нея, но никой не дойде да й помогне — естествено, сега Фабий Валент им беше господар, а волята му — закон. Бори се дълго с възлите. Тракс, отлепил чело от колоната, я наблюдаваше с няма признателност. Очите му я пронизваха като ножове. „Ако не бях го задържала при мен, ако не бях си въобразила, че Фабий няма да си направи труда да го накаже…“

Спомни си какво й каза Корнелия, когато се счепкаха веднъж: „Някой ден ще разбереш каква уличница си.“

Сега разбра.

Последният възел се разхлаби под треперещите й пръсти и Тракс рухна. Не само гърбът му кървеше. И двете му очи бяха подпухнали и насинени, носът му беше разбит. Златната му красота бе съсипана, но Лолия нямаше време да я оплаква.

— Тракс… Тракс, моля те, трябва да станеш. Само няколко крачки?

Той я улови за ръката и се изправи бавно.

— Домина — промълви. Окървавената му длан досегна гърлото й, където юмрукът на Фабий беше оставил синина. — Съжалявам… домина…

— Шшт… Ела с мен.

Прегърнала Флавия, Лолия поведе Тракс през коридора. Усещаше как робите надничат иззад ъглите, онемели от жестокостта на Фабий. Тракс оставяше кървави следи по красивите мозайки, а бюстовете на предишните собственици на къщата се взираха надолу в сляп укор. „Дори да живея тук сто години, това място няма да стане мой дом.“

Лолия извика носилката и помогна на Тракс да легне по корем в нея. Гърбът му още кървеше обилно и тя го покри с розовата си мантия от фина вълна, потупвайки леко материята да попие кръвта. Недостатъчно, но засега се налагаше да се задоволят с толкова. Флавия изхлипа, когато разтвори ръчичките й, ала Лолия я изтръгна безмилостно от прегръдката си и я настани в ъгъла на носилката.

— Не плачи, миличка — помоли я Лолия, обляна в сълзи. — И не пипай Тракс. Боли го.

— На къде, господарке? — попита носачът.

— В къщата на дядо — отвърна със задавен глас Лолия. — Кажи му, че робът се нуждае от лекар. Да му осигури най-добрия. Кажи му, че ще изпратя бавачката на Флавия и нещата й.

— Докога ще гостуват на дядо ви, господарке?

— Завинаги. — Лолия се извърна и избърса очи. — Не искам да остават в тази проклета къща.

Същата вечер в Домус Ауреа Лолия носеше смарагдите си, защото огърлицата прикриваше синината върху врата й. Влезе в просторната зала, уловила съпруга си под ръка, грейнала в усмивка срещу стотината гости, когато императорът им подвикна за поздрав и им помаха да влязат, стиснал препечен врат на фламинго. Стоя излегната на ложето до съпруга си, смя се на шегите му, яде паунски гърди и пи вино. Изпълни дълга си.

„Засега“, мислеше си тя, вперила поглед в съпруга си над ръба на чашата. „Но ще дойде ден… Само почакай.“