Ридли Пиърсън
Шанхайска афера (43)

41.

17:00 часа

Крайбрежният булевард

На самотния седми етаж на просторния шикозен апартамент на М. над Крайбрежния булевард Нокс, въоръжен с бинокъл, разглеждаше множеството от хора, запълнило района долу. Слънчевият следобед и топлата вечер бяха довели двадесет хиляди туристи, предимно китайци, които в момента се блъскаха, за да се доберат до късче от вълшебната гледка към отсрещния бряг на река Хуанпу. Там, сред десетките кули от стомана и стъкло, се издигаше и „Ксуан Тауър“. Скелето й беше разкъсано и висеше от едната страна, а металните му платна се развяваха от вятъра. Не можеха да се намерят хора, които да разчистят последиците от унищожителния тайфун, и цялото строителство в града бе претърпяло загуби вследствие на природните стихии.

С айфона в ръка Нокс наблюдаваше разхождащите се долу хора и търсеше червения чадър, носен като слънчобран въпреки залязващото слънце. След малко го забеляза да се приближава от правилната посока. Знаеше, че под него се крие Грейс, и я наблюдаваше, докато се качваше по стълбите към платформите, за да се слее с разхождащите се тълпи.

Там чадърът се смеси с останалите слънчобрани, бебешки колички, балони и хвърчила на клечка, спря се в центъра на множеството и зачака.

Черното „Бентли“ пристигна и спря в отбивката за автомобили. Един забързан шофьор слезе, за да отвори вратата на пътника в тъмен костюм, и въпреки че мъжът, изглежда, пътуваше сам, Нокс и Грейс добре знаеха, че не е така. Йонг Ченг никога не беше сам.

— Забелязах те. Той идва — докладва й Нокс по телефона.

— Тук е толкова претъпкано — чу се гласът й. — Има ли полиция?

— Забелязах двама край входа на метрото от твоята страна на улицата. Има още двама край хотел „Мир“.

— Нормално — каза тя.

— Да. Всичко е наред. Остани на позиция — каза Нокс, а тя не затвори телефона, така че той да може да чува. Преметна слушалката микрофон през врата си, сякаш бе от айпод с музика, сложен на пауза.

Грейс се криеше под червения чадър, но накрая го наклони назад, за да може да погледне Йонг Ченг, който вече стоеше пред нея. Суматохата, породена от хилядите китайски туристи, я притесняваше. Опита се да ги игнорира от съзнанието си и да си представи, че само тя и този мъж бяха тук, точно както я бяха учили, но на практика не беше толкова лесно.

Говореха на английски, понеже множеството около тях не разбираше езика.

— Мога да предам името на служителя, както и съпровождащите доказателства на съответните власти за борба с корупцията. Няма да имат друг избор, освен да прекратят договора на „Бертолд Груп“ за изграждането на „Ксуан Тауър“ — рече тя.

Йонг Ченг тежко си пое дъх, сякаш тя го беше ударила в стомаха. Ако наоколо нямаше толкова много хора, Грейс сигурно би могла да чуе ударите на сърцето му.

— Звучи интересно, но не това търся — хладнокръвно заяви той.

— Това, което търсите, е като златото на глупака. Цената на поръчката при наддаването за изграждане на новия град — каза тя. Очите му се разшириха от изненада, въпреки че той се опита да го прикрие. — Това е само капан, заложен за онзи чужденец — продължи Грейс.

— Така ли?

— Парцелът е трябвало да включва и един доста силно замърсен район.

Йонг Ченг неволно подсвирна, докато си поемаше дъх през стиснатите си устни.

— Ще ви спестя накърнената чест и доста пари — продължи Грейс.

— Знам, че бихте казали какво ли не, само и само да подобрите положението си. Двамата с чужденеца сте издирвани от полицията.

— Четиринадесет милиарда и седемстотин милиона юана — заяви тя.

Той се спря и я погледна изумен, докато тълпата край тях ги заобикаляше.

— Но ако наддавате за това, ще допуснете грешка, повярвайте ми. Планът е бил да се прехвърлят разходите върху Маргарт. Това, което аз мога да ви предложа, е много по-добро: името на човека, който е предал информацията за числото. Знам, че може и да не получите публично признание, но със сигурност ще бъдете богато възнаграден, ако предадете този човек на правосъдието.

— А в замяна на това? — попита Йонг Ченг.

— Искам нещо незначително.

— Съмнявам се — изсумтя той.

— Става въпрос за един американец, който се намира в болница. Знам, че е дреболия, но той трябва да се върне в Консулството.

— И какво искате за този американец? — попита Йонг Ченг.

— Трябва да бъде освободен.

— От болницата?

— Да. Има хора, които възнамеряват да го разпитват и да му създават проблеми, а той не е никак добре.

— И наричате това нещо незначително? Съмнявам се да е така.

— Искам го в замяна на информацията — настоя Грейс.

Йонг Ченг се замисли за момент, претегляйки възможностите си.

— Изборът си е ваш, но офертата ще бъде отправена и до друг, ако вие откажете — предупреди го тя.

— Какво друго имате да ми казвате? — попита строителният предприемач, усетил, че в гласа й имаше нещо неизказано.

— Ние четиримата не трябва да се появяваме в никакви списъци за наблюдение или такива за издирвани лица. Гражданството ми и възможността за получаване на визи, както и тези на Лу Хао, ще останат незасегнати. Искаме напълно чисто досие.

— Човек не може да обещава подобни неща. Може да отнеме много време, за да бъдат постигнати, както и доста средства.

— Ето защо идвам точно при вас, уважаеми Йонг. Имате двадесет и четири часа да измъкнете американеца от болницата — каза Грейс.

— Абсурд! Ще ми трябват поне две седмици. Може би една, ако извадя късмет — отвърна Йонг Ченг.

— Ще проучите възможностите си и щом човекът Дейвид Дулич, въпросният американец в болницата, пристигне в Консулството, вие ще получите името на корумпирания политик, както и всички доказателства. Ако не успеете, по това време утре ще търся друг човек, с когото да въртя бизнес — заяви тя.

— Това не е бизнес, а изнудване — възпротиви се той.

— Бизнесът понякога ни свързва в странни взаимоотношения — отвърна тя.

— В „Йонг и синове“ винаги ще се намери място за умница като вас, госпожице Чу. Имате телефонния ми номер — каза Йонг Ченг.

Грейс свали чадъра, което бе и сигналът й към Нокс, и тръгна, изгубвайки се сред тълпата.

Човекът на Йонг Ченг се приближи към него и двамата известно време наблюдаваха отдалечаващата се Грейс. Нокс го разпозна като единия от двамата нападатели в уличката.

Тя сви в северна посока и си запробива път сред множеството, надявайки се, че Нокс все още я наблюдава. Пъхна отново слушалката в ухото си.

— Виждаш ли ме? — попита тя.

— Помахай — каза той.

Тя вдигна ръка и я размаха.

— Видях те. Не те следят — каза той и замълча за момент. — Каква беше цялата тази безсмислица с визите? — попита той след малко.

— Тук е домът на семейството ми и домът на Еди. Не можем да се връщаме тук, ако сме бегълци — каза тя.

— Но ти го обвърза с измъкването на Сержанта, а не се бяхме споразумели така.

— Не сме имали никакво споразумение, Джон — възрази тя. — Това беше само уговорка.

Десет минути по-късно черен рейндж роувър спря в локалното платно пред хотел „Мир“ и задната врата на колата се отвори. Висок мъж и дребна слаба жена се качиха вътре и вратата се затвори след тях.

Рейндж роувърът се върна обратно в натовареното движение.